Пътеписът е малко остарял жанр в наши дни, по понеже отвреме-навреме някой споделя по нещо видяно тук и там, и помня колко много говорихме за Истанбул в темата Balkanization на Чичо Фичо, реших, че все пак може да е интересно. Веднъж, по повод на пътуванията, един човек ми каза за друг човек: "Да, той е пътувал много, но е гледал света през прозореца на вагон-ресторанта". Искам да кажа, че всеки вижда света, близък или далечен, по различен начин, и това е интересното. Не е задължително да се разказва непременно за далечни и екзотични места, може и за нещо съвсем близко тук, важното е да е впечатлило разказвача. Съзнавам, че темата изкушава много за снимки и копи-пейстове, но искам да помоля: Моля, не пускайте снимки, дори да са правени лично от вас, не цитирайте справочников материал - това всеки може сам да намери. Ако желаете да се включите, нека това да бъде само със свои думи. Допускат се и преразкази на чужди впечатления. |
Западночехски народописни музеум в Пилзни Тук влязох съвсем случайно. Първоначалната ми идея беше да се кача на кулата на катедралата Свети Бартоломей на старонаместния площад (най-високата в Западна Бохемия, както бях писала преди време в една друга тема), обаче докато пресичах площада ме настигна някакъв човек и ми заобяснява, доколкото разбрах, че не бил от Пилзен и ако може да му дам 20 евро, за да се приберял. Показваше ми някаква карта, предполага се неговата лична, за да видя адреса. Вероятно ме беше избрал заради пухенката и калпака, и двете много нетипични за Чехия, където хората ходят гологлави и с едни небрежни палта въпреки -17-те оС (когато в Москва беше -40 и по CNN казаха, че там замръзнало парното). Уплаших се, защото установих, че съм май единствената на площада (чехите ходят сред природата събота и неделя и градовете са като изоставени), пък този човек беше ужасно настойчив и не се отделяше от мен. Първо реших да вляза в катедралата, защото нали по филмите хората в беда обикновено се крият в някой храм, но се отказах заради празнотата. За мой късмет се появи някаква група и оня човек тръгна към тях. За малко реших все пак да изпълня плана си и да се кача на кулата, обаче като видях желязната врата и тясното каменно стълбище зад нея, съвсем се уплаших, че някой може да ме пресрещне някъде нагоре и тогава какво правя? Стоях насред площада, за да се виждам отдалеч, и следователно да съм в относителна безопасност, и се чудех дали да вляза в кафенето на хотел Центрум, един остарял соц-делукс с небесносини мокети и фотьойли, или да отида отсреща в кафе Фелини с лимоненожълтите столове и кадри от филми в неонови рамки, и тогава видях тази табелка "Западночехски народописни музеум в Пилзни" и пишеше, че в неделя е отворено до 16, 00 ч. Беше около 3 без нещо и я да видя за какво става въпрос, и без това вече бях ходила и в двете кафенета. Наистина беше отворено, от площада се влизаше в нещо като покрит двор със стрелки по стените, явно към касата, която пък беше съвсем в дъното и там един възрастен пан ми продаде билет някъде за около лев и 20 български пари. Понеже не знам чешки, със знаци го попитах накъде трябва да вървя, пък той ми каза нещо, от което разбрах, че трябва да изчакам, защото щяла да дойде една пани да ме вземе. После се обади по телефона и каза нещо като "Тук има една пани" и ми направи знак да чакам и след малко по едни стълби слезе една жена на видима възраст около 65+ години и ме попита на чешки или на немски искам да е беседата. Аз направих знак, в смисъл, че не разбирам нито единия, нито другия език и пани се усмихна в друг знак, в смисъл че няма проблем и тръгнахме да ме развежда. Впоследствие прочетох в брошурата (за мой късмет тя беше на повече езици), която панът ми беше дал с билета, че музеят бил в сградата на някакъв манастир, но забравих на кой орден, и беше една висока и тясна къща с две симетрични ужасно стръмни стълбища, покрай които бяха подредени стаите. Аз вървях напред като по-бърза, а пълничката пани през няколко стъпала след мен, явно не й беше много лесно, и аз като стигнех до края на някой ред стълби си протягах ръката, тя я хващаше и така се качваше догоре и после ми казваше "дженку". И въпреки декларираното ми незнание нито на чешки, нито на немски, тази пани се спря пред всеки експонат, пред който беседата явно предвиждаше спиране, и си казваше думичките на чешки, без да претупва нищо, така си мисля, след което ме изчакваше усмихнато евентуално да осмисля казаното. Пък аз й се усмихвах в отговор и продължавахме нататък. Някъде на третия етаж на качване тя ме попита откъде съм, аз й казах "България". На четвъртия, последен етаж, след като ми показа клавесина, на който бил свирил учителят на Берджих Сметана, ми направи знак да изчакам, отключи един бароков шкаф (тя ми каза, че е барок) и оттам извади едно шише от Фанта и поля цветята на етажа. После започнахме да се спускаме по другото стълбище. В първата зала по обратния път ме попита как ще е женското фамилно име от Илиев. Не ме питайте как й разбрах въпроса, но отговорих, че е Илиева. Пък тя ми каза, че при тях някога имало един мъж от България, Илиев (но не разбрах дали е работил там или какво е правил и защо й трябва да знае за Илиева). Помежду ни вече се беше възцарило едно разбирателство с жестове и усмивки (все пак това са четири етажа с поне 3 стаи на етаж), аз й сочех разни предмети и тя ми обясняваше нещо за тях. Някъде в третата зала на слизане аз набрах смелост да отгатвам неща и й посочих една картина с много хора с шарени дрехи и й казах "Карнавал?", пък тя ми отговори "То йе сватба". Така разгледахме килера, в който се показваше как са се опушвали бутовете шунка в комина, кухнята, където се правела каша и спалнята с паравана със светците и "Паненка Мария", зад който спяла родилката с бебето и зад който никой не можел да влиза 40 дни. Под леглото имаше нощно гърне. В една от стаите имаше подредени женски носии и земеделски инструменти, а точно зад вратата, така че почти не се виждаше от крилото, имаше картина - мъже и жени жънат наведени, а един човек стои прав и ги гледа. Под картината имаше ниша с витринка, където стоеше един камшик с къса дръжка и много кожени ремъци, навързани на възли и една тояга, цялата увита с кожа, и тя на възли. Пани сигурно не беше очаквала да видя тези неща, вече се беше обърнала да продължи нататък, но ме изчака и не каза нищо, и аз не казах нищо, то нямаше нищо за казване. Но си помислих, как ли са решили да експонират тези неща в музея, сигурно са спорили дали изобщо да ги има и как обективността все пак е надделяла, и колко е тъжно да видиш, че в живота на тези усмихнати хора с шарените носии от сватбата явно е имало болка и страдание, и сигурно много страх. После минахме през стаята с детските играчки, коледните елхички от слама и писмовници Lettres d'amour. Аз пак вървях пред пани и й подавах ръка, продължавахме да сме само двете в музея и като стигнахме обратно до касата, тя каза на пана, че съм от България и ме попита как е на български "довиждане", след което двамата с пана ми казаха "довиждане", и аз им казах "довиждане", и си излязох. Вероятно него следобед в края на януари съм била единствената посетителка в този музей. Дали смутих неделното спокойствие или разнообразих един час от работното време на тези хора, никога няма да науча. Не знам дали отношението им беше въпрос на добро сърце или професионализъм, но си казах, че хората могат да бъдат добри и да се разбират, пък може и оня неизвестен Илиев някога да е утъпкал българската пътека на симпатията. |
| Една сутрин тръгнах много рано от казармата ни на върха Папия в Странджа. Излизах в отпуска. Първия рейс от Мичурин за Бургас беше в пет и половина, щях да си стигна до Варна до към десет и половина. Имах два часа пеша до автогарата. Първо по пътечка надолу през гората, после по шосе през полето. Дигнах яката, закопчах "теленото копче", натъпках противоуставно ръце в джобовете. Крачех по средата на пътя, ситно ръмеше, гората чернееше мокро, мириса й се умесваше с влажния вълнен парфюм от абичката ми. При ясно време се вижда млечния път като на звезден атлас. През деня пък на всяка крачка срещаш живинки - малки глупави сърнета или подивели праснаци, чуваш да тявкат чакали и птици. Сега нямаше Млечен път, ни компания, и по-добре - от всяка треснала шумка край пътя кожата ти настръхва, стискаш символично ножчето в джоба. За коли, електрически крушки на десет километра околовръст и дума да не става. Тъмно като в рог. Малко преди да стигна табелата за пограничната зона се показа иззад завоя отдолу фотоефект - преливащо се зарево като нарисувано, като на електрическите камини в магазините на Хоум Дипо. Разрасна се, запълни почти половината хоризонт. Вулканическа някаква феерия - едни ми ти фантастични дворци от жарава току издигнат едни пулсиращи кули, па рухнат на фасети сред дъжд от искри. Сетих се за Смирненски - "пожар от злато и рубин". После си представих каква корица за рок албум става. Ring of Fire, Into the Fire, Burn! Или Dancing with Fire - нали сме близо до с. Ургари, последната аутентична бабка нестинарка била се поминала наскоро. Съвсем наблизо вече ме лъхна на изгоряло и разбрах, било какво - градското сметище на Мичурин, струпано нехайно на една поляна. Явно запалили го бяха вечерта и дъждеца го поугасил. |
* Ели, чета ти постингите доста внимателно и знам, че живееш във Варна. Ние ще сме там около 20 август и 4-5 дни след това. Дали няма да може да се засечем? Може да не отговаряш Редактирано от - Чичо Фичо на 03/04/2006 г/ 04:51:05 |
| Чичо Фичо :-) Защо да не отговарям? :-) За около 20-ти август засега нямам планове, освен да съм тук (във Вн). Както показва практиката, това е периодът на най-масовите завръщания за 4-5 дни, така че тогава активно се засичам с всички, решили да не ходят в Ибиза, например :-) Още е далече, но като наближи ще го уредим :-) |