Десните ученици на Сакскобургготски


Коалиционният годеж на Надежда Михайлова и Евгений Бакърджиев е неприлична гледка отвъд добро и зло



Люба КУЛЕЗИЧ


Миналата година през лятото, преди местните избори Едвин Сугарев написа в “Седем” поредица от унищожителни статии за СДС под лидерството на Надежда Михайлова. Предложи и рецепта за спасението на синята партия. Ето част от предписаното лечение.



СДС в момента продължава да е партията, градена от Бисеров и Бакърджиев, което може да се промени само с радикално преструктуриране. Например – като СДС се преучреди. Технологията подлежи на дискусия, но се свежда общо взето до следното: всички клубове се разпускат и преучредяват чрез открити събрания, като се канят всички симпатизанти и всички прогонени от досегашните апаратчици седесари. За председателите на клубовете е добре да бъде въведен ценз – пръсти чело, брой прочетени книги, брой ракии дневно и прочее полезни критерии.



Да бъде вписано в поменика на партийните ценности, че общественият и личният просперитет са две различни неща – често несъвместими помежду си. И не само да се впише, но и да се разбере веднъж завинаги, че не е хубаво да се краде много, но също така не е хубаво да се краде малко. Най-добре е изобщо да не се краде.”



Пак по същото време се появиха и следните редове:



“Това, което става в и със СДС не е просто и само криза, това е шъткане и щъкане покрай неговия политически труп.”



Три години преди това тогавашният ни посланик в Индия наруши лятната си отпуска, за да се яви предаването “Гласове” на Явор Дачков по БНТ. Той предизвика буря на “Раковски”134 и в сините редици с бунтарския тон, познат от времената на гладната си стачка срещу президента Желю Желев:

“Евгений Бакърджиев и Христо Бисеров незабавно да си ходят!”



Оттогава се смениха няколко води на българската историческа река. Синята се замъти и се оттече, за да остави на десния бряг политически корабокрушенци с изразителни прякори като “Сивия кардинал”, “Валяка”, “Усмихнатото лице на корупцията”. Лицата скрити зад тях бяха отхапали по едно голямо парче от синята кауза и с плячката между зъбите започнаха да си строят лични партийни заслони.



В края на жълтата вода политическият пейзаж се оказа пренаселен от подобни фигури под покривите на паянтови политически постройки. Бардовете на моралните политически каузи Филип Димитров и Едвин Сугарев зрелищно слязоха на земята. И нарекоха приземяването си в жестокия предизборен сезон “среща с реалността”. За целта им се наложи набързо да разпродадат моралното си политическо наследство, натрупано през годините на възходи и падения за СДС.

С дивидентите от миналото сега ще си купуват място, на което да избутат политическите си старини в относителен комфорт и с добра депутатска заплата. Затова сложиха кръст на собственото си минало, облечено в техния единствен истински капитал – думите. Вече редят нови, лишени от патос, снабдени обаче с прагматиката на оцеляването и на техния си, десен “исторически компромис”. Той се оказа огледален на левия такъв, формулиран от стария червен съперник Александър Лилов. Стратегът също се нареди на опашката за политическо възкресение в ролята на противник - и уж в името на незаглъхналите идейни войни. Но трудно се прикрива от публиката, че този път битката и от ляво, и от дясно е за спасителния пояс в прииждащата нова вода на властта.



Най-добрият плувец сред тези сухопътни политици се оказа Симеон Сакскобургготски. Той някак успя да преплува разноцветните води на българския преход, яхнал всевъзможни каузи за лична употреба. Примерът му излезе заразителен и оправдателен за всички тайно и явно прегрешили в същата алчност.



Този пример, примерът на Сакскобургготски и неговата жизненост днес е другата дума на обединението, което беше предприето на 10 ноември толкова церемониално. Но тайно този спектакъл на изранени политически честолюбия бе готвен отдавна. Той се репетираше зад прикритието на опозиционни изблици в парламента и на тайни сбирки в църквата на алтернативния синод “Света Параскева”- под будния поглед на отец Бараков. “Седем” писа за това още миналата година. През тази година обаче духовният патрон на дясното обединение беше изхвърлен от храма. След него в криптата на “Св. Параскева” откриха цех за сладкарски изделия, а в биографията на отеца – дела за кражба на пари.

Така метафорично под знака на бизнеса десните партии се срещнаха пред публиката на 15-тата година от прехода. За да си простят старите вражди, да управляват дясно-центристки и заедно с най-големия центрист Симеон да спрат БСП от власт. Той от своя страна докара БСП на власт. И така укрепен не казва на десните дали приема офертата.



В резултат на цялата тази шумна търговия гледката на дясното стълпотворение вече прилича на кошмар, който вече е сънуван. Но се повтаря като експресивен колаж от глави и тела, разменили местата си в суматохата.

Достойна за четката на Салвадор Дали е ръкохватката между жестоки партийни врагове, омотани от обща коалиционна усмивка.

Вкопчването на Надежда Михайлова в Евгений Бакърджиев е най-красноречивият образ на това взаимно оплитане в лицемерието. Усукването на омаломощени политически тела има привкус на нещо неприлично, на езическо втурване отвъд доброто и злото - без сянка от политически свян и морална взискателност.



Така обединителната страст на СДС 15 години след 10-ти ноември се материализира в ретро хит парад на всички десни и леви фигури, които завъртяха хоровода на българския преход.

От мрака на опростените предателства изплуваха износени политически физиономии. Те преоткриха родствената си близост от началото на промените. Върнаха се в уюта на кръглата маса и координационните съвети.

Едвин Сугарев, Филип Димитров, Желю Желев /чрез своите хора Румен Данов и Михаил Неделчев/, Васил Михайлов – Нубиеца, Евгений Бакърджиев, Христо Бисеров, /представен от Светлана Дянкова/, Надежда Михайлова до Стефан Софиянски, заедно със сянката на Антоан Николов, надничаща зад гърба на Любен Дилов-син – истински вернисаж на взаимната политическа непоносимост, преглътната с подсладения сироп на думата “обединение”.



Спектакълът впечатлява с мащабите на своята измамност. Намират се коментатори, които твърдят, че публиката реагира емоционално именно на размерите на замисъла, а не на неговото съдържание.

Това се оказа един от големите уроци на епохата “Кобургготски” – зрелището става убиец на смисъла. На публиката се предлага не избор, а свалка, игра на прелъстяване.

И въпреки, че Бойко Борисов е по-изпеченият в това амплоа, десните обединители го следват по петите в коцкарското отношение към обществото.



Фактът, че Симеон не е прогонен от България, ами се стяга за втори мандат е истинското им упование за успех въпреки всички аргументи на политическия разум. Обединението в дясно всъщност е опит за ново изнудване на простолюдното доверие.

Като си стиснат ръцете след като са се клели, че няма да се погледнат, смятат, че ще употребят за себе си остатъчните ефекти от царската магия.



Проблемът е, че конкуренцията в това състезание по популизъм ще бъде жестока. Затова в битката ще бъдат пуснати стари и нови медийни оръжия. Театралността на обединителската среща на 10 ноември върна хора като Басърджиев на сцената. Покрай това се чу, че новата кабелна телевизия “Инфо” е започнала излъчване с неговата благословия и с неговото партийно прес аташе като програмен директор. Телевизията на Петър Стоянов “Европа” се похвали с нови акционери и нови финансови инжекции за предизборни нужди. Финасовият гений на Стефан Софиянски – банкерът Любомир Павлов обещава да стартира вестник с главен редактор Едвин Сугарев – пак заради връхлитащата кампания за влизане във властта. Вацовите вестници и всекидневникът на Чорни също показват, че ще ударят рамо в дясната надпревара.

Така парите, скътани след разпродажбата на синята кауза ще влязат в употреба - в името на обединената клиентела.



Само един човек и една политическа сила не се вписва в голямото уравнение, което нарече себе си дясно – Иван Костов и Демократи за силна България…

Експремиерът и новата гражданска партия зад него отказват да маневрират на фона на гигантските маневри в дясно. Това ги превръща в жалон, в пътен знак сред политическата блъсканица.

Думите на експремиера от ХІІІ-та конференция на СДС, че ще остане на мястото си, за да обозначава посоката се оказаха верни. Въпреки че бяха заподозряни в себичност преди две години.

Всъщност, те бяха обет за политическо търпение – една от основните ценности на дясното заедно с последователността и настойчивостта.

Само след няколко месеца ще стане ясно кой ще спечели от това, че не се втурнал към изкушенията на лесния успех.

Какво е да си балканец



Некои съображения за истината

(Част четвърта)



“Седемнайсет мига от пролетта”



Марин БОЖКОВ



През февруари 1997 проблемът с българската държава беше на път да се реши окончателно. В смисъл, че държава кажи-речи нямаше, а на народа бяха създадени всички условия да не издаяни до пролетта...

Само че на народа в последния момент му дойде друг акъл и реши, че му се живее. Така той измени на социалистическата революция. И не само това – изрита правителството на младия враг на чорбаджии и изедници Жан и взе, че се обърна към най-реакционните, буржоазни и контрареволюционни сили в страната.

Новият служебен министър-председател Стефан Софиянски беше човек с широка, леко смутена усмивка. При първата му поява по телевизията водещият от името на народа му зададе фундаменталния въпрос “И кво шъ прайм сега?”, на което получи вечния български отговор: “Ще ходя в чужбина да се моля – какво друго?”. Това вече народът го разбираше. Българите почувстваха огромно облекчение – някой пак ще се примоли и богатите западняци ще пратят леб. Изобщо, стратегията на “измолването” допадна на всички – хем ще се яде, хем няма да се работи. Три месеца служебното правителство уж организираше изборите, но главно се молеше за хляб, заеми и някои други необходими неща. В това време народът си седеше вкъщи и гледаше през ключалката като седемте козлета в очакване на майка си. Щом майка му пристигна с пълна кошница, той охотно гласува за нея.

И веднага след изборите пак се разбра истината.

Те, западняците, давали, ама искали да се бачка. И нашите им обещали. И не само им обещали, ами се и подписали. Щом се състави правителството, министър-председателят Иван Костов взе да дава зор да се почва работа. С това той засегна народа на чест. Не можеше току така да събаря основни национални ценности. А най-основната от тях е, че трябва да се присламчим към някой голям, богат будала, дето много работи. Ние ще го хвалим и ще му бъдем най-верни, а той ще дава и на нас. И така ще преживяваме. А сега изведнъж – НИЕ да работим – обидно, някак си. И парите не били подарени, а били дадени назаем, при това с условия. Че кой на Балканите връща заеми и спазва условия? Ние да не сме германци?

Така българският народ отново попадна под игото на реакционните сили. Някои несъзнателни елементи се примириха и се хванаха яко за работа. Вследствие на това, а вероятно и поради несправедливо стечение на обстоятелствата, взеха да забогатяват. Това още повече обиди народа. Трудът беше на път да обезличи българския национален характер. Изобщо, кой у нас се е прославил с труд? Никой не си спомня тези, които работят, но всички познават тарикатите и се стремят да приличат на тях. Народната мъдрост казва “Юнак вино пие, ахмак лозе копае.” Европейците искаха от нас да станем народ от ахмаци – също като немците и ингилизите. Българският народ обаче е народ юначен и дълбоко в себе си се закле да даде отпор на държавниците, които го карат да измени на себе си.

Все пак, дори и в тази мрачна обстановка на труд, от време на време проблясваха светли лъчи на надежда. Група министри и депутати не позволиха да загасне народното огнище, разпалвано с келепирджилък и далавери.

1. Евгений Бакърджиев, известен като Бъки Бомбата. Както личи от прякора му, този човек притежаваше тротилов еквивалент, равен на голяма водородна бомба. Поради липса на световен термоядрен конфликт, в който да прояви способностите си, назначиха го за министър на регионалното развитие и благоустройството. На този пост той изобрети стратегията за бавното развитие и личното благоустройство. Мото му беше: “Може да сме бавноразвиващи се, но все пак поне сме развиваща се страна!” В израз на тази концепция той лично се благоустрои, а иначе:

- унищожи Строителни войски, разполагащи с няколко дивизии личен състав. Дори и само този подвиг засенчва геройствата на Крали Марко. Никога в историята на човечеството един човек не е успявал да се справи с няколко дивизии войска;

- унищожи с тротил мавзолея на Георги Димитров – вярно, едва във втори рунд – първият беше за мавзолея;

- унищожи с интриги и злословие няколко от колегите си в Министерския съвет;

- унищожи и собствената си партия – СДС, в съдружие с още няколко другари;

- на изборите унищожи и постигнатото за цели четири години управление.

2. Теодосий Симеонов – кротък на вид плевенски адвокат, който, щом стана министър на правосъдието, се амбицира с помощта на семейството си да раздава цялото правосъдие. Вследствие на това синът му опита да набие Плевенска област заедно с жените, децата и домашните животни. Не успя, но беше много близо до целта. Татко му гледаше и се радваше – “Гледай ти, каква смяна ми расте – същински бащичко.”

3. Бисеров и Цонев, последният известен още като Данчо Ментата – двамата обикаляха по хижи и паланки като Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Не остана далавера ненаправена, без да топнат и те пръсти в кацата. Хората им даваха, щото не върви по-първите хора да не се облажат с нещо, ама те не знаеха спирка и скоро в медиите започна истинска полемика – кога ли тия двамата ще бактисат на далавери. Накрая даже имаше предложение да им турят лицата на банкнотите, щото и без това станеше ли дума за пари, двамата цъфваха отнякъде.

По някое време паднаха и шенгенските визи за български граждани. Падна и пердето на много български граждани от ромски произход, които започнаха последователно да щурмуват страните от Европейския съюз. Оттам ги екстрадираха, но те се прибираха вкъщи със спестените социални помощи, като донасяха и инвестиции във вид на хиляди портмонета и дамски чанти на граждани на съюза. Дори в България висококвалифицираните специалисти безпогрешно разпознаваха европейците и успяваха виртуозно да докажат превъзходството си над тях, задигайки чантата на представителя на МВФ Ан Макгърк направо от рамото й. Сигурно са си мислели, че в нея носи парите за държавата.

В обратната посока пък се движеха “преуспелите” на Запад участници в движението “Българският Великден”, водени от традиционния патриотичен лозунг “Искаме власт, искаме служби!” Да се чуди човек за какво им бяха службите при високите постове, дето са ги заемали по света. “Сигурно от патриотизъм...” реши народът и се почеса там, където не го сърби.

Изобщо, в онези години в България се извършваха големи движения. Движеха се хора, стоки, капитали, а държавата се движеше към НАТО и Европейския съюз. На крака ни дойде даже и американският президент, а един от неговите пилоти, както си се движеше с бойния самолет към западната ни съседка, не видя България и пусна една ракета над Горна баня, та отнесе покрива на някаква къща. Нейсе. Народът, свикнал с гърмежите на Бъки Бомбата, само се позабавлява с нищо и никаквата ракетка и разграби парчетата й за сувенири.

Иначе за всичко беше виновен министър-председателят. Народът не можеше да му прости, че вместо да “дава”, караше хората сами да си изкарват прехраната. “Ех, какви премиери имаше едно време” - носталгично си говореха хората – “при Тодор Живков никой не ти гледаше в ръцете дали работиш”.

Като капак на всичко отново взе да се затяга положението с покрадването. Властта взе че измисли някакво учреждение – Сметна палата. Та тая Сметна палата видя сметката на сума ти душа-началници, дето всичко даваха за роднините и секретарките си.

В такива тежки и мрачни условия народът изкара цели четири години. Вярно – имаше какво да се яде, но като не е крадено, изпросено или на аванта, не е сладко. При това, прибереш се вечер уморен и нито ти се ходи по кръчми и коктейли, нито ти се въртят далавери – удряш една ракия преди вечеря и очите ти се затварят – ще се удавиш в супата. Как ли живеят така пустите му европейци?

Животът отново взе да губи вкуса си, а хората се чудеха кой ли ще ги избави от това тегло.