Хайде в петък на купон
Отиди на страница:
| Гвоздеят на сезона обаче са моите гарнитури Да видим  Хрърлям ти ръкавица (под формата на бяла готваческа шапка) ! |
| Моето шифьорче май ще взима ръчен хляб от Шишман. В края на краищата, и от Саранци може да се вземе. Бозичке, няма нищо друго безалкохолно, душа, по пътя ще вземем нещичко, такива неща дал Господ. Таман повод да спрем пред Софийска баница... Абе, вие луди ли сте с тия меса, то стана по половин кило месо на човек, кво ша правим. Очевидно трябва да взема и допълнителни медикаменти, освен ензимните препарати... хайде, да не ги изброявам...  |
| a-a-a квот артиса от таралежа си го зимам в торбичка в къщи и ще си го доизям аз залягам вече, че да съм бодър сутринта...  |
| Оооо, изтощени се връщаме. Какво небе, каква трева, и облаците над боровете, и слънчицето, и това всичко висоооко над теб, а ти изтегнат на одеялото на меката морава, встрани от теб ту се усилват, ту заглъхват гласовете на другарчетата, мързеливо изтягащи се около масата.... и много, много други хубави работи....  |
| И така-а-а. Бях на купона. Видях го, ядох го, пих го, веселих го и останах с отлични спомени въпреки и напреки на всичките несгоди, които понесох. А те хич не бяха малко: [1] Ранна утрин. Поради угрозата да закъснея и да ме чака цялата група, така се емнах, че бях на мястото на срещата около 8:30, а срещата беше за 9:00. Викам си, ОК, ще почакам половин час на крак (пейки няма) и потегляме. Уви. Стана 9:00. Няколко човека дойдоха. Стана 9:15. Нъцки. В 9:30 звъним по телефона на гида и се оказва, че той ни чакал на другия край на площадчето. [2] Както и да е. Тръгваме. Малко преди крайната спирка спираме да заредим дисагите. Като върл трезвеник решавам да си купя кока-кола от селския ЦУМ. Каква ти кола?! Няма такова нещо. Фанта? Уви. Спрайт? Тоже нет. Накрая се задоволихме с някаква ябълка (така и не разбрах кой точно я купи). [3] Както бях обещал приготвих (на място) таралежешко, ама като отварях единия пакет с картофено пюре на прах (с мокри ръце) част от него се изсипа. И аз естествено не се сетих да смаля количеството вода и в резултата пюрето стана течно като мед. Та чаках цял час да се повтвърди малко. Бе няма ли виагра за картифени пюрета?!?! Я Маги да се позамисли над идеята.. [4] Самата почерпка беше нещо страхотно. Нямаше меню, нямаше ястия, имаше неспирен поток от храна. Домакинката на кулинарния язовир отвори бента и бяхме направо пометени от крилца, пържоли, плескавици, наденички, кебапчета, една дузина различни салати (обикновена домати/краставици; два вида карофена, бобена (м-м-м), салата от маруля, ... и още кво беше ... ще трябва да проверя снимките какво е имало на масата). Да не говорим за таралежешкото, набор питиета, сладки (наколко вида), ТОРТА - сочна, лека, отгоре с плодове (м-м-м). Накратко, беше ужасно. Някои седяхме и постоянно ядохме и пак надали сме изяли и половината. По едно време един мяукащ звяр ни дойде на помощ, но и той не се справи задоволително. [5] Наближи следобеда и една групичка от нас реши да се разтъпче. Поръчахме й една лимонада с идеята като се върнат да имаме време да я гътнем, че да си ходим. Уви. Половин час хората ги няма. Цял час. Час и половина... накрая се появиха, точно като почнаха да витаят мислите за тръгване. [6] Като председател на Асоциацията на анонимните безалкохолици, на мен се падна честта да отворя лимонадата. Именно лимонадата, която е лашкана час и половина по чукарите. Отворих я. Изригна като Везувий.... Лимонаденото шампанско ме хвана неподготвен и целия се омокрих (а по-късно и лепнех) [7] Настава време за тръгване. Стоим на пътя всичките без домакинката и градинаря й  . Хората се качват, потеглят. Накрая оставам сам на пътя. Ами сега? Имаше слухове за приспиване и се опасявах, че на третата кола съдбата й бе да преспи на село (а аз трябваше да се върна в София същия ден, при условие че последният влак бе преди повече от час). За късмет се оказа, че и третата кола потегля.[8] Тръгваме, пълни с емоции и нетърпеливи да се шмугнем в Софията, но баш на пътя ни спря семафор - от онези свирещите и мигащите. ОК, си викаме, ще изчакаме да мине влака и продължаваме. Минават 5 мин. Влак няма. 10 мин. 15 мин. 20 мин. Ний стоим до релсата, влак не се чува, не се вижда, почва да се стъмва вече, накрая решихме да рпесечем на червено. Пресякохме - очевидно успешно. [9] Но 5 минути след това затънахме в едно добре замаскирано мочурище. Значи представете си селски път целия в локви. Отстрани ливадка с тревичка. И ние за да не затънем в локвите прешпорихме през "ливадката". В резулта като стигнахме геометриянич й център колатя спря. Ни напред ни назад. Слизаме в калта, а отпред се е насъбрала стена от кал, као от булдозер. [10] Почваме да късаме клони от съседните храсталаци (естествено за целта прецапваме през всичката кал) За поне мое нещастие вече бе ужасно тъмно, а някои от храстите се оказаха шипки (или нещо си друго с бодили). Изпонадрах се яко. Както и се предполага, колата не успя да издрапа от калта. Полагахме чакъл, една летва от една порутена къща в района (единствената къща). Не ща и не ще. Ни напред, ни назад. [11] последен шанс - почвам да бутам отзад. С малко зор и с много кални пръски по дрехите си успяхме да изкараме колата на сухо. [12] Но това не е всичко. 22:00. Слизам аз в центъра с идея да си хвана трамвай до вкъщи. Минавам си покрай НДК-то, то светло като ден, народ, младежки и младежки и всички ме гледат учудено. Тогава чак забелязвам, че дрехите ми са на кални съзвездия... В този момент активирам операцията "Ужас и срам" (до тогава си вървях гордо и безсрамно) [13] Чаках 30 мин за трамвай. Дойде. Хората ми направиха път. Даже седнах. Лашках се половината път до вкъщи и накрая трамвая спецна. Айдеее-ее... всички вънка да чакаме следващия трамвай. Чакаме го. Не идва. Пак го чакаме. Пак не идва. Накрая си тръгнах пеша. [14] Някъде към 23; 00 съм вече пред блока. Хващам асансьора до десетия етаж и ... и.... по дяволите - асансьора не работи. Айде десет етажа пеша нагоре. Оппалянка и осветление няма. Вадя телефона да си светя с него и така стъпка по стъпка, етаж по етаж стигнах благополучно. Та много накратко това са нещата, които не успяха да ми развалят настроението |
| Тук имам да добавя сал един щрих, за Нещата от живота, или още - къде го чукаш, къде се пука. Бях забравила за семафора. Добра видимост от двете страни на линията. Онова писука, цвърчи, светка червено. Викаме, хайде, скоро ще мине, да почакаме. Към 20-тата минута чакане вече силно изнервени, някои решават да потеглят. Аз пищя от ужас и припомням на спътниците си страшни картини от екшъни и криминални хроники, за леки коли, пометени и влачени от трен. Най-накрая шофьорът ми тегли една и дава газ. За десет секунди работа, а колко вълнения... Почувствах се като оцеляла от Титаник. И може би това щастливо избавление притъпи малко бдителността ни, та като даде водача надясно - през коварната ливада, изобщо не реагирах. След като приключи и второто приключение, тъжно заключих - къде беше шубето, а къде беше произшествието... Случва се в живота понявга таквоз разминаване... Иначе... в нашата къща асансьор нямаме, та всичко приключи благополучно.  *** П П. Впрочем шофьора-градинар ми се обади едва два дни след купона. И той реанимирал. Пита - кога ще ходим пак? Аз плахо му припомних заканите никога повече да не стъпи по тоз път, а той рече лежерно - ааа, много я мих колата, и като я измих, сега можем да започнем начисто... А на колата и стратичните стъкла бяха целите в кални съзвездия догоре - също като одеждите на Бозата...  *** П П П. И като съм започнала честно, да докладвам несполуката с навигацията до мечтаната Софийска баница. Возя се аз в пилотната кола и гледам да я видя, но от Алеко Константинов до Гара Подуене не я съзирам. Оставаме гладни, а аз - засрамена поради провал на точка от сценария. В Саранци попълваме недостатъка за първото кафе със сладки от местния магазин. На връщане, амбицирана, решавам наистина да локализирам тая пуста Баница. Там си била, три-четири къщи след Алеко Константинов. Само че не била оранжева табелата с бели букви, а бяла с оранжеви букви... Друг път нивгаж не бих я пропуснала повече... Редактирано от - Геновева на 18/04/2006 г/ 20:18:17 |
| С риск да бъдем просто пометени от презрението на познавачите, признавам, че водка изобщо нямаше. Хард беше само рЕкията. Понеже се оставихме на изненади и импровизации, някои работи артисаха, а някои недостигнаха. То така е по-истинско, де. А пък и в светлината на общата нагласа на купона - натурално прекарване, национално обагрено, си мисля - ами тя водката не е в нашите традиции, зер дедо ми само водка е пил едно време, като е въртел шишовете по Чамкория ...  |
Колкото е възможно в съвременните условия, на 50 км. от София, но ако не сме сполучили много в това намерение, калната баня в мочурливата ливада увенча тези усилия, поне за част от купонджиите, с пълен успех...  |
Лелеееееее, влизам с усещането, че сме пропуснали нещо и то голяяяямо нещо .... започвам да си хапя дупцето.  |
| Споко бе, ако се е харесало, на хората, ще направим и лятно, като се постопли повече. Така ще може да има и слънчеви бани на моравата, и хладина вътре. Непретенциозно, но с навити хора. Това е главният принцип. А вторият е - заобикалят се измамно гладките ливади. Близичко е, пътят е, дето се вика, час само, не го възприемаш като извънградско пътуване, какво повече... |
Симпли, ама да знайш какъв природен кеф беше като опънахме одеалата на тревичката и положихме морни снага.... тъй де, то и от ядене се уморява. Лежим си, гледаме синьото небе, птичките симфонират, даже и подремнахме малко насред полянката. |
| Хааааха ха боза верно голем късмет извади ти. Тоя семафор пресветкваше и подпискваше и ние като стигнахме, значи час пведи злополучния екипаж. Огледахме се, ослушахме се и бързо прецапахме, след кратка кавга... "щот не се спазват правилата за тва сме на тоя хал"... каруцие беше настроен философски...а то бил развален пустият му семафор...то добре, че беше светло та се виждаше , че влак нема , ама в тъмното бая стряшно си е било, а бозичке? За другото препятствие с калната ливада, нема кво да споменавам ние сме 4х4 |
| Тя Симпли е бабувала на този дизайн, та знае, онова склончето по средата, се оказа твърде удобно за лежане, в долната си половина обаче, там полагаш морно тяло от плешките нагоре, а останалата част - на равното. Това удобство предполага обаче, едно сарделевидно подреждане, успоредно, натръшкахме се като отсечени трупи от царските гори. Гледаш нагоре, на ясно син фон, отдясно боровите клонки, в средата чисто, а в ляво - напъпила череша. Няколко пъти на ден някъде отдолу се разнася свирка и пуфтене на влак, други шумове няма, освен вече упоменатите птички, де... |