Отиди на страница:
... тва сигур са били двама евреи и кат няма кого да излъжат или да му продадат нещо ги фанала скуката  |
| Фък...! Пак любене и мразене... Цитирал чичката, ама не разбрал... Любенето и мразенето са за жената, децата, приятелите, роднините и пр... Към народ, държава, общество и подобни гранфалони е достатъчно да имаш отношение - положително, отрицателно, неутрално... Любов към родината... Фък...! От там ви идат проблемите... Много я обичате -> ревнувате се -> правите си гадни номера -> затуй сте на това дередже... Пак фък...! |
| НАЗАЕМ ОТ <NESSEBAR-NEWS.COM> =========================  ПАРТИЯТА НА ФЪФЛЕЦИТЕ ЗАВЛАДЯВА СВЕТА/ПАМФЛЕТ/ Автор(източник): БОЙКО ПЕТРОВ Днес и следващите три дни ще публикуваме специално предоставеният за нашия сайт памфлет "Партията на фъфлеците завладява света" на младия талантлив автор Бойко Петров. Приятно четене! ПАРТИЯТА НА ФЪФЛЕЦИТИ ЗАВЛАДЯВА СВЕТА На некадърниците, които Великата френска буржоазна революция и нейните последващи издънки овластиха да управляват и да избират управления; и на техните най-безспорни представители – политиците и партиите им - посвещавам този памфлет. Тази история, започнала донякъде безперспективно, продължила не-очаквано шеметно, завършва с най-малко желания тъжен край. Бълга- рия отново беше поробена. А след първите съмнения в идеологическата перспективност на пел-течеството, очакванията и на най-заклетите оптимисти бяха надминати многократно. Пелтечеството беше повече от религия по време на от- чайващо безверие, повече от надежда за безпределно отчаяните, повече от високо качество на живота за едва връзващите двата края, повече от пари. То самото беше пари. Много, много пари. Беше мечтаното светло бъдеще на човечеството и човека. А иначе нещата започнаха по една пределно позната схема. Предсе- дателят на Парламента – Плазмодиев, който поради необходимостта да олицетворява разделението на властите, и преди всичко поради особе- ните си лични качества, беше и председател на най-голямата парламен- тарна група, а също и най-дясната от десните ръце на министър-предсе- дателя – все поради факта, че беше колкото безскрупулен, толкова и продажен, попадна в изненадваща ситуация. Дъщеря му, любимата му дъщеря, му поиска нещо, което той нямаше как да откаже. Да уреди Пелтеков, нейният най-скъп, а от съвсем скоро и законен мъж, като го- ворител в Телевизията. Което, при качествата на Плазмодиев, стана светкавично. Пелтеков произхождаше от стария род на Пелтеците. Род орисан и многопреживял. Смятаха ги за най-големите некадърници в района. А и те наистина си бяха такива. Което се отразяваше на психиката им. И им създаваше определени затруднения при общуване. Вероятно там бе- ше и причината, та от поколение на поколение говореха все по-трудно и по-трудно. Но пък за сметка на това изглеждаха все по-добре и по-до- бре. А още преди повече от двеста години (малко след Великата френс- ка буржоазна революция) една дърта и воняща скитница, която само те се бяха съгласили да нахранят и прибрали да преспи при трите овце (Пелтеците бях най-бедните в района), беше прорукувала, че след ре-волюцията на гаврошовците, бъдещето на света ще принадлежи на та- кива като тях. Добре изглеждащи външно и нищо неможещи, освен да се продават за жълти стотинки, за да оцеляват някакси. “Орисани сте да се преборвате за основното си гражданско право – да ви купува кой- то си иска, както си иска и за колкото си иска” – беше им казала дрип- лата. И след като за трети път прокле, онези, които не и бяха дали пар- чето хляб, го удари на философстване: “Вашите врагове не са сред бо- гатите. Нито сред бедните, дето имат повече от вас. Вашите най-смърт- ни врагове са можещите хора. Моженето е преди всичко неравенство. Богатият винаги обещава равенство. И, за да вярваш на обещанията му, дава по нещо. А заедно с бедните може да се бориш за нещо повече от парчето хляб. И когато някои от вас забогатеят, също ще обещават ра- венство, и ще дават по нещо. То така е откакто свят светува. За да при- крива неможенето си, некадърника се бори с всякакви средства за пари и власт. А, за да се докопаш до пари и власт, не се изисква можене. До- статъчно е, да си престъпник или поне подъл, лъжлив и безогледен. Та пак ви го казвам: не се косете, че сте некадърници. Истинската заплаха за човешкото съществуване е моженето. В моженето няма равенство. Моженето задължава и е отговорност. Което не е по силите на всеки. Можещите никога и никъде не са братя. Можещият се интересува само от себе си и не признава авторитети и лидери. Поради това, моженето понякога е свързано с непосилни лишения. С моженето се живее труд- но, защото иска лични жертви и винаги излиза на показ. Което е драз- нещо и непоносимо за повечето от хората и те вземат съответните мер- ки. Можещите са малко; неможещите – много. Можещите, обаче, били силните и поради това – съзидателните; неможещите – слаби и поради това – разрушителни. Това си е чиста лъжа! Лъжа, на която толкова много наивници вярват. Некадърността също е сила! Некадърността е най-голямата, най-представителната сила на слабия. Та помислете си само: нищо не обединява хората повече от неможенето. Няма по-впеча- тляваща солидарност от братската солидарност на некадърниците. Ня- ма по-революционен, по-разрушителен свят от света, в който се осигу- рява свобода на всеобщото, тоталното неможене. Няма по-привлекате- лен, по-обещаващ живот от живот при абсолютно равенство, живот без можещи. Иначе как бихме могли да си обясним факта, че некадърници- те на този свят са толкова много, дори бих казала – непоносимо много. Но за съжаление са еднакви. Колкото по-некадърни, толкова по-еднак- ви – все едно че са правени от един калъп. И поради това са така сраме- жливи, стеснителни, прикрити. Неспособни и безсилни да действат яв- но и от свое име. И безмилостни и всесилни в анонимно мнозинство и самостоятелна подлост. Но вие не сте от тях. Не сте от мнозинството на еднаквите. Вашият шанс е, че сте от различните. Различното, ново- то, непознатото, непривичното винаги има повече шанс. И в този сми- съл такива като вас са бъдещето на света. То ще принадлежи на пост- модерния човек. Постмодерният човек – е перспективният, демек, осо- беният, привлекателният неможещ. Човекът – форма. Човекът без съ- държание. Само тогава, когато дойде неговото време, управляваните и управляващите, понеже от една страна ще са еднакво неможещи, и в този смисъл напълно равни, а от друга – напълно различни като власто- притежание, но пък с това еднакво модерни, ще могат да живеят в пъл- но разбирателство и в небивало благоденствие”. /СЛЕДВА/ |
| НАЗАЕМ ОТ <NESSEBAR-NEWS.COM> ======================== ПАРТИЯТА НА ФЪФЛЕЦИТЕ ЗАВЛАДЯВА СВЕТА/1 ПРОДЪЛЖЕНИЕ/ Автор(източник): Бойко Петров /Първо продължение на култовият памфлет на Бойко Петров/ За предците на Пелтеков това откровение на старицата беше нещо като манифест. И те се придържаха към него с цената на всичко. Жи- вееха с усещането, че тяхното време най-сетне е дошло. Но все нещо се случваше и животът тръгваше в неправилната посока. Само че този път тяхното време наистина беше дошло. Трябваше само да си вземат свое- то. В това Пелтеков беше абсолютно сигурен. И си вярваше. Първата му поява като говорител беше неописуем скандал. Ако бив- шият български цар, чието име няма да споменавам от уважение към истинските царски особи и към истинската аристокрация – най-стой- ностната обществена група, която човек е създавал в продължение на хилядолетия, – беше поискал ООН да му възстанови като семейна соб- ственост връх Еверест и Марианската падина, скандалът нямаше да има такъв отзвук. Новините продължиха два часа и четиридесет и се- дем минути. На другата вечер цялата телевизионна България чакаше със затаен дъх пред телевизорите. Но Пелтеков беше свален от екран. Само че шефът на Телевизията очевидно нямаше и най-малката предс- тава с какъв феномен си имаше работа. Още същата вечер пред сграда- та на институцията се появи малка, но добре организирана група с пла- кати и съответните атрибути, заклеймяващи нормалното говорене. На плакатите преобладаваше: “Искаме си Пелтеков”. А на сутринта Асо- циацията за защита на гражданите в неравностойно положение поиска оставката на телевизионния шеф, поради грубото нарушаване от негова страна на изконните човешки права на Пелтеков. “След като хора, на които липсват и двата крака се състезават на сто метра; след като дру- ги, които са без ръце се боксират, а най-добрите обяснения на живота и случващото се в света днес, се прави от лъжци, продажни типове и ма- нипулатори, наричащи себе си философи, социолози и политолози, за- що един пелтек да не може да бъде телевизионен говорител”? – с осно- вание питаха те. Известна социологическа агенция светкавично обяви, че рейтингът на новинарското предаване е достигнал невиждан резул- тат – 95% гледаемост. А на въпроса й: “Какво бихте предпочели: а/ лъ- жите на политиците да достигат до вас в напълно разбираем вид; и б/ говорителите да пелтечат с часове и с тяхното нищонеказване да изтри- ват срама от лицата на политиците, които вие сте си избрали и харесва- те”? – зрителите в огромното си мнозинство и от всички партийни цве- тове бяха предпочели отговор “б”. Кой ли би очаквал от тях друго! Така за броени дни Пелтеков се превърна в национален герой. Възс- тановиха го в Телевизията. Под негово давление и на шефката на Пар- ламентарната комисия за радио и телевизия беше обявен конкурс за го- ворители. С включването на спечелилите конкурса, новините продъл- жиха единадесет часа и четиридесет минути. Но вече никой не си гле- даше часовника. Тези новини бяха това, от което тези хора имаха най-голяма нужда. Бяха откровение за тъпота, забавление за комплесари, утешение за простащината, изпитание на ненужна човешка търпимост, и поради тези си безспорни качества – всеобемаща съпричастност и обединяваща безучастност. Ново, непознато, обещаващо много и неан- гажиращо с нищо. В гледане на новинарското предаване, българите из- карваха по седемнадесет часа на денонощие. Никой вече не работеше (освен някои твърдоглави люде, които отказваха да си купят телевизор, или поне да погледат при съседи). Пелтеченето се превръщаше в идео- логия, в мода, и в естественото им продължение – в действителност. За дни фирмите, които организираха хиляди курсове за обучение в пелте- чене, надхвърлиха многократно броя на партиите в България. Улиците, клубовете, ресторантите и баровете бяха пусти. Толкова пусти, колкото не биха били и след петдесет години активно свръхслагаческо присъст- ване в Европейския съюз, под вещото ръководство на Соломон Паси и Меглена Кунева. Но Народното събрание си беше все така полупълно. И поради този факт, гласуването на един прост текст отнемаше месеци. Цял ден не стигаше за едно най-обикновено изказване. За депутатите пелтеченето беше неподлежащо на никакви съмнения доказателство, че времето е категорията, от която най-много можеше да се очаква. Най-вече власт и пари. Затова с разбираемо единодушие и неприкрива- ни намерения промениха конституцията. Увеличиха мандата на народ- ните представители на четиридесет години. (Предстояха избори). И сбъркаха. На политическата сцена се появи Пелтеков и новосъздадена- та му партия. И спечели с деветдесет и девет процента. Светът беше шокиран. Западните анализатори веднага отчетоха, че вота си бяха упражнили само 16% от имащите право на глас. Но не това беше обезспокоително- то, а своеобразния начин на протест на негласувалите. Те масово се за- връщаха по селата и работеха в градините си – както беше посъветвал някога Кандид, един позабравен литературен герой. По такъв начин де- монстрираха явна неприязън към най-добрия от възможните светове и най-вече към неговите представители, тълпи от французи, германци, холандци, американци, руснаци, поляци и разни други, явяващи се като евентуални купувачи на техните земи, след светкавичната промяна на българската конституция, позволяваща покупката на земя от чужденци. Киника Рудьо (Кучето Рудолф, както го знаеха западняците – към кои- то, като манталитет и варварски произход, се включваха и славяните от Русия, Белорус и Полша) ги убеди да се връщат по селата с един прост довод: “Вярно е, че ако купят земите ви, няма да си ги занесат в Герма- ния, Франция, Холандия, Юса и Уса (САЩ и Русия – б.м.). Но пък ще дойдат тук с танковете си, за да ги пазят (частната собственост е свеще- на и неприкосновенна). Пък и те от хиляда и петстотин години искат не блатата на тяхната недостатъчностара Европа, а точно такива земи. Ка- то в нашата стара и истинска Европа. Но кой през всичките тия време- на би ги пуснал до подобни земи – гърците, турците, италианците, ис- панците, португалците или ние? Така че помислете си добре. Земите на дедите ни не са пипнали нито римляните, нито византийците, нито тур- ците. Но те са били представители на велики империи. А тези до среда- та на деветнайсти век са мрели като мухи от глад и болести. Изяждали са кучетата, котките, плъховете, а най-бедните и децата си. Сега се пра- вят на велики, защото имали кула от железария и дупка от два несъще- ствуващи небостъргача. А в същност, защото както и преди стотина го- дини, все още намират начини безнаказано да ни преджобват всеки бо- жи ден. Иначе и сега са си същите голтаци и нещастници, но с лустро. Половината от тях живеят изцяло на кредит, който плащаме ние. И въ- преки помоща ни, са най-големите бедняци на света. Със собствени па- ри не могат да си купят и едно кафе. А се скъсват да работят за всякак- ви престъпници и спекуланти. Които им дават толкова, колкото да не умират от глад и да им стига да залъгват болното си самочувствие с фалшив престиж. В сравнение с тях и най-долните роби от Римската империя са свободни граждани. Не можем да допуснем роби да ни учат как да живеем и да ни управляват само защото са си качнали етикета европейци”. С тези и други подобни думи Киника Рудьо убеждаваше непелтечещите и ненекадърни българи да се връщат към корените си. Към благодатната и многораждаща българска земя. През деня работе- ха, ама за себе си, а вечер пълнеха селските кръчми. Пиеха червено ви- но без канцерогенни стабилизатори и ракия от грозде, пееха, забавлява- ха се с вицове, закачаха моми и булки и булките закачаха тях (без ника- кво опасение, че ще бъдат обвинени в сексуален тормоз); припомняха си славните времена на българския род, говореха за традиции, за наци- онално достойнство и чест, за патриотизъм и морал. За славните побе- ди на славната, страшна и непобедима българска армия (вече несъщест- вуваща). Искаха възраждането на българското, на България. Искаха пъ- лна забрана за участие в управлението на каквито и да са партии. На пелтеците. На комунисти и социалисти. На либерали и радикали. На републиканци и демократа. На десни и леви. Мечтаеха за възстановява- не на изконните неща, създавали истинските ценности. “Кажи ми – пи- таше осемдесетгодишната баба Гица – египтените не са ли произвежда- ли за пари и за тая пуста печалба? Произвеждали са. Ама нещо от про- изведеното да е стигнало до нас? Не. Щото, това, дето се прави за пари и за печалба си е мъртво по рождение. А пирамидите, дет са ги прави- ли, за да надживяват мъртвото и тленността човешка и до днес си ги има. И книгите им. Книги от мъртви и за мъртви, ама те живи. И да ги четат живите. То колко ли са днес истинските живи”! И баба Гица за- пяваше любимата си родопска песен, показвайки тридесет и два здра- ви, бели, нейни си зъба. /следва/ |
| Кайли , тоя Лъчо да не е модератора , защото ми се губят няколко съобщения.Мя да каже , ще напуснем форума така или иначе не си вадим хляба от него , а се развличаме. |
| "Родината" е там, където си се родил, природата, хората и всичко което обичаш от дете. "Държавата" е обществената структура, която би трябвало да пази интересите на "Родината". "Родината" е абсолютна величина, на която "Държавата" би трябвало да служи. Ако това не е така, пиши я "Държавата" бегала. Защото без "Държава" може, но без "Родина" не може. За съжаление рядко "Държавата" е служила на "Родината" в исторята на България. 45 години комунизъм бяха демонстрация на пълно разминаване на интересите на "Държавата" и "Родината". Причината за това разминаване беше, че комунистите, които бяха "Държавата" се отъждествяваха с "Родината", вместо да и служат. Комунистическата смрад, за която писа Бабите по-горе, постулира, че този, който не обича Партията и Правителството, не обича Родината си. Такъв човек се обявяваше са изменик и предател. Та затова до ден днешен на много от нас все още не ни е ясно каква е разликата между "Родина" и "Държава". |
| преди 1000-2000 год. хората са се борили поне да не бъдат вещи.Днес се борят като монети поне да имат някаква стойност. Проблема е защо не сме граждани? И този отговор не е труден?Колко си гражданин зависи от това каква разменна монета си-за КАПИТАЛИЗЪМ става въпрос.Този отговор е известен. Хун  |
| Kaily , Сега след като поне мъничко ме отзабелязваш , сърцето ми рипа от радост. Миналия път вероятнво не ме разбра-като ти казах -че ти рипам. Аз съм поборник на простичка идея. Ако двама души си разменят по един лев-всеки от тях остава с по един лев. Ако си разменят по една идея -всеки ще има две идеи. Това е голямата разлика между монетното и духовното общуване. Та за това ти рипнах.Исках да те окрада от към идеите ти. Такъв разбойник съм. Благодаря ти. |
| Защо я мразят ли ? Ами защото Родината за едни хора е майка а за други мащеха като от приказката за Хензел и Гретел ! |
| Ще се повторя и потретя, но нищо не се е променило и ще го почетвъртя: Аз лично нямам сили да се боря, изнемогвам. Животът ми всеки Божи ден протича в звънене по телефона, тичане по инстанции, скандали и разправии с: БТК, НЕК, Общината, ВиК. Ако щете ми вярвайте, но тези държавни монополисти пет пари не дават нито за обажданията, нито за жалбите, нито пък им пука за тяхното собствено имущество и труд. Човек не може да живее в постоянен стрес и нерви за елементарни неща, които в цивилизования свят се разбират от самосебе си, а не да се водят буквално битки и борба за правото ни на ток, вода, пътно осветление, пътища и пр. Тези битки поне мен лично ме изтощават дотолкова, че нямам сили да мисля за нищо друго. Тези битки унищожават гражданина в мен, правят ме апатичен към всичко, което не е свързано с решаването на конкретните ми проблеми с тези все пак имащи много общо с държавата структури. Не приемам живот, в който, за да съществувам, трябва да се уча да разчитам електромери, водомери и топломери, да съм изтъкан от недоверие и съмнение към всички [b]държавни фирми, предоставящи услуги, да живея постоянно с мисълта, че мога да бъда измамен... Всъщност постоянно да се боря за "малките си правди" ме унищожава като личност..[/b]. Ако целта на днешната ни държава и политици е да ни направи апатични, аполитични и претръпнали чрез непрекъснат тормоз от липсата на правила и контрол по спазването им - поне с мен е успяла. [b]В България държава няма, има само държавен апарат, загрижен единствено за собственото си благополучие. [/b] |