Най-обичам дяволът да ми хвали сторените на земята добри дела
Отиди на страница:
Я, па изказала по темата детеродството "не вливай ми в джигер отрова"  Немойте ги бори бе, скъпа, саде "на маса" некви имате шансове, то и затуй само на там теглиш. Оно ценностите ви са различни. Некой си тачат децата, други червеното. Некой демокрацията, други Слобо . |
Нели, това е стихотворение. Търкуваш го буквално. То е изградено на принципа на антитезата - т.е - приемай уж категоричните смисли и думи в тяхното отрицание, но търси и нюансите, полутоновите - не не изваждай от него като извод някаква черно-бяла истина. Нали си философ, усещаш, че посланията в стихотворението далеч не са еднозначни, то се характеризира най-вече със своята своята привидност. Нямам намерение да се впускам в скучен литературен анализ на образите в него, но дяволът е само един художествен образ, чест гост в поезията на много прочути творци - от нашите Христо Смирненски и Светослав Минков, Яворов, безброй са, да не ги изброявам, особено пък ако взема, та добавя и чужди автори. НА ГОСТИ У ДЯВОЛА 1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА В живота си нивга не бях се надявал на толкова мил комплимент: покани ме Дявола — старият Дявол — дома си на чашка абсент. Свещта очертаваше острия профил със ивица златни лъчи и пускайки кръгчета дим, Мефистофел ме гледаше с влажни очи. В очите му есенна горест бе скрита, но все пак бе горд и засмен, и махна с ръка той "In vino veritas!" Ще бъда пред теб откровен! Омръзна ми вече все тоя ярем на притворство и помисъл зла — да пием за твойта сърдечност неземна и сивите земни тела! Преди векове аз възпрях на земята и тук устроих си шега: веичах се за земната Истина свята, но тя увенча ме с рога. Възпламнах от ревност, и в черна омраза за своята стъпкана чест — човешката чест неуморно аз газя, но с чест не сдобих се до днес. Намислих чрез подвизи чудни да блесна — умирах по сто пъти в бран, но винаги рицар на кауза честна, не бидох пак с чест увенчан. Да не би да ти се струва, че авторът е наистина много трогнат от милия комплимент, който му сторил дяволът, канейки го чашка абсент? Ето, прочее, част от анализа на това великолепно стихотворение, ако не ти доскучее, чети го. Дяволът като лирически герой профанира идеята за Дявола като персонаж на християнската митологема именно чрез речта си. Демоничното е трансформирано от култовия си контекст в социално-битов. Дяволът от първите три строфи подвежда, намеквайки възможност за сакрална осененост на изповедта си. Снижаването действително засяга стилистиката, но не в параметрите високо – низово, както е прието да се очаква от традиционната схема на травестиране, а е експлицирано по-скоро на ниво проблематика и произтичащата от нея подмяна на един мистично-окултен стил с конотации, отвеждащи към еротичния намек, от една страна, със стилистиката на една битова емпирика, от друга. Травестийно превключване на ниво проблематика става в момента, когато Дяволът излъгва очакванията на читателя (не на лирическия автор, който от самото начало си изглежда подготвен за всичко. Впрочем това е един от характерните похвати на Смирненски, чрез които той се изплъзва в една специфична мимикрия, оставяйки анализаторите на "авторовата интенция" в творбите му в състояние, близко до безпомощността. Ако в началото на стихотворението Дяволът се появява в своя загадъчно-изкусителен облик, обещавайки откровението си за честта, потъпкването на честта, ревността и омразата – сюжетен двигател, съдържащ потенциал за глобални – надсоциални и надбитови теми, то в хода на творбата читателят има всички основания да се чувства подведен, тъй като загадъчното напрежение угасва и темата намира една профанирана проблематизация. Или – ако трябва да илюстрирам – Смирненски афористично свежда това напрежение до двустишието: Венчах се за земната Истина свята, Но тя увенча ме с рога. В тавтологията на двойката "венчах/увенча" е заложено онова повторение-разколебаване на смисъла, което е разгръщането на съответните синтагми ("венчах се за земната Истина свята", от една страна, и "тя увенча ме с рога", от друга) вече определя кодовете на двата езика, на които ще протече поетическото изложение. Зад единия, разбира се многократно по-дискретния, стои интуицията за мистичното. Зад другия, открития, веднъж – експлициран, и втори път – иронично рефлексивен език, стои популярно-трафаретното, социализираното клише. Другата насока, в която ще търся травестирането, не произтича толкова пряко от структурирането на творбата, макар че то(структурирането) играе голяма роля в имплицирането на тази втора насока. Имам предвид една друга амбивалентност, която може да се включи в понятието травестия, но не в неговия тесен жанров смисъл, а в значение, което се разтваря по посока на карнавалното преживяване, че и на контексти, които са още по-далеч от строго литературния. Ще погледна на "Приказка за честта" като на едно от върховите проявления на дарбата на Смирненски да имплицира. Може би всъщност именно на тази дарба се дължат неудобствата, които авторът създава при всеки опит за систематично разчитане на поетиката му. Понеже сега целта ми не е да се ровя в и без друго доста изразходените полемики около стилистичната нееднородност и непоследователност на поезията на Смирненски, ще отбележа само, че зад неговата загадъчност и трудна податливост на систематичен анализ се крие в повечето случаи дълбинна склонност към импликация, към намекване, следвано от съответното изплъзване от еднозначността. Критическите и теоретичните интерпретации на поезията на този автор, огрубено погледнато, се въртят около три оси. Първо. Склонността към обясняване на поетиката му в плана на еклектиката – на събирането на разнородни черти в една творба, като се търсят оправдания в едно съмнително културноисторическо ситуиране на тези текстове. Тоест авторът не е виновен за разбъркването на разнородните и взаимноотблъскващи се, несъвместими елементи в тях – такова е времето. Второ. Опростителското пренасяне на доминантата на прочита върху една от двете "водещи" поетики (символистичната и социално реалистичната). Трето. Търсенето на преднамерена двугласност, често – на пародийност, в текстове, които не са пародийни, но в които има нещо смущаващо, трудно определимо, в които сякаш се прокрадва още нещо, което разколебава патоса на основния глас, прави го някак нестроен, съмнителен. И трите подстъпа, както впрочем всяка предварителна тезисност, зачеркват много от спецификите на лириката на Смирненски. Но тя неслучайно провокира толкова различни подходи към себе си. В нея има нещо необладаемо, изплъзващо се. В този дух ще проследя "Приказка за честта". В живота си нивга не бях се надявал На толкова мил комплимент: Покани ме Дявола – старият Дявол – Дома си на чашка абсент. В тази строфа има поне два сигнала, будещи съмнение в идентичността на Дявола, при това те са акцентирани чрез обвързването им в римна двойка. Става дума за "мил комплимент" и "чашка абсент". Кой всъщност е Дяволът? Какъв всъщност е Дяволът?." И така нататък, и така нататък. Това е литературна тема, мотивите ми за отварянето й съм обяснила на първа страница. Кутията на Пандора може да бъде отворена във всяка тема, в която се съберат "старейшините", за да си вадят кирливите ризи и да си трият сол на главата. Аз вече приключих с тези битки, защото ясни ми станаха няколко неща: 1.Когато се скарат двама, трима или повече, възможно е никой от тях да не е прав. 2. Възможно е всеки един от тях да е прав от собствената си камбанария. 3. Когато се скарат двама, възможно е всеки от тях да е лош, зъл и злобен. 4. Когато единият е лош, това автоматически не прави другият добър. Стадната психика ми е дълбоко противна, както и мотивите на глутниците. Както неведнъж съм казвала, аз съм самотен бегач на дълги разстояния и не е възможно никой да ми определя, чрез внушения или силом някакъв наклон на терена - като поведението и реакциите. Изводите си за хората, и ситуациите които те създават, правя абсолютно сама, на база на общуване с всеки един от тях. Когато сметна за справедливо, намесвам се в някакъв спор. Ненамесата ми не означава, че нямам мнение, а само че всичко това ми е писнало. И последно - Напълно съм наясно кой е и за какво се бори  всеки един от старите форумци /независимо дали са от Монитор или от Сега/. Първоначалното ми мнение за много от тях претърпя развитие, поради смяна на обстоятелствата или различните ситуации, в които те попадаха и в които проличаха истинските им характери и същност.За някои от тях не се излъгах - останаха си мои верни приятели, лични, и досега и знам, че няма да ме предадат никога, нито аз тях. И това е, което ще кажа последно, не желая да бъда предизвиквана, за да продължавам този безкрайно омръзнал ми разговор. ПП. Темата не може да бъде затворена от автора, който я е открил, това може да стори само г-н модераторът, съгласно правилата в този форум, а не в бившия. Редактирано от - Сибила на 10/06/2006 г/ 15:19:38 |
| А Атанас Далчев? Сам дяволът я сякаш дал под наем, но неизвестно кой е наемателят. Затворена е всякога вратата а мракът спи и през деня във стаите. |
| подавам си носа в тази диаболична тема с един технически въпрос - Сиби, здравей, дай моля линк към критиката за Смирненски, че ми стана интересно. -- Ето и нещо от мен: - Печальный Демон, дух изгнанья, Летал над грешною землей, И лучших дней воспоминанья Пред ним теснилися толпой; Тex дней, когда в жилище света Блистал он, чистый херувим, Когда бегущая комета Улыбкой ласковой привета Любила поменяться с ним, Когда сквозь вечные туманы, Познанья жадный, он следил Кочующие караваны В пространстве брошенных светил; Когда он верил и любил, Счастливый первенец творенья! Не знал ни злобы, ни сомненья. И не грозил уму его Веков бесплодных ряд унылый... И много, много... и всего Припомнить не имел он силы! II Давно отверженный блуждал В пустыне мира без приюта: Вослед за веком век бежал, Как за минутою минута, Однообразной чередой. Ничтожной властвуя землей, Он сеял зло без наслажденья. Нигде искусству своему Он не встречал сопротивленья - И зло наскучило ему. III И над вершинами Кавказа Изгнанник рая пролетал: Под ним Казбек, как грань алмаза, Снегами вечными сиял, И, глубоко внизу чернея, Как трещина, жилище змея, Вился излучистый Дарьял, И Терек, прыгая, как львица С косматой гривой на хребте, Ревел, - и горный зверь и птица, Кружась в лазурной высоте, Глаголу вод его внимали; И золотые облака Из южных стран, издалека Его на север провожали; И скалы тесною толпой, Таинственной дремоты полны, Над ним склонялись головой, Следя мелькающие волны; И башни замков на скалах Смотрели грозно сквозь туманы - У врат Кавказа на часах Сторожевые великаны! И дик и чуден был вокруг Весь божий мир; но гордый дух Презрительным окинул оком Творенье бога своего, И на челе его высоком Не отразилось ничего. ... Натиснете тук Врубель Редактирано от - Вежливия Лос на 10/06/2006 г/ 16:48:57 |
| Ето и нещо в малко друг ключ. - ЗА ТИВЕРИАДСКОТО МОРЕ 1. Когато нямаше небе, нито земя, имаше само едно море Тивериадско, и то нямаше брегове. Слезе господ по въздуха на Тивериадското море и видя плаваща патица. Тази патица беше Сатанаил, обгърнат в морска пяна. И рече господ на Сатанаила, като че не го познаваше: “Кой си?” Сатанаил каза: “Аз съм бог.” — “А мене как ще наречеш?” И Сатанаил отговори: “Ти си бог на боговете и господар на господарите.” Ако Сатанаил не бе рекъл на господа тези думи, господ веднага би го премахнал от морето Тивериадско. Господ рече: “Сатанаиле, гмурни се в морето и ми донеси земя и кремък!” Сатанаил послуша господа, гмурна се в морето и изнесе земя и кремък. Господ взе земя и пясък, разсея ги по Тивериадското море и рече: “Да стане върху морето земя, дебела и широка!” И взе господ от Сатанаила кремъка, преломи го на две и частта в дясната си ръка остави за себе си, а тази в лявата даде на Сатанаил. След това господ взе патерицата, започна да удря кремъка и рече: “Да излетят от този кремък ангели и архангели по мой образ и подобие и да бъдат безплътни!” И започнаха да излитат от кремъка огнени сили. Така господ направи ангелите и архангелите и всичките девет чина. Сатанаил видя какво стори господ и почна да удря камъка, който господ му даде из лявата си ръка. И започнаха да излитат от Сатанаила неговите Сатанаилови ангели; създаде се голяма войска. Господ направи Сатанаил началник над всички ангелски степени и сам дойде в деветия чин. 2. Сатанаил видя, че те от бога произлязоха и че е славен от всички ангели, и науми да стане равен на бога. Той помисли в своята гордост: “Ще поставя престол на облаците и ще бъда подобен на вишния.” А господ, знаейки неговата лукава мисъл, пожела да го изхвърли на земята с цялото му лукаво войнство. [...] Господ изпрати Михаила при сатаната и още сатаната не бе допуснал Михаил до своя престол и беше поразен. Архангел Михаил дойде, удари със скиптъра сатаната и го захвърли на земята с цялото му войнство. И падаха три дни и три нощи като капки дъждовни. На третия ден бе свикан ангелски събор и господ постави архангел Михаил началник на всички ангелски сили. И проговориха ангелите и разказаха на бога къде се е спрял огънят: едни на планините, други в пропастите, трети летяха във въздуха, а други с ръце и крака плаваха в блатата. Кой където се спря, там и до ден днешен пребивава. 3. След това бог създаде рая на изток и намисли да сътвори първия човек Адам. Той създаде тялото му от седем части: от земята — плътта, от камъка — костите, от морето — кръвта, от слънцето — очите, от облака — мисълта, от вятъра — диханието, от огъня — топлината. После господ отиде на небето при своя баща, за да вземе душата на Адама. Сатаната, като не знаеше какво да му направи, надупчи Адамовото тяло с пръстите си. И дойде бог при своето създание, при тялото Адамово, и го видя цялото надупчено. И рече господ: “О, дяволе, как си посмял така да направиш с моето създание?” Дяволът отговори: “Господи, ако някой човек нещо го заболи, той тебе ще поменува.” А господ запуши отвътре раните на Адам и оттогава се заченаха болестите. Така направи Сатанаил, че ако някой заболее, той да въздъхне: “Ох, ох, господи помилуй!” ... Натиснете тук |
Здравей Лосе,  Много странно, мислех си за теб, когато извадих части тук от този анализ, помислих си, че ще ти е интересна подобна трактовка, особено във връзка с твоите преводи на Шекспир, как вървят?  Старата Дама, а дали е старата Дама? Абе, изкуството затова е изкуство, всеки да го опипва и подушва със свое тайно пипало и да изсмуква оттам своя есенция със собствен уникален аромат. Добре си се завърнал, липсваше ми толкова много |
Ето го линкът: Натиснете тук |
| Деленето на мониторци и сегащници е абсурдно и понеже моя ник комай остана най-старият действащ сегащен ник - от 7 февруари 2001. |
Комай, ако изключиш Свежарков, Антибиотик, Orlin, Zaro, Кракра... и разбира се, Стефан д-р Димитър Чолаков: Натиснете тук  |
| И моя стария под номер 411...Да не говорим, че човек никовете си мени, но нравът - никога ! Редактирано от - Чок觧 на 10/06/2006 г/ 18:02:17 |
Лермонтов е изумителен. Прочетох и старозаветните апокрифи. Ето и Пушкин, някои му казвали, че сам той е Сатана, имал било много бесове Александр Пушкин ДЕМОН В те дни, когда мне были новы Все впечатленья бытия - И взоры дев, и шум дубровы, И ночью пенье соловья, - Когда возвышенные чувства, Свобода, слава и любовь И вдохновенные искусства Так сильно волновали кровь, - Часы надежд и наслаждений Тоской внезапной осеня, Тогда какой-то злобный гений Стал тайно навещать меня. Печальны были наши встречи: Его улыбка, чудный взгляд, Его язвительные речи Вливали в душу хладный яд. Неистощимой клеветою Он провиденье искушал; Он звал прекрасное мечтою; Он вдохновенье презирал; Не верил он любви, свободе; На жизнь насмешливо глядел - И ничего во всей природе Благословить он не хотел. 1823 |
| И един малко известен разказ на Елин Пелин: Светите застъпници Изворът на световните злини са страстите и влеченията на плътта, тленната плът, която погубва блаженството на безсмъртната душа. Докато Адам се разхождаше самичък Едемския рай, светът беше съвършен, защото мислите на първия човек не търсеха друго освен бога и душата му и душата му беше ведра като небето, към което се стремеше. И нему беше по-добре сам, безгрижен сред горите, езерата и зверовете. Жената му внуши мисълта, че той е равен с бога, отрови кръвта му с грех и омърси желанията на душата му. Първопричината на плътските влечения иде от дявола и зачатието на човека чрез страст е нечисто. На тая неопровержима истина бяха се спрели веднъж всички свети угодници божи и радетели за спасението на човешката душа. Свети Теодосий - основателят на манастирите - повика на събор всички свои сподвижници да обмислят върху това и да поискат от господа, щото зачатието на хората да става чрез невинен поглед, а не чрез телесно побесняване. Обширната небесна зала се пълнеше със светци. Те пристигаха като видения, влизаха блажено усмихнати, пристъпяха към местата си строго и загрижено и сиянието на бледите им лица пръскаше в залата дрезгавина, каквато пръска сутрин над планините пробуденият поглед на деня. В първите редове на това странно събрание изстъпваше св. Григорий Богослов, върху когото усърдието за въздържание бе се струпало, както се трупат облаците един въз друг. От двете му страни седеха св. Василий и св. Иван Златоуст. В цялата зала нямаше по-вдъхновени от тая възвишена тройка. Близо до тях беше св. Симеон Стълпникът, осенен от духа на божията премъдрост, която винаги избира смирени души като него, за да го въздигне от прост пастир на безсловесни твари в пастир на словесните овци. До него беше великият Пафнутий. Неизчислимите безпокойства през земния му живот сякаш още движеха тъмните му очи. С лице бледо като ерусалимска стена той гледаше в лика на светците и търсеше с вълнение неземната по хубост Таис - мечтата, която движи живота му и с която го прибра Всевишния. Наблизо стоеше сгушен под гърбицата си св. Андрей, Христа ради юродиваго. И много други, и много други. Светците смирено се наредиха на последните столове с умилени лица, със скръстени ръце. Те стоеха неподвижни, срамежливо наведени и поради тънкостта на въпроса, по който беше свикано това събрание, не смееха да вдигнат очи. Между тях седеше и българската светица Петка Самарджийска, единствената, която изглеждаше смела и самоуверена. Св. Теодосий седна на председателския трон, надяна светлия си ореол и обяви заседанието открито, като каза: - Свети божи угодници, целта на нашето събрание ви е известна. Нека поиска думата оня, който желае да говори. От последните чинове бързо и нервно се вдигна един млад, висок светец, с лице тъмно като луната, огледваща се в смолистата вода на Мъртвото езеро. - Искам думата - каза той. И гласът му прозвуча вдъхновено и сладко, като последната молитва на мъченик, умирающ за Христа. - Кой сте вие? - попита председателят. Цялото събрание се обърна къмто него с учудване, защото никой не го позна. - Аз съм разбойникът, разпнат с Христа. В книгите на светците аз не фигурирам, може би по погрешка, но бог ме удостои с вечната съдба да бъда между вас, така както съвестта ходи с човека. Аз нямам право да разисквам върху великия въпрос, който ни е събрал тук, защото съм недостоен, но искам да ви обърна вниманието, че и други недостойни има тука. Събранието заропта. - Кой хвърли това подозрение в главата ти? - чу се един глас на възмущение. - Иуда - отговори разбойникът. - Иуда, който също не е удостоен в лика на светците, но чието дело, колкото и недостойно, стана причина за изкуплението на хората чрез мъките и възкресението на Христа. Нов ропот залюля събранието. Светците се закръстиха. - Аз считам, че всички тук сме недостойни да разискваме по въпроса за плътската страст... - продължи той. Светците наведоха глави. -... Но най-недостойните, които събранието трябва да отстрани от заседанието си, са: пророк Малахи, който е бил повоче благообразен телесно, нежели душевно. Преподобний Максим Гъркът - най-учения светогорски монах, - който е замесен в женски работи и не е допуснал, щото русинът Васил Иванович да напусне жена си Соломония и да се ожени за Елена Глинска. После св. Йероним, който целия си живот е прекарал само с жени, най-хубави римлянки. Обстоятелството, че той е тук между светците, не говори лошо за него, но все пак той не може да бъде достатъчно безпристрастен по един въпрос, в който лежи съдбата на жените. По същата причина трябва да се отстрани от събранието и българския представител св. Дамаскин от Габрово, понеже той е обесен, защото закачил една хубава свищовска туркиня. Нека не му се прави никакво снизхождение въпреки истината, че на българина умът му иде късно. Да се отстрани също великият мъченик на себе си отец Пафнутий, който посвети целия си живот, за да спаси душата на прекрасната Таис, която той обичаше безумно. Да се отстрани още св. Павлин Милостиви, който от язичник се превърна в християнин под влияние на жена си - знатна и хубава римлянка. Още - преподобния Ефрем Сирин поради нескромността си на младини. Не бивайте снизходителни заради доброто име на родителите му. Животът опровергава казаното, че добрите плодове растат само на добри корени. Сега се обръщам към светиците. Чудно ми е как чувството на богобоязън, което носят в нежните си сърца, не ги е спряло да присъствуват тук. На много от тях това може да се прости, но по-много от тях ще трябва да се отстранят. Например: св. Синклития. Тя е казала: "Восъкът се топи от огъня, душата отслабва от похвалите" - но въпреки това тя е била неземна красавица и е будила грешни мисли у мъжете. Св. Варвара и нейната сподвижница Юлиана - макар и доброволно да са почернили красотата си, най-високото оръжие, което дяволът дава на плътта, - съблечени голи за мъчение, те не са будили у тълпата толкова учудване с търпението си пред страданията в името на Христа, колкото омая с безподобната красота на гърдите си. Би трябвало да се отстрани също преподобната девица Аполикария, внучката на императора Маврикияна, която е прекарвала живота си като мъж в манастира "Св. Макария" и отблизо е изучила мъжката душа. Да се отстрани също българската светица св. Петка Самарджийска, която въпреки борбата със земното, въпреки поста пак си е останала дебела и влагата в очите й говори за вечно възбудена плът. А по въпроса, за който сме се събрали, ще кажа: не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен. Въпреки убедителния списък на оратора събранието не отстрани никого от заседанието и разискванията бяха продължени три дни и три нощи, без да се дойде до някакво решение. На третия ден великият св. Иван Златоуст покани на вечеря всички присъствуващи в събранието. Трапезата бе сложена под голям свод от лози, по който висеха узрели гроздове. Наредени смирено, те с чиста радост следеха светия домакин, който сам поднасяше ястието с белите си ръце. Но още при първата хапка св. Теодосий се обърна към св. Иван Златоуст и каза: - Иване, чорбата е безсолна. Неговите смирени думи се повториха в хор от всички гости. Св. Иван Златоуст стана мълчаливо, взе от солницата сол в шепата си и като тръгна наред по трапезата, движеше ръката си над съдовете, като че соли. Гостите наново почнаха да ядат. И пак се чу в хор: - Иване, чорбата е безсолна. Св. Иван Златоуст пак взе сол от солницата и пак обходи съдовете, като движеше шепата си над тях, без да пусне сол. Когато трети път се обадиха гостите и рекоха: - Иване, чорбата е безсолна - той взе с шепата си сол, посоли чорбата, изправи се и рече: - Както чорбата не се осолва само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с погледа на мъж. Да бъде, както бог е наредил, и греха, който дяволът хвърля със зачатието ни, да го изкупим с покаяние. И нека земний подвиг на човека да бъде стремлението на душата към бога чрез красота и истина. При тия думи на св. Иван Златоуст всички се прекръстиха и казаха амин. |
| A тук малко по-известен разказ на Джовани Бокачо Алибек става пустинница, а монахът Рустико я научава как да вкарва дявола в пъкъла; като се прибира у дома си, тя се омъжва за Неербал. Дионео видял, че кралицата е завършила своята новела, която той изслушал с най-голямо внимание, и тъй като било ясно, че оставало само той да разкаже нещо, засмял се и без да чака нареждане, започнал: - Прелестни дами, предполагам, че никой не ви е разказвал как вкарват дявола в пъкъла; именно това възнамерявам да ви обясня сега, без да се отклонявам кой знае колко от темата, върху която разсъждавахте целия днешен ден; вярвам, че научавайки това, вие хем ще съумеете да спасите вашите души, хем ще разберете, че макар и да предпочита светлите дворци и разкошните покои пред бедните колиби, все пак Амур не пропуска да прояви от време на време силата си в непроходимите лесове, непристъпните планини и пустинните пещери, от което пък следва да заключим, че всичко е подчинено на властта му. Но за да не бъда голословен, ще кажа, че много отдавна в град Капса в Берберия живял голям богаташ; той имал няколко деца между които и дъщеря, на име Алибек, красива и мила девойка. Тя не била християнка, но тъй като чувала мнозина от живущите в града християни да възхваляват християнската вяра и служенето на бога, веднъж запитала едного от тях по какъв начин човек може да служи най-добре и най-леко на бога. А той отвърнал, че най-добре служат богу ония, дето бягат колкото се може по-далеч от мирските работи, като например людете, които се били уединили и усамотили в пустинята Тебаида. Момичето било твърде наивно и младо - нямало повече от четиринадесет години, и на следната сутрин, подтиквано не от разума си, а от някаква детска прищявка, без да се обади никому, се отправило тайно съвсем само към пустинята Тебаида; Алибек доста се поизмъчила, но преди да й е минало желанието, успяла да се добере след няколко дни до пустинята; забелязала в далечината някаква колиба, запътила се натам и като наближила, видяла, че на прага седи някакъв мъж; той останал много учуден, като я видял и запитал какво търси на това място. Тя отвърнала, че бог я вдъхновил да тръгне насам, за да му служи, и че търси някого, който да я научи как най-добре да служи на господа. Като я видял толкова млада и красива, почтеният човек се побоял да не би дяволът да го въведе в изкушение, ако я остави при себе си, затова похвалил доброто й намерение, дал й да се нахрани с корени, диви ябълки и фурми и да се напие с вода, а после й казал: “Дъще моя, недалеч оттук живее един свят човек, той може да те научи много по-добре, отколкото аз, на това, което искаш ти; иди при него”. След това й показал накъде да върви; Алибек отишла при този човек, той й дал същите напътствия и тя продължила по-нататък; стигнала до килията на един млад отшелник, много набожен и добър човек, на име Рустико, и се обърнала към него със същия въпрос, който задавала и на другите. Но за да подложи на по-голямо изпитание своята твърдост, той не я отпратил, както направили другите, ами я оставил при себе си, в своята килия; като се стъмнило, направил й легло от палмови клонки в един ъгъл на килията и я поканил да си легне. Но след като направил това, изкушенията не закъснели да се нахвърлят срещу неговата непоколебимост; разбирайки, че се е лъгал в своята непоколебимост, и то много, той не оказал кой знае каква съпротива, почнал да се оттегля и скоро се предал: оставил настрана всички свети помисли, молитви и самобичувания, замислил се за красотата и младостта на девойката, а след това седнал да размишлява как да се държи с нея и с какви средства да си послужи, та тя да не разбере, че той се стреми да получи каквото ще й поиска, подтикван от сладострастие. Затова най-напред я подпитал това-онова, убедил се, че тя още не познавала какво нещо е мъж и наистина е такава наивна, каквато изглеждала; а после намислил по какъв начин - уж че служат богу - да я склони да изпълни неговото желание. Най-напред изрекъл много слова, за да й докаже колко голям враг е дяволът на нашия господ-бог , след което й дал да се разбере, че няма по-добър начин да се служи богу от това, дяволът да бъде вкаран в пъкъла, на който бог го е осъдил. Девойката го запитала как става това, а Рустико отвърнал: “Скоро ще узнаеш всичко; прави каквото видиш, че правя аз”. Той почнал да смъква малкото дрехи, които били на гърба му, и скоро останал съвсем гол; същото направила и девойката; той коленичил като за молитва, а на нея казал да коленичи срещу него. Докато стоял така и я гледал каква е хубавица, желанието му се разпалило още повече от преди и плътта му се разбунтувала; щом забелязала това, Алибек останала изумена и запитала: “Рустико, какво е това, дето виждам, че се подава от тебе и което аз не притежавам?” Рустико отвърнал: “Дъще моя, това е дяволът за който ти говорих; виж само как ме кара да страдам, та едва издържам”. Девойката казала: “Слава богу, значи, аз съм по-добре от теб, защото, както виждам, нямам твоя дявол”. Рустико се обадил: “Така е, но в замяна на това пък притежаваш друго, каквото аз нямам”. Алибек възкликнала: “Ами какво е то?” Рустико отговорил: “Ти носиш у себе си пъкъла; аз съм убеден, че бог те е пратил тук за спасението на душата ми, защото, ако тоя дявол продължава де ми досажда и ако ти се смилиш над мен дотолкова, че ми разрешиш да го напъхам отново в пъкъла, на мен ще доставиш най-голяма утеха, а на господа бога голяма радост и услуга, стига, разбира се, да си дошла за целта, която спомена”. Наивната девойка отвърнала: “Отче мой, щом аз нося пъкъла у себе си, извършете това, което ви е угодно!” Рустико възкликнал: “Бъди благословена, дъще моя! Щом е така, хайде да го вкараме там, ама така, че после да ме остави на мира!” След тия думи той повел момичето към една постеля и показал какво трябва да направят, за да тикнат в затвора това проклето от бога същество. Девойката, която никога преди не била вкарвала никакъв дявол в пъкъла, отначало усетила лека болка, поради което казала на Рустико: “Отче, този дявол трябва наистина да е много лош, същински враг господен, щом не друг, а самият пъкъл изпитва болка, когато го напъхват в него!” Рустико я успокоил: “Дъще, всеки път няма да е така, не се тревожи”. А за да не се случи подобно нещо, те го вкарали шест пъти и така му избили всякаква гордост от главата, че той се укротил на драго сърце. Впоследствие, когато гордостта му често се възвръщала (а девойката била винаги готова да я укроти), тази игра започнала да й се харесва все повече и тя казала на Рустико: “Убедих се, че имаха право ония почтени люде в Капса, като разправяха, че да служиш на бога е безкрайно приятна работа. Истина ти казвам, аз не помня никога да съм вършила нещо друго, което да ми е доставяло такова удоволствие и утеха, както вкарването на дявола в пъкъла. Затова смятам, че всеки, който се занимава с друго, вместо да служи богу, е истинско животно”. Затова тя често отивала при Рустико и му казвала: “Отче, аз съм дошла тук да служа на господа, а не да безделнича, хайде да напъхаме дявола в пъкъла! ” Докато вършели тая работа, понякога тя го питала: “Рустико, не мога да разбера защо дяволът бяга от пъкъла; защото, ако влизаше със същото удоволствие, с което пъкълът го приема и го държи, той никога не би искал да излезе оттам”. След като девойката често приканвала Рустико и го насърчавала да служат по тоя начин на бога, тя така го изсмукала, че когато всеки на негово място би се изпотил, него почнали да го побиват студени тръпки; затова почнал да увещава момичето, че дяволът трябва да бъде наказван и вкарван в пъкъла само тогава, когато надига глава от гордост. “А ние - рекъл той - с божия помощ така го наредихме, че сега се моли богу да бъде оставен на мира”. Така за известно време той накарал девойката да не го безпокои; ала като видяла, че Рустико престанал да я приканва да вкарват дявола в пъкъла, един ден тя се оплакала: “Рустико, твоят дявол бе наказан и не те безпокои повече, но моят пъкъл не ме оставя на спокойствие; затова няма да направиш лошо, ако с помощта на твоя дявол укротиш беса на моя пъкъл, както аз с моя пъкъл помогнах да избием гордостта от главата на твоя дявол”. Но Рустико, който се хранел само с корени, треви и вода, не можел да отвръща както трябва на нейните покани, затова казал, че за укротяването на тоя пъкъл ще са нужни множество дяволи, ала той ще направи каквото му е по силите; задоволявал я от време на време, но толкова рядко, че било все едно да хвърлиш зърно боб в устата на лъв; поради което девойката си помислила, че не служи на бога както би искала и почнала да негодува и роптае. Но докато ставала тая разправия между дявола на Рустико и пъкъла на Алибек, по причина чрезмерното желание на единия и липсата на достатъчно сили у другия, случило се така, че в Капса избухнал пожар, по време на който изгорели в собствения си дом и бащата на Алибек, и неговите деца, и цялото му семейство; и тъй Алибек останала единствена наследница на неговия имот. Поради това някакъв младеж, на име Неербал, който бил пропилял по разгулен и весел живот цялото си имущество, като научил, че тя е жива, тръгнал да я търси; намерил я и преди съдът да сложи ръка на имотите на баща й, като на човек, умрял, без да остави наследници, я закарал обратно в Капса за най-голяма радост на Рустико, но за голямо нейно съжаление, оженил се за нея и двамата заедно наследили голямо богатство. Когато жените попитали Алибек (а тя още не се била съчетала с Неербал) по какъв начин е служила на бога в пустинята, тя отвърнала, че помагала да вкарват дявола в пъкъла и че Неербал е сторил голям грях, като я лишил от тая й служба. Жените я запитали: “А как се вкарва дяволът в пъкъла?” Девойката им пояснила и с думи, и с действия. Тогава те прихнали да се смеят (и продължават да се смеят и до ден-днешен) и отвърнали: “Не тъжи, дъще, не тъжи, защото и тук хората вършат много добре тая работа! Неербал ще ти помогне да служиш добре на бога, не се безпокой”. Тръгнали тия приказки из града от уста на уста и накрая се превърнали в народна поговорка; тя гласи, че най-приятната услуга, която човек може да направи богу, е да вкара дявола в пъкъла; тази поговорка прехвърлила морето; стигнала и до нас и е много известна. Затова вие, млади дами, които се нуждаете от божията милост, научете се да вкарвате дявола в пъкъла, защото това е и угодно богу, и приятно за двете страни, а от него могат да произлязат и последват много добрини. |
А, да, твърде известен, наистина! Колко съм го чела като тийнейджърка, страхотно смело ми се виждаше, и тайнствено - загадъчно. През 1392 Бокачо изживява силна религиозна криза: един монах от Чертоза, в името на свой събрат, умрял като светец, го увещава да се отрече от светските си и неморални произведения, за да спаси душата си в отвъдното. Бокачо, изморен и болен, отдал се вече от известен период на едно по-медиативно съществувание, остава до такава степен впечатлен, че поискал да изгори всичките си произведения, включително и Декамерон. Самият Петрарка е бил този, който го разубедил, като му показал, че не същуствува противоречие между християнската вяра, изучаванетона античните автори и любовта към поезията. Редактирано от - Сибила на 12/06/2006 г/ 18:52:05 |
" Дискредитирано е мястото на поета и белетриста в нашия обществен живот. Някога при национална катастрофа хората са се събирали пред дома на Вазов, а не пред Министерския съвет, за да изразят своите чувства от драмата, която се е случила.Така че това загърбване на живите проблеми, които има нацията, основно от по-младите писатели, според мен се дължи не толкова на една литературна самомнителност и горделивост, колкото на липсата на талант. Тъй като тези хора нямат силите да влияят на обществото, предпочитат да живеят в един по-тесен свят на литературни прищевки, глезения, хепънинги и т.н. Но когато допрат до сериозните неща, виждат, че там пари до болка. Не е верен митът, че само старомодните автори, само някакви си динозаври се занимават с обществени въпроси. Според мен един писател е истински, когато го четат и нелитератори. Да имат много здраве някои новоизпечени теоретици на литературния херметизъм." Г. Константинов Открих си едно стихотворение, никак не е глезено, никак не е самомнително, не е литературна прищявка и хепънинг. А някога точно за такива стихове открих тая тема. Парасол !  Площад Букинистите вдигат стан, а клошарите – шум за нищо. Виж, Славейковците едвам се стърпяват да не пропишат. Дядо Петко – за “тоз народ”, дето не е народ, а мърша; а пък Пенчо – надут и горд, що фасулковци би попържал... Има мисъл, а няма кръг. Има кръгове, но са други. Днес другарят е станал вълк. Днес човекът е тикнат в ъгъл. Колелото се превъртя, но полегна встрани от друма. Дядо Петко присви уста, а пък Пенчо прибра бастуна. Който нямаше, пак не взе. Който имаше, пак е алчен. Сред забързаните нозе гладни гълъби дирят плячка. Чуй, славейковски кратък стих заглушава за миг фонтана; само който е ял трохи, може гълъби да нахрани. |
| Има и още жестоко и още ВЕЧЕРИ СЪС САТАНАТА Би ли могла високо интелектуалната аудитория да познае, кой писал тази "вечеря"? БАЛАДИЧНО ПИСМО Не сколасахме с четата, байо. Залудо затрихме момчетата. Залудо измряхме, Българио. Като псета ни клаха. И нека. Робува си роба робията. че що са за роба пет века? Щом овчари стадата си криеха и ни сочеха подли пътеки. Затуй ли главите ни горди анадолски дервиши побиваха. И цяла нощ клета Околчица мълчалива кръвта ни попиваше. Че ден бе! Кънтяха челата ни. Дълба ги оловото жежко. Из урвите псуваше вятърът. Орлици се виеха тежко. И сбъднах молитвата. Спяха телатани - парцаливи, низвергнати, диви. И ние кълняхме и плачехме, Дяконе: - Ще възкръснат ли в Българско живите! Ветровете са нашите мисли и тъмна вода е скръбта ни. Като мътно небе сме надвиснали - двеста неми зловещи камбани. По мъртви от мъртвите, мили народе, по-живи от живите, робе и скоте, ний пак ще превземем със гръм парахода и пак ще загинем! Подписвам се: Ботев. |