Писма от провинцията
Добави мнение Мнения:20
Люси, от Аврен, с диамантите. Тази сутрин даскалиците идват с втория рейс от града, в девет и половина. Размотават се малко в училищната стая, разписват се в присъствената книга и излизат в кафенето над главната улица. Усмихват се на рижавите и демонстрират своя английски: -Хеллоу, хау ду ю ду... Надяват се по обед да се върнат с обратния рейс. Гошо, общият работник в училището, момче за всичко, лениво поклаща глава и се задълбочава в обхода на класните стаи, зер след 3 дни е първият учебен ден. Директорката - в отпуск, учителките се подпичкват с англичаните, а слънцето немилостиво пече. Само дебелите каменни стени обещават спасителен хлад. И тъкмо да свърне навътре, нещо изскърцва откъм долния портал. Русолява симпатична главица се приближава на подскоци: - Здравей, чичо Гошо, тука ли са госпожите? Люса - казва си Гошо - какво ли пък търси тук, миналата година не успя да завърши седми клас, шест двойки май че й бяха писали, не защото не знаеше, ами се полакоми по лесните пари на магистралата, бяха я видели няколко пъти на Харамията и я бастисаха почти по всички предмети. - Пият горе кафе, за какво са ти? - Ами, ше държа поправителни... – промрънква весело момичето. - Че ти, колко имаш, кога ше ги вземаш? - А, шест, до обед ше ги взема. Гошо блещи очи: - Как така до обед? И откъде си толкова сигурна? - Сигурна съм. Те ми го казаха. - Какво са ти казали? – започва да срича той. - Че в осми клас паралелката трябва да е поне дванайсет. Слънцето спряло, сърдито пече. А той бърчи вежди: - И какво от това? - Как какво? Сега са единайсе. Аз съм дванайстата. Горе в кафенето закачливо, по английски, трептят даскалишки бедра. |
| Получих депеша от с. Конярско, общ. Якоруда: " БобинАта Мача да го завлече тоя на дръм от кривио пачь. Best regards, ..." (тичърки, сайнд & стампд) пп. сигур' е за Дон, ама знам ли ... Редактирано от - Старшината на 12/9/2005 г/ 14:54:58 |
| Въпроси към автора - как Люса се придвижвала от Аврен до Харамията - поне двайсетина километра? * Да разкаже за "английското село" в Аврен - вчера чух, че местния арх. Симеон Саралиев искал да строи "английско село" на Шкорпиловци. |
Някой ден, живот и здраве, ще напиша денят на Люса - от сутрин, та до здрач. Но придвижването и до Харамията съвсем не е проблем, то е индустрия, имат си организатори на "производството". Нея я вземат от "Момата" - паметника в горния край на селото - и я возят до магистралата. Определят и местото, снабдяват я с "гуми", пазят я от циганките - любителки в жанра. На практика, свободен играч в тази ниша не може да оцелее. Англичаните в Аврен не са общност. Твърде са различни, а и с доста различна мотивация се заселват тук. По-голямата част купуват имотите с надежда, че след влизането ни в ЕС цените на земята и недвижимостите ще скочат и те ще реализират доход. Има и десетина млади хора, казват, че са студенти, обитават три къщи, през зимата остава обитаема само една от тях. Третата група, в която са и моите приятели Шийла и Невил, са до безпаметство влюбени в България. Те купуват стари, грохнали къщи и на местото им издигат нови, солидни сгради с възрожденски вид и отвън, и отвътре, но с всички функционални удобства на съвременния бит. Заедно с това те не понасят останалата английска колония. На портата Невил е окачил кръгъл забранителен знак, а вътре в кръга се пули рижа UK физиономия - нещо като Dogs and UK forbidden. Преди десетина дни, по залез, си приказвахме кротко, на водка "Флирт", върху проблемите на мирозданието и това, че сме само Dust in the Wind, когато влязоха 4-5 млади негови сънародници. Невил скочи и се развика - Не видяхте ли знака?- Младите хора обаче посочиха нас, с други думи ние как сме се озовали вътре в имота му? - О, - усмихна се той, - they are bulgarian. |
| Е, поне не я кара баща й, надявам се. В последната книга за Фандорин, Алтън Толобас, героя англичанин пристига в Русия с влак. Тутакси цъфва във вагона руснак с 12-13 годишно момиченце, явно дъщеря му. - Ей мистер! вона фак? Тен доларс, тил некст астановка? - Как вам не стидна - говори Ф.-младши на оксфордски руски - туй миче трябва да учи, не да проституира! Бащата, с досада: - Фак ю, мистер. |
Не зная дали бих хвърлил упрек към когото и да е в тая история. Люса, Людмила, е дете на смесен брак, рускиня и българин в комарните блата на Коми. Само дето бащата е казал, че е от Варна, и рускинята се полакомила за перлата на Черно море. И изненадата, че Аврен съвсем не е Варна се оказала фатална за брака им. Наташката забегнала и оставила Стойчо с двегодишна дъщеря на ръце. И до днес не мога да повярвам, че тоя груб човек, стрелочник в гарата на фериботния комплекс, е съумял сам да отгледа това прелестно момиче. Не съм сигурен и какво е знаел Стойчо за заниманията на дъщеря си. Но винаги съм заставал мълчалив, щом ги видя застинали над Камчия, ръка в ръка. С блесналите очи на бащата, прегърнал единствената, неповторимата. В прегръдка, която никога не ще се повтори. Никога. Каквото и да се случи. |
Дон 
| Понякога Бог помага и Люситата стават хора... Дай Боже и този татко да има повод да се радва, а Люси да намери своето щастие. Може и да стане, кой знае... А и всеки от нас е правил своите грешки... и е намирал своите поуки... |
| Мдааа.... Последния ти пост дон ме разревава.....  Много тъжно, с голям афект. Имаш талант. Вземи и допиши цялата история. |
| Страхотна форма, Дон. Позволи ми и това да сложа тук. Don В една майска вечер, преди 20 - 25 години, се оказах отново в Одеса. На другия ден имах защита на кандидатска степен, сега доктор, по фичовскому. Разхождах се в центъра и попаднах на една книжарница. Минаваше 8 вечерта, а край блесналите витрини не се мяркаше никой. Вътре две празноглави вертихвостки се хилеха и ме оглеждаха критично. Зяпах по витрините, нищо специално не търсех, и в един миг едно име озари взгляда ми - Соммерсет Моэм, Луна и грош. /The Moon and Sixpence/. Купих я, без да се замисля. Цяла вечер четох, а на дугия ден с подпухнали клепачи се опитвах да разясня собствените си изводи върху топологията на взаимно свързани мрежи. Струва ми се че не успях, и си мислех - Ех, мама му стара, още една година ще се търкалям по фериботите, 12 лева на курс Варна - Одесса. И обратно. Комисията обаче ме знаеше и въобще не ми задаваше въпроси по предмета на дисертацията. Вместо това, что греха таить, се разприказвахме за Лонжерон, трите Фонтана и Съмърсет Моам. Леко неудобство ме обзе, но накрая ме класираха равен на корифеите в тая наука, казаха, щом си чел Моэм, няма начин да не знаеш топологията. И днес още има луна, и sixpence, и неща, които ще бъдат вечни в тоя луд, луд свят. Неща, които само Димитри умее да разказва. Дай Боже да сме живи и здрави, да тръпнем с него в нещата, които са в нас. И са вечни. |
| Един поет фалира ли отрано пробутва през година, две "Избрано". Радой Ралин - Люти Чушки Всяка прилика.. както се казва  |
Мъглата постепенно се вдига, дядо Яким Трамвая жуми срещу слънцето, поема от ръцете на жена си листчето със списъка на покупките – зер днес е сбор , гости ще дойдат -, обръща се и бавно слиза надолу. Бастунът му, повече фасон отколкото необходимост, мерно почуква по плочника пред училището, спира се вътре в двора и енергично разравя дебелото покривало от жълтеникави есенни листа. Отдолу се показват зеленясали помеднени релси, траверси с упоителния мирис на креозот и едно съоръжение, което старите знаят като източната стрелка. Наричат дядото Трамвая, защото през 60-те, бидейки млад учител по физика, построява модел на трамвай – две вагончета с големина на детска количка, с дървени обшивки, лакирани в червено и жълто, релсов път около училището и два коловоза пред шадравана. Миниатюрни стълбове, контактна мрежа, пантографи. В ония години демонстрациите на чудната машинка са били в събота следобед и даже пътуващото кино и Радж Капур не са събирали толкова зрители. Кръжоци по електротехника и физика са разработвали пултове за управление на движението на двете вагончета. След пенсионирането си дядо Яким се радва на почитта на авренчани, и всяка година на сбора на селото трамвайчето обикаля няколко часа, грижливо почиствано и излъсквано седмици преди демонстрацията. Най-големите, осмокласниците, получават честта и удоволствието да почистят, да пуснат в движение машинката и да оберат неизменните овации. Но тази година бай Яким е тъжен. Само часове до сбора, а релсите покрити с кални листа. Няма кой да разчисти даже. А да не говорим, че трябва да се изнесе трамвайчето, да се постави, да се включи в мрежата... Кой да го направи? Осмокласничките са само дванадесет, и все момичета. - Все някой ден, дядо Якиме, - нарежда бакалина – трябваше да ти се случи това, кой ще ти чисти бракмата половин век? Старецът бавно се усмихва на себе си, сигурно си спомня ония следобеди с хорото пред училище и със звънчето, престорено стряскало здраво сплетени ръце. В бакалницата е топло и сладка дрямка унася спомените му. Толкова сладка, че не вижда как Люса е повела останалите осмокласнички и те чистят, та пушек се вдига. Гимназисти с едва наболи мустаци носят вагончетата и внимателно ги поставят на релсите. Не им се вярва много, че това допотопно чудо ще тръгне. Но то тръгва. Даже и звъни, и изтръгва дядо Яким от обятията на Морфея. Озърта се и вижда щръкналата русолява плитка. – Благодаря ти, Люса!, Бог да те поживи – безвучно мърда устни той. Някой ще попита коя е Люса. Разказвал съм ви вече. Магистралното курве. От Харамията. |
| Хубав разказ, Дон, добре че Степния се сети да повдигне темата... Мина ти заточението значи? И тъй и не разбра за какво те оцениха така? Карай, важното е, че си пак тук. |
Добави мнение Мнения:20