Отиди на страница:
Перколесий, това твоето последно писание брато е все едно да стоиш край ж.п.линия и да питаш пътниците в профучаващия експрес "Колко е часа?". Харно си го написал , ама веке е петък вечер... нема те разберат баш сега копеле така яко изчукват горката муза, че....  Ама са готини пък... нали? |
| В политическата рубрика има сериозна публика. Там луканки и салами не предлагайте на дами. Но в раздумката на После не е нужно ний да постим. Бот-внимаваме с храната и не пием без салата. |
| И аз те чух Перколес Ти си истински Херколес И си много сърцат и ме трогна.   Редактирано от - Сибила на 12/11/2004 г/ 18:59:35 |
| Разчитах на вас* не на Вас. Сибила, благодаря! Ако Бот се превърне на хомот. Ще му разкатая мамичката лично! P. - |
| Туй за мамата на бота не е чак толкова учтиво като за довиждане, да взема да му посветя стихче ли? Туй, че ботът съществува не е болка за умиране, пази бот - да не се псува, трябва да се култивираме. Знам, че професионално и съвсем не персонално може цензура да слага и да банва му приляга. |
| Поздрави от Азора, Пристигнах нормално (капитана каза, че дори сме два дена предсрочно), времето е хубаво. Доидох тук за да сменя климата. По-здравословен бил. ..... Да кажа нещо съвсем еднослоино (четете го така както го пише). Забелезах, че откакто доиде Бот тук съм започнал да псувам много. Допреди това не ги бях псувал изобщо. (Има ли кои да го потвърди?) И защо Бот не ме изтри нито веднъж, нито една псувня? Защото нито една моя псувня не бе отправена до участник във форума. Вчера си направих следният експеримент. Малко след своя реч (някои ме сравни с А. Лилов), на която сега държа още повече и в която го защитавам пламенно му ударих и един шамар. Казах му: “ще ти разкатая маиката”. Защо точно на него? Защото тои е мишената на допитването да или не на Бота. Тези неща (шамара и речта на Лилов) ги пуснах вчера и в една страница на вестника, в която по това време не е много посещавана (надявах се) и все пак -не съвсем. Какво направих? С тези свои думи ударих шамар не само на Бота, но и на моите приятели, дори на някои от противниците на Бот би им станало горчиво, а някои са портивали злобно мръсните си кунки “те, Бота си го получи”. На последните ще кажа, че са загубили всичко човешко в себе си (ако изобщо са го имали) и маи е късно да го намерят. Ето защо, за да няма огорчени, обидени и разочаровани читатели и списватели на форума трябва да има Бот! Макар и експериментална Фъснята си е фъсня и си мерише на гадно. Моля Бот да приеме извинението ми и моите приятели и неприя(тн)ели да ме извинят за овоняването на въздуха в така обичаният от мен Форум. За “борците за свобода на словото” наи-последно: Тя, свободата на словото и сега си я има. Не е въпрос дали ще се псува, а кого ще се псува. “Тонът прави музиката” ... Ваш Александър Лилов  Туи язе го бих казал те така те: Повечето разумни хора се разхождат по изгладените от неравностите, с плавни завои и поръсени с пясък алеи. Аз, както обикновенно се разхождам из наи-затънтените, с много неравности, пълни с препятствия от повалени дървета, клони, камъни, криволичещи и често внезапно свършващи пътечки. При това, докато не стане съвсем тъмно. Те изглеждат изоставени и по тях почти никои не минава, но все пак ги има. Има и следи от стъпки на хора, минавали преди мен оттук, които както и в живота не избират правите и сигурни алеи, а търсят романтиката и приключенията с една дума - нещо по-така. После пък, се чудят от къде им е дошло, когато се спънат в някои камък или са си ударили главата във внезапно изникналия, като от нищото изсъхнал клон…. Извиващата се покраи реката пътечка по която вървя свършва в дънера и клоните на едно огромно, повалено от пролетната буря дърво. Трябва да се провра сред клоните или да го заобиколя цялото. Рашавам да си почина преди да продължа. Сядам на дънера, сред клоните му с лице към реката. Настъпва здрач и с тъмното яке, което нося се сливам с пеизажа. Ставам почти невидим. Сега вече усещам, че съм съвсем сам. Реката шуми и с неиното романтично и приспивно бълбук-бълбук аз се унасям в мечти. Отпускам се, отпускам се и…пръцкам. Добре де, изпускам газове (съвсем мъничко), но все пак се чува. В този момент на уединение нещо изшумолява иззад гърба ми. Обръщам се изненадан и виждам още по-изненаданото лице на една жена в йоггинг екип. Въобще не съм я усетил кога е дошла. Тя е седяла точно в другия краи на дървото без да подозира за моето присъствие. Очевидно стресната от неприличният, необичаен за такова едно усамотено и романтично място звук, още повече не произлизащ от нея, тя става някак си сепнато и тръгва забързано по пътечката надолу, а аз все пак се надявам да не ме е чула и продължавам да се правя, че не съм бил аз.... С  и за всичкиПерколес |