Оркестър за сватби и погребения.
Отиди на страница:
| Дон беше поет в проза. За него и още неколцина - Прощание с друзьями от Заболоцкий. «Прощание с друзьями» Николай Заболоцкий В широких шляпах, длинных пиджаках, С тетрадями своих стихотворений, Давным-давно рассыпались вы в прах, Как ветки облетевшие сирени. Вы в той стране, где нет готовых форм, Где всё разъято, смешано, разбито, Где вместо неба — лишь могильный холм И неподвижна лунная орбита. Там на ином, невнятном языке Поёт синклит беззвучных насекомых, Там с маленьким фонариком в руке Жук-человек приветствует знакомых. Спокойно ль вам, товарищи мои? Легко ли вам? И всё ли вы забыли? Теперь вам братья — корни, муравьи, Травинки, вздохи, столбики из пыли. Теперь вам сестры — цветики гвоздик, Соски сирени, щепочки, цыплята… И уж не в силах вспомнить ваш язык Там наверху оставленного брата. Ему ещё не место в тех краях, Где вы исчезли, лёгкие, как тени, В широких шляпах, длинных пиджаках, С тетрадями своих стихотворений. |
| ...долният шедьовър на Дон отпреди десетина години е заимстван от мрежата, насладете му се: Джейн е четиринайсетгодишно английско момиченце, с изпъкнало и навирено задниче, едва завряно в удивително тесни панталони. Всяка сутрин тя вперва замечтан поглед там, където слънчевото отражение блести в морето на изток. Зад нея е авренското козе стадо, събрано от Мюмюн, синделски циганин, който се е главил пастир за по един лев на глава добитък на месец. Плюс по една бира за него и Джейн, привечер, когато се приберат от къра. Мюмюн изчаква девойчето да вземе сутришната си доза романтика и леко се покашля. Тръгват надолу, от Аврен всички пътища водят надолу, към едни тучни ливади. Кимам им за добро утро, тя ми се усмихва и като че ли за оправдание промълвява - There's No Place Like Home. Спомня си Дувър, високия бряг. Обзема ме тиха ненавист към родителите и – военни пенсионери, по на 45 години, дошли тук да си профукват парите и завряли чедото си в тоя генгерлик. Миналата година я записаха в авренската прогимназия, но както се очакваше, експериментът приключи с потресающ ефект и нулев резултат, научи се да приказва криво ляво, но учителите не и дадоха диплома. Тогава бащата реши, че от Джейн нищо не става и я даде да учи занаят при Мюмюн. По обяд вече жегата е непоносима, стадото и двамата пастири са някъде навътре в гората. Козите и те не шават. Слънцето е високо и не блести вече в морето. Бавно се нижат тези часове и аз постепенно забравям Джейн, всеки си има кахъри на този свят. Малко преди залез отиваме до Каплата. Отдолу се прибира стадото и запречва цялата улица. Джейн размахва двуметров кривак, мъчи се да отмести стадото и реве с пълен глас: - Ърть, дъйба твойтъ мамъ, дубитък, дъйба! Ърть! Баща й и толкова не може. |
...долният шедьовър на Дон отпреди десетина години е заимстван от мрежата, насладете му се: Помня го сякаш вчера го прочетох.  |
| Незабравимо е. Като всичко, което е писал. И говорил. Много романтично разказваше за работата си, сякаш е особено изтънчено изкуство. И трябва да я приемем като такава, защото... Е такава! Иначе нямаше да си я избере.  |
| искам да пиша, но не мога, нещо ме държи за гърлото! бяхме приятели и колеги повече от 30 години! ех, дончо...... |
| 11 Април 2005 15:02 Град за един ден Спомняте ли си Пурко, героя на Тодор Колев от незабравимия филм “Господин за един ден”? Изобразяващ паметник на селския мегдан, обгърнат в чаршаф, с набрашнено лице и вперил поглед в светлото бъдеще, за което глаголи от файтона кандидат-депутат, съпроводен от областен управител. Край него рехава тълпа от любопитни селяни, а в нозете му десетина натрапчиви прасета, които се опитват да му отмъкнат тебеширената тога. Като че ли само той липсваше вчера, иначе всички останали филмови атрибути бяха възпроизведени от старателния пиар на главния герой. Всъщност, приповдигнатата атмосфера се усеща още от предния ден. Аз обикновено не съм много наблюдателен, но дългогодишната езда по това четвъртокласно шосе бе изработила почти безсъзнателни рефлекси как да избягвам многобройните дупки по асфалта. Карам си аз така на зиг-заг, почти по мускулна памет, избягвам демек запомнените непроходимости, а жена ми хълца – няма нужда, вика, да се правиш на Фитипалди, дупките са запълнени -. Верно, запълнени са, след малко виждам, че целият път е асфалтиран, поне 5 см дебелина, а някъде напред машина чертае осевата линия. И така 15 километра. На входа в Аврен чисто нова табела. За жалост новото е до обсерваторията, не са стигнали още 500 метра до центъра, но министърът нямало да ходи до там, та нямало нужда да се охарчва за ново покритие общината. Опитвам да се мина по моята си улица. Не може, казват едни бараби, сега там садим цветя. Заобикалям. Спирам откъм западната страна и правя снимки. Обсерваторията като нова. Жлътнала се е съвсем правилно идеологически. Много фин нужник в двора – и той жълт. Едно време е имало канализация, но дългогодишната безстопанственост е затрупала тръбите и по-лесно се е оказало да копнат една яма насред двора. Два национални флага. Бай Петър Христов, 70 годишен, бивш партиен секретар на селото, хванал под ръка кмета и го пита – Ти помниш ли едно време? Имаше две знамена, едното нашто, другото съветското, сега не може и двете да са български. – Ти кво искаш? – пита кмета, - пак съветско ли да туря? –Не - отговаря бай Петър – онова синьото, със звездите ше туриш, европейци сме, значи. Друго си е партийната школовка. До късна вечер боботят камиони с асфалт и валяци. На другия ден утринната свежест се раздира от тромбонния оркестър на школото. Слънцето пече немилостиво право в очите ми, аз друг път не правя такава грешка да легна в това легло срещу прозореца, но заради гостите се подчиних на съдбата, въплътена в енергичните разпореждания на лунноликата. Учениците минават толкова близо, че тъпанът кара кафето да вибрира в чашите. Пред тях една бойка учителка върви заднешком и мята ръка и грива къде в такт, къде в полутакт с Върви, народе възродени. Раздава се команда - Сто-о-ой!, краката им изтропват в прахта и всички се обръщат към нас – Здраве желаем, госин вицепремиер! Задавям се. От вълнение. Генералната репетиция е съвсем натуралистична. После ми обясняват, че мъжът на даскалицата е майор от запаса, което, съгласете се, е смекчаващо вината обстоятелство. Става 10, после 11 часа. Из селото – никакво оживление. Много опозиция тука, викам си, ще се изложим пред човека, я да се обличаме и да отиваме да правим калабалък. Жените ни се изсмиват и казват, че ще правят обеда. През две – три къщи живее Спас Жеков, общински съветник, Комшу, айде, подканвам го аз, да вървим да видим телескопа. То микроскоп по му ходи, ама нейсе, мърмори Спас, събува дочените гащи и нахлузва дънките. Вървим бавно, по селски, като тежки гемиджии. Пред оградата ни оглеждат охранителни полицаи, но очевидно вдъхваме доверие, защото повече не ни удостоиха с поглед. Кметът е сложил и европейското знаме, минавам леко покрай него и му шепна – А НАТОвското къде е? Човекът пребледнява – Ма и натовското ли трябваше? – Разбира се! – издевателствам аз. – На НАТО сме членове, а на ЕВРОПА – кой знае? На площадката дава интервюта шефът на варненската и авренска обсерватория. Звучи малко като Варненска и Преславска епархия. Строили са се областни управители, депутати, министри. Бръмчат камери и микрофони. Передают все радиостанции. В сянката се крият момиченца от танцов ансамбъл и един кичозен състав – Авренските баби – всички накичени с пендари – и бели, а че и румени. В този момент удря 12. През портата бавно се изсулва черен мерцедес. Гумите му потъват в топлия асфалт, все още невалиран. Оркестърът свири повестка някъде отвън, така и не успяха да кажат здраве желаем. Вице премиерът слиза, заобиколен от приятели и се отправя да види своя подарък. Личи си, че одобрява избора си. Поглежда и казва – А, че то съвсем няма петна по слънцето - . Шефът на обсерваторията го коригира – Съвсем мъ-ъничко петна, г-н министър. Кметът държи приветствен адрес. Министърът му отговаря. В интерес на истината той единствен не влага и грам политика в словото си. Прерязват лентата и разглждат отвътре сградата. Танцьорките изтрополяват едно вяло хоро. Никой не е уведомил депутацията, че ще има народни песни и танци. Докато гостите се разхлаждат в сянката на дебелите зидове, ансамбълът «Авренските баби» мрънка за какво толкова са се тъкмили. Някои поемат към прохладата на Каплата, други – към реалността. Ние тръгваме бавно назад. Припича. В прахоляка мързеливо се клатушка патешка колона. И тогава някой си спомня за Пурко. Редактирано от - Don на 12/4/2005 г/ 14:33:48 |
+ Дон от Аврен, вечна ти памет, приятелю + | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Gan(ю)гоТрий |
| 21 Април 2004 11:50 Ако късно следобед се надвесиш от скалите около Каплата, не гледай право надолу. Ще ти се завие свят. По-добре плъзгай бавно погледа си по потъналия в мараня баир, поглеждай крадешком надолу и се спри, щом видиш сребристата лента на Провадийската река. Там, където тя се влива в Гебеджанското езеро, там е гарата Разделна, по-известна като песен на ФСБ, отколкото с нещо друго. Легни върху отсечените скали на Петрич кале. Под теб са заровени останки от десетки векове, но не ги усещаш. Придвижваш се още малко напред и ето, главата ти се показва пред пропастта. И най-долу, съвсем близко до теб, само да протегнеш ръка, десетина червени покрива се откриват там долу. Това е вече селото Разделна, бившето Йовково, още по-бившето Чифут куюсу. То действително е разположено на пътя на водата. Но още по-важно, от древни времена е лежало на търговския път към Варна, и от Шумен, и от Провадия, и от Добрич. Преди много години на железопътните билети пишеше Толбухин - Варна през Йовково. Независимо от това, че и до днес няма откъде другаде да мине влакът. И когато усетиш хлад от залеза, някакъв звук ще смути покоя ти. Ще си помислиш че е песента на колелетата, но ще се сетиш, че не е, няма как да бъде. Просто е късният влак за Варна, "дундакито". Смешно название. Но такива са залезите тук. |
| Летецо, самолетът ти е над главата ми, на високия компютър, и ти винаги си в него! Здраве, щастие и дълголетие! |
| Летец, честито! Много здраве и дълъг, изпълнен с удовлетворение живот! Натисни тук | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: hamer |
| ...наздраве, дедо, да се пазиш, щото ... | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: проф. дървингов |