Лятото, флиртовете
Отиди на страница:
| ......# Ушите са ми заглъхнали. Завъртам ръката си и поглеждам часовника си. Излитаме съвсем навреме. Много ми се щеше да погледна от прозореца за да се сбогувам с Лондон, където живях цели две години, но от тази страна, откъм прозореца седи един възпълничък млад мъж със слушалки в ушите. Тои дъвчи дъвка и леко поклаща главата си в такт с музиката, която аз не чувам. Това, че гледа настрани ми дава възможност да го поразгледам по-подробно. Тои има меки, почти бебешки черти на лицето. Очите му не мога да ги видя, те са насочени навън, в чудната гледка през прозореца... Ох, не, че нещо, но знаете - в самолета времето тече някак си тягостно, може би заради това, че няма на какво чак толкова да се закачи погледът ти. Ситуацията ми напомня на асансйор със стюардеса.... Той е наистина забележително едър мъж, с доста занемарена прическа. Не си падам по пълните мъже, но този просто излъчва пичовско добродушие, което просто ме засмуква, не знам как да го кажа по-точно. Сякаш усетил, че го гледам, тои се обръща към мен и се усмихва с хубавите си меки устни. Сега вече виждам и топлите му кафяви очи, които усмихваики се също, ме сканирват с нескрит интерес, но без нахалство в продължение на няколко секунди, след което тои казва някак неочаквано и дървено:"Хаий! Ду ю спик инглийш?" За тези две години, прекарани в Англия, аз свикнах да различавам различни акценти и слaнгове, но този ми е някак си чужд. "Йес, аи ду" отвръщам и се усмихвам леко. "Уер ар ю фром, a?" ме запитват отново меките му устни. "А’м фром Бългерия". "Ооо гууд, вери гууд, щото и аз съм от там. Приятно ми е - Жоро" Подавa ръката си тои. "Бианка се казвам" му отвръщам аз, поемаики ръката му, която е голяма, мека, топла, но не и тежка. Кимаме си и продължаваме да се гледаме още миг. "Стюардесата сякаш иска да ни каже нещо" казва и посочва с поглед зад лявото ми рамо тои. Не знам и аз как, но се бях извърнала цялата срещу него и бях загърбила пътеката откъдето стюардесата се опитва да му подаде храната, опакована в целофанче, която сервират обикновено в самолетите. Спускаме почти едновременно подвижните масички, на които стюардесата поставя обяда. Неговата масичка се опира в корема му и сякаш диша с него. "Може би искахте да погледнете през прозореца" Аз му кимам. "Ще трябва да ви разочаровам. Облаци и нищо друго, иначе, ако се виждаше нещо щях с удоволствие да ви отстъпя местото си. Аз съм летял вече няколко пъти с този самолет и гледката отгоре ми е добре позната " Довършва тои с усмивка, след което замълча и се съсредоточи напълно в храната поставена пред него. Прекарваме мълчаливо обяда. Наблюдавам го с краичеца на окото си. Тои нагъва със завиден апетит, който у мен отдавна липсва. Не, не заради някаква си глупава диета, просто стомахът ми се е свил на топка. Имам толкова много проблеми да решавам след завръщането си... , че просто не знам откъде да захвана. Може би все пак ще е добре да... "Ама, хеи! Вие нищо не ядохте, може ли така?" ме извади стряскащо от моите мисли неговият глас, докато в същото време стюардесата отмъква табличката с храната, която почти не съм докоснала. Не знам, може би трябваше да му предложа да изяде и моита порция, сигурно е още гладен, но нали не сме толкова близки, че да го правя. После тои изважда от външния джоб на широкото си сако един плик с две праскови и две череши в него, подава ми една от прасковите и казва: "За дамата, да се освежите поне". "Благодаря. Може спокоино да минеме на ти." - поемам прасковата, а тои ме побутва лекичко с лакът. "Ето ти и нож" и ми смигва съучастнически подаваики ми пластмасовия нож от обяда. Прасковата е сочна, малко топла и мека като устните му. Ах, какви ги говоря. И какво чак толкова съм се замислила за него. Облягам се назад и затварям очи, а тои ми разказва някаква случка, как искал да постави някакъв си боилер на едни хора, които после си го поставили сами, но накрая го повикали на почерпка за да му покажели как добре са го монтирвали. Така каза, честна дума:"Монтирвали". A аз му разказвам, как тръгнах преди две години от България, да си диря щастието в Лондон и как не го намерих, щастието, което все се изплъзваше току пред носа ми. И как много пъти съм си мислила дали всичко не е просто късмет. Други как успяват, а аз трябва да се връщам. Разказвам му и за моята приятелка, която ще ме чака на летището. Ели, не знам дали ви споменах и на вас, че тя всъщност се казва Елинор. Нямам идея защо са я кръстили техните така, но смятам, че това име страшно й отива. На всеки си му отива името, като се замисля сега, дори на Жоро. Когато й се обадих на Ели преди няколко дни, че се завръщам завинаги, тя ми се стори леко притеснена, но каза, че непременно ще доиде да ме посрещне на летището "да...на всяка цена ще доида, да". Дано.. не, глупости, сигурна съм, че ще доиде. Разказвам му още как раздадох и продадох на безценица имуществото си, което бях събрала за тези две години, така че се връщам.. добре де.. нека кажеме - разорена. С последните си пари, си купих билета за връщане и една гривна, в Англия са луди по нея - гривната на Луис Армстронг. Ох. Трябва да започна отнякъде. Отнякъде отначало. Все пак, мисля си, с добри приятели и приятелки, никъде не е трудно, а Жоро в туи време ми говори за интернет запознанствата си, тук тои е в стихията си, а аз се смея без да знам на, или за какво. Времето минава неусетно. Ушите ми са заглъхнали. Завъртам ръката си и поглеждам часовника си. Кацваме съвсем навреме и докато другите ръкопляскат на пилота или на съдбата, че сме кацнали благополучно, аз вадя огледалцето от чантичката си и се оглеждам. Огледалцето ми е подарък от Ели. То ми напомня отново за нея, наи-добрата ми приятелка, която сигурно вече ме чака. "Как бих искал да съм това огледалце и да отразявам често тези прекрасни сини очи, които имаш" рече ми Жоро и между меките му устни грейват белите му зъби. Аз го гледам като омагйосана и сърцето ми тупти ли, тупти, а в тялото си чувствам да се влива една друга, сякаш отдавна позната топлина, от която ми прималява приятно. Тои ми подава една визитка, казва, че фирмата била на братовчед му, но и тои работел там. На излизане, пред лентата за багажа, отново сме един до друг с Жоро. Отново усещам топлина от близостта на мекото му тяло. Представих си как целувам страстно меките му устни тук, пред всички. Притварям очи и колената ми омекват, мисля си, че полудявам, но точно в този миг, нещо тежко ме ръгва в корема. "Офф, извиняваи, не видях, че си до мен" Рече тои, държеики някакъв глупав спортен сак в ръка, усмихна ми се и отдалечаваики се бързо ми направи онзи знак с ръка - за телефониране и продължи тичешком към изхода. Там, тои отново се обръща , да ми махне с ръка и в същия момент се сблъсква с влизащата на фурия Ели. Бях забравила за нея. Те се споглеждат за миг, тои и се извинява смутен, но тя сякаш не го вижда, тя се затичва към мен. Не, не се прегръщаме. Държиме си двете ръце, както тогава -когато бяхме деца. Питам я как се е добрала чак дотук, а тя ми казва, че имала някаква спецялна поръчка за летището, по която работи в момента и били й издали временен пропуск. После ми разказва как й върви общо работата. И аз й разказвам накратко за пътуването си, но за Жоро премълчавам... "А, чакаи малко", казвам преди да взема куфара, които е останал последен върху неподвижната от дълго време лента. "Това е за теб"- вадя гривната от джоба си и я слагам на ръката и. Сега се прегръщаме силно, закратко. Вземам куфара си и тръгваме заедно към паркинга. Преди да потеглиме, тя сложи ръката си с гривната върху коляното ми и ме поглежда сякаш ми казва "..Ще се оправи, всичко ще се оправи", а аз и кимам с глава. Потегляме към дома. По пътя тя пуска онзи диск, със саундтракът на Хотел за милион долара, които преди време записвах и раздавах на всички, тя знае, че ми беше любим. Тя шофира уверено, а на ръката и топло проблясва гривната на Луис Армстронг. What a wonderful World. Life is perfect. Life is the best, full of magic, beauty, opportunity... And surprises...lot's of surprises, yeah … На другия ден, като се събудих сутринта, първо погледнах визитката. Наи-отгоре със златни букви на черен фон се мъдреше: "Гошо & Жоро Со." Един ред по-долу следваше "монтирване на бойлери" "тел. 00359/ 010 5..". Минах на пръсти покрай стята, в която спеше Ели. Не исках да я будя толкова рано. Тя си беше взела свободен ден заради мен. Навих я снощи да остане след вечерята да спи у нас. Милата, сигурно е толкова уморена. Толкова съм щастлива, че тя е тук. Влезнах в хола и затворих тихичко вратата. Обадих се. Вдигна някаква секретарка, която ми обясни, че Жоро не стоял много -много в офиса, но тя можела да ми даде номера на джи ес ема му. Помолих я да ми даде минутка за да взема нещо за писане. Докато записвах телефонния номер, наведена над масата си представих, че съм чисто- гола, а Жоро е зад мен и ме е обгърнал с топлите си големи ръце, които ме притискат в мекото му, голо тяло, което затопля гърба ми. Ръцете ми се разтрепериха и едвам дописах последните цифри… . Засипах го с есемеси, а на обажданията ми отговаряше студеният машинен глас на телефонен секретар. Тои не ми е отговорил и досега. Може би, от офиса са ми дали погрешен номер. (Следва ли, не следва ли и аз не знам :-) … От мързел да пиша пак го съкратих, доста. :-) Но пък в днешно време, кои ти има време да чете повече от 4-6 спирки в метрото. Англичаните се водили, като откриватели на късия разказ. Може би е ясно защо. Вече в България Ваша Бианка. ... Сега, като гледам, то и тука има какво да се пипне тук-там, но така ми беха разказани тези три истории, така ги записах  Пожелавам ви с прятен уикенд.Perkoles |
| Перколес, без да съм обещавала, направих каквото можах :-) Само че в отделна тема, за да продължим тук с флиртовете+майсторите, макар че освен едно писмо на читателка на Пентхаус и един мръсен виц друго не се сещам за момента. Да видим какво ще направиш (там  |
| Ели, Нито смея да се наредя сред маисторите, нито имам претенциите за това, а още по-малко съм посмял да кажа нещо лично. (наи-малкото към теб). Просто написах три историики, които ми бяха разказани от едни хора, които не познавам въобще. В разказите на тези хора имаше известна доза еротика, но едва ли бих я сравнил с мръсни вицове. Може би не те разбирам. (кои, кого пък разбира някого в днешно време) Ако те дразни нещо, напомни ми. С удоволствие ще изтрия постингите си, както направих в темата на Гошо. Така ще направя и в темата за Асоциациите. (имах съвсем други неща предвид, но това вече не е важно) Кое пък е важно, в края на краищата. С почитание към всички: П. (слагач на боилери) П.С. Към офицерите: Колко видове асоцяции, в края на краищата познавате. (до тук са Два) (одговора е лесен, не се притесняваите, офицери ; -) Редактирано от - Perkoles на 28/8/2005 г/ 19:32:17 |
Перколес, явно съм се изразила неясно  Трите истории ми харесаха много :-) Просто исках да кажа "хайде да преминем към нещо друго" и затова - нова тема. Но тук недей да триеш нищо! Усещам, че нещо съм те натъжила с неясния си постинг, извинявай. Това му е лошото на интернета, че имаш предвид едно, а пък може да се тълкува като съвсем друго А алтернативна история на онази история ще напишеш ли? :-) Ще чакам :-) |
| Някойнякой, Перколес най-вероятно го пише така, защото аз съм го написала така първоначално. А не го поправих, защото поправката щеше да обезсмисли постинга на мар-амаро. Тези гривни ги виждам на доста ръце и в Бг и дано постъпленията отиват наистина за каузата. Но мога да кажа за моя грешка, наистина от чисто невежество, когато казах за една розова панделка, че е избеляла червена, с което предизвиках голямо смущение. Е, извиних се и обясних, че за пръв път виждам розова панделка и наистина ми стана неудобно от неуместната ми шега, но човек не може да е запознат с всички каузи. |
| Непростимо е да не знаете кой е Ланс Армстронг. Непростимо е да не вникнете в посланието, което носят жълтите гривни. Непростимо е да не сте запознати с изтъкнатите представители на човешкия интелект и потенциал, явяващи се едни от най-големите привърженици на тази идея, като Бритни Спиърс, сестрите Уйлямс и Пенка от град Бяла, Русенско. И те ми тръгнали разкази да пишат... Срам и позор! Shame on you! |
| Не ми се обяснявай кое е тъпо и неуместно. Много умно и уместно е пък, когато имаш късмета да се спасиш от рак, да основеш фондация, освободена от данъци, да изнесеш производството в Китай, да плащаш на работниците по 15 пенса на час при мизерни условия на труд, а да продаваш по $1, 50. Много уместно е сега другият гривнов корифей Гелдоф (оня с белите гривнички) да бойкотира Армстронг (с жълтите) . Нагледал съм се на фондации в името на доброто и такива върли защитници, опитващи се да обърнат глупостта си в морална ценност, която да натрапват на другите. Ако искаш да помогнеш отиди в някоя болница и помогни реално, а не пълни гушите на колоездачи и бивши рок-величия, а след това да ми проповядваш правата си вяра с устремеността на религиозен фанатик. Прави, каквото смяташ за добре, но не натрапвай възгледите си на другите, защото всички грешим. Включително и ти. |
| Вярата е нещо лично. Имай си я и си прави това, което мислиш, че трябва да правиш. Но не ми натяквай твоята вяра. Аз не познавам Ланс, за да му вярвам. На мен ми е достатъчно да преценя, че хората, които направиха бизнес от неговото заболяване и използват робски условия на труд не са почтени. Може да греша, но не искам разни месии да обикалят по форумите, да ми рекламират силиконови изделия и да ме питат какво съм направил аз по форумите. Самата публичност, с която се експлоатира всяка трагедия, ме изпълва с отвращение. Така че, извинявай, но на рекламни агенти на лични въпроси не отговарям. Не само по форумите. Просто предпочитам да не ми досаждат и да ме упътват колко съм грешен в моите разбирания. Каквото мога правя, но в никакъв случай няма да обяснявам на другите, че моят начин е правилният. Навлизаш в чужда тема, където хората се веселят, обвиняваш ги в невежество, четеш им конско, а като ти направят заобележка за наглото ти държане почваш да четеш лекции за моралните норми. Ай сиктир! |
Bgtopidiot, Чудно как ти са дошли тези имена "на езика".Сучайно навярно, да, но какви случайности има, Боже Господи, поразен съм?! Защото преди много години аз имах една колежка-ПЕНКА/ДИМИТРОВА/, строителен инженер, родом от гр.БЯЛА, РУСЕНСКО.Тя почина от рак съвсем млада, по времето когато работехме заедно и бяхме близки.Остави 2 съвсем невръстни дечица.Незабравимо мила, тиха и добра жена бе Пенка. А вижте по какъв повод се случва да я спомене някой по име и роден град след повече от 25 години след нейната смърт, и то най-най-случайно... |
| JJ6, бил съм често в Бяла, имах такава колежка, но не може да е същата, не съм завършил строително инженерство. Просто съм забелязал, че в провинцията хората не са толкова подозрителни, по-добродушни и доверчиви са (казвам го като техен плюс) и обикновено по-лесно се хващат на разни подобни рекламни кампании в името на някаква блага цел. Например, в България тези гривнички се внасят от Найки и се продават по 3 лева. Могъща корпорация като Найки със сигурност има фонд, заделен за подпомагане на най-различни медицински проекти, но търговията си е търговия. Не искам да звуча подигравателно, но не мога да забравя как нашия си форумен Параграф даде 1000 лева в името на благородна кауза, а тези пари стигнаха на един бохем да пийне 3 малки уискита в Хелена Ресортс. Използзвах името като събирателен образ, чисто съвпадение |
| Ели, съжалявам, ако съм те натъжил. Всъщност това е добър повод да пусна някъде и последното разказче, което би трябвало да обединява нашите 5. То е за това, как общуваме и се разбираме помежду си. . Още малко за посланията, които съм вложил и за фантазията. Определени прадмети, като гривната и огледалцето, са спомени и мисли, не само на героите, те би трябвало да предизвикат спомен, да са връзка, към останалите 4части на тези разказчета (кашонът с виното, напр). Като казах Гривна та се сетих, че тази гривна, която стана повод за забележки още от самото начало и описана тук е плод на фантазия (гумена такава едва ли може да блести). В нея е вложено послание, доста по-голямо от цената и (зависи кои-как го разбира). Ето: "С последните си пари, си купих билета за връщане и една гривна, в Англия са луди по нея - гривната на Луис Армстронг."... "Това е за теб"- вадя гривната от джоба си и я слагам на ръката и." - (подарък за наи-добрата приятелка, които тя е купила с последните си пари и Предварително е решила да подари. За разлика от "по-предната", онази-успялата приятелка, която случаино открива гривната в дъното на куфара си... и т.нт.). Тази гривна и разкази носи/носят още много послания, но ще ви спомена само едно от тях, то стои малко преди края, под нея, гривната, която блести : What a wonderful World. Life is perfect. Life is the best, full of magic, beauty, opportunity... And surprises...lot's of surprises, yeah Всъщност песента на Армстронг за чудния свят завършва също с "Оо yeah" Да обяснявам всички останали послания в тези безпретенцйозни писаници, означава да си изгубя времето в дълго-дълго писане, а аз не обичам да пиша дълго, както и много хора не обичат да четът дълго. Нека всеки да види за себе си и да почувства със сърцето си. Ами, това е. ... П.С. Ели, този меил, дето ми виси в досието е верен. Ползваме го няколко души. Верно е, че не го отварям твърде често, но не съм го занемарил съвсем. (понякога се събират до 58 писма; -) . И да не забравя, кажи ми в коя тема да ти "пусна" онова, "последното" писание, което всъщност би трябвало да обединява другите 5. Прекрасен ден ви желая. |
| ... Диалози Тя е хубава. Виждал съм я в супера с дете. Сега е в парка с куче. Кучето се спира, поглежда ме вяло, прикляква и започва да ака току пред мен. Тя ме гледа притеснително. -Често ли ходите? -Къде? - пита ме тя и се изчервява мило. -На разходка с кучето. -Да, но не в този парк. - Тя въздъхва, сяда до мен на пейката и си слага ръцете в скута. Кучето наостря уши и започва да ни гледа някак подозрително. -Надявам се, че вашият космат любимец няма да Ви ревнува. -Разведена съм. -Много хрупкаво -Кое? -Бисквитките. Вземете си няколко. -Но те са кучешки. -И аз не ги ям. Хвърлям ги на бездомните... Тя взима няколко бисквитки от пакетчето, поглеждайки ме плахо през ресниците на миглите си с големите си прекрасно-сини очи. После ги разчупва на две и хвърля парчетата едно по едно към кучето с онзи мил, типично женски замах. -Виждал съм Ви един-два пъти да се разхождате с едно черничко... -Нямам друго куче. -Дете. -То е на приятелката ми. -От южна африка ли...? -Не, но мъжът й е черен, Американец. -Не, сандалите Ви изглежда са от Южна Африка. Един приятел донесе същите на жена си, както и блузката. -Блузката ми е от Илиенци. -Неината блузка -Моля? Замълчаваме за кратко и гледаме към кучето, което гони гълъбите в далечината. Чувствам близоста й да ме стопля. -Много я харесвам - продължавам. -Познахте, че е женска! -Пейката. Аз винаги сядам на нея. Чудесна гледка към морето... -Но тук няма море. -Картичката. Ето, вижте каква картичка с гледка от морето ми изпратиха едни мои добри приятели. Кучето се затичва към нас. Хвърля се върху нея и скимти, захапва каишката си и започва да я дърпа. -Иска да си ходи - казваме в един глас и погледите ни отново се срещат. Изправяме се почти едновременно. Тя го свърза с каишката. -Приятно ми беше, че се запознахме. Извинете как беше името.. -Лора -Не вашето. -Соня -Бау. -Интересно име. -Не е моето, просто казах чао на кучето. Тя се усмихва и тръгва безшумно по пътеката. Когато се поотдалечиха тя се обърна, сякаш да се увери, че гледам все още след нея и ми помахва мило с бялата си, почти ефирна ръка. Колко хубаво е да си побъбри човек с някое близко същество. Колко хубаво е да имаш някои до себе си... като това куче. P. ... Да, верно, права си. След 15 дни ще тръгвам на училище. Вече съм голям - 1-ви клас ще съм. |