Искането за стопроцентово увеличение на заплатите като условие за по-нататъшни реформи на тези достойни наши съграждани е нещо, което всички нормални хора в тази страна би трябвало да подкрепят. Предлагам на медиите, които толкова активно се включиха в каузата с Либия, да се ангажират сега с тази много по-важна битка - например да почнат да раздават някакъв знак, който да слагаме на ревера си в знак на солидарност с учителите. Защото насреща стои една политическа класа, борбата с която няма да е много по-лесна, отколкото с Кадафи.
Тази държава не само арестува и бие младежите, които се опитват да спасят българската природа, и вместо да развива високите технологии се занимава с това да задържа блогъри и торентъри, а повсеместното усещане за обедняване гордо интерпретира като растеж и стабилност. Тя арогантно излъга учителското (а и лекарското) съсловие, като в една и съща година заяви чрез своя премиер, че пари за вдигане на заплатите няма и неразумните искания щели да разклатят бюджета. А в същото време въведе най-ниския в Европа 10 процентов плосък данък, с който преразпредели огромни средства в полза на богатите (за сравнение в либерална Америка той е към една четвърт). Впрочем реакцията е верижна, защото, ако се компенсират ниските заплати, както обещава социалният министър, пак ще трябват пари. А мерките в посока на минимизиране на държавата продължават. Да припомням ли и че наши войници все още стоят в Ирак, участвайки в една не само престъпна по смисъла на международното право, но съвършено нелепа и обречена война? За там пари има, за учителите - не. Въпросът не е в точната сума, която контингентът ни струва, а в принципа: докато един наш човек стои в Ирак, г-н Станишев просто няма право да твърди, че няма пари за образование и болници.