Отиди на страница:
| Грациане, страхотно истинско! Бях на гости във виден художник, същата история в банята, порцелан от царско време в бюфета, не бях виждалатакъв особен цвят порцелан, а то се оказа прах вековен... а иначе спорове и акъли за глобални проблеми бол.... да кажеш -беден, ама той пари си има... viking battle, и при мен е същото, тате с военната академия лееше балванки на три смени на гара Искър, а мама с бащата "немски помагач" завърши гимназия когато аз бях на 8, защото на децата на "предателите" не разрешавали да учат... Та, с две думи, депутатите да спрат да се пенят за глупости, а да си седнат на дирниците да бачкат, че за това са избрани... а втори шанс може и да не им се даде |
| AZ22 - Абе кой ви помни 9 септември! Българите под 20 години даже не знаят какво е станало тогава. И това също е проблем - живи участници в събитията останаха малко, сега се говори какво ли не, младите не са глупави, усещат, че ги лъжат и практически не се интересуват от миналото. Те гледат сега и напред. По въпроса за 9 септември обществото ни пак е разделено на две. И двете страни вероятно са прави за себе си. Само не знам защо всичката тази истерия ми напомня правилото: "Разделяй и владей" |
| Белами Ти можеш да си правиш каквито си и искаш оценки. Те си оставят твои. На твоите оценки аз мога да направя контраоценки и на всички факти - контрафакти и т.н. Всеки човек си има своя оценка. Въпросът е колко ще се съгласят с твоите оценки. Засега в България партията с най-голям процент е БСП, която е наследница на БКП, а техните оценки са различни от твоите. Въобще оценката на 09.09.1944г. е един интересен проблем за референдум. А и един референдум за една цялостна оценка на периода 1944-1989г би бил полезен. Не вярвам отговорът да корелира с твоите оценки. Инак ти си ги имай твоите оценки, нито ти ще ме убедиш, нито аз теб. 9. септември не е мой празник. Но аз знам настроенията през 50-те и 60-те. И аз не мога да пренебрефна мнението на мнозинството. Ние не можем да те изпратим назад във времето и да убедиш всички тези хора с твоите оценки. Още повече, че и сега не виждам как ще убедиш мнозинството в България. От тук аз искам някои хора да разберат, че мнозинството мени мнението си с годините. И ако последните 15 години бяха успешни може би твоите оценки шяха да бъдат приети, но това както виждаш не е така. Инак ти дерзай, продължавай да си пишеш мненията. Има един Георги Жеков, явно изтърван от лудницата, той тормози всички кабеларки, пък "Скат" са му дали и предаване. И той споделя същите идеи като теб. |
| Абе пуяци със сини, тъмно сини лилави и други такива задн*ци. Що не приехте такава оценка когато бяхте на власт А? Некви неуспели консомолци, преподаватели по полит-икономика и кви ли още не неуспели кумуняги дигат патардия. Па и "свободното" слово им се връзва. Я марш в кауша. П.П Намерихали мотористите? |
| Грациян, и той пък! Къде ли е виждал хлебарки в строителни войски, там всичко е било на фаза "груб строеж". Я, да беше служил във флота (3 години плюс дослужване), че тогава да ми говори за хлебарки и друга пълзяща фауна. А иначе полза уви няма от това да повтаряш на някой, че е прост или че трябва да се измие. Обикновено настъпва обратен ефект |
Здравейте сите ! Грациане що да се каже като всичко е ясно и познато най-вече !  ПП- за 9/09 започва да ми прилича много на 1/05 във Франция ! Тоест Крайно-десния Льо ПЕН е приел че 1/05 е празник на неговата крайно дясна националистическа политика и Жана Д'АРК е неговия символ ! А цяла Франция не го хваща насериозно и си чествува без митинги и разни изгъзици като празник на ТРУДА ! Мисля си че е същото и със 9/09 ! Може и да не са същите символи , но идеята е ясна на комунягите "Признаване на тяхното съществуване "!?!??!?  |
| Като не могат да сътворят нещо свястно в настоящето - лаят си по миналото *** Е.ал съм ги у некадърниците... то и това ме е гнус да направя, ама нейсе - има машинки... |
| Грациане, написаното ми хареса За 9-ти, повечето така го изписват, идеше реч. Опищяха някои дискурса, как само звучи, че "нацията отново се деляла". Идиотщини. Това, че шепа вкопчени в миналото си старци и старици ще поднесат повехнали цветя на своите каменни идоли, а по-хитрите, по-млади и повратливи "социалисти" ще използват повода, за да се вмъкнат олигавени и зализани под прожекторите на някоя кабеларка, не ме вълнува. Изобщо. Изродите тормозили и мачкали физически и духовно нацията, в качеството си на "партийни и държавни ръководители" или редови ДС-питбули и териери, вече са потънали надълбоко в материалното, което награбиха, не с шепи, а с фадроми. Те носталгия по миналото вече не изпитват. На тях им дай скъпи коли, повече сгради, къщи или хотели, модни дрешки, кубински пури и мнооого скоч, а - и мадами на онези, които възрастта все още е пощадила репродуктивно, засега. Днешните празнуващи предизвикват у мене само съжаление, голямо съжаление. |
| Евгения, viking battle - пожелавам си да доживея, дано е по-скоро, времето, когато поне 70% от българите ще имат като Вашата ценностна система. Другите 27 % могат и да нямат мнение. В останалите % - сегашните депутатковци... |
| Белами, Написал си тия две работи - добре. Ами какво да направим, като именно водачът на опозицията Никола Петков дава предложение за народния съд? Е, то не е било негова самоинициатива, а по нареждане на САЩ, Англия и Русия. Друг е въпроса, че здраво са пресолили манджата. 1/ Народен съд - унищожаване на политическия и интелектуален елит на България. 3/Изгонването на Съюзническата мисия, разправата с Опозицията и обесването на нейния водач - Никола Петков. Разпускане и забрана на всички опозиционни партии. |
Хахаха! Сульо и Пульо си стяягат електората за преди изборите! Но интересно, че не се използва нещо градивно, а омраза...с което показват че не заслужават никакво доверие!     |
| Народен съд - защо точно в България се прилага този съд? Защо сега се оплюва от някои най-яростно? След освобождението си от турско България участва в няколко войни и винаги губи, два пъти това наричаме национална катастрофа. Виновниците се знаят - те са управляващите, но как да осъдиш управляващи - не става. Единствената алтернатива остава Народния съд - такъв е и този след 9 септември 1944 година. Предназначението ме е записано още в заглавието: НАРЕДБА-ЗАКОН ЗА СЪДЕНЕ ОТ НАРОДЕН СЪД ВИНОВНИЦИТЕ ЗА ВЪВЛИЧАНЕ БЪЛГАРИЯ В СВЕТОВНАТА ВОЙНА СРЕЩУ СЪЮЗЕНИТЕ НАРОДИ И ЗА ЗЛОДЕЯНИЯТА, СВЪРЗАНИ С НЕЯ - нещо против? Сегашните управляващи какво правят? Опитват се да дискредитират това понятие Народен съд, защото и те плачат за него. Без война България преживява една трета национална катастрофа под формата на вече 15 годишна агония, на която не се вижда края. Само демографския срив е достатъчен за нов Народен съд или геноцида над пенсионерите, или ... |
| Гледам тук - лют спор за датата 9.9, по радио и телевизия - също. Може ли някой кратичко да ми каже, каква всъщност е инициативата на БСП. |
| Какви хлебарки бе Грациян, от апарата над главата няма живот за тях. А иначе си прав- почнат ли да миришат тоалетните значи си на Балканите. |
| Сега тук наблюдавам спор между наследници на два диктаторски режима. Едните- десните са наследници на 09.Юни, другите-левите на 09. Септември. И едните и другите се кълнат в ДЕМОКРАЦИЯТА. 9-то юнците бяха Демократичен сговор, начело с Александър Цанков, а 9-то септемврийците за Народна Демокрация- начело с Георги Димитров. Това е историята на България драги ми Форумисти. Другото е тема с вариации или по друг начин казано МНОГО ПРИКАЗКИ НА ПАЗАРА (в случая парламента). |
| На 7 септември 1978 година на моста Ватерло над Темза в Лондон, Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна съчма, останала там след пробождане от чадъра на неизвестен минувач. Издъхва на 11 септември в лондонска болница и е погребан в родното място на втората си съпруга, Анабел, в югоизточна Англия. Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и им маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност. Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат с зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава – собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило. Те са толкова големи патриоти, че на няколко пъти, попаднали в хаос и безизходица, молят господарите си официално да присъединят България и да я превърнат в поредната губерния Георги Марков През 1968 година по решение на партията в България се провеждаше широка кампания от мероприятия за най-тържественото чествуване на 25-годишнината на 9 септември през 1969 година. По идея „най- отгоре“ Комитетът за изкуство и култура реши да възложи на трима от най-добрите драматурзи написването на документална пиеса в три части за историята и борбите на Българската комунистическа партия от основаването й до 9 септември 1944 година. Един от тримата автори бях аз и на мен се падна т.н. антифашистки период, т.е. времето на войната. Впоследствие двамата ми колеги - Николай Хайтов и Никола Русев - не смогнаха със сроковете и се отказаха и аз останах единственият автор на документалната пиеса „Комунисти“. Тъкмо поради изискването за нейната документалност ми бе предоставена рядката възможност да прегледам повече от 200 полицейски досиета, съхранявани внимателно в съответните архиви. Това бяха следствените и личните досиета на почти всички видни комунистически герои на съпротивата - загинали, разстреляни или обесени. Човек може да разбере вълнението, с което прелиствах страниците на полицейските разпити, хилядите страници показания, които обхващаха имена на много мои живи познати, чак до ония невероятни последни писма и бележки, написани минути преди екзекуцията от треперещата ръка на оня, който вижда края на живота си. Огромната част от тия бележки, писма, последни думи имаха върху мене най-силно и неотразимо въздействие с изключителната си човешка трагичност. С много малки изключения те бяха хора, живи човешки същества, преживяващи своята драма по най-човешки начин - безумно далеч от потретите на осакатени партийни фанатаци, които идеологичиските търговци няколко години по-късно щяха да им нарисуват. В паметта ми са останали трагичните моменти от екзекуцията на Малчика, който на два пъти иска чаша вода, на Боян Чонос, който пише на майка си, че след малко ще го обесят и му е много студено, и дълбоко непартийният отговор на Никола Марков, ученика, който на въпроса на следователя защо е станал комунист отговаря: „Аз бях много самотен и поради самотата си станах комунист... „ И още много други. Така попаднах в странния, непознат и документално истински свят на хиляди хора, които бяха повярвали най-искрено в комунистическия идеал, които не знаеха какво точно ще бъде при комунизма, но които вярваха и настояваха, че ще бъде един достоен, благороден, човешки свят. Мнозина от тия хора бяха мечтатели, които в несретата на своя живот спонтанно бяха прегърнали комунистическата идея само като знаме, което ги води по посока на щастието и красотата. Малцина от тях бяха опитни партийни функционери, свързани с Коминтерна и Съветския съюз. В огромната си част те бяха младежи - студенти или ученици от горните класове, които също като мнозина днешни западни студенти и ученици мечтаят за основно преустройство на света, за изчезване на класовите и социалните различия, за установяване на абсолютна справедливост, равенство и братство между всички хора на нашата планета. Може да се направи пълен паралел между българските мечтатели на тридесетте години и по време на войната с вълненията на цялата днешна лява младеж в света, разбира се, не в комунистическите страни. Близо шест месеца аз преписвах диалозите, които тия младежи бяха имали със следователите и съдиите си, така както бяха добросъвестно записани в съответните протоколи, със следите на инквизициите в паузите и с неизбежния трагичен край. И колкото повече се взирах в тях, толкова по-ярка и космически непреодолима ставаше разликата между тях и времето, което се готвеше да ги чествува. Завърших пиесата, която всъщност беше документален монтаж, със серия от последни думи и пожелания. Най-потресаващият факт беше, че почти всички екзекутирани бяха запазили последните си слова... за своите майки, а не за своята партия. „Мила мамо“, „мили родители“, „мили мои“... - и неизбежно следваше някакво извинение. Те се извиняваха на родителите си, че не могат да продължат живота, който бяха получили от тях, те се извиняваха, че умират..., че им създават скръб и болка. Нарочно подчертавам тези моменти на истинско човешко поведение, за да изразя трагичното единство между герои и идеали, което няма нищо общо с картонената митология на партийната история. И нещо още по-важно - в тия последни слова те рисуваха света на бъдещето, заради което умираха. За всички това беше свят на истинската, пълната свобода, на истинското братство, на безкомпромисната справедливост, на премахването на границите, на възпитанието на хората в любов и толерантност, на премахването на всички органи и институти за потисничество, на взаимната човешка искреност, на правото на труд и достоен живот... Или, накратко, те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници. На човек може само да му настръхне косата, когато съпостави идеалите на това поколение с осъществената действителност. Сега вече може да се разбере защо „поръчаната“ документална пиеса, която щеше да се предствя върху сцената на театър „Сълза и смях“, с великолепна постановка и блестяща игра на актьорския състав, беше забранена от ония, които бяха я поръчали. Съобщеният ми мотив за забраната беше - „заради потискащото въздействие“. Ето още един случай, когато голата документална истина се размина с търговските нужди на евтиното пропагандно чествуване. Така двадесет и пет годишнината на 9 септмври остана без тържествена пиеса. И точно това отношение към ония, които бяха най-ярките носители на комунистическите идеали, говори за отношението към самите идеали. По законите на борбата малцина от тия идеалисти дочакаха 9 септемри 1944 година. В безброй мемоарни записки, издадени по-късно, се изтъква най-настойчиво, че най-добрите, най-достойните са загинали. А немалко автори на спомени подхвърлят предпазливо идеята, че мнозина от останалите партизани, политзатворници и членове на партията съвсем не могат да се похвалят с достойно поведение. Особена силен е този намек в спомените на Славчо Трънски, който направо говори за тарикатите, които са взели участие в борбата само след като победата била напълно сигурна и са се самосъхранили, хитро избягвайки опасностите. И това е разбираемо - идеалистите винаги са плащали за всичко. В едно от досиетата попаднах на невероятен случай на заловен млад партизанин, някъде около Макоцево, на когото полицейският командир, който го разпитва, предлага два изхода. Единият е - ако предаде местонахождението на другарите си, той формално ще бъде осъден на смърт, но присъдата няма да бъде приведена в изпълнение и той ще дочака свободата си (като полицията ще остави следи, че е получила информацията по свой път, така че утре той ще бъде с чисто лице, ще бъде смятан за герой и ще живее щастливо). Другият изход е - ако той не предаде другарите си, полицията вярва, че до два дни сама ще ги открие, но за наказание те ще го разстрелят и ще оставят доказателства, че именно той е предал отряда си, така че утре всички ще го смятат за предател и дори камък няма да има на гроба си. Младият партизанин подлудява. Но този случай веднага повдига въпроса за ония, които не са полудели, за ония, които са извършили предателството и днес щастливо живеят, чествувани от своята власт като герои. И същевременно за ония, които може би не са въобще предатели. В тази страшна история се съдържа страшната драма на идеализма, на верността към себе си и идеалите си. И ако днес мнозина могат да я смятат като чудесен литературен мателиал, в действителност тя е реалният повод за съмнение, за опита да се отворят парадните врати на множество декларирани геройства и да се проследи животът на живите като единствено доказателство за вярност към идеалите. Защото впоследствие се оказа, че да бъдеш верен на идеалите си по време на полицията било по-лесно, отколкото по време на милицията. Или нека отидем по далече - по-лесно е да се бориш срещу една противна власт, отколкото да се бориш срещу цял един противен живот и главно да се бориш срещу себе си. Една от най-важните теми, които липсват в днешната българска литература, това е драмата на идеалиста. Не говоря за разочарованието и недоволството, а за дълбоко, понякога съкрушително преживяната трагедия, че всичко е било... за пусто. Ако някой някого наистина е бил комунистически идеалист, ако някой някога наистина е вярвал, че се бори за свободата и щастието на другите, то той не може да не бъде в остър конфликт със силите, които в името на същите идеали се разпореждат днес с живота в България. Конфликтът е неизбежен на всяка крачка, във всяко отношение и той е много повече вътрешен конфликт, отколкото външен. В продължение на първите десет години след девети септември 1944 година оцелелите идеалисти преминаха дълъг и криволичещ път от илюзии, надежди, разочарования, отчаяние и масови нравствени самоубийства. За стореното през тези десет години партията намираше великолепно оправдание с необходимостта от т.н. „преходен период“. Но когато и най-ограничените партийни членове разбраха, че преходният период не ще свърши никога, защото партията винаги ще има нужда да оправдава безобразията си, дойде времето, когато идеалистите трябваше да решат - да или не. Междувременно силата на властта така се бе усладила на мнозина от тях, че те просто бяха забравили откъде са тръгнали. Довчерашни борци за свобода се превърнаха в нейни най-големи гонители, довчерашни жертви на полицията я задминаваха милионократно в изобретяването на мъчения и терор, довчерашни радетели за принципност и висока нравственост се превърнаха в най-безпринципните марионетки на времето, довчерашни мечтатели за добър и красив свят станаха строители на зандани от зло и грозота. Примерите нямат край. Един български министър, бивш идеалист със смъртна присъда, който сега разкарва любовницата си по най-скъпите хотели в света, изповяда пред мене: „Живее ми се, сега ми се е паднало да живея.“ Фактически някогашните идеалисти днес могат да бъдат разделени на три групи. Първа - ония, които напълно забравиха идеалите си, втора - ония, които ги помнят, но мълчат, и трета, съвсем малка - ония, които ги помнят и все още се опитват да ги отстояват. Пред мен са лицата на неколцина от тия, които се опитват да бъдат това, което винаги са били, и които всеки ден плащат жестока цена, за да стоят на същите позиции. Може би крепени само от смътната илюзия, че нещо внезапно ще се случи, че нещата ще се променят по магически път и те ще бъдат щастливците, които са удържали. Тия дни ми разказаха една чудна история. Другарката, нека я наречем Иванова, е комунист от времето на войната, с огромен актив, завършил с адски изтезания в полицията и смъртна присъда, чието изпълнение само краят на войната предотвратява. Мисля, че тя е един от най-силните и непреклонни идеалисти, които съм срещал през живота си. Фанатизирано убедена, че идеалите, на които се бе посветила, й дават право да не приема компромиси, да изисква от всички това, което изисква от себе си, разбира се, я поставиха в непрекъснати конфликти с партията и идеологията, което доведе до постепенното й снемане от всички постове, та чак до лишаването й от работа. Но удивително непреклонна, тя не се пр едаде. И докато нейните бивши другари са видни министри и членове на ЦК, тя живее в пълна изолация, забравена и пренебрегната, обичана от малцината, които все още я познават. И ето случая, достоен за перото на Франц Кафка: една вечер, когато тя, болна , с остри последствия от раните си в полицията, които възрастта все по-болезнено подчертава, лежи самотна у дома си, внезапно на вратата се почуква и вътре влиза възрастно човече на около 70 години, което любезно пита: „Извинете, не ме ли познахте?“ Иванова поклаща отрицателно глава. „Как, не ме ли помните - възкликва посетителят. - Аз съм съдията, който ви осъди на смърт.“ Иванова пак не си спомня, но той, някогашният полковник, възпроизвел цялата картина на съда и тя си припомнила. „И какво искате от мене?“ - попитала тя. Оказало се, че някогашният съдия имал възможност по новия закон да получи пенсия, но трябвало да докаже, че си е гледал добре работата, т. е. че осъдените са доволни от издадените присъди. „Аз ви осъдих съвсем честно - казал той на Иванова. - Аз вярвах и още вярвам, че вие не сте за този свят, и ако днес трябва да ви съдя, аз пак ще ви осъдя на смърт. „Но присъдата не беше изпълнена“ - забелязала усмихната Иванова. „Не по моя вина! - възразил веднага бившият съдия. - Моля дайте ми едно писмо, че сте доволна от мен.“ И Иванова му дала писмо, в което отбелязала, че е доволна от присъдата, но че само съжалява, че не е била приведена в изпълнение. Това е абсолютна истинска случка. Ако присъдата над тази жена беше приведена в изпълнение, днес тя щеше да има паметник и булевард с името й, но което е още по-важно, тя нямаше да срещне действителния разстрел на смисъла на живота си. |