25 април 2004, 15:20
Деветминутка на омразата по време на Втората Победа

(по Оруел)

Кейси, Клубът на "Още инфо"

Априлският ден бе студен, часовниците биеха тринайсет часа. С глава, сгушена зад яката на ватенката, знатната доячка Комбатина Симпли дъ Бестева се шмугна бързо в малката стаичка на родилното отделение на кравеферма "Втора Победа". От чугунената печка "Перникъ" се разнасяше малце пушек от радневски въглища и мирис на загоряло прясно мляко, издоено от прясноотелени крави. На стената, в единия край на стаичката, висеше закачен с габърчета цветен плакат, прекалено голям за каквото и да е помещение. Изобразяваше едно огромно лице, повече от метър широко - около петдесет годишен мъж с побеляла коса и сурови черти.

Комбатина свали очуканата тенджера с млякото от печката и излезе. Упъти се към битовата стая пипнешком. Козлодуй подаваше мижаво напрежение заради липсата на ядрено гориво, тъй като Големият Брат изпитваше затрудненията, наложени му от проевразийската Колиция на Злото и токът мъждукаше като кандилото на атонски отец и наподобяваше дискотека от времената на Разрухата. Въведен бе режим на икономии - готвеха се за Седмицата на Омразата. Бяха отминали Срядата на Хвалбата и Четвъртъка на Врага, идеха свободните петъчно-съботни актуални мероприятия, посветени на борбата с външните и вътрешни безродници.

Вътре, в битовката, към нея се взираше познатото лице от плаката, което я гледаше от всеки десет метра - портретът беше направен така, че очите да те следват, където и да отидеш. Отдолу имаше надпис:

ПАРТИЯТА МАЙКА ГЛЕДА!

От монитора "Електрон" звучен глас четеше поредица от постинги, посветени на борбата с безродниците. Три години бяха минали от изгонването на мнозинството от тях, но Министерството на истината продължаваше да изчегъртва остатъците от мръснишкото им дело. Времената бяха трудни - Родината и Партията зовяха за борба с продажните юдомасони, заплашващи да се върне Разрухата. Мониторът, който едновременно предаваше и приемаше изпищя и се показа лицето на шефа на Бригадата.

Беше тринайсет и трийсет. Помещението се изпълни с доячки, трактористи и кооператори. Време беше за Деветминутката на омразата.

След обичайните лозунги, които вървяха под лицето на Шефа (Невежеството е сила, Простотията е гордост, Мислопрестъпниците са предатели) в следващият момент то се скри и се разнесе невероятен и невъобразим шум. Стомахът на Комбатина се сви, получи нещо като колики. На екрана се появи образът на Врага.

Програмите на Деветминутката бяха различни всеки ден, но във всяка от тях Фичщайн, народния враг, заемаше основно място. Еврейското му лице предизвика у доячката смесени чувства. Беше умно, но някак по рождение жалко, с нещо, което я отблъскваше, но Комбатина не можеше точно да си го обясни. Фичщайн изричаше обичайните си злобни нападки срещу доктрината на Партията, срещу РеалСоца, срещу диктатурата на Посредствеността и Невежеството, срущ, Линията за изобличение на безродниците и чифутите, проповядваше свобода на словото и мисълта, и освен това - че Мирът е война.

Нападките бяха толкова преувеличени и злостни, че дори дете не би се поддало на тях, и въпреки това достатъчно правдоподобни, за да изпълнят човек с тревогата, че други хора, не толкова трезвомислещи като нея, могат да се подведат. И през цялото време, за да не остане съмнение в благовидното празнословие на Фичщайн, по екрана маршируваха безкрайните колони на евразийската армия - армията на окупаторите. Глухият ритмичен тропот на войнишките ботуши бе фонът на Фичщайновите постинги, които бягаха по екрана, лицата на тези набити мъже, маршируващи в стройни редици, бяха безизразни, черни и бели, азиатски и всякакви.

Лица на окупатори и безродници.

Още първите трийсет секунди половината хора от помещението спонтанно почнаха да надават гневни възклицания и да чаткат по клавиатурите на индивидуалните компютри. Постингите им на възмущение се предаваха до Партядрото и оттам се препращаха в сървъра на Полицията на мисълта, която ги излъчваше във Форума на победата на здравите сили.

Самодоволното лице от екрана и ужасяващата мощ на евразийската армия им идваха прекалено много: впрочем, видът и дори мисълта на Фичщайн автоматично предизвикваха страх и ярост. Той беше по-постоянен обект на омраза, отколкото Евразия, Партията на Разрухата и четвъртъчният глашатай на Черния Демон. И което бе най-удивително, въпреки че всички мразеха и презираха Фичщайн, въпреки че по хиляда пъти на ден във Форума на Победата на Здравите Сили неговите теории се отхвърляха, разбиваха на пух и прах, осмиваха и разобличаваха пред всички като жалка глупост, каквато си бяха, въпреки всичко това, неговото влияние сякаш не отслабваше. Винаги се намираха нови и нови наивници, готови да бъдат подведени. Не минаваше и ден, в който на Бригадата да не се налагаше да изобличи негови шпиони, вредители и майцепродавци, действащи под вероломното му командване.

Деветминутката навлезе във втората си час. Хората достигнаха до изстъпление, заподскачаха по местата си и крещяха с всичка сила, за да заглушат блеенето от екрана. Дребна сламеноруса жена бе порозовяла, устата и се отваряше и затваряше като риба на сухо. Дори суровото лице на Несебърски бе почервеняло, а бялата му коса се беше като че ли изправила. Дебелата лелка с очила, която работеше в лабораторията по млякото, като крещеше "Свиня! Свиня", запокити тежък учебник по образа от монитора.

В момент на проблясък, Комбатина се усети, че крещи заедно с другите и яростно джаска по клавиатурата...

Най ужасното в Деветминутката на Омразата бе не това, че си задължен да играеш роля, а напротив, че е невъзможно да й се противопоставиш.

Бе обикновен ден на 2007 година - времето на Втората Победа.