Отиди на страница:
| Малиии coup de grace за българската народопсихология. Добре че автора е българин иначе как щехме да то препцуем, чак бъбрека щеше да го смъдне.(According to Danko Hairsyzina, as cited in Konstantinov, 1894). |
| Круела! Макар и със закъснение - вярно, нямаме си такива женски образи, ама вземете се идентифицирайте с Атинянката Таис, чудесен образ, създаден от Ефремов за възслава на любимата жена. Виждал съм я - макар и на стари години, все още имаше излъчване милата кака Таисия. |
| СКУЧНОВАТА ПРИКАЗКА 02.2.2006 г. 07:03:35 Ами...родил се там по едно време един човек който се казвал Славейко. Родил се в бедно но прогресивно селско семейство. Растнал той, както си се расте. Ритал футбол по ливадите, купувал си лимонада и вафли в хоремага когато му давали по десетина-петна'йсе стотинки, чел книжки, гледал телевизия и си мечтаел да стане НЕЩО. Минали години, както предположихте. Славейко бил отличник и понеже неговите родители много искали да го видят да стане НЕЩО го изпратили да учи в техникум в окръжния град. Купили му там униформа, книжки, туй-онуй и го изпратили на квартира при един вече станал НЕЩО техен съселянин. Ами...учил там нашият науките, научил се да пуши даже и как да сваля мацки, попридобил известен шлайф и видял че в действителност тоя ми ти техникум въпреки че му дал, дето викат хората престижен занаят, не е онзи трамплин дето ще го направи НЕЩО. Амбицирал се нашия и решил да ходи до столицата и да става вишист, щото като погледнеш Надежда я приеха, Снежа я приеха и даже Найден капута го приеха, а с к'во пък наш Славейко е по-долен от тях, а? Така де, защо те да могат да стават НЕЩО, пък той да врътка отвертките из МПС. Няма да стане тая. Взел, значи, няколко частни урока, понапънал се нашия и както знаем трудолюбието се възнаграждава. Приели го в Лесото ( не в държавата при която ударението е на първото о, ами лесотехническия, де, дето се прозинася с урадението върху е-то ) и той окрилен взел бързия влак за столицата облечен в чисто нов костюм и тананикайки си "Пред нас са блеснали житата". Успял да се уреди в общежитие даже, което не било кой знае какво и на всичкото отгоре за съквартирант му се паднал някакъв съвсем отвинтен модел от Берковица който вместо да учи, както му се подобава правел разни гимнастични упражнения. Връткал оня ми ти бабанко по 65 лицеви на ден, разтягал пружините като поркан руснак хармошката, вдигал пудовката ту с дясната, ту с лявата ръка, пухтял значи тоя ми ти халосник, като астматик и изпълвал мъничката стая с миризмата на прясна младежка пот. Неговата мечта, за разлика от тази на Славейко била да стане не просто НЕЩО, ами НЕЩО участуващо в конкурси за хармонично развито тяло и евентуално световен шампион по културизъм. Ами...разни хора, разни идеали, дето вика класика. Всеки си е башка луд. Докато берковеца се борел с железата, нашия учел упорито, взимал си изпитите и накрая успял да се дипломира, макар и с не кой знае колко респектиращ успех. Взел дипломата Славейко, показал я и на гордите си родители и на стрините и на вуйчовците. Вдигали там тостове, викали: Айде, харалия да е. Щипали го бузите, потупвали го по рамената, ама наш Славейко нещо пак намръщен леко. Хем му е гот, значи, ама хем пък не му се ще да си пропилее младоста по горите. Явно, значи, не туй НЕЩОТО. Стоял там, два-три месеца на село. Поизпразнил зимницата на мама и тати и решил пак да се връща в Софето, щото някак си бил свикнал със светлините на големия град. И трамваи там и тролейбуси, па и метро има, да не говорим за това че ако ти се ще и на театър можеш да отидеш и на опера, па даже и някое спортно състезание да видиш. А на село - к'во? Ами тъй де. Крави там някакви, един идиотски бар (то еба ти бара, ама така му е името) в който познаваш всеки и в който ти е толкова скучно, че чак ти иде да хвърлиш нещо по флегматичния барман. Е, върнал се значи Славейко пак в София. Завъртял се насам-натам. Подал си резюмето по разни организацийки с внушителни имена. След като никой не му се обадил, подал си го и на такива с по-малко внушителни имена, ама пусто на никой не му трябвало лесничей. Да беше барем озеленител там, да ходи и да аранжира градинките, пък то с тая ми ти горска специалност? Ех, пусто...хванал се най-накрая Славейко да работи в една видеотека, ей така временно значи, докато излезне НЕЩО по-така, щото все пак трябва да се плаща наем, да го еба, трябва да се кльопа, пък и ако искаш нещо и мацка да забършеш...а бе ясна ви е картинката. Макар и не кой знае колко добре платена работата барем му давала там един екзистенц минимум, колкото да не умре от глад. Под сурдинка ще ви кажа, ама недейте казва на никого: Той комай и нещо от време на време и наркотици продавал...за хайверче върху хлебчето, ама си правете пас, защото знаете колко са строги законите и как за едни такива работи могат да го окошарят като едното нищо и тогава ще видиш как НЕЩОТО хептен няма да стане. Превъртал значи нашия, неизвъртяни филми, давал касети и дискове под наем и тъй като не било кой знае колко зает магазин успял да изгледа абсолютно всичко което видеотеката притежавала. Ако погледнеш, нищо особено. Нито морен вода пие, нито разни итиалианци го заключват и не му дават да отиде и да пикае даже, нито норма гони. Не бе, не...други биха му завидили даже на рахатлъка, ама Славейко пусто не е от тия дето ще се задоволят с малкото. Той си е решил да стане НЕЩО и туй то. За случая даже и се оженил за един каликандзер с целулитно туловище, лош нрав и отвратителен, хрипащ като на върл тютюнджия глас, ама пусто тя имала свой собствен апартамент, което моментално значело: Чао вафло "Мура" и бозичке за закуска, чао шкембенце за обяд, чао и аскетски импровизирани гостби за вечеря. |
| СКУЧНОВАТА ПРИКАЗКА 2 Създадено: 02.2.2006 г. 18:53:48 Ако си спомняте, още в началото споменахме, че нашият Славейко бил, дето викат хората, амбициозен човек. Не се примирявал, един вид, с грозния факт, че е незабележим и това някак го яло много жестоко вътрешно. Все едно имал душевна кучешка тения. Как може, значи, разни невзрачни типажи да станат политици, артисти, художници и да пише по вестниците за тях, да ги дават по телевизията, а наш Славейко ей така да тъне в блатото на посредствеността? Не върви някак си. Да де, ама нито дух някакъв в бутилка да се появи, ни приказна фея с вълшебна пръчица, ни даже там някакви си по-второстепенни приказни персонажи да скочат в живота на нашия герой. Ами то и затуй, както самите вие виждате и самата му приказка една такава скучноватичка. Нема, братче, ни летящи килимчета, ни шапка невидимка, ни петролна лампа за потръкване. Вместо ефирна принцеса, някаква си там лельоподобна булка със семпли изисквания от живота. Вместо царство там, или барем някакво си престижно парламентарно местенце - затънтен видеошоп със затихващи функции. Вместо пирове, лов на бекаси с подбрана компания и разни героизми - сив делник, оцветяван само с наркотика на някоя и друга холивудска приказка на малкия екран, която да държи духа му на необходимото приповдигнато ниво...щото иначе, нали гледаш...пълна скука, говеда, кал и такива ми ти прозаичности. Никакви светли лъчи, магични преобразования и даже и шестица от тотото не се появява в тоя ми ти живот. А Славейко както казахме си искал НЕЩОТО и туй то. Ще се мотка, един такъв начумерен из хола, ще се върти насам-натам, па ще извади трескаво някоя дебела книга от библиотеката. Ще попрелисти няколко странички с разсеян поглед, па после ще отиде да извади една бирчка от хладилника в кухнята. Ще седне пак на фотьойла и ще прелиства там онова ми ти високо интелектуализиращото четиво, ще пъшка, ще сумти и все в онова бляскаво бъдеще в което той е НЕЩО му е акъла. Не може да се примири тоя ми ти човек с реднишката си съдба и туй то. Булката му го гледала, гледала и започнала да се притеснява жената. Ами здрав, прав, с образование и диплома мъж си има, пък то гледай го как се мъчи човека. Жалостива била тя, пък и си го обичала, в края на краищата. Като щастието не каца на рамото ти, ами ще го търсиш, бе. Ще се въртиш като пумпал, ще преораваш телефонния указател, ще посещаваш тоя и оня...ами тъй де. То не може само да седиш там, да четеш Бердяев и да очакваш някой да дойде и да ти каже:Айде, Славейко, ела да те направим НЕЩО. Не стават тия неща така даже и в скучноватите приказки. Тъй де. Та, Изабела ( така се казвала жена му, както и вие самите предположихте) сложила там онова ми ти корекомско палтенце от младежките години, обула мрежестия чорапогащник, начервила се там, сложила сенките и хайде при вуйчо. Той не бил баш вуйчо, защото в действителност бил вуйчо на майка и, ама тя така си му викала от малка. Човекът не бил, да речете министър, главен прокурор или генерал, ама все пак бил човек с положение и цялото изабелино семейство го смятало за гордостта на родата. Той по байтошово време бил отговорен редактор в един от ония многотиражни вестници, и тъй като имал достъп там до ония мистериозни куфарчета, сега, в новите години, взел че сам си спретнал свой си вестник. Не да кажеш, нещо като "ДУМА", "СЕГА" или "ТРУД", ама ежеседмичник с много националистично съдържание, който макар и със сравнително скромен тиражец си имал своята вярна читателска маса. Ама друго си е, като те питат: А бе, ти с какво си вадиш хляба? да можеш, уж така небрежно да подхвърлиш: Аааа, с нищо особенно. Просто притежавам вестник. Та, влезнала Изабела в кабинета. Разцелували се, както му се подобава. Поразменили обичайните: Много си отслабнала...Амииии същата съм си...ти си тоя който не е мръднал...ами как е вуйна...и такива едни междусемейни монотонии. Когато дошло време да се мине на директния повод за визитацията Изабела не се сдържала и заплакала: - Не знам дали ще ме разбереш, вуйчо, ама за Славейко съм дошла. Линее ми нещо мъжлето. Вяхне и се съсипва и ей тъй като го гледам и на мен ми се свива сърцето. Ами, в края на краищата учил е човека толкова години и не че ми е мъж, ама много е интелигентен, вуйчо. Знаеш го, де, пък какво съм седнала баш на теб да ти разправям. Като седне да ти разправя за траките там, за готите, за Сердика и за величието на българския народ, а бе направо да ти се накокошини кожата. И сега, бива ли един такъв интелигентен човек да гние в някаква си барака и да изпълнява прищевките на разни перверзни типове? Не става нали? Та си викам, не може ли, така при вуйчо, нещо...ако се отвори разбира се...то не че той не може всичко, ама все пак нещо дето е по-така, нали разбираш. - Ами, Изабелче, душко, знам че твоя е доста педантичен и си пада граматик, та имам тук при мен едно място за коректор...той не че нашия е лош, ама ще се пенсионира тая година....та няма да е лошо да го видим как ще се справи наш Славейко. Доведи го утре при мен и...а бе, не ти гарантирам, ама каквото зависи от мен - ще го направя. Леле като преродена станала тая ми ти Изабела, зъбите и блеснали като калник на "Харли Дейвидсън", очите и станали като на дете получаващо подарък от дядо Мраз, а пък устата и останала отворена като на олигофрен с хрема. Па в един миг като се хвърлила на вуйчата, значи...а бе, да не ти разправям. То били прегръдки, целувки и благословии...мани, мани. Върнала се, значи, в къщи Изабелчето летейки (ама по пътя не забравила да купи бутилка шампанско и една торта от 15 лева) и право при Славейко: -Познай-вика- какъв ще си от утре? Гледал я нашия, ту в лицето, ту в корема, вдигал вежди и рамена и никакво предположение даже не направил. -Ами коректор във вестника на вуйчо, бе, душа! А кажи сега че Муци не мисли за теб...дай сега една цунка...мцу, мцу, мцу, мцу - издала розичка от устни към нашия Изабелчето. Ей, станало му драго, де, не можем да отречем. Затрепкало му сърчицето, значи и въпреки че може би и това не е онова НЕЩО, все пак си е интелектуален труд. Ще сложиш значи костюмче там, ще седнеш на бюрото и ще ти пращат там ония ми ти капацитети материали и ти там като митничар с махмурлук само ще драскаш с калема по ръкописите им: Тук/запетая, значи, там тире, това многоточие, в действителност не трябва да е многоточие ами...хммм... Е, верно малко скучновата излезна тая приказка, ама пък и аз не ви обещавах нещо друго, нали? То, ония дето не са скучновати пък, да ви кажа правичката не са и истина и не се случват на истински хора. Повярвайте ми. Това там - джуджета-рудари, стъклени пантофки, тикви-каляски... my ass...с тия неща можеш да омаеш само я някое детенце, я максимум някой възрастен, ама който е на ниво "привърженик на партия Атака". |
| Грациане! Жал ми е за теб. Какво ли се е случило, за да пречупи така душата ти и да я напълни с толкова горчилка? Боли ме за теб. |
| Моето скромно мнение, в което винаги съм вярвал, е че ние, българите, не виждаме ангели, а само дяволи. Самите ние се гордеем с това, казвайки с радост, че сме големи гяволи! Дори и някой заблуден ангел да кацне на лявото ни рамо, ние не го усещаме и отново мислим, че това на нас няма как да ни се случи и пак се вторачваме в нашия вечен ад... |
"Нищо, че е дълъг-нека да е дебел!"/Р39/  /за Прехода към Демокрация в България става въпрос, де, а НЕ за друго!/ |
| КОГАТО БЯХ "POSTER BOY" НА ТУНЕЯДЩИНАТА Наистина, има хора, които просто бягат от отговорността да се грижат за собственните си дела, сигурност, реализация и дори инотонационна среда. Те предпочитат друг (най-добре - онова ми ти абстрактно чудовище, дето му викате Държавата ) да го дундурка и да му подсигурява там, един екзистенц минимум, докато той се занимава с любимите си интелектуалщини. Как така, значи, да го еба, Гунчо ще трябва сам да си търси работа? Ами къде, къде, по хуманитарно е, вместо да подава там разни молби, автобиографии, референтни писма и даже разни такива ми ти изгъзици като резюмета, циркове-вити ли там( дето им викат на едни такива автобиографии, ама по-бамбашка...а бе, си ебали майката тия, какво ли няма да измислят за да ти разгонят фамилийката, значи) и т.н.т. да го спре там някой спретнат милиционер, докато се мота из улиците мислейки си за разни интелектуални неща и да му каже: Да ви се представя:старшина Марков. Я, ако обичате, си дайте паспорта, другарю, да видиме къде работите, защото не може то така...ъъъъъ...да се шляете безсмисленно из улиците. Вие сте член на работническата класа и като такъв трябва да работите някъде. Ясно? Ако не си намерите сами работа, ние ще ви намерим и ще ви въдворим(помните ли я тая дума, а?) някъде на работа, по наше осмотрение. Ще се чеше по темето Гунчо, ще поповдига смъкващия се панталон, и ужким ще се муси пред милиционера там, ама ще му е кеф иначе, че ей на...гледаш ли...грижи се, значи, дръжавата за него. Щото нали знаете? Като няма дяволът работа и почва да си ебе децата. Та и онова на което му викаха ДЪРЖАВАТА по ония времена, се грижеше да не би случайно някой да остане неангажиран в кипящия строеж на Новото общество...е, сега, ако пък се окаже че човекът е дегенерат там някакъв, ами хубууу, бе и за това си имаше лек - хайде в джипката и на "курорт". Да видиш как ще бачка нашият, та чак ушите му ще пращят на саботьора му със саботьор. Кой каквото ще да ми разправя, аз ги помня тия времена. Даже веднъж, току що връщайки се от работа на морето ( даже и когато бях средношколец и после-студент, всяко лято работех) бях заснет с мои другари от екип на БТ седящи на теферич на масичка в едно заведение дето му викаха "Домът на покойника" и как пия някакви разхладителни напитки. Аз, въпреки че през онези години имах излъчване на вражески елемент (афро прическата ми директно ме запокитваше в лагера на враговете на Родината, без даже и да се броят другите ми негативи), не само че учех, но и работех, както ви казах, а тия ми ти капути, без да питат "Може ли?", "Имате ли нещо против?" ще ме заснемат, да ги еба, като "постер бой" на тунеядщината...ама, к'во сега да ходя и да ги съдя ли? Ами, ами...попсувахме там, след като го гледахме туй ми ти "АГИТТАБЛЕНО ПРЕДАВАНЕ" и толкоз. Та този екип от интелектуални телевизионни пропагандаторни работници, както се досещате, имаше за цел да критикува тунеядството и умишлената безработица на която се отдаваха доста хора от онези времена. Ами, ако помислиш, някои от тях (предимно дребни шмекерчета) си имаха разкошен поминък. Ще "менкат" там динари, долари и драхми с ахмаци-западняци пред "Александър Невски" и само с един "удар" ще направят повече отколкото ако отидат и се бъхтат в някой социалистически индустриален гигант. Ами тъй, де...прагматици хората, в края на краищата. Да, ама, аз, Мики и Весо Шведа ( дето и тримата бачкахме или съответно учехме) бяхме заснети като дивианти, а тия дето им викаха тогава "чейнджъджии" - не ( те по принцип бяха с по-аграрни физиономийки и някак си нямаха онази визуална презентативност необходима за ярко заклеймяване на "отявлен враг на трудещия се народ). Бас държа, че в момента повечето от тия ми ти тогавашни "гяволета" или са "мутрирали" или пък са в хора на недоволните, плачещи със силен глас за завръщането на СПРАВЕДЛИВИЯ СТРОЙ, през който те можеха да практикуват "индивидуален капитализъм", а не като сега, да го еба - чейнджбюра на всяка крачка, банки там, а бе мани-мани...развалиха им на хората гилдията и туй то. |
| ТАЗИ ДЪРЖАВА ПОСТОЯННО ИСКА ДА МЕ ЦАКА (но и аз съм един, значи...а бе... мамата си трака) Не знам вас как ви третира държавата България, но аз откакто се помня винаги съм имал проблеми с нея. Е, може и да е кофти късмет, може и да е въпрос на тарикатлък, а може пък и да е наистина калпава онази машина която сме свикнали да наричаме по инерция ДЪРЖАВАТА. Айде, да кажеш това че ме изпрати трудовак, ееее... времената бяха такива. Деляха ни на благонадежни и неблагонадежни. Айде, пак с времената да извиним и факта, че нейните репресивни органи ме намираха за несимпатичен и всячески се стремяха да ме приведат в изряден и подобаващ на социалистически младеж външен вид. Айде да отминем и факта, че в годините на "раздаване на жилища" трябваше да спим в една стая аз, сестра ми, майка ми, баба ми и дядо ми и да си пиша домашните под тактовете на вечно тракащата шевна машина на баба ми, която горката, си вадеше очите да заработи някоя и друга стотинка в късните часове ( след като се преберяха с дядо ми капнали от ежедневното събиране на стара хартия из магазините на София, за да я предадат на "Вторични суровини". Айде, великодушно да им простя и факта че ме третираха постоянно като "второкачествен продукт", благодарение на факта че съм бил син на изменник на родината. Онова което, обаче, ме вбесяваше най-много и което едва ли ще им простя беше унижиението което трябваше да изпитвам всеки път когато трябваше да поискам нещо съвсем, ама съвсем редно от нея. Ей, вие да не си помислите пък, че съм искал кой знае к'во? Нито съм искал, повярвайте ми, да ставам народен представител, нито пък дипломат или посланник. Не бе. Трябваше да им се моля за да ме приемат на работа, да речем, или за да ми отпуснат стипендия, за да ми дадат купони за стол, за да ми дадат жилище под наем и изобщо за всичко, бе. Най-гнусното обаче, най-низкото и онова заради което вечно ще бъда огорчен беше факта, че ме накараха да им се моля, представете си, да се оженя за ЖЕНА СИ! Да, бе...другарю еди кой си, моля да ми позволено да встъпя в граждански брак с Гордана Мишковска, която е гражданка на СФРЮ. И на всичкото отгоре, след това и бях принуден да подпиша и декларация: Декларирам, че ако ми бъде разрешено да се оженя, това няма да е предпоставка за изваждане на задграничен паспорт и т.н.т. Представяте ли си? Сигурно на по-младите всичко това им изглежда ташак. Сигурно по-старите си викат: Ами, какво сега? В края на краищата, нали са ти разрешили...разни такива "ами а'ре с'а какво раздуваш балона", като че ли кой знае какво. Да бе! За вас може и да е не е кой знае какво, но за мен това беше преломен момент. Тези десетки молби и автобиографии, попълвани на крак из коридорите, тези робски "Моля, да ми бъде позволено", " Моля да ми разрешите", "Моля да ми бъде отпуснато", "Моля това, моля онова" направо ме мачкаха и превръщаха в някакъв си соцпилгрим, религиозно стиснал кунки и чакащ подаянията на ВСЕМОГЪЩАТА. Сега, дето съм на хиляди километри далече, пак гледат, така нещичко, ако може да ме щипнат. Е, бакьов, че ни бегаш, а? Е па, с'а - никакво гласуване! Да видиш, значи, къде зимуват раците. Ей ме, на. Честен кръст, дето викат...последното нещо което някога бих пожелал е да им пускам бюлетинка. Не ми вярвате ли?. Аз неколкократно съм ви казвал, че откакто съм в Канада нито веднъж не съм гласувал за избори в България. Няма и да гласувам, тъй като това е в противовес с моите лични принципи. Да де, ама аз искам да го взема това решение, за себе си, а не там някакъв си льохман правещ си някакви си тънки сметчици да решава: Тоя не ми отърва да гласува. Ами, айде, мене ме оставете, ама вижте ги всички онези хиляди като мен, които обаче искат да гласуват. Знаете ли, колко много ще се зарадват след едно такова символично "ебете си майката"? Знаете ли кога ще се затичат да си дойдат за постоянно в България за да не изгубят това си изконно право, а? Ами, в общи линии - когато пръдне гущер. И после, се чешат капутите му с капути по главата и питат: Ама, защо тия бягат? Ама, Родината се нуждае от Вас. Ама "тих бял Дунав се вълнувал", ама "не знам си к'во там още". Ъхъ, ъхъ, нека си се вълнува Дунава, нека се изправят гори от стомана и небето да е от коприна...нека, бе, нека...дай една кърпичка за да си изтрия сълзичката дето се стича по треперещата ми буза. Българийо, ех, Българийо...и т.н.т. Даже че му цапнем и една на крак от умиление... Петьо, айде за твое здраве, мойто момче. Гледам много се радваш на тоя факт. Просто трели чуруликат между думите ти. Още малко и аха, аха на ода да замяза. Ами хубуу, бе копеле. Хубуу. За едни - сватба, за други - брадва, а за трети - къмпинг далече от Равда. Е, аз съм от третите, в общи линии. Създадено: 16.11.2005 г. 06:58:38 |
| Абе Грацко, що не вземеш съвсем да се отвратиш от таз Държава и в знак на пълен протест да спреш да пишеш и във Форума на "Сега". Знаеш ли колко ще ти се обиди Държавата пък и ние. |
| Между другото, държавата никого не може да направи щастлив, но много успешно и лесно може да направи всекиго нещастен. Нужно е просто полицията да не те пази от криминалите, армията от външния враг, а съдебната система да не е независима и справедлива/спомнете си непременното условие в американската конституция/. Ако за нещо могат да бъдат обвинявани българите че това не се случило сега, е че не са сключвали лични писмени договори с кандидатите за депутати, но при отсъствие на третото по-горно едва ли би имало смисъл. Инак трябва всеки да хване калашника и т.н. Само че бързо ще потрябва снайпер и пр. докато стигнем до там където са били в Сванетия почти 400г. Всеки си построява каменна кула, най-долу е добитъка, по-горе семейството, а най-горе на бойниците стои той с по-големите синове и дебне съседите по техните кули и така до края на света. Кулите още си стоят на посоченото място и нищо чудно пак да им дойде времето. Много ми беше интересно да науча, за какво са ги използвали, след като години ги гледах живописни по фотосите. Капитализмът има също толкова нужда от държава, колкото и социализмът, просто тези които мрънкат тук и навън не са на подходящото място, за да им е добра държавата, както сигурно и при соца не са били. Може би ще е права майката казала на сина си: "Лоша власт няма, сине, ами ти не си се оправил!" -...- |
 Ройтерс: Идват трудни времена за България- Натиснете тук |
| Защо да е нещастен българинът?Може млекопроизводителите да са в криза, но хляб все още има, зрелища дал господ. |
