Българите са тревожни от различността си, без да знаят корена й
Д-р Анелия Тренчева, Мила Маркова, Семейни психотерапевти

Снимка: "Монитор"
В подсъзнателните представи, дори на модерни българи, е закодиран древният "култ към третия син".
Влязохме в Европейския съюз, но показната еуфория свърши буквално минути след последния отблясък на празничните фойерверки на площад "Батенберг". На политиците, ако има реалисти сред тях, и на угрижените, работещи българи не може да убегне чувството за обща тревожност. За него може да има множество конкретни обяснения, но не и едно единствено.
Трудно ще намерите човек, който да оспори усещането, че в момента сме впримчени в криза с различни видими проявления в обществения и социалния живот. Често се питаме наистина ли сме европейци и какво ни е европейското, след като в много свои колективни прояви и нагласи буквално сме обсебени от убеждението, че сме твърде различни. И че не си пасваме не просто със западноевропейските кодове на общуване и поведение, а се разминаваме още на някакви първични, дълбинни нива, в които са заложени основополагащи ценностни и културни кодове.
За леснота ги обозначаваме с доста общата дума идентичност. Всъщност, за нас тя си остава кабинетно понятие, защото не може да обхване потребността ни от разбиране какво е да си българин. Объркването и големите проблеми, които следват от разпиляващия се смисъл на "идентичността" ни, се виждат на всички нива в обществото. От агресията по улиците до агресията в училищата; от насилието и убийствата до появата на партии като "Атака".
Като цяло преживяванията на хората са свързани с демотивация, с апатия, с усещане за безпомощност и за безсилие, с липса на посока и с много блед ентусиазъм във връзка с членството ни в ЕС.
Нашият опит като психотерапевти обаче показва, че тази криза може да бъде описана чрез термините на културата.
Всяка нация изработва стратегии и тактики за оцеляване, които предава на следващите поколения чрез нрави, обичаи и митове. И това, което наблюдаваме в момента в българското общество, е загуба именно на културната ни идентичност.
Западноевропейският мирогледен модел е положен във фундамента на т.нар. "култ към първородния син". Това с простички думи означава, че цялото имущество, власт и продължаване на рода е съсредоточено върху първородния син. Докато от дълбока древност българската традиция е свързана основно с "култа към третия син". Това като че ли е част от по-общия култ към малкия син. Винаги в основата на тези култове стои забраната на кръвосмесителните връзки. В западноевропейските модели тези забрани бяха изразени в модерността чрез Едиповия комплекс.
При нас обаче той се решава с това, че когато най-малкият син стане полово зрял, майката вече излиза от детеродна възраст. Затова обществото по един органичен начин толерира близката връзка между майка и трети син. Това дълбинно различие води до сериозно разминаване в семейните модели и обществените нагласи. Именно поради този култ нашето общество се характеризира с много високо ниво на комуникация, делимост на наследството, близки емоционални и родствени връзки в семейството, пренесени и в общественото съжителство. Като цяло се запазва тенденцията към много повече бракове или двойки, живеещи заедно.
Както сигурно си спомняте от историята, най-успешните и допринесли за утвърждаването на българската държава през вековете български владетели са: хан Аспарух, цар Симеон, цар Калоян и др. Много рядко обаче мислим за тях в сравнителен аспект и затова често се пропуска основното, което ги свързва: че те всички са трети синове.
Историята на хан Аспарух, например, е най-показателна в това отношение. Още с раждането си той е получил специално име, което е определило мисията на живота му. Аспарух в превод от старобългарски означава "сияен конник". Майка му е останала безименна в историята, но е успяла да му предаде очакванията на рода и на целия народ за опазване на народността и държавността на българите. Според нас той е успял да изпълни перфектно майчините си очаквания, защото дори и сега, 1300 години по-късно, ние все още живеем на същото парче земя, избрано от него за местоположение на Българската държава и все още се наричаме българи. Останалата част от българите, които са останали в старата родина през 10 век, са приели мюсюлманството и са изчезнали като етнос и традиция.
И така ние влизаме в Европейски съюз, носейки на колективно подсъзнателно ниво едно толкова ключово различие със западноевропейската цивилизация, че напъните ни за уеднаквяване с европейските стандарти - не материални, а мисловни - може да се окаже нещо действително трудно. От друга страна, опитът ни като психотерапевти ни напомня за парадокса, че когато в една система различията се заличат и изчезнат, тя започва да крее и в крайна сметка умира.
Би трябвало да изпитваме сериозна загриженост от факта на безконтролното навлизане в страната на западноевропейски ценностни и културни модели, които се прилагат, без да се направи какъвто и да било опит да се адаптират целенасочено или да се съобразят с уникалните елементи в нашата култура.
Съвсем не е за пренебрегване, че макар той да не е изучен във всичките му съвременни аспекти, култът към третия син съществува и е актуален в обществото ни и сега. Почти няма изключение, когато на въпрос към майката: "С кого се чувстваш най-близка?" отговорът е: "С малкия ми син".
Друго неизучено следствие от този култ е ниското ниво на вяра в християнската църква. Само 3 % от българите се самоопределят като религиозни. Няма да бъде невероятно, ако тази масово разпространена индиферентност към религията се дължи на факта, че Христос е първороден син, т.е. на подсъзнателно ниво това биографично обстоятелство да се възприема през съмнението в спасителната мисия на Спасителя.
Особености от българския обществен и политически пейзаж като липсата на феминистки движения, успехът на партиите със социални програми и социални послания също могат да бъдат тълкувани и разгадавани през задръжките и нагласите, натрупвани исторически от жизнеността на "култа към третия син".
Нищо чудно на неговите съвременни проекции да се дължи и обстоятелството, че 17 години след песента "Комунизмът си отива, спете спокойно деца" ние имаме законно избран за втори път, следователно успешен, ляв президент и лява социалистическа управляваща партия.
Отсъствието на яснота около традициите ни обаче и мястото им в съвремения живот е възможен ключ и към емиграцията на повече от милион българи само за последните десетина години. За мнозина от тези хора вероятно напълно уместен би бил въпросът защо да хабят огромна жизнена енергия при трудното и бавно изграждане на българско общество от западноевропейски тип, след като е значително по-лесно да пренесат индивидуалния си житейски проект директно на Запад.
Изследването на психологическия отзвук от стародавни вярвания като горецитираното може да е отправна точка и към всепризнатия, но не винаги обясним парадокс на трудно работещото в български условия европейско законодателство. Да не говорим, че много от законите се преписват безхаберно и без да се мисли именно за културалните различия.
Често се чуват апели за промяна и за неотложни действия за съхраняване на българската културна идентичност. Но много рядко те се простират отвъд песенния и предметен фолклорен натурализъм, отвъд прословутата мистерия на българските гласове и други дежурни атрибути на родната духовност.
Може би е време за по-нестандартен прочит на българските пътешествия в историческото време, за да сме наясно откъде извира и накъде би могла да ни отведе българската народопсихология. В противен случай ще се разтворим в европейския културен океан и ще изчезнем.
Да не би в търсене на изход да ни се наложи да обявим конкурс: "Търси се трети син за министър- председател и спасител"? Със сигурност не това ще ни помогне, макар че чувството за хумор помага в трудни ситуации.
Но, както вече казахме, българската общност не е просто в трудна ситуация, тя пребивава в криза. А от криза се излиза само с нови идеи, колкото и чудновати да изглеждат на пръв прочит.

аради здравословни проблеми на един от пасажерите, в четвъртък самолет се приземи принудително на Аерогара София. Около 17.30 часа бил свален от самолета 66 годишният италианец Антонио Маниото, който се оплакал от сърдечен пристъп и го отвеждат в медицинския кабинет на летището.
След като пристига линейката се оказва, че в нея няма одеало. Все пак лекарката от Бърза помощ завила болния със собственото си палто. Малко преди колата да навлезе на Цариградско шосе колата се повредила и не могла да продължи. От Спешна помощ изпратили втора линейка. Когато тя пристигнала и преместили пациента от едната кола в другата, лекарката си взела палтото и италианският гражданин отново останал без завивка. Причината била, че и във втората линейка липсвало одеало. Този път другият лекар се принудил да се лиши от служебния си халат.
След като откарали господин Маниото в една от столичните болници се оказало, че там няма места.
След дълга обиколка по столичните лечебници , все пак от Бърза помощ намерили легло за г-н Маниото в Кардиологичното отделение на Александровска болница.