Гръцки писатели и поети
Отиди на страница:
| На 13 март 2006 г. се навършиха 106 години от рождението на поета-нобелист Георгиос Сеферис. В Гърция 2000-та година официално бе обявена за "Година на Сеферис". В градчето Платрес в Кипър, на което поетът е посветил стихове след като е живял там, се състоя симпозиум, посветен на живота и творчеството му. В Смирна (Измир), където е запазена родната къща на поета, годишнината бе отбелязана с двудневен симпозиум на тема "Сеферис - поет на Изтока или на Запада", организиран от гръцката страна. Сеферис не принадлежи изключително на Гърция и на елинизма. Той е най-изявеният представител в Гърция на художествения и идеологически "модернизъм" през първата половина на двайсети век. Името му стои редом с тези на големите англоезични модерни поети от края на миналия век и началото на нашия век, като Т.С. Елиът, Е. Паунд, У.Б. Йейтс, У.Х. Одън. Преведен е рано, а произведенията му отдавна се издават на "най-големите" световни езици и той е признат за един от най-значимите свидетели и тълкуватели на 20 век в областта на литературата. През 1963 г. му е присъдена Нобелова награда за поезия. Актуалността на Сеферис точно един век след неговото рождение се дължи отчасти на факта, че освен служител на изящната словесност, Сеферис е бил и дипломат. В неговата многопластова и асоциативна поезия, макар и индиректно, могат да бъдат почувствани историческите събития, запечатали най-трагичните ситуации на века. Независимо дали са преживяни в личен план или като дипломатически опит, те дават отражение върху творчеството му. Роден в Смирна (Измир), един от процъфтяващите центрове на гръцката диаспора, в творчеството на поета-нобелист присъстват отгласи от детските спомени и Малоазийската катастрофа - най-голямото национално поражение в новата история на Гърция. Първата световна война, повратите в периода между двете войни и диктатурата на Метаксас, прегазването на Гърция от хитлеристите през 1941, изтеглянето на гръцкото правителство към бомбардирания от немците остров Крит, а оттам в Египет, мисията на архиепископ Дамаскинос в Англия през 1945 г., за да бъде поискан еносис с Кипър белязват личната му съдба и поетичното й претворяване. През петдесетте години, по време на кипърската криза, Сеферис не само като частно лице, но и като посланик в Лондон, взима участие в "разрешаването" на Кипърския проблем посредством Лондонско-Цюрихските споразумения. По време на хунтата той подписва известната протестна "Декларация на осемнадесетте", разпространена за международния печат през март 1968. Погребението на поета на 22 септември 1971 се превръща в първата масова демонстрация срещу диктатурата на полковниците. Благодарение на популярните и забранени от режима на хунтата песни по негови стихове и музика на Микис Теодоракис поезията на Сеферис може да бъде запята от всеки обикновен човек в Гърция. Дневниците и личната кореспонденция на поета представляват интересен материал за проучване от страна на изследователи и биографи. В чест на годишнината в Гърция бе издаден дневникът на Сеферис, който представя тематично поета (на всеки месец съответства някаква тема - детски години, любов, светлина, език и т.н.) В последния раздел - "Приятелите за поета" Сеферис е видян през погледа на неговите съвременници от така нареченото "поколение на 30-те години" в гръцката изящна словесност., Професорът в Пирнстънския университет Едмънд Кили, на когото основно се дължи преводът, представянето и популярността на Сеферис в САЩ през последните тридесет години, свързан на времето с лично приятелство с поета, неотдавна издаде книгата "Reinventing Paradise: The Greek Journey 1937-47" "Да измислиш отново рая - гръцкото пътуване 1937-1947", в която присъстват образите на един нов тип елинофили и пътешественици, обединени от култа към светлината на Гърция и моралните проекции на нейния пейзаж, както казва другият гръцки поет-нобелист Одисеас Елитис. Това са писателите Хенри Милър, Лорънс Даръл, Патрик Лий Фърмър, Филип Шерард. Всички те през онова десетилетие в прекарват част от живота си в Гърция, в атмосфера на духовно общуване със Сеферис и други гръцки интелектуалци като Кацимбалис, К. Цацос. Въэзстановката, която Кили прави на този период, почива на здрави основи: дневниците на Сеферис, кореспонденцията между Даръл и Милър, Милър и Сеферис, Даръл и Сеферис, поезията на самия Саферис, но и на други представители на "поколението на 30-те години" като Я. Рицос, А. Сикелианос, О. Елитис и Н. Гацос. Книгата представлява поклонническо пътуване - лично, историческо, литературно - през различните образи на Гърция, нарисувани от споменатите чужди автори, създали изобретателен, артистичен и изключително интересен образ на Гърция в търсене на тяхното собствено преживяване на гръцкия опит. Всеки един от тях сътворява своята индивидуална райска градина. В една или друга степен техните книги пропагандират гръцкия мит, синтезиран в екранизацията на режисьора Михалис Какоянис по едноименния роман на Н. Казандзакис "Зорба Гъркът" и във филма "Никога в неделя" на Жюл Дасен с Мелина Меркури в главната роля. Е. Кили споделя, че споменът за този период все още го навестява като светло видение. Английският писател Л. Даръл, работил в Британския съвет в Гърция, по време на Втората световна война е изтеглен в Прес бюрото на британското Министерство на информацията в Близкия Изток, но през 1945 г. се завръща в Гърция и живее на остров Родос до пролетта на 1947 г. като отговарящ за британския военен корпус. Годината на неговото окончателно отпътуване от Гърция, 1947, е белязана символично от издаването на стихосбирката на Сеферис "Кихли": нейната "ангелска и черна светлина" (на последвалите събития) пресича като с нож възстановката на рая: приятелите са пръскат, започналата Гражданска война хвърля тъмни сенки върху чувствата и жестовете, времето на невинността е безвъзвратно отминало. Предвоенната книга на Даръл за остров Корфу, където писателят също е живял, "Килията на Просперо" и следвоенната му творба за Родос "Размишления за една морска Афродита" може да не достигат литературните добродетели на "Александрийски квартет", но съдържат в себе си култът към гръцката светлина, уважението към святостта на гръцкия пейзаж и дълбоко познаване на гръцката антропография. Сред новите издания, посветени на Сеферис, бе и изследването на френската литературна критичка Мей Сехаб, в което се описва поетичната и реална, в живота, среща между автора на "Роман" и "Корабен дневник" и получилия три години преди него - през 1960 г. - Нобелова награда френски поет Сент Джон Перс. Също като Сеферис той е бил поет и дипломат, от 1933 до 1940 е бил Генерален секретар на френското министерство на външните работи, пръв съветник на френската външна политика. Свързва ги и това, че всеки със свой собствен език възприема света на 20 век, като го свързва с наследството на гръцката античност. Всеки от двамата отрано е познавал поезията на другия. За пръв и единствен път те се срещат в Ню Йорк през 1957 г., където разговарят за поезията, езика, за Гърция и камъка, характерен за нейния пейзаж, ярко изразен елемент в поезията и на двамата нобелисти. Онова, което особено интересува Сент Джон Перс е срещата между Изтока и Запада и тяхното смешение. Сеферис остава с впечатление, че класическата атическа култура го отблъсква, но все пак Гърция е наследник и на Византия, в която духът на Изтока е силно изявен. Общото между двамата поети-нобелисти, отбелязва Мей Сехаб, е, че "всеки предлага своя собствен прочит на античното гръцко наследство, тъй като една от характерните черти на модернизма на 20 век е проблематиката и критичната позиция спрямо това какво означава културно наследство и особено това на древногръцката изящна словесност". Сеферис е правил няколко превода на стихове на Сент Джон Перс. До лятото на тази година на българския книжен пазар предстои да се появят две издания, посветени на първия гръцки нобелист – сборник в памет на големия гръцки модернист с емблемата на изд. "Балкани" съст. Св. Игов), както и брой на литературното списание "Ай, Мария", съдържащ стихове, есета на Сеферис и литературна критика за поета |
| ЕВРИПИД АТИНЯНИНЪТ Той остаря между пожарите на Троя и кариерите в Сицилия. Харесаха му пещерите в пясъка и картините, които рисуваше морето. За него вените в тялото човешко бяха мрежи на боговете, с които ни ловят, както ловиме диви зверове. Опита се да скъса тази мрежа. Той беше избухлив и почти нямаше приятели. И дойде време - кучетата го разкъсаха. Георгиос Сеферис |
| КИПЪРСКИ САЛАМИН1 …И Саламин, която толкова стенания ни донесе. ЕСХИЛ: ПЕРСИ. Понякога слънце пладнешко, друг път - със шепи ситен дъжд. И брегът, пълен с отломки от древни амфори. Ниски колони. Само „Свети Епифаний“2 сочи смътно заровената някогашна мощ на златната империя. Нови тела оттука минаха, влюбени. Пулсират заливките, розовите раковини и ходила, които тичат смело по водата, прегръдките, разтворени за сливане в страстта. Господ върху големи води, над този брод. Тогава дочух стъпки по крайбрежния чакъл. Лица не видях. Когато се обърнах, си бяха отишли. Но гласът, тежък като стъпките на вол, остана там в вените на небето, в люлеенето на морето, в крайбрежния чакъл - винаги, вечно: „Земята няма дръжки, та да я сложат на гърба си и я отнесат, нито пък могат, колкото и да са жадни, да подсладят морето с грам вода. Тези тела, направени от пръст, която не познават, имат душа. Събират сечива, за да сменят душите си, няма да могат, само ще ги уморят, ако душите можеха да не се връщат. Класът налива бързо житно зърно и бухва бързо на мъката маята, за малко време вдига глава злото, и болната глава, която се изпразва, и тя се пълни бързо с лудост. „Има един остров…“3 Приятели от другата война, на този пуст, облачен бряг мисля за вас сега, когато свечерява - за тез, които паднаха в боя, и за онез, които видяха зората с очи, покрити от сланата на смъртта или сред самотата дива под звездите, и усетиха над себе си - големи, теменужни - очите на огромното унищожение; и за онези, които казваха молитва, когато нажежената стомана режеше корабите: „Господи, помогни ни да си спомняме как почна този див убийствен ужас: грабеж, лукавство, интерес, пресъхване на любовта. И помогни ни, господи, да ги изкореним…“4 - А сега по-добре е да забравим тука, на този едър пясък; да, думите са безполезни. Може ли да се промени умът на силния? Кого той ще послуша? Всеки за себе си мечтае и не чува стона на другите. - Да, но вестителят се е затичал и колкото да е дълъг пътят му, ще донесе на тез, които искаха да вържат с вериги Хелеспонта, ужасното известие от Саламин. Гласът господен над водите: „Има един остров…“ Георгиос Сеферис Саламин, Кипър, 1953 --- 1 Стихотворението е написано против английската окупация на Кипър. (бел. пр.) 2 Древна християнски базилика на о-в Саламин. (бел. пр.) 3 „Има един остров…“ - това е началото на разказа на вестителя пред персийската царица за поражението на персите в морсокто сражение при Саламин, в трагедията „Перси“ на Есхил. (бел. пр.) 4 „И помогни ни, Господи, да ги изкореним…“ - думи, произнесени от английския адмирал лорд Хю Белесфорд преди морското сражение във Втората световна война. Лордът загинал в битката за Крит с хитлеристите. (бел. пр.) |
| Ще добавя, че не завиждам, а се радвам, че гърците имат носители на Нобелова награда. Прочетох всичко. Благодаря. |
| На този адрес можете да чуете стихотворения на великия писател и поет Костас Варналис , рецитирани от самия него. Както е известно Костас Варналис е роден в Бургас. .Щастлив съм , че имах възможност да се запозная с него .Той беше един велик човек, мир на прахта му Натиснете тук Редактирано от - Костас_Симитис на 12/12/2006 г/ 18:54:05 |
| родната къща на поета Натиснете тук къщата на поета 2006 Натиснете тук Натиснете тук  Редактирано от - kara74 на 12/12/2006 г/ 21:49:39 |
КОСТАС ВАРНАЛИС Гръцкият прозаик, поет и критик, Костас Варналис е роден в Бургас през 1884 г. След завършване на средното си образование той продължава в Педагогическото училище в Пловдив, а по-късно (през 1903 г.) записва философия в Атинския университет. Завършил университета през 1908 г., Варналис става учител по гръцки език и литература, а по-късно - директор на училищата в Аргаласти (близо до Волос), Мегара и Кератия. През 1918 г. е назначен за учител в Първа гимназия в Пирея и същата година получава стипендия за продължаване на образованието си - специализация по естетика и филология във Франция. В Париж Костас Варналис се запознава с Ромен Ролан, Анри Барбюс и други френски писатели. Именно тук той изпитва огромното влияние на социалистическите идеи, сближава се с френски марксисти, дълбоко и безрезервно възприема промените, настъпили в следоктомврийска Русия. Варналис приветствува победата на социалистическата революция. В своите нови произведения той възпява комунистическите идеали и призовава към разрушаване на стария обществен строй - по примера на руския пролетариат. Въоръжен с нови идеи - теорията на марксизма-ленинизма, в своите публицистични статии, посветени на естетиката и въпросите на гръцката и световната литература, Варналис се опълчва срещу господствуващата идеология в буржоазна Гърция, срещу капиталистическите порядки. Убеден в правотата на идеите си, до края на своя живот Варналис остава верен на избрания път. За разлика от двамата си именити съвременници Сикелиянос и Казандзакис, когато настъпва моментът за изясняването на позициите им, Костас Варналис без колебание се посвещава на делото на комунизма и на класовата борба. Докато е жив, Варналис не напуска бойния си пост, не изоставя основната цел на произведенията си - призива към разрушаване на несправедливия обществен строй иустановяване на социализъм в страната му. От 1922 до 1925 г. Варналис е учител по новогръцка литература в Учителския институт и в Педагогическата академия в Атина, откъдето по указание на Министерството на образованието бива уволнен - това е времето на диктатурата на Пангалос. Тогава се сещат, че Варналис-педагогът се явява автор на лирико-сатиричното произведение "Светлина, която изгаря", издадено през 1922 г. в Александрия (Египет) - това е книга, която отбелязва етап в новата гръцка поезия. Много интелигенти, в това число и най-крупният поет Костис Паламас, изразяват енергичен протест във връзка с преследването на Варналис, но безрезултатно. Останал без работа, Варналис се занимава с писане на научно-популярни статии в периодичния печат за естетиката на реалистическото изкуство и издава литературно-критични книги. Сътрудничи на прогресивни вестници и списания: "Ризоспастис", "Протопори", "Ней протопори". Пише "хроники" (в навечерието на Втората световна война), които представляват епоха в жанра на фейлетона и са възпитавали две поколения гръцки борци. През 1934 г. Варналис взема участие в работата на Първия всесъюзен конгрес на съветските писатели, среща се с Горки, запознава се с живота в Съветския съюз. Така се осъществява неговата заветна мечта да посети тази страна, оказала му неотразимо влияние със своята Октомврийска революция и изиграла съдбоносна роля за неговия мироглед и творчество. През 1935 г. гръцкото правителство заточава Костас Варналис на остров Анафи. Костас Варналис пише проза, поезия, критика, есета. По-известните му произведения са: "Пчелни пити" (1905), "Светлина, която изгаря" (1922), "Народът на скопците" (1923), "Соломос без метафизика" (1925), "Обсадени роби" (1927), "Истинската апология на Сократ" (1931), "Живи хора" (1938), "Дневникът на Пенелопа" (1946), "Диктаторите" (1956). Творчеството на Костас Варналис е популярно както в Гърция, така и в чужбина. След войната Микис Теодоракис създава музика към "Обречените" и вече като песен тези стихове стават известни далеч зад гръцката граница. Свидетелство за международното признание на твореца и човека Варналис е присъдената му през 1958 г. Ленинска награда за мир. Стоейки твърдо на своята марксическа позиция, бичувайки недъзите на капиталистическото общество, опълчвайки се срещу войните - източници на разруха и безброй човешки жертви, звучащ актуално и днес, Костас Варналис оставя трайна диря в най-новата гръцка литература. В много от произведенията му иронията стига дори до сарказъм, но той назовава нещата с истинските им имена. С будна гражданска съвест и по време на "диктатурата на полковниците" Варналис не престава да пише парливи стихове и епиграми, които биват издадени след смъртта му под избраното от самия него заглавие "Гневът на народа". Никак не е случайно, че името му е свързано със зараждането на революционната гръцка литература, воюваща за тържеството на социалистическите идеи. Костас Варналис умира през 1974 г. в Атина. Редактирано от - Костас_Симитис на 13/12/2006 г/ 21:21:18 |
| Костас, оба4е едно не6то ми направи впе4атление, фамилните имена са все на турски; симитис, сеферис, варналис, караманлис....., за6то е така? |
Откъс от книгата на Костас Варналис - "Диктаторите". Портретите на "великите мъже" на световната Римска империя, на черния фон на крайната поквареност на управниците и на крайната мизерия на управляваните, бяха написани не толкова заради интереса, който представляват от историческа гледна точка, колкото най-вече заради поуката. Те бяха написани по времето, когато италианският фашизъм се беше нахвърлил върху Гърция. Целта им бе да укрепят духа на борещата се нация и да разпалят омразата й към насилието на агресорите. Тази цел остава същата и днес, защото и насилието на империалистите остава, при това в още по-големи мащаби. От разкриването на миналото читателят ще може да види потуленото в нашата съвременност. И от историческите аналогии на тогавашния господар на света със сегашните властелини в периода на упадъка им ще може да разбере кой е пътят на човечеството и какъв е дългът на прогресивните хора. КОСТАС ВАРНАЛИС Декември 1955 г. РИМЛЯНИ И ГЪРЦИ Нека затворим за момент албума на коронованите римски зверове и видим какво отношение е имал Рим към Гърция, духовния център на древния свят, неговата духовна "дойка". Гърция загубила своята свобода постепенно, на части, малко по малко, почти без да... забележи това. Начинът, по който е била поробена, представлява един от най-ярките примери на методите, използувани от Рим, за да погълне чужди земи и народи. Тези методи са били винаги много полезен урок за всеки завоевател. Формално Рим оставял гърците свободни. И се стремял да ги разедини. С непрекъснатите си намеси в работите им и с провокациите на привържениците си във всеки град Рим унижавал гърците и ги дразнел до крайност. И един ден, за някакъв нищожен или измислен повод, им слагал веригите. Монтескьо описва много сполучливо този "разяждащ" метод на римската политика: "Когато Рим побеждавал някой народ, първата му работа била да го отслаби, като му наложи такива условия за живот, че и малкото останали му сили да бъдат непрекъснато подкопавани. Ако този народ не можел да издържи на подобен гнет и се вдигал, за да отхвърли римското попечителство, Рим го усмирявал и го притискал още повече, така че полека-лека, без някаква рязка промяна, този свободен народ - поне той си мислел, че е такъв! - се събуждал един ден поробен, без сам да разбере как е станало това!" Поробването на Гърция станало по същия начин - полека-лека! Не можем да определим точно хронологията на събитията. Във всеки случай Коринт бил опожарен през 146 г. пр. н. е. и Ахея била обявена за римска провинция. Въпреки това много градове продължили да се считат за свободни - самоуправляващи се, или пък притежавали специални привилегии. Това положение продължило така около двеста години и едва при Август можем да кажем, че поробването на Гърция било завършено напълно. С други думи, цели два века римската политика гризяла като мишка свободата на Гърция. Римляните не бързали. Времето работело за тях, а също така и много гърци! Този метод струвал по-малко в кръв и в пари! Предателството процъфтявало! Във всеки случай гърците са били разединени и без римляните да ги разединяват. Градовете били разделени на две партии - демократична и аристократична (аристократичната била римофилски настроена) и се ядели една друга. Но и самите градове-държави се ядели помежду си. Гражданските войни не стихвали. През III и II век пр. н. е. в Гърция съществували вече два съюза - ахейският и етолийският. Ала възникнал още един - спартанският. Същевременно македонските царе непрекъснато се стремели с войни и дипломация да включат Гърция в своята държава. Политическите цели на съюзите и на македонските владетели се сблъсквали непрекъснато помежду си и предизвиквали безконечни граждански войни. Етолийците воювали срещу ахейците; македонци и ахейци воювали срещу етолийците. Спарта воювала срещу ахейците и македонците; македонците и Антиох III Сирийски воювали срещу Птоломеите; Пергам и Родос воювали срещу македонците и Антиох... в полза на римляните! Когато прочутият с "елинофилството" си римски пълководец Тит Квинт Фламинин победил македонския цар Филип V при Киноскефалес - между Лариса и Фарсала, - спуснал се надолу и отишъл в Истмос (196 г. пр. н. е.), където всички гърци чествували Истмийските игри, събрал и аристократите, и народа и им известил, че почтеният Рим ги освободил от игото на македонците! Какво представлявала тази помпозна и театрална свобода, ни обяснява Папаригопулос: "Фламинин подготвял гърците за римското господство." А Момзен иронизира просветения Фламинин, поклонника на гръцката култура, задето се показал толкова добър към един раболепен народ и не му отнел направо независимостта, та Рим да бъде спокоен! Когато синът на Филип V, Персей, човек сребролюбив и лош военачалник, се вдигнал срещу римляните, те изпратили срещу него стария патриций Емилий Павел, стар, но образец на римски добродетели. Емилий Павел победил Персей при Пидна в Македония (171 г. пр. н. е.). И тогава приложил принципа "разделяй и владей" по най-драстичен начин. Унищожил напълно македонската държава и разделил страната на четири съперничещи си провинции. Като разделил Македония на четири съперничещи си провинции, Емилий Павел направил безопасна тази толкова размирна северна част на Гърция. И за да прекъсне всякаква материална и духовна връзка между тези четири части, извършил нещо много макиавелистко, нещо, което са вършели много често и всички големи завоеватели. Забранил търговията и сключването на бракове между четирите провинции. Сиреч обградил всяка от тях с безкрайни... редове бодлив тел, та да не може, дето е речено, и птичка да прехвръкне през границите им! "Мъдър", добродетелен и голям учител в правото на по-силния, Емилий Павел се превърнал и в образец на жестокост. Той не можел да върши половинчати работи като Фламинин. След като "наредил" Македония, спуснал се надолу, за да "оздрави" Гърция. От Пелопонес, който след Македония бил най-неспокойната част на Гърция, взел хиляда заложници; с други думи, заловил и оковал във вериги най-добрите, най-свободолюбивите и най-родолюбивите хора от градовете на ахейския съюз под предлог, че подготвяли война срещу Рим и били приятели на Персей. Разбира се, той не познавал лично тези заложници от Пелопонес. Други му дали списъка с имената им. Гърци! Гърци римофили и врагове на патриотите гърци! Нищо ново под слънцето! Сред тези патриоти заложници се намирал и един голям ум - историкът Полибий. След като "наредил" и устроил всичко както трябва, Емилий Павел се сбогувал с гърците и им препоръчал да помнят, че римляните са ги освободили, и да пазят тази "свобода" и да живеят в мир и съгласие. И заминал за Епир. Трябвало да изпълни една заповед на Сената - "да възмезди войниците си с ограбването на тамошните градове", пише Плутарх. Но понеже не искал да си губи времето и най-главното, понеже нямал сметка да ограбва селата и градовете един по един, защото по този начин жителите щели да научат и да съберат парите и ценните си вещи и да избягат, решил да направи тъй, че за един ден да ограби целия Епир, и то съвсем неочаквано. Използувал най-долна измама. Изпратил отреди във всички градове, за да съберат по мирен начин парите и скъпоценностите им. Изплашените жители събрали каквото имали и нямали, за да го предадат на римляните, та по този начин да спасят поне живота си. Но в определения ден и час, вместо да приемат събраните пари и скъпоценности, частите на Емилий Павел се нахвърлили върху нищо неподозиращите жители и го ударили на грабеж. Отмъкнали всичко - вещи и хора. И опожарили градовете. Само за един ден 70 града в Епир се превърнали в пепелища и 150 000 души били отведени в робство и по-късно продадени. Такъв бил "премъдрият, човеколюбивият и елинофилът" Емилий Павел. Но премъдрите му човеколюбиви и елинофилски дела не спират дотук. Римският военачалник заловил в плен царя на Македония Персей. И за да не забравяме мръсотиите в гръцката история, ще споменем, че съюзник на римляните и участник във войната срещу Персей бил гъркът цар на Пергам. Заедно с Персей Емилий Павел заловил и децата му - две момчета и едно момиче. Отмъкнал също така всичко от съкровищницата на Персей. "Среброто и златото - казва Плутарх - Емилий Павел не задържал за себе си, а ги предал на квесторите, за да ги внесат в държавната хазна в Рим. Задържал само библиотеката на пленника - за себе си и за децата си, защото много "обичали" гръцката култура. Толкова почтен, скромен и възвишен човек бил, че когато отишъл в Олимпия, заповядал на своите блюдолизци гърци да поставят статуята му в свещената горичка на Зевс - Алтис. И с право! Нали "освободил" Гърция! Персей и плячката откарал в Рим и ги показал на народа през дните на триумфа си. Плутарх и Диодор Сицилийски са ни оставили описание на това блестящо празненство, което траяло цели три дни. От това описание научаваме колко безмилостен бил човеколюбивият грабеж на "премъдрия" Емилий Павел. През тези три дни по улиците на Рим преминали 1200 коли, натоварени с оръжия, щитове, шлемове, лъкове, колчани и прочие. Целият този метал блестял под слънцето на славата и заслепявал тълпата. Преминали също така и петстотин коли, натоварени с картини, златни чаши, с двеста и двадесет вази, пълни със сребърни монети - седемстотин и петдесет тройни таланта. Преминали и 120 вола с позлатени рога - определени за жертвоприношения и угощения. Зад сто и двадесетте бели вола с позлатени рога следвали осемдесет съда, пълни със златни монети, а подир тях - четиристотин златни венци, изпратени на Емилий Павел чрез специални посланици от разни градове като отличия за победата му, и т. н. Никак не е малко това, което победоносният пълководец показал пред всички. Лично той не задържал нищо за себе си - освен книгите, - но войниците му, съобразно заповедта на Сената, разграбили седемдесет града в Епир. Ала освен показаната и непоказаната плячка Емилий Павел събрал цели планини гръцко оръжие, което изгорил в Амфиполис пред очите на представители от цяла Гърция. Сумата, която Емилий Павел внесъл в държавната хазна, била толкова огромна, че, както ни казва Плутарх, "не станало нужда народът да плаща данъци чак до времето на консулите Хиртий и Пане, през първите години на гражданската война между Антоний и Цезар", сиреч в продължение на почти век и половина. От тази "подробност" става съвсем ясно какъв вид свобода дал на македонците и гърците Емилий Павел! Освободил ги от всякакво излишно бреме - пари, оръжия, хора, животни. С други думи, в продължение на сто и петдесет години бедната Гърция хранела мързеливия народ на Рим. Такива били всички триумфи на римските пълководци и императори. От количеството и стойността на плячката, която показвали на народа, се съдело за величината на победата. Сиреч величината на победата била пропорционална на величината на грабежа и безчовечността на победителите! А жестокостта на триумфаторите била неизмерима, както въобще на цялата римска цивилизация. Тази "цивилизация" прекарала през улиците на Рим Персей с трите му деца и свитата му от 250 князе, всички окъсани и във вериги. "И македонският цар - казва Плутарх - изглеждал като човек, загубил разума си от многото нещастия. Мнозина от тълпата, като гледали трите му деца, които следвали баща си в мъченичеството му, без да разбират участта си, ги съжалявали и дори някои се просълзили!" След като парадът на пленниците завършил, римската цивилизация хвърлила Персей в затвора. "Този затвор - казва ни Плутарх - представлявал дълбока, много тъмна яма, от която се издигала страшна смрад, поради големия брой хора, хвърлени в това място, все осъдени на смърт престъпници... Вонята била толкова непоносима, че никой не можел да се приближи до ямата." Значи човек не можел да се приближи до тази яма, камо ли да живее в нея! И в този "карцер" хвърлили на Персей един меч и едно въже, за да се убие сам, като избере онзи вид смърт, който предпочитал. Но Персей не се решил да се самоубие. "Показал се малодушен" - както отбелязва Диодор. И тогава самите римляни го ликвидирали по следния сатанински начин - поставили го в друг затвор и пазачите не му давали да спи. Щом затварял очи, те го събуждали. И така умрял от изтощение. Но много е възможно и да е полудял, преди да издъхне. Защото това изтезание неминуемо довежда до лудост. "Премъдрият" и "човеколюбив" Емилий Павел проявил още веднъж мъдростта и човеколюбието си към Персей. Нещастният македонски цар го помолил да не го превежда при триумфалното си шествие през улиците на града пред очите на стотици хиляди хора. А почтеният Емилий Павел му отвърнал със зловещ сарказъм: - Но това и преди, и сега зависи само от теб! С този отговор искал да каже - от теб е зависело да се самоубиеш, преди да те заловя; и сега от теб зависи да се самоубиеш, ако искаш да се избавиш от преминаването по улиците. Древногръцките историци Полибий, Плутарх и Диодор се възхищават на този римлянин, който поробил, опожарил, опустошил и ограбил Гърция. И защо? Защото са били повече римски, отколкото гръцки историци! Такива странни явления се срещат и в наши дни. Но най-интересното извън личния интерес на историците е това, което изтъква Плутарх: "Пълководецът Емилий Павел бил по-добър от войската си. Защото успял да извърши толкова големи дела с една недисциплинирана и изпълнена със злоба войска." За отечеството си естествено. Ако и той бил като войската си, може би днес нямаше да съществува Гърция! Както споменахме вече, Емилий Павел взел като заложници хиляда най-изтъкнати родолюбци от Пелопонес, та Рим да бъде спокоен. Това бил "цветът на гърците", както ги нарича Зонарас. Родните градове на тези заложници непрекъснато молели римляните да освободят техните граждани; но Рим дори не благоволявал да им отговори. Така изминали седемнадесет години. Повечето от заложниците починали, останалите остарели - и когато най-сетне Рим решил да ги освободи, живи били само около една трета, към триста души. Тези триста души се завърнали в родината си остарели и съсипани, но изпълнени с омраза към римляните. Заварили Гърция в не по-добро вътрешно положение от преди. Гражданските войни - с подкрепата на Рим - продължавали. И понеже водачът на ахейския съюз Критолаос обявил война на Спарта - която била оръдие на чужденците, - въпреки изричната забрана на Рим, пълководецът Метел, който се намирал в Македония, където току-що бил потушил едно безразсъдно въстание на някакъв мним Филип, се спуснал надолу към Гърция, за да накаже непокорния Критолаос. И го победил близо до град Скарфея. Критолаос паднал убит. Тогава начело на ахейския съюз застанал Дией. Но и Метел бил заместен от консула Луций Мумии, който пристигнал от Рим, за да продължи войната и злодеянията. Както Емилий Павел се наричал "човеколюбив", така и Мумии наричал себе си "любител на изкуството". При подобни случаи на насилие думите губят своето значение. Мумий бил човек необразован, груб и суров. Като управител на Лузитания (Португалия) веднъж избил като овце девет хиляди души, а при друг случай още повече - петнадесет хиляди. Вторите, петнадесетте хиляди, Мумий изклал, защото преминали с лодки Херкулесовите стълбове (Гибралтар) и опустошили отсрещния африкански бряг. Те били избити до крак, "за да не остане никакъв свидетел на тази сеч", както казва Апиан - сиреч да не остане нито един, който да разкаже ужаса на другите. Сетне Мумий взел плячката на лузитанските "башибозуци" и я раздал на войниците си. А всичко, което не можело да бъде пренесено, било изгорено на място. "Останалото изгорил в чест на морските божества." С други думи, благодарил на боговете на морето за касапницата, която устроил, но нямало море, което би могло да я измие! Имал, значи, забележително, съвсем чисто минало този Луций Мумии. И този зверски жесток човек римляните изпратили в Гърция да "оправи" гърците. Този суров изпълнител на волята на суровата си родина бил добър пълководец и победил Дией при Коринтския провлак. Защото както на времето Емилий Павел получил нареждане да опустоши 70 града в Епир, така и сега римският Сенат дал заповед на Мумии да опожари и разруши напълно Коринт. Защо? Защото Сенатът, този консервативен и аристократичен върховен съвет на римската държава, бил същевременно и орган на плутокрацията. А римската плутокрация искала да унищожи Коринт, защото този най-гъсто населен и най-богат град в Гърция по онова време бил търговски съперник на Рим и искал да се наложи като най-голямо пристанище в източното Средиземноморие. По този начин читателят може да види, че зад прекрасните думи "отечество, слава, свобода" се криела материална изгода! Коринт бил най-големият морски, търговски и производителен център в Гърция. И най-многолюдният град. Броял 300 000 свободни граждани и 500 000 роби. Производството на керамични изделия - прочутите в цял свят коринтски вази! - тъкани, благовонни вещества и други процъфтявало. Тук в Коринт били построени първите триери - големи кораби с три реда весла. Тук се трупали несметни богатства от таксите, които корабите плащали, за да бъдат прехвърлени чрез "плъзгане" през провлака от едното море в другото. Изпълнявайки заповедта на Сената, Мумий съборил и разрушил стените на Коринт и подпалил къщите му. Преди това събрал всичкото оръжие, което градът и жителите му притежавали. Събрал също така и всички статуи и картини, които били с хиляди в този богат град, опаковал ги, натоварил ги на кораби и ги изпратил в метрополията... на света - Рим! Но чувствителното му сърце не му дало да изгори заедно с къщите и хората - поне нямал такава заповед! И затова освен оръжията и произведенията на изкуството, събрал и хората. Изклал всички мъже, а жените и децата оставил. Тоест не ги оставил, оставя ли се такава стока - продал ги като роби. Суровостта и жестокостта на римските войници, които опожарявали и колели, били толкова големи, че много от жителите, които не могли да понесат нещастието на родината си и собствената си тежка участ, се самоубивали или полудявали. Територията на Коринт била обявена за "прокълната" и било забранено на същото място да се издигне нов град. Но кланетата не се ограничили само в Коринт, Мумий, този жесток и див човек, извършил същото във всички градове, които се вдигнали срещу Рим. След като опожарил, опустошил и обезоръжил Гърция, той я провъзгласил за "римска провинция". А това означавало, че отсега нататък в гръцките градове нямало да управлява народът, а римският военачалник и куислинговците!* * Куислинг - министър-председател на Норвегия през периода на немската окупация. Името му станало нарицателно за човек, който сътрудничи с враговете на родината си и предателствува спрямо сънародниците си. Това станало през 146 година преди нашата ера. И така "богатият Коринт", "Коринт, звездата на Гърция", бил затрит от лицето на земята, а и територията му - пустош от пепелища и купища камъни - станала част от римската държава. Имало стара поговорка, която гласяла: "Не всеки може да отиде в Коринт" - сиреч в Коринт има толкова много съблазни и развлечения, че пътникът трябва да има много пари, за да отиде там. Така че в Коринт отивали само гуляйджиите паралии. А сега римляните забранили и на богатите, и на бедните да отиват в Коринт! След сто години, през 44 г. пр. н. е. Юлий Цезар минал оттам и се натъжил, като видял останките на този голям град. И наредил да се изгради отново Коринт, но като юлианска колония - Colonia Julia Corinthus! Мумий предал вътрешното управление на градовете на олигархите, тоест на богатите: римската окупация ограничила привилегиите, властта и богатствата им, а народа превърнала в роб. Историческият живот на гръцката нация бил спрян за векове наред. Оттогава Гърция "се превърнала в прост сателит или в статист в историческата драма" казва Папаригопулос. Същата година, когато Коринт е бил унищожен от Мумий, в Северна Африка е бил разрушен друг голям търговски град, Картаген, от Сципион Млади. Рим опожарил и разрушил и този град, защото бил търговски конкурент на римските плутократи. Полибий, който бил очевидец на разрушаването на Картаген и на Коринт признава, че унищожаването на Коринт било по-трагично. За Мумии се разправят разни истории, които показват недодялаността и варварщината му. Когато товарел статуите и картините на корабите, сам надзиравал работата и заплашвал капитаните да внимават да не строшат нещо, защото щял "да ги накара сами да ги направят"! Може би е искал да каже, че ще заплатят стойността им, та други живописци и скулптури да направят нови статуи и картини! Ето какви груби и невежи хора тържествували над духа! Както винаги! И когато се завърнал в Рим, този страшен подпалвач, грабител и касапин на Гърция си устроил величествен триумф в чест на своя подвиг и получил почетната титла "Ахейски". А сега затваряме тези скоби и се връщаме отново към албума на римските императори. " |
| Ех, защо ги няма вече хората , като този титан на мисълта, като тази пътеводна звезда, като този борез за свобода и справедливост Костас Варналис. Де да беше с нас в този ден и час, та да напише книга за един друг империализъм, който днес тъпче народите по света.Дълбок поклон пред светлото и свято дело на Костас Варналис. Редактирано от - Костас_Симитис на 15/12/2006 г/ 20:59:45 |
| Не знаех, че Варналис е родом от Бургас... Чел съм "Диктаторите" - доста живописна, ако и малко пресилена според мен |
| Роден в Бургас, ама варналия по име. Ударението е на първото "а". Книжката му е детска и писана пред войната срещу италианците. Нищо не струва. |
| Много от черноморските гърци в 19-20 в. не били никакви гърци, а българи или гагаузи гръкомани. Антон Страшмиров (варненец): "У дома, както и при лелите и вуйковците ми, рядко се говореше български, макар и двете ми лели (варненски българки - б.м.), а също и техните възрастни дъщери бяха задомени за македонски българи, които оседваха във Варна като зидари и бичкиджии. Не беше така с челядите на вуйковците ми: децата в тях бяха досущ погагаузени (погърчени - б.м.) и ставаха фанатични гъркомани. Аз помня мои първи братовчеди, които и след Освобождението бягаха да служат в Гърция и се връщаха с евзонски фустанели*." Стефан Кабакчиев: "В 1878 година, когато бях чиновник във Варна, ний намираме, че в по-голямата част на първия участък и почти половината от втория участък (това са гагаузите б.м.), населението, особено младите, говорят в къщите и помежду си на гръцки и то доста правилно. Те наричат себе си елини и парадират с елински патриотизъм". ________ * Гръцката църква, културни институти и гръцкото кралство (консулите) пропагандирали сред българите гръкомани в България да не служат на бълг. княжество - да ходят да служат в гръцката армия. |
| Пиша по повод снимката на къщата. Това не е ли същата къща, която е послужила за декор на филма "Зорба, гъркът"? |
| Костас, пусни нещо от Константинос Кавафис, ако ти се намира под ръка, разбира се! До преди две години не го бях чел, но един приятел ми подари едно томче и много ми хареса. Иначе Фичо е прав. В Пловдив, например, и в Асеновград, болшинството от определящите се като елини, са били българи гръкомани. Викали са им лангери и гудили. Прословутият супер богаташ Гюмюшгердан е бил такъв. Варненски и Великопреславски митрополит Симеон (1840-1937) също е роден в гърчеещо се семейство в Бургас. Одисей му е било рожденното име  Една част от гръкоманите са мразели издъно своя род, като Михалаки Гюмюшгердан, а друга - не, просто са се погърчили с времето. Към вторите можем да отнесем и варненеца Параскева Николау, дето е ктитор на храма Св.Николай, в центъра на града. Трети пък са повели борба с пагубното влияние на фенерския деспотизъм - като Одисей от Бургас, в последствие митрополит Симеон. |
Константинос Кавафис  Кавафис е роден през 1863 в Александрия и прекарва там по-голямата част от живота си. Родителите му са гърци, а баща му се занимава с международна търговия, като живее известно време в Англия и получава британско гражданство. След смъртта на баща му през 1870 семейството на Кавафис се премества в Ливърпул. Той остава там до 1882, когато се завръща в Александрия. През 1885 вълненията в Александрия принуждават Кавафис и семейството му да се преместят за няколко месеца в Константинопол. В Александрия той работи първоначално като журналист, а след това в продължение на 30 години е чиновник в Министерството на обществените строежи в британската асминистрация на Египет. От 1891 до 1904 Кавафис разпространява поезията само сред свои приятели, придобивайки известна популярност сред гръцката общност в Александрия. В Гърция става известен след положителна критика, публикувана през 1903, но не получава голямо признание, тъй като стилът му е много различен от преобладаващия в Гърция по това време. Едва след поражението на Гърция в Гръцко-турската война новото поколение гръцки поети намира вдъхновение в поезията на Кавафис. Редактирано от - Костас_Симитис на 21/12/2006 г/ 21:01:55 |
| Кавафис е сред най-обичаните от мен поети.Имам всички негови стихотворения, но на гръцки.Ще се постарая да преведа някои от неговите шедьоври, за да могат да се докоснат до тях и невладеещите гръцки език.За съжаление магическите слова на Кавафис губят от своята мощ и обаяние, когато бъдат преведение. Йонийска песен Туй, че потрошихме статуите техни, туй, че ги изгонихме от храмовете, не значи туй, че боговете са умрели О Йонийска земьо, тебе още те обичат, тебе спомнят още техните души. На разсъмване, в августовско утро вдишваш от жизнената им сила а понякога дори ефирна млада фигура, смътно, с бърза крачка над хълмовете ти минава. Константинос П. Кавафис (1911) Превел: Костас Симитис Редактирано от - Костас_Симитис на 21/12/2006 г/ 21:12:38 |
| Итака Когато тръгнеш нявга за Итака, моли се пътят ти да е далечен, изпълнен с перипетии и знания. От ластригоните и от циклопите, от Посейдон сърдития не бой се - такива в пътя нивга не ще срещнеш, ако възвишена остава мисълта ти, ако отбрано чувство душата и телото ти докосва. Ни ластригоните, нито циклопите, ни Посейдона разгневен ще срещнеш, ако ги сам в душата си не носиш, ако душата ти пред теб не ги възправя. Моли се - пътят ти да е далечен. И много да са пролетните сутрини, когато с толкоз радост и любов ще влизаш във невиждани пристанища. Да спреш край финикийски градове и много пъстри стоки да закупиш - седеф, корали, кехлибар и абанос, и всевъзможни тънки аромати, колкото можеш повече прекрасни аромати. В египетските градове да спреш, да учиш и да учиш от учените. Недей забравя никога Итака. Да стигнеш там - това е твойта цел, ала по пътя никак да не бързаш, че по-добре - години да пътуваш и остарял на острова да спреш, богат, с каквото в пътя си спечелил, без да очакваш нещо той да ти даде. Итака те дари с прекрасното пътуване. Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш. Но нищо друго няма тя да ти даде. И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала: тъй мъдър, както си сега със толкоз опит, навярно вече си разбрал Итаките що значат. Константинос Кавафис 1911 Превel: Стефан Гечев |
| Намесата на боговете Сега ще се случи това, после друго, а по-късно, след две-три години, такива ще бъдат нещата, каквито делата ни. Какво ще се случи по-късно, няма да мислим. Ние се мъчим все нещо добро да направим, а колкото по се стараем, по-лошо ще става, ще объркаме всичко така, че накрая ще бъдем във пълно смущение. И ще трябва да спрем. И ще дойде тогава часът, боговете когато ще се хванат на работа. Винаги те се явяват при нас, боговете. Ще слязат от свойте машини, ще спасят много хора, а други със сила внезапно ще грабнат от нас; и когато сложат ред на земята, ще си идат. А после - този нещо ще стори, друг - друго; след време и другите - кой колкото може. И всичко отново ще почне. Константинос Кавафис Превод: Стефан Гечев |