---

Отворено писмо на Слави Бинев

ОТВОРЕНО ПИСМО

До Председателя на Народното събрание Огнян Герджиков, До Президента на Република България Георги Първанов, До Министър-председателя нa Република България Симеон Сакскобургготски, До Главния прокурор Никола Филчев, До Министъра на правосъдието Антон Станков, До Министъра на вътрешните работи Георги Петканов, До Главния секретар на МВР Бойко Борисов

УВАЖАЕМИ ГОСПОДА,

Обръщайки се към Вас, всъщност се обръщам и към гражданите на България, защото в момента вие олицетворявате тяхната воля за по-добър и по-справедлив живот.
Повече от две години се води наказателно дело срещу г-н Георги Андреев Илиев заради нападението в ресторант "БИАД", което беше достатъчно коментирано във вестниците, за да повтарям историята тук. Още повече, че благодарение на модерната техника има достатъчно видеозаписи, станали достояние, чрез медиите и предоставени на съда, доказващи недвусмислено какво се е случило. Повод за отвореното ми писмо обаче, са събитията от края на 2002-а и началото на 2003-та година. Взривът от вторник (25.03.2003 г.) в сградата на Софийска окръжна прокуратура окончателно ме наведе на мисълта, че не би следвало да се опитвам да се справя с един проблем като Георги Илиев сам, така както съм свикнал досега да постъпвам във всичките си начинания.
Вперили поглед във войната в Ирак, забравяме, че България вече десетилетие е в състояние на гражданска война. С престъпността. Според статистиката всеки втори българин е пряко пострадал от престъпно посегателство. Не е нужно да броя трупове и да припомням събития. Ние живеем във война и преките жертви са най-малкото зло. Първата жертва на тази война е надеждата за справедливост и защитеност на гражданите. По тази причина, нещо което непрекъснато чувам напоследък - Георги Илиев влязъл в един ресторант и набил посетителите (какво пък толкова!) - звучи непонятно, защото за мен и за хората, работещи в компаниите, които представлявам се превърна във въпрос на живот и смърт. За нас това е Рубикона - последния опит да убедим себе си, децата и близките си, приятелите и партньорите си -съществува ли държава България, или просто това е географско понятие.
Не можете да си представите на какво сме били подложени през изминалите години, докато продължава това дело. Аз не мога да се сърдя на хората, че се страхуват да свидетелстват срещу човек, чието име е символ на недотам светлите страни на българския преход. Колко хора ще излязат срещу "главата" на ВИС?
Не мога да обвинявам и представители на правораздавателната система, че се поддават на изкушения или се страхуват за живота си. Дори свикнах с абсурда, не само свидетелите да искат анонимност при едно такова дело, а тя да е необходима и на съдии, прокурори, адвокати.
Това, с което не мога да се примиря е, че всичко случващо се в България по темата престъпност е нормално. Няколко интервюта, прах в очите на хората и край. Никой не се осмелява да излезе и да заяви простичко и ясно -в България има организирана престъпност и тя има ясни лица. Тази организирана престъпност купува всичко и всеки, от който зависи нейното съществуване или оправдаване и така погазва всеки ден надеждата на обикновените българи за справедливост.
Тази престъпност има ясни имена! Някой забравил ли е лепенките ВИС? Наистина ли ги е забравил? Спомняме ли си абсурда, при който вместо да се лекуват причините се гонеха последствията. Държавата да приема закон срещу лепенките по автомобилите, а не срещу раздаващите тези лепенки?!
Някой вярва ли че тези хора вече не съществуват, че са се преквалифицирали в детски учителки и домоуправители?!
Не става дума за вяра и не вяра. А за действия. Аз продължавам да искам прости неща - работеща съдебна система, която да постави хора като Георги Илиев там, където им е мястото. Какъв смисъл има да подкрепяме усилията на полицията, когато всичко направено от тях се разбива в стена от апатичност и беззаконие? Тези разсъждения ни водят пряко до въпросите - какъв е смисъла да плащаме данъци, да отваряме работни места, изобщо да живеем в България?!
В началото на 90-те години ние създадохме организация, която да се бори с бандитизма и мутрите - "Съюз за самозащита на гражданите от престъпността "Защита". Държавата ни обясни, че това е пара-полицейска организация и ни помоли да я разпуснем. Мутрите, срещу които беше създадена нищо не ни обясниха - просто застреляха едно от нейните лица – доц. Цветан Цветанов. Едно от десетките неразкрити убийства. От тогава -вече десетилетие се опитваме да вярваме на българската държава, че ще има правосъдие. Че когато един човек влезе в един ресторант и набие посетителите, на него ще му бъде потърсена отговорност. Че най-после ще се появи политическа сила, която ще има волята да се изправи срещу лицата на организираната престъпност в България, ще гласува закони срещу нея, а не само лозунги, създаване на комисии и подкомисии по темата. Поправете ме, ако греша - незаконно е да се справяш с мутрите, както го направи гражданството на Велинград или на село Лехчево - с ловни пушки? Но, как ще убедите милионите българи, ставащи всеки ден жертва на престъпни посегателства, че не е по-ефективно?
Наслушах се на кухи фрази на патриотизъм. Патриотизмът не е България на три морета или носталгия по Родината от някой офис в Лондон или Ню Йорк. Патриотизъм е да искаш да живееш в нормална страна, където законите се спазват, а бандитите не са еталон за поведение, пред който немеят медии, магистрати, политици.
Не проумявам и защо, когато посочиш някого, за когото е публична тайна, че е престъпник и кажеш: той е престъпник, къде гледа закона - да ти се отговаря: "Хайде бе, пък ти си много хубав!"
Уважаеми господа,
България се намира в състояние на гражданска война. В тази гражданска война аз съм принуден да защитавам семейството си, бизнеса си, своите приятели. Правя го само със законови средства - съд, медии, граждански организации. В десетките увеселителни заведения, които стопанисваме и управляваме не може да влезе въоръжен човек, не се внасят наркотици, хората се държат прилично и наистина се забавляват. И знаете ли защо? Защото сме в състояние на постоянна война. Поддържаме огромна армия от охранители, купуваме все по-скъпи и скъпи защитни средства. Живеем в затвор, уважаеми представители на Република България! Затвор, където всеки ден гасне надеждата, че младите момчета на България имат и по-полезни и успешни сфери на реализация от това да бъдат охранители. Младите български момчета не искат да стават учени, пожарникари, спортисти или космонавти. Те искат да станат мутри, защото в България мутрите са богати, необезпокоявани и непреследвани от Държавата.
Кой ще се обърне към младите българи, за да им обясни, че днес не е геройство да си мутра. Днес в Република България, геройство е да се опитваш да живееш, вярвайки в законите. Това е толкова екзотично, че когато го казвам, гледат ме все едно в стаята е влязъл фолк-певеца Азис - мъж с бяла брада, черна бална рокля, пера и жартиери.
И ако аз имам успешен и проспериращ бизнес, който ми позволява да се защитавам, кой защитава обикновените, безимотни българи? И ако днешните малки момчета не мечтаят да станат полицаи като Бойко Борисов, а искат да станат всевластни като Георги Илиев, каква е съдбата на България?
Пишейки тези редове искам да ви кажа съвсем откровено - независимо какво ще направите Вие, много хора в България са на предела на своето търпение. За мен лично, този предел е съвсем малък - едно дело за хулиганство. Но твърде често малкия камък обръща колата. Знам, че сред взривове и убийствата на бизнесмени и прокурори, моята си гражданска война може и да не се забележи. Както не се забелязва репликата на един прокурор -"Откраднали магарето на една баба, какво пък толкова". Но тази спирала на безразличието и неработещата правораздавателна система е гибелна и ние се спускаме все повече към нейното адско дъно.
Искам да кажа съвсем ясно, че пишейки тези редове за мен няма връщане. Интересува ме само кой освен мен носи отговорност за сигурността и съдбата на моите близки, на бизнеса ми, на партньорите ни. Аз не дължа пари никому, и никой не ми дължи пари. Нямам врагове. Ако нещо се случи на мен, на свидетелите по това дело, на представителите на правораздавателната система, кой ще носи отговорност?
Аз водя дело, срещу човек, който си позволи да нападне посетителите на моя ресторант, именно заради тях - заради сигурността и спокойствието им, посещавайки тези места, а не заради себе си. Този човек е едно от най-страшните имена в България. Готов съм да платя всяка цена, за да може подобно поведение да се заличи от нашия живот. И искам нещо просто - законът да е на страната на тези, които го спазват.
През нелекия си живот съм се убедил - не са страшни страшните, страшен е страхът. Непрекъснато чувам намеци: Какво пък толкова - един шамар, вижте там, разберете се. Като европейски шампион по таекуон-до съм изял шамари и ритници за няколко живота. Въпросът е в съпротивата на злото, в тържествуването на справедливостта. Надявам се всички разбират, че делото за нападението в ресторант "БИАД" е далеч по-важно от конкретния юридически казус - как са ме ударили, от коя страна и т.н. Защото, освен буквата на Закона, следва да се има предвид и неговия дух - аз го разбирам като справедливост и отсъствие на безнаказаност. Не апелирам за правосъдие по целесъобразност, но всички знаем, че Ал Капоне влиза в затвора, заради неплатени данъци, не заради корупцията, убийствата, рекета, продажбата на наркотици.
Войната в Ирак ще свърши, господа, въпросът ми е кой води война срещу мутрите в България? Кажете ми да ида да се запиша при него като доброволец, защото явно тези, които са призвани по закон да го правят не са сред най-сърцатите участници.


С гняв:
/Слави Бинев/

---