Добави мнение Мнения:9
| Няма. |
| Като в песента И това ще стане, и това ще стане ... Някога но не сега!Важното е че в Ирак най-насетне има демократично избрано правителство Анадън му. Ше взривяват, ще стрелят, докато се договорим... |
Мдам, последния доклад за тероризма показа, че атентатите са се утроили откак Буш поде така наречената си война срещу тероризЪма. Но това за никой не е изненада - не е важно кой ще спечели, важното е войната да не спира и хората да живеят в страх. Защо ли Оруел се оказва прав, а не примерно Азимов  |
| Днес са загинали още двама наши войници. Бог да ги прости! За единия първо писаха, че само кракът му бил счупен, ама после починал в болницата. Странно, от счупен крак Нещо пак ще ни лъжат свинопаситата. |
| Нещата за американците в Ирак са трагични Вече са дали 13 000 убити и 50 000 ранениВоенен анализ на "Строго секретно" Нещата за американците в Ирак са трагични. Според достоверни източници загубите им във войната са огромни . Най-вероятно американците имат 13 000 убити и около 50 000 ранени, от които 33 000 - тежко. Перспективите също не са добри. По време на последната си визита в Ирак Доналд Ръмсфелд заяви, че "САЩ нямат стратегия за изхода", т.е. за изтеглянето на армията от Ирак, като това зависи от "готовността на иракските сили за сигурност". САЩ нямат стратегия за изхода, но изходът на коалицията набира все по-голяма скорост. Коалицията се топи като пролетен сняг. Най-лакейска си остава позицията на режима в София. Въпреки изтеглянето на коалицията, САЩ нямат намерение да увеличат своя 150-хиляден контингент. Празните места ще бъдат попълвани от самите иракски сили за вътрешна сигурност. Това е и дългосрочната цел на Пентагона - да прехвърли тежестта на вътрешната сигурност върху самите иракчани, докато се изпусне "парата" на съпротивата или докато новите власти не укрепнат. Засега нито един от тези елементи не е налице. Въпреки това от Пентагона считат, че ситуацията в Ирак се променя и няма нужда от повече от 100 000 войници, като един от обнадеждаващите показатели бил намаляващият брой на атаките след изборите от 30 януари. По време на битката за Фалуджа дневно имаше по 140 атаки, сега са около 40. Затихването на съпротивата е мечтата на Пентагона не само заради огромните загуби, но и заради подготовката на войната срещу Иран. Това обаче засега са само пожелания. Моралът на американските войници пада, заради което Пентагонът вече наема чужденци от Колумбия, Чили, Салвадор, Ирландия и Испания, като загубите сред тях не влизат в официалните данни. Разходите за войната надминаха 150 милиарда, ресурсите на САЩ са на изчерпване. Такава е кратката равносметка след втората годишнина от войната. Изводът на Ръмсфелд за спадащата активност на съпротивата е погрешен. По-малкият брой атаки се дължи на еволюцията в тактиката на партизаните. Последната атака срещу затвора Абу Граиб - светкавична и мащабна, потвърждава извода от предишните войни, особено във Виетнам, че с течение на времето класическата съпротива става все по-организирана и ефективна, учи се от собствените си грешки и прочиства собствените си редици. Обикновено този процес продължава около 10 години. Заради това евентуалното съкращаване на силите на САЩ в Ирак не означава, че съпротивата не постига своите цели. Напротив. Преминаването към масивни и добре подготвени атаки има по-силно политическо влияние. В момента по-малкото атаки срещу американците се дължат на един прост факт - те са се скрили в своите бази и не смеят да се покажат оттам. Проблеми се трупат и там, където според Вашингтон би трябвало да намаляват. Става дума за новата политическа структура на страната. За президент на Ирак беше избран кюрдът Джалал Талабани, ръководител на Патриточния фронт на Кюрдистан. След това за премиер беше избран ислямският шиитски лидер Ибрахим ал Джаафари, а за спикер на парламента сунитът Хаджем ал Хасани. Избирането на кюрд за президент фактически беше предрешено, въпреки че в изборите кюрдите бяха на второ място, след шиитите. Но шиит като държавен глава явно беше неприемлив за Вашингтон, отчитайки нарастващото давление на Буш върху съседния шиитски Иран. И само няколко седмици след изборите се появи въпросът "как можахме да изберем тези хора". Четиримата големи аятоласи в "столицата в сянка" Наджаф трябваше да организират уличен протест, за да призоват политиците да се опомнят. На дневен ред е федерализмът. Кой ще получи богатия на нефт Киркук и въобще какво ще стане с нефтената промишленост. Избирането на министрите стана отново по сектантски признак като всяка от основните фракции е въоръжена до зъби. Кюрдите запазват своята пешмерга - милиция. Върховният съвет на ислямската революция си запазва Бригадите на ас Садр. Партията Да’уа има своята милиция. И нито една от тези сили не е подчинена на Багдад, който си организира собствени сили за сигурност. Но над всичко това е фактът, че сунитите нямат представителство във властта и ще продължат да воюват докато могат. Сред 275-те парламентарни играчи, които участваха в този 9-седмичен мач, имаше само 17 сунитски араби, като огромното мнозинство от сунитите бойкотираха изборите. Те обаче представляват 20-25 на сто от населението и няма да се примирят с политическото си маргинализиране. Сунитите бяха обидени и от начина, по който беше избран за парламентарен спикер сунитът Хасани, някогашен екстремист от Ислямско братство, дълги години живял в САЩ. Новото правителство има една напълно непосилна задача - иракчаните искат незабавно изтегляне на американците, защото знаят , че истинската им цел е да завладеят нефта и да превърнат Ирак в колония. Конституцията, написана по време на американската окупация, изведе до върха двете досега потискани групи - шиитите и кюрдите. Талабани е символична функция, но поемането й от кюрд е с важно значене. Същото се отнася и за премиера шиита Джаафари. Новото правителство има само два коза. Първият е да крепят престижа на своя аятолах Систани. Вторият е да изработят икономическа политика, която да превърне Ирак в силна арабска държава, като разчитат, че съпротивата постепенно ще изчезне заедно с успехите на правителството. Oсновен проблем в обозримо бъдеще ще бъдат кюрдите. Става дума не само за Турция, но за Сирия и Иран. Политиката на САЩ за укрепването на кюрдите по същество е насочена срещу позицията на другите страни, участващи в така наречения Голям Близък Изток. Преди войната в Ирак Турция изпълняваше ролята на основен проводник на американското влияние в района. Вече не е така. Сега САЩ имат намерение самостоятелно да доминират тук. Турция вече е излишна и ще бъде дестабилизирана чрез кюрдския проблем в американско изпълнение. Вашингтон се зае с Анкара най-сериозно и започна активен пресинг върху турските власти. Ръмсфелд обвини Турция, че е основната причина за провала на американците в Ирак. Според него "метежниците нямаше да успеят, ако Турция не беше блокирала влизането на въоръжените сили на САЩ в северен Ирак." Едновременно американският Конгрес отмени гранта от 1 милиард долара за възмездяване на загубите на Турция от войната в Ирак. Вашингтон откровено шантажира Анкара на въпроса за геноцида срещу арменците и призова Турция да го признае. Американците поставиха пред Анкара избор - или Вашингтон ще признае геноцида на арменците, или Турция отново ще предостави базата на Инджирлик за операциите на САЩ в целия район. Засилването на кюрдския фактор, който рано или късно ще доведе до федерализирането на Ирак, може да предизвика верижна реакция в Турция, като нейната териториална цялост ще бъде под въпрос. След дълги години слугуване на САЩ и Израел идва ред на самата Турция, която в момента започва да търси нови геополитически съюзници, преди всичко сред събратята си по "кюрдската беда". Заради това в момента става сближаване на Турция с бившия й смъртен враг Сирия, която сама е под удар. Нещата стигнаха дотам, че по сирийския въпрос Анкара влезе в открита конфронтация с Вашингтон. Анкара строи все повече мостове към Русия и постепенно се връща в своята естествена геополитическа орбита. Разиграването от Вашингтон на кюрдската карта, чиято цел е укрепването на марионетния режим в Багдад, може да доведе до прегрупиране на силите в района, чиито последици със сигурност няма да отговорят на началния американски сценарий. |
| По какви критерии се определя датата за изтегляне на окупационните войски от Ирак? От постигнатите цели, от получените резултати, от невъзможност със справяне със създадената ситуация, или може би от желанията на новоизбраното правителство? Кой решава- този който започна войната или този който е окупиран? ООН имаше ли и то на какво мнение е по въпроса? А нашите управници имат ли мнение за изтеглянето на нашите войски? |
Добави мнение Мнения:9