От домашния албум - любими снимки
Отиди на страница:
| Хм, Дания. Красиви високи мъже карат ролкови кънки по велосипедните пътечки, с куфарчета-дипломат в ръката. Русокоси майки карат колелетата по същите тези пътечки, за колелото като ремарке привързано сандъче, в него - пеленаче. Пред входовете, ако има домашно животно - е задължително огрооомно рунтаво куче или 10 килограмов котарак. Няма нищо проскубано, дръгливо или мръсно. А също и не видях кучета от дребни породи. Квартални градски гробища - да ти се прииска да легнеш там, че да не станеш. Отворени като парковете, скъсяват пътя често. Паркове с огромни тревни площи, езерца, пейки, народът налягал по тревата, чете си книжки. Музика се не чува. Глъч също. И велисопеди, велисопеди, велисопеди, наредени в редове, заключени, чакат високите руси мъже да ги яхнат. Над кошчетата за боклук закачени пластмасови кесийки, с картинка на куче, илюстрираща за какво служат кесийките. Едно наше момче там винаги си късаше от тез кесийки, да си завива в тях сандвичите. Имаше бол. Пластмасовите бутилки от безалкохолно ги връщаш в супермаркета за доста солидна сума. Предполагам просто ги прибират, не за повторна употреба. Бира в метални кутии - тц!!, не се продава (поне по онова време, сега не знам как е). Момичетата - руси, с розови бузки и сини очи, някои дори и с плитки, също принцеси от приказките на Андерсен. Имаха и трапчинки на бузите даже. Къщи на два етажа, с капаци от потъмняло дърво и орнаменти, на здрачаване имаш чувството, че ще изскочи отвътре някой приказен герой. Ами това си спомням от Дания. От калейдоскопа. |
Тази нощ ще е първата от 16 години, която ще прекараме толкова тъжно-самотна и без утеха, защото нашето мило дакелче Реди вече няма да ни посреща в къщи безкрайно щастливо, откъдето и да се завръщаме. Бяхме толкова щастливи заедно, а 16 години любов си отидоха изведнъж.  Погребахме го в една тъжна градина..... Натиснете тук И плачем. Душице мила , как боли за тебе, как боли....  Редактирано от - Сибила на 23/10/2009 г/ 03:24:14 |
| Сибила, скъпа! Благодаря за прекрасните снимки. С тая хубост ми напълни душата за цял ден. И... споделям болката ти. Знам какво е. Знам още, че след такава тъга повечето хора не искат да чуят за нов домашен любимец. Но понякога си мисля, че по-добре е човек да пребори болката и веднага да си вземе едно мъничко същество. |
Ооох, Сократе, толкова съм вцепенена от мъка, като по много скъп, скъп човек, той ни беше като дете, че едва уцелвам клавишите да напиша нещичко. Тешим се само с това, че той живя безметежен живот, пълен с всички кучешки радости - свободен, никога с каишка, обичан, разхождан навсякъде където сме били, освен в чужбина, спеше на собствено креватче с одеялце, хранеше се вкусно и беше веселяк.. и краят му беше такъв - отпадна изведнъж, сложихме го в болницата на системи уж да се подсили и да си го вземем, а той заспа и си отиде в съня си без изобщо да се мъчи. За нас е много пусто сега без него, а друго кученце няма да имаме, той ни беше последен и непрежалим. Когато болката позаглъхне, ще продължа с Дания, има още много за разказване. Благодаря ти за добрите думи.  |
| Ох, това е една неизличима болка, колкото и години да минат, все си го спомняш, остават ти няколко ярки спомена, сякаш клипове се въртят в съзнанието ти, и всеки път сърцето те пробожда и гърлото те стяга. И ако имаш друго животинче под ръка, прегръщаш го него и уж болката малко отслабва, но не съвсем, не съвсем... За второ животно - зависи. Имам познати, които рекоха - никога вече!, а имам и познати, които дори веднага си взеха друго, някои - след време. В интерес на истината тези, които никога не взеха, бяха хора възрастни, които повече не смееха да поемат многогодишна отговорност за едно същественце. Съчувствам и разбирам. Времето не лекува, само притъпява в случая. И моментите на болка се разреждат. |
Сега си разглеждам многобройните албуми, купища са, и установих, че почти няма сника, където да сме ние и него да го няма, ту само муцунката му се подава изпод масата /милият беше много ящен и сладокусник/, ту опашчицата, ту е целият - една шепа животинче, а с такъв характер - дори и махалата вече разбра и тъгува, той й беше като емблема, всички го обичаха. Не мога да повярвам, че го няма, все очаквам да се зададе отнякъде, къщата е пълна с неговите стъпки и присъствие. 16 години са това, |
Геновева, Шломо, благодаря ви, мили мои, вие знаете какво е, а сега отивам на една самотна разходка от нашите с него, ох, ще ми се скъса сърцето, но трябва...  |
| Ех, като си го припомня Чаро, лека му пръст... Мършав рижав сетер и огромен тарикат. Рече му се: "Чаро, марш в другата стая!". Послушно отива и веднага се връща. Изпълнил е заповедта. А да го видиш как след разходка си бърше лапите и муцуната в неговото си пешкирче... |
Ама този Реди, той си беше част от Форума, само дето нямаше ник и не пишеше тук. Колко снимки сме му гледали, в снега, с лалетата...  |
| Вече изминаха 10 дни, откакто най-милото, вярно, умно и сладко и единствено дакелче - нашето - го няма у дома. Болката не е вече така мъчително стягаща гърлото, но тия дни преминаха бавно, бавно, броихме ги по часове. Вече е само тъга, населена с безброй спомени, направих албумче, то стана цял, огромен албум и той е пак при нас. Дано е щастлив там, където отиде - и във вечните ловни полета да си има винаги вкусно кокалче /Караваджо!,  / и най-важното за едно истинско куче - да си има стопанин, комуто вярно да служи и пази, и да го обича, както обичаше нас,  Редактирано от - Сибила на 01/11/2009 г/ 00:32:06 |
Една от малкото му снимки с каишка, домакинята се плашеше от кучета, а той се съпротивляваше и се наложи да го отведем почти веднага:   |
