Глава болгарского государства царь Фердинанд в мыслях своих вносил в программу некоторые дополнительные поправки и штрихи; это было связано с тем, что он втайне мечтал, к примеру, об установлении общей границы Болгарии с Австро-Венгрией (где у него были земельные владения) и даже о выходе Болгарии в Адриатику [21].

Одной из разновидностей максимальной программы была идея или лозунг Сан-Стефанской Болгарии [22]. Как известно, в границы Болгарского княжества по предварительному Сан-Стефанскому мирному договору от 3.III.1878 г., кроме северной Болгарии и Восточной Румелии, вошла почти вся Македония (без Салоник и близлежащего округа), часть Западной Фракии (с Кавалой), часть Поморавья (с Пиротом и Вранье) и часть Восточной Фракии (район Луле Бургаса). Для многих сторонников борьбы за осуществение национального идеала стремление к достижению границ Сан-Стефанской Болгарии стала основной идеей [23].

Среди названных территорий, на которые претендовали болгарские правящие круги, были земли, населенные не только болгарами, но и другими балканскими народами; в некоторый из этих земель болгары почти или совсем не проживали. Из этого вытекает, что внешнеполитическая программа болгарского правительства сочетала задачи завершения национального объединения болгарского народа с гегемонистскими устремлениями буржуазно-шовинистических кругов.

К ним иногда примешивались также династические планы и расчеты царя. Мировая война предоставила Фердинанду шанс - с помощью удачных территориальных приобретений восстановить пошатнувшийся в результате поражений в 1913 г. авторитет монархии.

Не отрицая наличия национально-объединительных мотивов в болгарской внешнеполитической программе, следует все же отметить, что в период 1-ой мировой войны ведущая тенденция программы была по сути своей завоевательной. За фасадом популярных в народе лозунгов и призывов к осуществлению национальных идеалов часто скрывались не только и не столько национально-объединительные, сколько гегемонистские тенденции буржуазно-монархической элиты и династии, стремления к созданию "Великой Болгарии".

В началотго на 1912г. превземането на Цариград от българите изглеждаше предстоящо. Крал Джордж V каза на австрийския посланик Менсдорф, че заради своите „амбиции” и „чувство за историческа мисия” – които той още нарече „суета” и „поза” – Фердинанд няма да устои на изкушението да отслужи литургия в „Света София”, след като влезе триумфално в града.

Според съобщението на Менсдорф до Виена крал Джордж гледал на това мрачно:
„Ако на кубето на „Света София” поставят кръст, мюсулманите неминуемо ще я вдигнат във въздуха, била тя църква или джамия. Ще последват клането на християни в Мала Азия. По целия свят ще започнат мюсулмански вълнения. От това ще пострадат всички страни с мюсулмански поданици – включително Франция и Русия, но преди всичко Англия в Индия и Судан. Аз имам 80 милиона поданици-мюсулмани” – добавил кралят.

Ако крал Джордж напразно се опасяваше, че преосвещаването на “Света София” може да предизвика нов бунт в Индия, то партньорът на Англия в Антантата – Русия, имаше солидни основания за безпокойство. Още през 1908г., когато Балканският съюз беше само идея, Изволски каза на германския секретар по външнополитическите въпроси барон фон Шьон, че Русия е изцяло против падането на Цариград в български лил гръцки ръце. Изплашен от победите и бързото настъпление на българите, приемникът на Изволски Сазонов заяви, че на Босфора могат да бъдат само турците или русите. Веднага след първите български победи [b]Сазонов писа на Изволски, че ако българите влязат в Цариград те ще бъдат нападнати от Русия: “Превземането на Цариград може да наложи появяването на целия ни черноморски флот пред турската столица”. Парадоксално беше, че руският министър – този “нещастен колебливец”, както бе наречен в един от протоколите на британското Министерство на външните работи, - който бе положил толкова усилия за създаването на Балканския съюз, толкова скоро след това предвиждаше военни действия срещу главния член на съюза.

Когато българските войски стигнаха на 30 км от града, в Цариград настъпи паника. Главният страх беше, че когато отстъпващите турски войски достигнат града, можеха да започнат бунтове и клането на християни. Великите сили изпратиха военни кораби, за да защитят своите поданици. Посолствата бяха поставени под охрана. Разработени бяха планове за евакуация на чужденците.

В Лондон сър Артър Никълсън изрази страховете си пред австрийския посланик и го запита “дали не би било препоръчително, в интерес на хуманноста, да се апелира към великодушието на [b]Фердинанд да спре настъплението”. Становишето на германския кайзер беше по-оптимистично. В полето на доклада на германския посланик в Цариград, който описваше как турският велик везир Кемил паша събрал посланиците на европейските сили и им казал , че ако българите влязат в Цариград, това ще коства техния живот и живота на християните в града, докато той, Кемил, щял да посрещне врага и смъртта на бюрото си, [b]кайзер Вилхелм написа: “Глупости! Българите трябва и ще влязат! Старият Кемил може спокойно да умре – той е почти на сто години!”

През всичкото това време цар Фердинанд седеше далеч от погледите в своята главна квартира в Стара Загора – една двуетажна жълта къща. Той отбягваше тълпата военни кореспонденти (чежду които беше и Троцки) и позволяваше да направят само по някоя снимка, когато се качваше на колата си или на влака, за да навести фронта. Особено отбягваше дипломатическите представители на Великите сили. Руският пълномощен министър Нехлюдов почти не го виждаше и смяташе, че Фердинанд с право отказва да се среща с тях. Той и колегите му дипломати полагаха неимоверни усилия да му предадат съветите на своите правителства, в които Фердинанд нямаше и ни най-малко желание да се вслушва.

По същото време една позната на Нехлюдов – българка от руски произход – срещнала царя на старозагорската гара: “Царят крачел до нея по перона близо до главната си квартира и невероятната пластичност на движенията му контрастирала с обичайната походка на дебел човек, страдаш от подагра. Негово Величество подскачал във въздуха като гумена топка.

“Е, мадам! – възкликнал той с победоносна усмивка. Какво ще кажете за това? А? “Булгар-вилает”! А? “Булгар-вилает”! Кой би помислил?”, като придружавал думите си с най-злобната си усмивка, предназначена за падишаха.

В този момен явно си е спомнял за първото си пътуване до Цариград на официалната целемония при султана. Спомнял си е за срещата с лукавия и своенравен Абдул Хамид. Как е трябвало да се кланя и да целува ръката на падишаха, своя суверен. Да, трябвало да го изтърпи. Бе го сторил раболепно, сякаш не му струваше нищо, но всъщност се бе почуствал дълбоко унижен и споменът бе останал в сърцето му завинаги. Тогава в двора на султана непрекъснато ставало дума за “Булгар-вилает””.

А сега “какъв съдбовен поврат по божията милост”! Съдбата на Турция изглежда беше в ръцете на [b]Фердинанд, както някога е била в ръцете на българския цар Симеон, който стигнал до стените на Цариград, за да проправи път към обявяването му за [blue]император на Изтока. И Фердинанд, с богатото си и силно въобръжение, се виждаше на вястото на Симеон.

“Първоначалните цели на войната с Турция сякаш останаха далеч назад и всичките му мисли, всичките му планове сега бяха насочени към близкия град. Той виждаше как влиза в имперската столица, заличил и последната следа от отманското владичество в Европа. И тогава от неговото умение, от неговата дипломатичност щеше да зависи дали въпросът за Проливите можеше да бъде неочаквано решен в полза на българите – хората, които само до 40 години бяха пренебрегвани от целия свят.” [b][blue]
...............
От своята главна квартира [b]Фердинанд незабавно нареди до София да изпратят парадни униформи за царската гвардейска рота, официалната каляска и шест бели коня. Според руския пълномощен министър в София Фердинанд изискал и своя византийски императорски костюм. Очевидно според него е било немислимо [blue]последният покорител на Византия да влезе триумфално в града с автомобил и военна униформа. Една хелиография, много популярна из балканските страни по онова време, беше схванала настроенията на съюзниците. На нея един призрачен конник – Константин XI, последният византийски император, убит от турците през 1453г. по време на защитата на Константинопол – предвождаше четиримата балкански царе, които яздеха един до друг през равнина, осеяна с турски трупове, към “Света София” в далечината, а големите й кубета излъчваха неземно сияние.

След поражението на турците главната пречка беше Русия. Цели два века Русия се домогваше да завладее Проливите и мечтаеше да издигве кръст на кубето на “Света София”. Щеше ли тя да остави спокойно нейният “малък славянски брат” да грабне печалбата? В отговорите на Николай II на въпросите на принц Хенрих, брат на германския кайзер, относно съдбата на Цариград, се чувства привкус на “кисело грозде”....................

Руският посланик в Лондон граф Бенкендорф бил убеден, че цар Фердинанд, който от години е окачил картината на “Света София” в стаята си, ще влезе в Цариград и ще отслужи литургия в църквата-джамия. Той казалу че руското правителство би искало да употреби сила, за да прогони българите от Цариград, но славянският ентусиазъм в Русия ще бъде толкова голям, че за правителството ще бъде невъзможно да използва оръжие срещу българите.

“Фердинанд е много опитен политик. Той може преспокойно да изиграе този дързък и авантюристичен ход. Това ще бъде изключително трудно за Русия. Затова Русия смята, че Великите сили трябва без отрагане да уведомят София, че няма да допуснат завземането на Цариград”.