І. Удивително актуалните Аристотелови политически идеи:

1. Схващането за последователното възникване на човешките общности: семейството; селището; държавата. Дефинирането на закона като хомология, сиреч консенсус, насочен към гарантирането на някакво право и провъзгласяването на неговото върховенство над всички (в І кн. на “Политика”).
*
2. Отхвърлянето на идеите за свръх-единството на държавата и за вредата от частната собственост (кн. ІІ/, което днес може да се чете и като критика на тоталитаризма и имуществения егалитаризъм, прокламиран от Платон.)
*
3. Определянето на гражданина – онзи, който има право да участва в съда и народното събрание, или изобщо в съдебните и съвещателните институции.
*
4. Определянето на държавата като самодостатъчна общност от хора, които притежават частна, и споделят обществена собственост.
*
5. Разграничаването на човешките и гражданско-политическите добродетели (ІІІ кн. на “Политика”).
*
6. Определянето на политическата власт като онази, с която се управляват равни по произход и свободни хора. (ІІІ кн., 4 гл.)
*
7. Определението на най-висшата власт като онази, която управлява държавата, а от нея се определят и видовете държавно устройство (ІІІ кн., 6 гл.).
*
8. Посочването на целта на държавата и нейното управление – добрият живот и общото благо. “Държавата е общността на добрия живот за семействата и родовете в името на един съвършен и независим живот” (ІІІ кн., 9 гл., 1280в)
*
9. Класификацията на държавните устройство в зависимост от субекта на управление: един управник; няколко управници; мнозинството. Това резултира, както всички знаят, съответно в царска власт, аристокрация и полития, които са трите положителни форми на обществено устройство. Те са израждат в лоши, когато целта на субекта на властта, все едно дали той е само един, няколко или мнозина, престане да бъде общото благо и стане облагодетелстването на управляващите.
*
10. Разграничението между политическите и експертните знания, както и поставянето на въпроса: правенето на избор и вземането на решения от кого да става?
*
11. Предпочитането на т.нар. колективни органи за управление спрямо едноличното или груповото управляване; иначе казано, формулирането на правилото: институцията над индивида и/или групата (ІІІ кн. , 11 гл. и сл.).
*
12. Определението за държавното устройство: “Държавното устройство е организация на ръководните длъжности в държавите – по какъв начин са разделени, кой държи властта в държавата и каква е целта на всяка една общност” (ІV кн., 1 гл., 1289 а).
*
13. Трите фактора на “равноправие в управлението”: свободата, богатството и добродетелта както на управляващите, така и на управляваните.
*
14. Необходимостта от съществуването на средна класа за поддържането на оптималното от всички възможни политически устройства – политията. В 11 гл. на ІV книга на “Политика” Аристотел обобщава: “… ясно е, че най-добрата политическа общност е тази, която е такава благодарение на средната класа, и че добро държавно устройство могат да имат такива държави, в които средната класа е многобройна и по-възможност по-силна и от двете останали (богатите и бедните – пояснението е мое), а ако не, то поне от едната”.
*
15. Обосноваването на идеята за разделението на властите: обсъждащата, ръководещата и правораздаващата ( или казано по новому законодателна, изпълнителна и съдебна), както и промислянето на техните хипотетични разновидности (ІV книга).
*
16. Философстването за причините за загиването и запазването на различните държавни устройства (от V книга нататък).


Има и други схващания в “Политиката”, които достатъчно ясно говорят на съвременниците и могат да станат отправна точка и в днешните осмисляния на тези проблеми навсякъде по света. Наистина, справедливостта изисква да се каже, че някои от тези схващания не са изразени за пръв път от Аристотел. В някакъв смисъл и Платон, и Аристотел в етико-политическите си теоретизации възпроизвеждат тези, изказани за пръв път от някой от знаменитите софисти. За жалост, техните съчинения, където вероятно пространно са били развити тези твърдения, не са оцелели в перипетиите на хилядолетията. От тях са се запазили нищожни фрагменти и имената им като първи изразители на една или друга политологична идея са незаслужено забравени . Например, Горгий може да мине за първия в света идеолог на “глобализацията” и пацифизма . Разбира се, тогавашната идея за глобализацията е предполагала “мирното съвместно съществуване” и културно-икономическите контакти на всички народи само от познатия тогава свят – ареала на Средиземноморието. А софистът Антифонт (който е бил и лингвист, и математик) е този, който пръв се е заел да защищава тезата за природната еднаквост-и-равенство на всички човешки същества . В това отношение Аристотел далеч му отстъпва: според него равни по произход са само мъжете, родени като свободни граждани, което примерно в Атина през V и ІV в. пр. Хр. е възлизало едва на една пета от нейното население.
Още по-малко може да се величае Аристотел като “новатор” по отношение на идеята за политията, при положение, че някои от базисните й елементи са станали практика в живота на Атина близо столетие и половина преди написването на “Политика”. Ето тук имаме повод да припомним още един незаслужено забравен велик елин – Клистен. Когато става дума за великите законодатели и държавници на Атина обикновено се изреждат Драконт, Солон, Пизистрат и Перикъл. Но като конституционен новатор и стратег над всички тях стои Клистен. Благодарение на неговата законодателна реформа от 509 г. пр. Хр. се установява традицията на прословутата “полисна демокрация” или демокрацията чрез изономия, която гарантирала равни права на гражданите: разделянето на гражданството на 10 фили, като във всяка от тях на лотариен принцип влизали около една трета от жителите на трите части на града; всяка фила изпращала по 50 свои представители в “изпълнителната власт”, т. нар. “Съвет на петстотинте” - Пентакоесията и съответно на ротационен принцип “народните представители”, сиреч представителите на свободните граждани на всяка една от филите, управлявали за срок от 36 дни (по този начин за една календарна година в управлението на Атина се изреждали всички 10 фили); този, който стоял начело – пританът – бил избиран от управляващата в момента фила и бил сменян всеки ден ; всички свободни граждани участвали в законодателната власт – Народното събрание, което заседавало веднъж на 10 дни .
Любопитно е, че макар че имали право да участват в Народното събрание, повечето от гражданите не се ползвали от него, защото предпочитали да се занимават с личния си бизнес – предприемачество, търговия, строителни работи и пр. Поради това, както пише Франсоа Шаму в “Гръцката цивилизация” кворумът на Народното събрание в Атина почти никога не бил достиган. В Народното събрание обикновено се събирали около 1/6 от гражданите. За да се избегне това, различните държавници въвели различни мерки: като се почне от силовото събиране на гражданите от улицата с полицейски конвой (скитските стрелци), при това с шибане на гражданите с въже, намазано с червена боя или се стигне до далеч по-цивилизованата и прагматична стъпка, предприета от Клистен – въвеждането на дневно възнаграждение като парична компенсация за “пропуснатите ползи” в частния бизнес заради участието в законодателната власт …