[b]Журналистът Георги Коритаров с отговор за Държавна сигурност[/b]
Отиди на страница:
| Георги Коритаров: Уважаеми зрители на смелата и достойна Нова телевизия, Уважаеми слушатели на радио “Нова Европа”, продължител на традициите на скъпото ми радио “Свободна Европа”, [/b] |
| Тъй като не мога да приложа линк/недостатъчен брой постинги/ към агенция "Фокус" ви предлагам целия текст: Журналистът Георги Коритаров с отговор за Държавна сигурност 26 май 2006 | 09:07 | Нова телевизия, “Коритаров live” Георги Коритаров, журналист Георги Коритаров: Уважаеми зрители на смелата и достойна Нова телевизия, Уважаеми слушатели на радио “Нова Европа”, продължител на традициите на скъпото ми радио “Свободна Европа”, Граждани на България, които ме гледате в този момент, Всички вие очаквате от мен един от най-важните отговори, които трябва да дам през живота си. Трябва да го сторя публично и открито, защото като журналист в продължение на 16 години винаги съм отстоявал принципите на демокрацията, откритостта и истината. Това е отговорът на въпроса бил ли съм сътрудник на бившата ДС и в какво качество. За да ви дам изчерпателен отговор на този въпрос бих искал да започна малко по-отдалеч. Завършил съм 35-та гимназия с преподаване на руски език. За времето си това бе истинско интелектуално средище, в което руската култура бе реална ценност. Това бе и училище, в което се преплитаха понятията “патриотизъм” и “интернационализъм” , а комунистическата идея и Съветският съюз бяха повече от свещени понятия. Самият аз, възпитаван в семейство на баща, чиято ремсова младост беше за мен най- красивият житейски пример, възприемах тези понятия с особена и съкровена лична стойност. През 1977 година завърших средното си образование и бях разпределен да отслужа военната си служба в Строителни войски. Бях чувал често, че в казармата се извършват издевателства, но издевателствата, на които се случи да бъда подложен, надминаха въображението ми. За да се спася от гаврата започнах да симулирам припадъци. Помолих баща си да ми помогне да се спася и той помогна. Влязох във Военна болница, където военните лекари ми казаха, че има възможност да ми напишат такава диагноза, която да послужи като аргумент за моето уволнение по болест. За целта трябваше да се подложа на тежка лумбална пункция в гръбначния стълб, а някой от лекарите трябваше да бутне писеца на апарата така, че да се получат данни за епилепсия. Такава беше и диагнозата, записана в епикризата- епилепсия. Тази диагноза направи така, че да се разделя с първата си ученическа приятелка, чието семейство я бе убедило, че е безперспективно да има каквото и да е общо с мен. Приятелката ми се казваше Ваня Димитрова Стоянова. Нейният баща бе министър на вътрешните работи. В онези години с подобна диагноза не беше възможно да се следва университет и да се запише висше образование. По тази причина, при записването си в Софийския университет в специалността “Славянска филология” със сърбо-хърватски език, аз укрих факта на уволнението си по болест заради “епилепсия”. Започнах следването си с големи очаквания, че най-сетне ще намеря своята реализация и час по-скоро ще излекувам спомена за това, че не успях да издържа на терзанията в армията и я напуснах с измама. Това поради у мен дълбоко чувство за вина пред България и аз много се надявах, че ще получа някой ден възможност да реабилитирам името си. В университета заедно с изучаването на сърбо-хърватски език за почнах да изучавам още китайски и албански. Една сутрин ми позвъниха по телефона вкъщи и ме поканиха за разговор с офицер от ДС. Ултиматумът беше недвусмислен. ДС знаеше за фалшивата диагноза и аз трябваше да избирам: или моят скъп баща да бъде уволнен от работа и аз да отида в затвора за симулация, и отклонение от военната служба; или, както ми бе казано- “да избера да бъда полезен на България”, чрез сътрудничество на ДС. Избрах да бъда полезен на България и пожелах да бъда ориентиран към външнополитическото разузнаване. Казаха ми, че преди това да се случи трябва да бъда добре обучен и проверен мога ли да се справям в оперативни ситуации. Не знам дали е било практика или не, но офицерът, чието име дори не желая да си спомням, въпреки че то е известно, не ми каза, че е представител на Шесто управление. Просто каза: “ДС”, защото може би не е имало никаква морална разлика между отделните управления. По онова време в Софийския университет идваха лектори от бившата социалистическа федеративна република Югославия, за да ни преподават сърбо-хърватски език. Офицерът от ДС обясни, че повечето от тези лектори били свързани с югославската Служба за сигурност, известната навремето УДБА. Една от моите първи задачи беше да се проверява дали освен с лекторски занимания тези югославски преподаватели вършат и друга дейност, проявявайки някакъв по-специфичен интерес към малцината студенти от групата. Предположението на ДС беше, че югославските лектори или сътрудници на УДБА под прикритие, правят характеристики на българските студенти, с оглед намирането на уязвими места у тях, за да може при евентуална бъдеща реализация на ключови позиции с тях да се контактува от името на югославската държава. Това е основната причина, поради която ми бе посочено, че от българска страна също трябва да се правят съответни характеристики на студентите и по някакъв начин да се проверява дали контактите на югославските лектори с тях са подчинени на някаква зависимост. В онзи период бивша Югославия се раздели със своя дългогодишен лидер Йосип Броз Тито и пое по пътя на самоуправленския социализъм. Очертаваше се перспектива за партньорство на различни политически равнища, едно, от които бе размяната на делегации на най-високо равнище между младежките организации на двете страни- ДКМС и Съюзът на югославската социалистическа младеж. Бях изпратен като преводач на подобни срещи със задачата да завържа дългосрочни контакти с лидерите на югославската младежка организация. Идеята беше, когато след време започна работа във външнополитическото разузнаване на България, да имам предварително спечелени позиции по високите югославски политически върхове, каквато бе кариерата на по-голямата част от лидерите на Югославската социалистическа младеж. Един от хората, за които ми бе казано, че българската ДС особено разчита да вляза в близки отношения се нарича Предраг Булатович. В момента той е лидер на най-голямата опозиционна партия в Черна гора. Контактите ми се развиваха добре и аз се чувствах мотивиран, защото вярвах, че съм и ще мога да бъда полезен на България. С напредването на познанията ми по китайски език ДС реши, че мога да бъда използван ефективно и при противодействието на китайските разузнавателни служби, които водеха специфична дейност на територията на България. Бе замислено да бъде извършен, както се наричаше на езика на ДС, “пробив” в място, за което се предполагаше, че е легендирана позиция на китайското разузнаване в България. Това място бе кореспондентският пункт на агенция “Синхуа”. Пробивът бе извършен успешно и аз станах доста чест посетител на китайските представители. Идеята и тук беше да завързвам дългосрочни контакти, като същевременно трябваше да се проверява дали съответните журналисти използват тази професия за прикритие и ако това е така, каква е истинската им дейност. По китайско направление трябваше да се следи и за това кои от дипломатическите представители на посолството на КНР ще дойдат да разговарят с мен, как ще преминават тези разговори и в зависимост от това да се правят изводи дали тези хора работят за китайските служби, и какво точно работят. По онова време в страната нямаше толкова масирано присъствие на китайски граждани. Предположението беше, че основен източник на политическа информация за китайското посолство е госпожа Джан Сун Фън. Много важно обстоятелство, което беше съобщено от ДС, бе за предполагаеми връзки и размяна на информация между представители на разузнавателните служби на КНР и тогавашната Социалистическа република Румъния. Разбира се, размяна на информация на територията на България. Румъния, макар и страна-член на Варшавския договор, бе обект на активна контраразузнавателна, а така също и разузнавателна дейност от страна на България. Такава бе и структурата на 17-ти отдел на бившето Първо главно управление. Това бе отделът, който работеше по направление “Социалистически страни”. Тези страни бяха: Социалистическа Федеративна Република Югославия, КНР, Румъния и Албания. Някъде към края на 1983-началото на 1984 година, официално бях прехвърлен към този 17-ти отдел на Първо главно управление. Започнах работа с офицера от югославското направление Данаил Серафидов, който както се оказа, вече е покойник. Един ден при среща с него той ми каза, че е възникнал сериозен проблем. Имало данни около здравословното ми състояние, а законът не позволявал при такива обстоятелства аз да работя в разузнаването. Обясних му, че нямам проблем със здравословното си състояние и че с този въпрос ДС е била наясно още преди привличането ми към сътрудничество. Нещо повече: тъкмо това е бил проблемът, който е станал повод аз да бъда поставен пред избор: или полезен на държавата, или всички останали последици. Представителят на Първо главно управление обаче ми каза, че не е бил информиран за случая и ме посъветва да се обърна към зам.-завеждащия на отдел “Военна и социална сигурност” към Централния комитет на БКП, ген. Тодор Радулов. Отидох при ген. Радулов с писмено оплакване за шантажа, на който бях подложен. В писмото си описах точно и какво се случи в казармата. Нещо, което дори и днес не съм в състояние да произнеса дори на глас. Тодор Радулов взе писмото, но никога не получих официален отговор. Това писмо впрочем не фигурира в нито един от архивите на бившата ДС. Единственият “отговор” бе от офицера, който ме бе привлякъл към ДС и който твърдеше, че е наясно с фактическата ситуация около моето здраве. Отговорът гласеше: “Ние сме юристи. Ние винаги ще те надговорим. Колкото и да протестираш, и пред когото и да протестираш, ние ще казваме, че не сме били информирани за твоята диагноза, че едва сега сме разбрали и че само си въобразяваш, че проблемът с диагнозата е бил изяснен. Не се озлобявай срещу ДС, защото ние винаги ще бъдем по-силни”. Така още през 1984 година, а не както твърди министър Румен Петков - през декември 1989 година, напуснах ДС със скандал, а в архивите на Първо главно управление продължава да стои епикризата с фалшивата диагноза “епилепсия”. Службите ме обявиха за човек, на когото не може да се вярва, защото си бил въобразявал разни неща, поради заболяването, отразено в диагнозата. Съзнавам, че разказвам неща, които могат да прозвучат шокиращо. Давам си сметка, че ако през годините, когато бях един никому неизвестен български гражданин, подобен разказ би предизвикал ужасени погледи, сега, когато съм известен и утвърден журналист имам основания да се надявам, че ще бъда правилно разбран. Още повече, че след 1984 година в условия, при които трябваше да мълча, ми бе изключително трудно да потърся нова реализация и изграждането на новата си личност. При опитите ми да потърся адекватна работа според езиците, които владея, ми бяха създавани всякакви препятствия. Веднъж дори един колега на баща ми, когото бях помолил да ми потърси работа, ме запита: “Какво си направил с дъщерята на Димитър Стоянов, та службите имат толкова лошо отношение към теб?”. Отговорих, че нищо лошо не съм й сторил. Опитах се да се срещна лично с Димитър Стоянов и да го попитам защо ми пречат. Обърнах се с молба за съдействие да ми бъде организирана среща със Стоянов към една моя преподавателка от университета, чийто съпруг тогава бе секретар по външната политика на ЦК на БКП. Тази жена бе Дина Станишева, която изслуша със съчувствие разказа ми, въпреки че не съм й споменавал за преживяванията си в ДС, а само за пречките, които ми бяха поставени. Просто за връзки с ДС тогава беше страшно да се говори. Дина Станишева не успя да ми помогне да се срещна с Димитър Стоянов, но Дина Станишева беше и ще си остане един от любимите ми преподаватели. Човек, чиято култура и гражданско мислене, и досега са топъл човешки спомен за мен. За кратко време работих в Института за младежта към ЦК на Комсомола, където попаднах с препоръката на мой приятел от протокола на същата организация - ЦК на ДКМС, Петър Пейчев. И там се натъквах на различни дребни и странни на пръв поглед препядствия, и само след 2 години бях уволнен, като директорът на института по онова време, г-н Андрей Райчев, ми каза, че предпочита да съкрати мен, защото говоря китайски и най-лесно ще си намеря работа. Тук е мястото да кажа, че докато имах отношения с ДС, както за брата на Андрей Райчев - Владимир, така и за редица други мои колеги получавах информации, които трябваше да проверявам дали са верни или не. Някои от фактите се потвърждаваха, а други биваха опровергавани. Искам да се извиня на всички български граждани, чиито съдби по някакъв начин съм променил и на които съм причинил страдания. Мотивите ми не са били водени от злонамереност, а от представата ми в моята ранна младост, че на тези хора едва ли не се помага да коригират някаква своя грешка. Пътищата и израстването до разбирането за демокрацията са различни за всеки човек. За мен откритието за демокрацията като ценност започна с откритието за облика на ДС. Затова и през всичките години, през които намерих себе си и избрах да се развивам като журналист, най-високо съм ценял демокрацията, свободата и независимостта. Просто, защото знам какво означава за тях да се воюва всекидневно. Много години, след като бях приключил взаимоотношенията си с ДС, през 1993 година, на един прием в китайското посолство, с чиито представители личните ми отношения продължаваха, се запознах с румънски дипломат, един от секретарите в румънското посолство- Александро Лика. Той прояви твърде силен интерес към мен и към възможността да правим заедно анализи на вътрешнополитическата обстановка в България, както и на външнополитическите перспективи пред страната. Подобен тип интерес бе разпознаваем за мен като произход. Поради това, че отдавна нямах контакти със службите за сигурност помолих мои по-близки познати от тогавашната охрана на Андрей Луканов да ме свържат с хора от румънския отдел в българската служба за сигурност, с чиято помощ да изляза от ситуацията. Контактът с румънския дипломат бе прекратен и повече не го видях, нито чух за него. Макар и косвено, за мен този случай бе потвърждение на предположението за партньорство между китайските и румънските служби на територията на България. Това бе и пример колко трудно работи една система за сигурност, в която няма приемственост, а цари хаос и разпокъсаност на информацията. Искам да кажа още няколко думи за Шесто управление. Това бе звено, което освен своите функции изпълняваше и ролята на посредник при изпълняването на задачи, поставени от други управления в ДС, чиито представители обаче не желаеха да разкриват своята самоличност от съображения за секретност. Така дълго време и по югославска, и по китайска линия се оказа, че с мен контактува представител на Шесто управление. Влизането ми в различни форми на контакти с български граждани ми бе представяно и като част от подготовката за извършване на по-сложни контраразузнавателни и разузнавателни задачи. Беше ми обяснено, че преди човек да се изправи срещу професионалисти от служба на чужда държава той трябва да се контролира в различни психологически ситуации и да се научи да получава различни видове информация. Болезнено е осъзнаването, че тази така наречена “професионална лаборатория” на българските специални служби по онова време е функционирала за сметка на интересите, на чувствата и достойнството на българските граждани. Не се гордея с този период от живота си. Нямаше да мога да издържа издевателствата в армията, но може би трябваше да намеря някакъв друг начин за изход. Не знам точно какъв. Може би изход, при който едва ли днес щяхме да си говорим. Не знам дали по някакъв начин изобщо съм бил полезен на българската държава, но много по-страшно с годините беше откритието, че такава държава практически няма. Пример за това е и последното действие на министъра на вътрешните работи Румен Петков. Разбрах, че експертите от оперативните управления на МВР са го предупреждавали преди да оповести моето име да се консултира, както с Националната разузнавателна служба, така и с други специализирани служби. Той не ги е послушал, просто задраскал препоръката. И може би за добро, защото иначе нямаше да изслушате този разказ. Но аз разказвам всичко това, защото вече името и честта ми струват много повече, отколкото представата ми за опазване на класифицираната информация. Още повече, папката с разработки по югославска и по китайска линия е предоставена от МВР чрез посредника Ангелина Петрова, не на чужда разузнавателна централа, а на конкурентна телевизия - бТВ. За мен това означава, че МВР е достигнало най-ниската си морална точка на деградация и превръща държавните тайни на България в разменна монета при конкуренцията между две телевизии. Съжалявам, ако при тази неизбежна форма на самозащита дам повод за влошаване на междудържавни отношения или накърня интереси на Националната разузнавателна служба. Искам обаче да кажа нещо много специално - искам специално да благодаря на ген. Кирчо Киров. С този достоен и отговорен човек обсъдихме ситуацията още след писмото на Ангелина Петрова до Румен Петков. Изрично помолих ген. Киров да не се намесва, за да не постави нито себе си, нито мен в каквото и да било форма на зависимост от хората, които в момента управляват МВР. Аз не вярвам на морала на тези хора, аз имам много сериозни опасения от тях. Аз съм български журналист, отвоювал правото си да бъде независим в много трудна битка. Платих цената за своята свобода с това, че изтърпях върху себе си тонове помия. Платих я и през 2004 година, когато материали от същата папка от архива на МВР бяха изнесени отвътре в драстично противоречие с Закона за класифицираната информация. Папката имаше печат с гриф “Строго секретно”, това беше най-високата степен на секретност. Виждал съм я и съм чел тази папка. Няма да разкривам подробности точно как и къде. Все пак, не забравяйте, това ми е било някога работа. Тогава не проговорих, не само защото не желаех да разпространявам информация, която може да навреди на страната ми, но и защото не исках в българското общество да води дебат за миналото си под натиска на мафията. Днес, обаче, този дебат е болезнено необходим. Той трябва да започне от решение за пълно и цялостно разсекретяване на всички архивни единици на всички видове специални служби на България от преди 10 ноември 1989 г. Уродливият шантаж, за който ви разказвам днес може да ви звучи стряскащо, но той всъщност беше формулата на принудата, която е накарала хиляди български граждани да се подчинят или да приемат ДС заради зловещия ултиматум, който навремето чух и аз, и който гласеше: “Който не е с нас, е против нас”. Разказвам ви всичко това, защото искам да помоля за вашето доверие към мен като български журналист. Съзнавам, че в този момент заличавам, този път публично и може би драматично, нереализирания служител на българското разузнаване Георги Коритаров. Искам да направя и едно признание: в други условия за мен би било огромна чест и най-съкровено признание, ако можех да бъда полезен на родината си именно в нейното разузнаване. За мен би било огромна чест и най-съкровено призвание, ако можех да работя с човек като ген. Киров. За съжаление той е единственият, за когото мога да кажа топли думи на благодарност, единственият, но той е и единственият, заради когото няма да си позволя да призова българските граждани да не сътрудничат на специалните служби, макар че нека всеки направи своите изводи. Ако работите за служби, които са като сегашните и като предишните, някой ден всичко това може да се обърне срещу вас като тонове помия, както се случва през тези дни с мен. Бих се радвал, ако можем с общи усилия да продължим и да превърнем България в демократична държава. Бих се радвал, ако можем заедно да отстояваме на опитите да ни бъде налаган произвол и бих се радвал, ако никога не падаме на колене. И накрая, но не и на последно място, позволете ми да се извиня на вече бившата държава Югославия и на всички мои скъпи приятели от там. Аз съм работил срещу представители на югославските специални служби, мислейки си, че го правя заради България, оказа се, че не е така. Бих искал да се извиня и на Китайската народна република, където също имам много приятели. Дано не съм навредил особено много на Китай. Бих искал да се извиня и на Република Румъния. Искам да благодаря на Нова телевизия за смелостта, доблестта и достойнството да застане до мен в един толкова труден момент. Благодаря. Сега продължаваме, имаме време, могат да ни се обаждат и хора. Ще ги включа, защото разговорът е открит. Добро утро. Зрител: Добро утро. Искам да се обадя на г-н Коритаров. Обаждам се от чужбина. Да му кажа, че ние си го обичаме такъв, какъвто е и нямаше нужда да чете всичките тези неща. Георги Коритаров: Не, имаше нужда. България трябва да знае какво представлява ДС. Зрител: Не, аз специално знам какво е Държавна сигурност, просто той прави толкова много за България, при това изтичане на интелект, той е още там и се бори, и ние много го обичаме. Аз го гледам всяка сутрин и си казвам, че за България има още надежда, просто кажете му. Георги Коритаров:Длъжен бях да говоря. Няма как да не говоря. Добро утро. Зрител:Добро утро. Е, г-н Коритаров, има ли бивши ченгета? Бивши агенти няма. Едни на други се плюете, едни на други - принуда, рекет. Що не отидохте в някоя мина да работите, да се реализирате? В Кремиковци? Все по високите части, все по.. тоя бил еди-къде си, в коя държава. Сега застава зад вас гръцка телевизия, защото се извинявате на Румъния и на Югославия. Това е животът. Георги Коритаров:Аз благодаря. Това е също една от гледните точки, които винаги ще бъдат... Зрител:Това е животът. ДС е това. Георги Кортаров:Това е също основателна гледна точка, възможно е да има и такива. Аз съм прекъсвал в продължение на една година образованието си в университета като студент. Не съм потърсил никакви услуги за съдействие, никога не съм се ползвал от каквито и да било облаги. Работейки като строител, аз се опитах да осмисля и тази форма на труд. Колкото до реализацията ми, тя е въпрос на интелект и култура. Аз избрах да бъда журналист и да докажа, както на бившата Държавна сигурност, така и на всички, които ме бяха отписали като човек в годините, когато се чудех какво да правя с толкова езици в главата си, че все пак за мен има бъдеще и мога да бъда човек със стойност. Някога бях неизвестен, сега съм журналистът Георги Коритаров, не го забравяйте. Правете разлика между момчето Георги Коритаров на 20 години и журналиста Георги Коритаров на 47. Добро утро. Зрител:Ало? Георги Коритаров:Слушам ви. Зрител:Нова телевизия ли е? Георги Коритаров:Да. Зрител:Може ли връзка с г-н Коритаров? Георги Коритаров:Във връзка сте. Зрител:Добро утро, г-н Коритаров. Ние с вас сме на приблизително една и съща възраст. И аз съм бил 2 години в казармата. Познати са ми действителни извращения, действително много гнусни похвати, които съществуваха в онази казарма на 70-те години, но човек трябваше достойно да издържи. Изкушенията бяха от всякакво естество. И на мен са ми предлагали още там някои моменти, но... Моменти за сътрудничество, директно ви казвам, поради което имах и много тежка служба, не само първата година, но и втората. Защо не издържахте достойно? Георги Коритаров: Защото издевателствата бяха такива, че просто тогава аз не издържах. Съжалявам, съжалявам за това, че цял живот ще трябва да отговарям на въпроса, защо не издържах в българската армия и може би някой ден наистина ще съжалявам, че останах да живея в България. Благодаря ви за това обаждане. Добро утро. Слушам ви. Зрител: Извинете, Нова телевизия? Георги Коритаров: Да. Зрител: Г-н Коритаров? Георги Коритаров:Аз съм. Зрител: Така, знаете ли, много ме дразни, не говоря точно срещу вас или срещу някой си ваш колега, но мен ме дразни, когато вие коментирате аз ви разбирам на коя партия симпатизирате. Това за мен е грозно в телевизия. Няма значение коя телевизия. Георги Коритаров: Според вас на коя партия симпатизирам? Зрител: Вие симпатизирате на десните, доколкото разбирам. Или някой друг, да речем, е симпатизирал на левите. Аз не искам да разбирам това нещо, разбирате ли ме? Вие трябва да бъдете достатъчно критични към всички. Така съм го разбрала аз. Георги Коритаров: Благодаря ви за тази препоръка. Разбира се, стремя се да бъда винаги обективен, колкото е възможно и според критериите ми за обективност, но когато става дума за анализи и за изразяване на гледни точки, те винаги са пречупени през някаква логика и това е логиката, която отвежда към изводите, които се правят. Добро утро. Зрител: Нова телевизия ли е? Георги Коритаров: Да. Зрител: Искам да се свържа с г-н Коритаров, в момента гледам предаването, може ли? Георги Коритаров: В ефир сте, разговаряте с мен. Зрител: Така, ами искам да кажа, че в Държавна сигурност винаги са влизали хората с най-добър интелект, най-добри познания, така че не бива да се извинявате на публичното пространство за нещо, което сте постъпили достойно. Георги Коритаров: Не, г-не. Длъжен съм да се извиня, включително и заради това, че всички тези хора, заедно с мен, живеем в България, която днес се управлява точно по този начин, който наблюдавате. Един начин, който ме принуди да се изправя пред вас и да разказвам всичко това. Зрител: Да, но вие сте постъпил навремето достойно и постъпвате сега пак достойно, така че да се извиняват тези, които ни управляват по другите, мръсните методи. Георги Коритаров: Аз съм достатъчно зрял и се чувствам личност, за да мога да преценя. Аз се извинявам, защото просто днес осмислям, че не е имало никакъв смисъл от всичко това. Може би наистина човекът, който се обади е бил прав. Аз трябваше да намеря начин да издържа в казармата. Не съм много убеден какъв би бил този начин, но във всички случаи, може би е трябвало да си давам сметка в каква държава живея и колко години ще ми се налага да отговарям на такъв въпрос. Благодаря ви за това обаждане. Добро утро. Зрител: Добро утро. Бих искала да се включа в предаването. Георги Коритаров:В предаването сте. Слушам ви. Зрител: Маргарита Кирилова съм, от Пловдив. Георги Коритаров: Слушам ви. Зрител: Аз също съм била подложена на този избор, за който вие говорите. Бях журналистка навремето и за мен нямаше друга алтернатива, освен да сътруднича на Шести отдел. Освен това трябваше задължително да бъда член на БКП. Вестникът беше орган на ОК на БКП. Георги Коритаров: Да. Зрител: Така че аз също като вас трябваше да избирам или да върша тази работа, или да работя тази професия, която е моя любима, или да напусна вестника и да отида примерно да тъка текстил, в което няма нищо обидно. Значи, аз съвсем съзнателно, пак ви казвам, избрах тази професия, избрах и този компромис. В последствие обаче, сега като слушам вас и това, на което сте подложен, се поздравявам, че не продължих тази работа и не се включих в политиката, както имах всякакви възможности, защото знаех, че един ден всичко ще се изсипе върху мен. Тоест, аз бях много по-малко смела от вас. Поздравявам ви за смелостта да излезете и да се подложите на всичко това. Мисля, че сте единствен за момента. Дано да има и други. Георги Коритаров: Благодаря ви, г-жо. Правя всичко това, за да защитя моето име и честта си на човек, и на журналист. Да не позволя да пада и сянка на презрителност върху моите две момчета, за да можа някой ден, когато правя равносметката си да мога да кажа: “В крайна сметка аз бях български журналист”, а един журналист винаги трябва да има правото да говори истината. Винаги трябва да има правото да защитава принципи. Страшно съжалявам, наистина, ако с този разказ съм увредил на някакви интереси, но дано този разказ да бъде повод българският политически елит да се замисли над два въпроса: единият - “Как да се намери принципно, граждански зряло и отговорно решение на въпроса за архивите на бившите специални служби?” и вторият - “За какво служи МВР?”. За да се бори с организираната престъпност или за да прокарва нов шантаж и нови издевателства над български граждани? Как се пази информация за държавните тайни на България, като за държавни тайни или като за нещо, което може да служи като разменна монета при конкуренцията, дори между телевизии? Всичко това са въпроси, които може би ще трябва да получат отговор. Благодаря ви за вниманието в този днешен необичаен и изключително важен за мен ден. Дано България стане достойна държава. |
| Ако чете човек само това изявление, трудно може да го осъди - не издържал, пречупил се, после работил срещу чужди разузнавания....Знам ли аз дали бих издържал на натиска на негово място? Обаче не се вързва с документите, които бяха показани - дребни гадни доносчета срещу състуденти - че един казал, че животът поскъпва, друг нещо друго....И това ли са го карали насила да прави? И ако са го карали да доносничи, не е ли могъл да пише несъществени доноси? На мен тези документи ми приличат на доброволно топене на състудентите. _______________________ Можеш ли да докажеш на човек, видял розови слонове, че те не съществуват? |
| Сутришната сърцераздилателна реч на коритаров не се връзва никак, ама - никак с това: Натиснете тук |
Голямо меше е тоя плужек Коритаров. Поне да имаше малко акъл щеше да си измисли “достоен” недъг, да речем дюстабанлия и после щеше да е зет на Димитър Стоянов, пък той епилепсия за да е сигурен, че ще изклинчи от казармата.. Вероятно блестящите му данни на мръсник са си казали думата да го вербуват в сродната на ДС “свободна европа”..   |
| Всеки сам си знае докъде се простира Силата му, кога може да се пречупи и на каква цена може да продаде съвестта си... И двата линка са действителни и те илюстрират двете страни на медала - при една такава дейност! Не мога да го съдя, но и не му се възхищавам. Жалка работа... ... А само той ли? |
Айде бе, "силата" да си изкара казармата ... Да не е първият? Казарма, не е почивен дом. Ами да е влязъл да следва - и по онова време освобождаваха донаборници, приети във ВУЗ. Мирише историйката - от милиционери е съчинявана ...  |
| Най-жалки са препродалите се ченгета. Особено когато ги назначаваха в "Свободна Европа" - Георги Марков, Владо Костов и тоя убостник. Единственият им движещ мотив е ясен. Вечният мотив на "Пинк Флойд", започващ с подрънкването на касичка. Жалък живот, жалки оправдания. А от другата страна, "обвинителят" Райчев е добре да си затваря устата. Защото плюска от награбеното, завещано му от тейко му - "колега" на ония горните. Смрад.  |
| В показаните доноси, има нещо което ме смущава: начинът на оформяне. РЕДЪТ беше друг, реквизитите - също .... Къде например е : "Отпечатено в ..... екземпляра. Екземпляр номер ......." ?? Абе и други работи има ...  |
| Днес могат да ти сътворят всякакъв документ. На "стара" хартия, със "стара" машина и "автентични" печати. Освен това като истински фокусници ти показват само това, което искат да видиш. Всичко стойностно е надлежно архивирано и отдавна продадено и препродадено. От тая мрежа, дето я теглят, ще извадят само цаци. Акулите се ловят на жива стръв. |
| На тая стръв цаци, а после цаците за стръв на акули. _____________________________________ Най-после правилното деление: на досиестници и на свободни граждани. |
| Разни кланове ремсисти изпълзяха на припек и осмърдяха пейзажа. Борбата им за легитимиране на материалните им позиции пред ЕС вече е толкова жестока, че читав читак няма да остане. И по-добре. Но да се представяш за изпълнен с нравственост в момент, когато милиони българи живеят в нищета, а ти не си си мръднал и пръста за премахването на техните лишения, е прекалено. Цялото сценарио е борба на живот и смърт между няколко партизански клана. Но какво печелим ние от това? Нищо. Да го духат. Хич не ме интересува кой за кого е пял, кой на кого е духал. Фадромата, и в морето. |
| Старши, кога са освобождавали донаборници след 1970 г приети във ВУЗ ? Приказваш глупости! Може някои връзкари да са се уредили, но 1970г всички минаваха 2-3 години през казармата и когато излизаха, бяха забравили и много от наученото и бяха загубили навика да учат! А за изродщините в Строителни войски специално- да не говорим ! Там бяха събрани турци, цигани и евреи , според българските разбирания, а българите бяха или излязли от затвора, или на път за затвора, или пък тежко болни - епилептици , олигофрени и пр. ! "Твоите" колеги също не правиха изключение - откомандировани от редовната армия старшини и офицери с психически и др. проблеми! Ама "сит на гладен вяра не хваща", казва народа, та и ти ! По-добре си мълчи ! Съмнявам се някои от тия, дето се пенявят в момента в темата, дали на неговите години , по неговото време и в неговото положение биха постъпили много по-различно ! Ама отпосле се дуете като петел на бунище ! |
| Нека този, който е безгрешен, пръв хвърли камък върху му. П.П. Тези, които не са подлагани на изкушение, да не се причисляват към безгрешните. П.П.П. Кайли може. |
| Ами, ще хвърляме камъни - нищо подобно, у дома ще го поканим, ще го нагостим пребогато, ще го почерпим после с VIP ескорт до заранта, и ще го провадим след закуска с пешкир и бела кошуля за спомен... Нали така, Йори? Така трябва с албертовци. Но аз всъщност друго исках да споделя - прочетеното от факсимилетата удивително ми напомни по стила си незабравимия донос, написан от един наш, форумен, бивш професионален дипломат и международен правозащитник, а сега известен издател, срещу друга видна форумка, ползваща мъжки ник. Помните ли го? |
| Старши, всички атрибути са си на място.Все пак става въпрос за ПРЕПИС от сведението, а не за саморъчно написано Интересно, четлив ли е почеркът, правопис... Митни, не се съмнявай за стила!Колкото пъти директно съм го питал, толкова пъти ме е трил/в негови теми/ или се е скатавал, докато мине време! Гадна работа!Представете си колко лайна ще се изсипят, ако се "отворят" досиетата - ще осмърдим планетата ! |