Все пак... ЧЕСТИТ ПРАЗНИК! на форумците-студенти! |
Наздраве и от нашия ледовит хъдзънски бряг В 1986 г. се уредихме с жената, с връзки - комсомолския секретар ни беше кумец - за срещата с Тато в НДК. Имаше страшно много желаещи, купон беше. На първите редове седяха студентите от МЕИ Ленин и ЮФ - същите, които през май 1989 ревяха по улиците "Турците в Турция, позор за родоостъпниците", а през юни 1990 заливаха Орлов мост със сини вълни и бяха блокирали университета, не ни пускаха да си извадим уверение за детска ясла. А веднъж едни ревностни юфисти искаха да ни изключват, понеже напуснахме след дълго безплодно чакане мястото на доброзорната среща с някой братски африкански лидер в 65-та ауд. На срещата с Тато, докато пак чакахме дълго да почне, тия колеги току рипаха и скандираха - винаги верни на партията, дето народа - там и ние, не на войната - да на мира... Ние срамежливо си седяхме на задниците и по едно време бяхме останали единствени, дето седяхме. И преди десети студентите не бяха единни като класа/прослойка. Камо ли пък привилегирована. Първо, поне аз, нямах пари (докато бях ерген) и се губехме пред оперените номенклатурчици и даже пред обикновените софиянци. Второ, губехме си безсмислено времето - и по вина на зашеметените си преподаватели, включая и автора Митко Денков, тогава асистент по (история на) класич. буржоазна философия на също толкова слабата лекторка проф. Е. Панова. Трето, публиката в университета (СУ) беше средно две класи под равнището от гимназията ми (Първа езикова във Варна) и дори казармата (връх Папия). Аз лично бях освободен от разпределение съгласно закона, понеже ме приеха аспирант. Нищо не дължа на никого за образованието си и никакъв безплатен обяд не съм ял, понеже родителите ми са плащали за него и понеже съм служил на отечеството бадева 2 г. и два дни. Исках да избягам на запад още в 1990 г, , но на изпита за Фулбрайт не ме пуснаха от фондация Л. Живкова (Кирил и Методий), пуснаха друг колега, който не се оправяше с английския - и той не замина. (Преди десети бяха нарочили трима отличника, в т.ч. и аз, да ходим в Солунския ун-т Аристотелис на обмен - но не ме пусна народната милиция - и хубаво стана де - то егати университета.) Като почнах да си пиша дисертацията, открих, че професорите в СУ не само не са ме научили как се пише, ами и почти нищо друго. Сам се образовах криво-ляво от четене на чужди езици (отпърво от междубиблиотечен обмен - с ксерокса на Валентините, с разрешение от един другар от МПБУ-то), сетне и от пътуване по света. Огромна, сравнима с Рибния буквар за нашите любомудри прадеди, за самообразованието ми роля изигра МС Енкарта и после Уикипедия. В последната дори почнах да списувам и аз, та се оказах един от активните списуватели. Завърших и масторска степен в Америка и даже с отличие и първенство, но и оттам не научих повече, отколкото от Енкарта и Уики. За ползата от нАуката - още преди да защитя ни водиха на лятна школа по марксическа философия в курорт Дружба. Заседания - в шедския, трапезата - в тогавашния р-т Черноморец. Имаше американски професори, имения руски иконоборец А. Ципко, един норвежец - него го водихме с група колеги на руски стриптийз в кръчмата във Виница - беше 1990. Една вечер дадоха прием - на терасата, с едни трепещущи желирани мезета, оная ми ти риба майонез, пасти - па те меки... та алкохол, та даже дефицитната тогава кока-кола в бутилки, 4-5 бр., за най-бързите. "Голема работа е туй нАуката" - просълзено шепнех на жената с гласа на доц. Денев от "Двойникът". За съжаление медения месец с нАуката мина бърже след защитата. Но от Студентския град, в който живяхме 12 г. - и като двама доктори и с две деца, и аз вече млад дипломат - имам най-хубави спомени. Вчера го гледах на Гугъл сателит с най-голямо приближение - вижда се нашия (последен от общо пет блока и десет стаи/апартамента) бл. 60 Г, вижда се и бараката зад 52 бл. дето Хан Аспарух (артистът Стойко Пеев) продаваше пържена риба. Сладки спомени. Ходехме си на гости по покрива, тополите зеленееха, кърищата към Околовръстното цъфтяха, по всички храсти пилци запели, стада заблели... Дойде време да сме и ние родители на студент - синчето е вече в трети курс (джуниър) в Карнеги Мелън, дето преподава и Младен Киселов (вж. съседната статия) - веднъж се срещнахме с него в Питсбърг да му дадем една пиеса от някой наш млад автор, пратена му от съгражданката му и наша приятелка Стефка Евстатиева. Детето поумнява вече, учи се добре, с две специалности е и си търси вече работа в консултантския бранш. Малката и тя вече държа първия си САТ и след година и половина отива в колеж. Да са живи и здрави децата, ние своето сме си взели вече. |
Еееее, Фичка ти изби рибата!!! Студентите по инженерство викали в подкрепа на партията?! А вий философите де бяхте бе, пич? . Добре, смях да става, днес е празник. Иначе и аз мойта дисертация я правих с голяма мъъъъъъка. Купих с компютър със собствени пари, купувах си софтуеър от Славейков. По 10-15 марки парчето, обаче ми даваха и гаранция, че ако е скапан дискът ще ми го сменят. Добре, че имах свестен ръководител и публикувахме статии в най-отбарни списания. И какво, пак нищо, мижава заплата и презрение. А да не казвам как ми беше през гладната жанвиденова зима с малко бебе в къщи. Късмет голям, че жената имаше щастлива ръка и Чичо Сам даде зелена карта. Иначе още щях да духам супата. И като дойдох в САЩ, хоооп, тези статии дет ги бях публикувал и мислил, че съм си губил времето, отвориха доста вратички. Всъщност един месец преди да тръгна си пуснах сиви-то на Монстъра и дойдох в САЩ с уредено интервю. Първият път не успях, стигнах до финала, ама взеха другия кандидат, имал по-голям опит. На второто интервю обаче ги тръшнах всички. Към края на четвъртия месец вече работех. Ха наздраве. Честит празник! |
Фичка, 1990-та година вече не се "бягаше" на Запад. * Не разбрах как си учил от Енкартата и Уайкипидията? |
Честит ни празник на сички бивши студенти и от мене! Какви славни времена беха, а? Ех, да имаха уста хижите около Филибето, та да разправят на сегашни и идни поколения за подвизите студентски. Верно, обичаме да си спомняме само за убавите неща, но...бехме млади. Къде останахте, чудни вечери, безброй желания неизречени... Наздраве! |
Ми то в България кой не си купуваше компютър със собствени пари? Ние скромно се снабдихме с компютър през март 1991, Правец 8, с меки дискове и с М88 принтер. . За 16-ка не са ни стигнали парите. И досега се чудя как съм могла да си напиша дисертацията на това нещо наречено Правец. При всяко отпечатване на файл съм чакала със затаен дъх дали въпросният файл изобщо ще се отвори. Не винаги ставаше, понякога от 5 пъти записан файл нито един не се отваряше. Това беше качеството на меките дискове на завода в Пазарджик. Проблемите от този род водеха и до добри резултати - ако файла с част от дисертацията ти не се отвореше, ти сядаш и пренаписваш изгубеното. Обикновено ставаше по-добре. BTW, за мен меките пазарджишки дискове бяха олицетоврение на целия соцреал бит на България. Като си помисля, всичките си семейни пари давахме за писала. Когато в 1986 спечелихме първото място с чичо ви Фичо на националния политически конкурс, провеждаше се в Търново, вече носех у себе си първото ни дете, сега студент в Карнеги Мелън в Питсбърг, получихме парична награда. Май беше около 250 тогавашни лева. Купихме си още на другия ден пишеща машина "Хеброс" от родния ми Пловдив. Не от магазина, разбира се, направо от завода. Тогава така се правеше - трябва ти пишеща машина, отиваш в завода, кожено палто - пак завода, обувки - разбира се, че пак там. 1986 година беше паметната в студенстския ни живот. Събитята ставаха толкова бързо, че не успявахме да ги обмислим дори. През март комсомолският вятър ни заведе в Приморско, в Международния младежки център, на седмичен семинар по въпросите на наркоманията и тютюнопушенето. Беше ужасно студено, стаите не се отопляваха и единствените топли мяста бяха ресторанта и залата за лекции, които не пропускахме, защото лектор беше професор Станкушев, чичо на журналиста Бойко Станкушев (до вчера мислех, че му е баща, но се оказа, че е само чичо). Станкушев тогава беше директор на болницата за наркомани и алкохолици в Суходол. Изключително сладкодумен лектор. И досега помня цифрата на официално регистрираните тогава наркомани в България - 150, казваше той. Колко ли е сега? След Приморско, и след дълго умуване на другарите от Комсомолското бюро на ФФ и разглеждане на успеха на всеки кандидат, и Фичо, и аз бяхме избрани за международен летен студентски обмен за един месец в СССР - по 10 дни в Москва, Ленинград и Киев. Беше месец април, Чернобил предстоеше. Въпреки него, никой от 11 избраници (10 момчета и едно момиче, и това, ако не беше избор с уклон на сексизъм...), 3-ма от тези 11 сега живеем в Манхатън, не се отказа да тръгне през м. юли. Нямахме информация какво точно е станало, пък и всички бяха жадни да видят света извън България, дори бил той и...СССР. Ръководител на групата ни беше Руси Русено, а негов помощник Олег Георгиев. Колегата Денков, написал горната статия, ги познава добре. Разбрах, че Олег работил в специалност философия. Помня, че беше завършил педагогика, колега с Бойко Станкушев (от един курс май), който пък се беше прехвърлил по незнаен начин от ветеринарна медицина в Стара Загора в педагогика във ФФ на СУ. Последното, по повод кой, какво и как е влизал в любимата Алма Матер. Дните ни в Киев бяха най-незабравимите в тази 1986. След глада в Ленинград, където нямаше нищо, ама абсолютно нищо за ядене, и след Москва, където преживяхме на богатите трапези на колегите ни, въпреки празните им магазини, в Киев се беше изсипал рога на изобилието. По улиците булочки всякакви, акуратно загърнати с целофан заради Чернобил, гранатовьiй напиток (истински, не като мастилото в Москва) ресторантите чудесни и празни (сякаш очакваха само нас), без никакви опашки, магазините пълни с храна, а в едно кафене правеха дори турско кафе на пясък. Водоноски задръстваха града и го миеха нонстоп, почти като в поемата на полоковник Орлин нам-кой-си "Ода за СССР", дето старата Белгия си миела асфалта си със сапунена вода. BTW, това вече е неактуална информация - за 3 дни в Брюксел не видях никой да мие улиците със сапун. Върнахме се в България и си заченахме сина, слава Богу, във Варна, а не в Киев. С онзи акъл, и това можеше да стане, но Господ явно ни е пазел. После дойде националният политически конкурс. В СУ взехме първата награда сякаш на шега (темата ни беше за частната собственост), а слушането на рефератите беше в Юридическия факулпет, в една от залите свързващи ЮФ с Филологическия факултете, с изглед към "Ялта". Първата награда в Търново, през ноември, си беше напълно заслужена. Нищо, че трябваше да говорим (да говори де, само Фичо говореше) 15 минути след като бяхме пристигнали и то първи от всички участници. Само няколко седмици след това се озовахме в зала 1 на НДК, сред овациите "винаги верни на Партията". Няма защо да го крия, дълбоко се срамувах от тези явни комсомолски подмазвачи, но в същото време поглъщах обстановката с огромен интерес. Някои от хората носеха и плакати, бяха се подготвяли изрядно по комсомолските си комитети. Никога не бях виждала толкова натегачи на едно място. Имаше два вида допуснати, поне от СУ - такива като нас, по няколко човека от всеки курс, и комсомолци, които получаваха достъп без проблем всяка година срещу викане и скандиране. Това е истината за сборищата на 8-ми декември. Викачите бяха отзад, обикновените като нас бяха на по-първите редове. Фичо е напълно прав - повечето крещящилозунги бяха от МЕИ. Нямаше как да го сбъркаме, хората стояха по вузове и често вузовете се надвикваха като на мач. Зрелището си го биваше, даваше храна за някои...антропологични мисли. Човек се чуди накъде да се обърне, толкова много неща вижда за първи път...А бае ни Тошо беше наистина забавен, смеех се искрено на някои негови реплика. Едно нещо му признавам - виковете на хората от МЕИ явно го дразнеха и той редовно им даваше знак да спрат. Такава беше студентската ни 1986. Останалите години, на 8-ми ноември, пиехме евтино червено вино на Орлов мост. Там трамваите все още вървяха, помня, че с пластмасовите чаши се качвахме за една спирка до Ректората. За супата на Кирил Нешев не си спомням. Помня синът му, който е от нашия курс. Помня също един негов учебник по Етика, в който случайно открих негово плагиатство от много, ама много стар, белоруски учебник. Беше чиста случайност, но си спомням как стоях шокирана и не можех да преглътна този факт. Нешев предаваше Етика на друфите факултети, във Филосфския имахме честта да слушаме по този предмет г-н Драмалиев и неговите комсомолкси подвизи из Париж. Беше много сладкодумен, и филми е разказвал, и какво ли не, но не съм чула дори една дума по предмета му етика. Преподавателите в ФФ бяха разкрепостени, но определено ни губеха времето. Другият знаменит случай на празнодумство беше проф. Елка Панова, чийто тогаваше асистент беше аторът на статията Денков. При нея всяка лекция започваше с обещанието какви невероятни неща ще чуем като стигнем до Хегел, но кой знае защо ситигахме винаги до спомените й за командировки в САЩ и нейните душевни вълнения да установи, че колегите й от женски пол във въпросния университет били...лесбийки. Беше 1985 и честно, не бях особено запозната с проблемите на алтернативните полови ориентации. Тъкмо бях преглътнала Платона по повод на "насладта от момчета и риба" при Ради Радев и ето ти на, трябваше бързо да усвоявам информацията за свободните нрави в САЩ. Господин Денков, написал тази статия, беше по-семпъл в свободните теми. След изрядни мечтателни мълчания той или ми/ни предлагаше да си прочета/тем домашната (като се изненадваше, че я имам/ме) или ни разказваше за симпатичната си щерка и първите й философски въпроси - "тате, а къде пишкат звездичките"? Честит празник, г-н Денков. И от мен едно признание - руската езикова гимназия "Иван Вазов" в Пловдив беше далеч по-солидна интелектуална школа в моя живот от 5-те ми години във философия в СУ. Когато тръгнах да пиша дисертацията си установих, че за 5 години нито един мой преподавател не си беше направил труда да ми каже как се пише статия. Пък и изобщо как се пише, какво е това писането. Научих го сама, в БАН, в процеса на писане и бришене на Правец 8. Половината от времето пък бях без научен ръководител щото първият ми такъв, от СУ, Асен Давидов, взе, че се разсърди, че ми публикували статия без негово знание. Както си говорихме приятелски, той ми каза след тази новина: повече не съм ти научен ръководител. С детския си акъл помислих, че се шегува, но се оказа болезнена истина. А въпросната статийка беше излязла в някаква брошура след една БАН-ска конференция. Не знаех, че за подобен факт трябва да предупреждавам научния си ръководител от СУ. На това също никой не ме беше научил. Статията нямаше нищо общо със заниманията на Асен, беше част от работата на секцията ми. Такива ми ти работи. А иначе, Асен Давидов имаше един интересен спецкурс от който научих далеч повече отколкото от хора като Елка Панова и Драмалиев. Другият знаменит спецкурс пък беше на Исак Паси - за Киркегор, Шопенхауер, Ницше и Фройд. Провеждаше се в 65 аудитория, бяхме записани само 15 човека, а залата се пукаше по шевовете си, когато той говореше. Като казах Паси - това беше почти единственият лектор, които действително преподаваше предмета си Естетика. Част от това което не научих от Елка Панова го чух от Паси. Друг такъв преподавател беше Ради Радев. |
Простете ми, уважаемий Фичка и уважаемо Нелче, ама ке ви молим да наблегате повеке на спомените от студентските софри, а не на първите места на конкурси, дето все вий сте ги заемали. Щото, като гледам, те я са политически/демек, успоредни на линията на Партията/, я па на 8-ми декември с връзки/ако, че секи нормален студент бегаше като дявол от тамян от тез срещи/вий сте успевали да се срещате с Тато, та лично да му благодарите за грижите на Партията. И не, че от курсовете по марксическа философия или международнийо студентски обмен, на които вий сте биле па на първи коридор, не си личи ващо крещящо превъзходство над останалите студенти, но все пак...бъдете по-скромни на този ден поне. Наздраве! |
Обичам точността. Малки поправки: 1. Семинарът в Приморско беше всъщност инициатива на трезвеническото дружество в СУ, а начело на него във ФФ беше първа братовчедка на Фичо. По соцреалистически обичай тя предложи на братовчед си, жена му, приятелката си с която живееше в една стая в общежитието и две момчета, техни приятели, да отидат с нея в качеството им на трезвеници. Така формирахме "трезвената" група на факултета ни в Приморско, нищо, че никой, освен въпросната братовчедка, не беше член на дружеството. 2. На 8-ми декември 1986, в зала едно, освен "винаги верни на Партията" имаше и още един постоянен лозунг - "не на войната, да на мира". Комсомолците с плакати, в задната част на залата, бяха управлявани от един другар, който викаше лозунгите пръв, а другите го следваха. На плакатите им пишеха от кой ВУЗ са. За бай Хасан: 1. Както вече казах, винаги се придържам към истината. В СУ желаещите да отидат в зала 1 на НДК бяха винаги 10 пъти повече от удовлетоврените. Прдлагаха на хората след това да отидат като викачи, но за точно тази дейност нямаше никакви желаещи. 2. Мога да разкажа и за преживяванията ни на Мальовица (два пъти) и Стрелча в ловната хижа, дето целият курс ни курс беше поканен от комуниста ни състудент Митко Грозев (племеник на Геро Грозев), но няма смисъл. Митко пък беше дошъл в нашата специалност след 3 години "мъка" в специалност физика. На Мальовица, например, се носеше славата на Фичо как сложил жена си да спи, после отишъл в кръчмата на хижата, при мъжете, ударил две и затанцувал юнашко сертаки. Фичо, сертаки??? Тез ми ти "мъжествени" приказки са малко далеч от истината, разбира се. Лично аз си спомням, например, че този който ги разказваше кой знае как дойде в стаята ни, легна на съседното легло и беше толкова пиян, че се беше завил с дюшека вместо с одеялата. Видях това едва на сутринта - приличаше на руски богатир, не на човекоядец от приказките, с един крак на земята, а с другия на голата пружина и дюшека връз него. Бат Кондьо му викахме, щото беше на 25, имаше- нямаше 120 килца, беше от рабфак, и стана избраник на комсомолците за Московския университет. Изпратиха го там на обучение, поради липса на други желаещи и въпреки повсеместните му двойки и тройки в първи курс. Добряк. В 1986 ни посрещна в Москва и с радост се похвали за самостоятелната си стая (това там е лукс) и на кутиите с френски парфюми. Там не се купуваше един парфюм, а цяло кашонче. Търговията му процъфтяваше. Да ги пипаш що мъчеха човека с тази философия, а не го оставяха да се развива природно и каквото му душата сака. Искам да кажа, запиванията на подобни места не бяха едни от хубавите ми преживявания в СУ. Имаше далеч по забавни в самия университет. Редактирано от - Нели на 08/12/2007 г/ 08:36:47 |
Gaudeamus igitur Juvenes dum sumus Post jucundum juventutem Post molestam senectutem Nos habebit humus. Let us rejoice therefore While we are young. After a pleasant youth After a troublesome old age The earth will have us. Ubi sunt qui ante nos In mundo fuere? Vadite ad superos Transite in inferos Hos si vis videre. Where are they Who were in the world before us? You may cross over to heaven You may go to hell If you wish to see them. Vita nostra brevis est Brevi finietur. Venit mors velociter Rapit nos atrociter Nemini parcetur. Our life is brief It will be finished shortly. Death comes quickly Atrociously, it snatches us away. No one is spared. Vivat academia Vivant professores Vivat membrum quodlibet Vivat membra quaelibet Semper sint in flore. Long live the academy! Long live the teachers! Long live each male student! Long live each female student! May they always flourish! Vivant omnes virgines Faciles, formosae. Vivant et mulieres Tenerae amabiles Bonae laboriosae. Long live all maidens Easy and beautiful! Long live mature women also, Tender and loveable And full of good labor. Vivant et republica et qui illam regit. Vivat nostra civitas, Maecenatum caritas Quae nos hic protegit. Long live the State And the One who rules it! Long live our City And the charity of benefactors Which protects us here! Pereat tristitia, Pereant osores. Pereat diabolus, Quivis antiburschius Atque irrisores. (vers. C. W. Kindeleben 1781) Let sadness perish! Let haters perish! Let the devil perish! Let whoever is against our school Who laughs at it, perish! Малко разбъркано но това е!!! Купон му е майката!! Сега и завинаги!!! |
Нели, Нели, ами нали СУ-то е най-великият Университет в България? Пък ти тъй да го плюеш? И хайде не си криви душата, вий философите бяхте най-верните чеда на Партията. * Моите съболезнования за мъките ти с Правец 8. Иначе на "меките" дискове им казвахме пет инчови дискети, макар че са малко по-големи от пет инча. * И аз съм бил в СССР, ама какво съм правил ще кажа на Чичо Фичо в удобен случай, когато не си наоколо. * Хайде пак наздраве и от ветровития град. |
Честито на студентите , да не допускат да ги употребяват..Излишно е като съвет . Вече имат опит как нагло ги употребиха след 89 год. Болшинството от тях , първото което ще направят , е да се спасят от ТАЗИ страна. Където народът – там и ние, това е измислица. А това е лъжа. , Той напътстваше младежта, подхвърляше вицове за себе си и за строя. Тъпи, но всички се смееха като на празник - отначало насила, а после със заговорническа задушевност на празнуващите, които нямат кой знае колко общо с народа. Това беше очевадно за седящите в деловия президиум партийни бонзи и за наследниците на бонсистите в лицето на комсомолския актив в залата. Не толкова очевидно, но не по-малко реално, то важеше за повечето студенти” Това е лъжа.Това е абсолютна лъжа.Бил съм в НДК от 80 до 85.Автора нагло лъже. Тато си беше и ще остане в историята , като държавник и политик , по време на който България е постигнала забележителни успехи.Изминава второто десетилетие. Само 11 % са на стандарта от преди 89 год.Ужасяващият демографски срив , само показва.Където е ТАЗИ държава , българите изчезват. |
Не мога да не се съглася с Асан : всеки средно нормален студент бягаше като луд от такива официални срещи с Тато и братски лидери. Ама, да използваш връзки, за да си вземеш пропуск за такова мероприятие - говори много |
Честит празник! Манхатънското семейство си е написало домашното. Как пък не им хрумна при толкоз много употребени символи, да разкажат една весела история. Сигурно щото времето е било мрачно и тоталитарно. Даже колата била дефицитна. Кошмар! С връзки се бил уредил на среща с Тато! Егати натегача! Ний гледахме да се спасим от всякакви официални "мероприятия" - срещи, факелни шествия. И напълно безопасно успявахме. На Нели пък дискетите били меки! То бива, бива, ама и малко срам не е лошо да има човек. |
Чак пък най-верните чада на партията. Ние? Философите? Нивгаш. Писала съм го и друг път - има разлика между завършилите философия. Фичо и аз сме от тези, които са влези на общо основание. Ако философия завършваха само хора като нас, то курсът ни щеше да е само от отличници, и само 15 човека. Но не би. Ние завършихме 45, защото трябваше да се натикат по вузовете комуняги като въпросния бат Кондьо и още 10 рабфакаджии на които им викахме "римския легион". Имахме поне още 10 дошли от други специалности като гореописания Митко Грозев или сина на споменатия преподавател по етика Нешев (той пък дойде от специалност математика). Имаше хора които не знаехме дори изобщо са държали кандидат-студентски изпити - като дъщерята на Емилия Минева, Силвия, (не знам дали е още в ФФ, Денков да каже), която пристигна по средата на годината от...никъде. Много обичам да пиша истината такава каквато е. Пияндурските истории, разказвани в пресилено-весел стил, са ми противни. Живеехме в немотия, това е истината. След като си плащахме наема за квратира от около 50-60 лева ни оставаха най-много по 50 лева от домашните пари плюс стипендията за успех. Всичко това излиташе от джобовете ни в първата седмица (признавам, че по кръчми и ресторанти) и после карахме на хлебчета от студентския стол:-) Ракията по партитата миришеше на терпентин, виното Памид от 90 ст. имаше утайка и беше противно. Като попадахме на по-засукани места, току от нечий джоб се изтърсваше пищов. Последното е истина, бяхме на гости на щерка на редактор на столичен вестник. Не казвам, че беше лошо, защото бяхме млади и влюбени, и учехме там където сме мечтали, но определено беше немотия. Време на кризи - без ток, без телефони (хората масово нямаха телефони, особено младите семейства), смяна на имената на турците, все нещо липсваше по магазините. Бях сериозно изплашена, че фамилията Хаджийски ще искат да я сменят и тогава не виждах изход. Вие бихте ли се съгласили да ви преименуват бе, другари? Що се отнася до мен - никога, само през трупа ми. Лично аз преживявах тези неща в България болезнено. Допускам на някой да не му е пукало. Редактирано от - Нели на 08/12/2007 г/ 08:21:24 |
Бай Хасане, пак аз си спомям как след всяка осмодекемрийска софра се събуждах почти оженин и после се спасявах с позорно бягство. . Съпротивлявах се яко, дипломирах се като ерген. Еееех, де гиди млади години. Какви спмени ми напират в душичката да ви разкажа, ама няма, щото пак ще ме изхвърлят от форума. |
Айде, айде, най-големите надежди на Партията отиваха да учат философия. Ти остави това, ами я кажи защо не пусна Фичката сам на екскурзията у братската държава, а ти да си беше останала да се готвиш за конкурсите. |
Мии..той не ме пусна да остана сама в България. А иначе, ние определено не сме били особена надежда на Партията. Когато тя, Партията, решеше да покани такива като нас отговорът беше: "Член? На коя Партия, бе, Алекси". Алекси беше един партиен образ от 17 годишната си възраст. Погледнеш го и веднага решаваш, че не щеш да си член на Партията Му. Приятна вечер, не знам колко е при вас, но тук е вече 1 и половина през нощта. Редактирано от - Нели на 08/12/2007 г/ 08:28:34 |
Аааа, пак лъжеш. Ти не си искала да го оставиш сам за да не стане руски дудук. * Хайде пак наздарве и лека нощ. Дано да сънувам сънища за едно време по осми декември. |
Честит празник на всички бивши и настоящи студенти! Готино си беше, няма какво да говорим. Човек като е млад, и палките на милицонерите приема за майтап. Едно време след големите купони в "Универсиада" "България" и други тогавашни зали, обръщахме всички кофи за боклук и отваряхме работа на конната милиция тогава, гонеха ни с конете. |