Ето какво казва Солженицин при получаването на Нобеловата си награда за литература през 1970 г.: „Светът никога не е виждал толкова организирано, военизирано и радикално злонамерено безбожие като това, което е практикувано от марксизма. Главната движеща сила във философската система на Маркс и Ленин е омразата към Бога; тази омраза е в сърцето на марксистко-ленинската психология и е много по-опасна от всички техни икономически и политически програми. Войнстващият атеизъм не е просто случайна или маловажна част от идеологията на комунизма; атеизмът не е следствие от комунизма, а е негов фундамент. Ето на този фундамент е стъпило здраво нашето общество и никой не е в състояние да го поклати от там”.
На същия фундамент е стъпило и българското общество и, съдейки по омразата към Бога, маскирана като свещен атеистичен гняв, поколенията на комунизма и на прехода нямат никакви шансове да се помръднат от там. Всяко пост-явление е рожба на майка си, така и пост-комунистическият атеизъм е заченат в сумрака на октомврийската революция и сталиновия терор. С единствената разлика, че от рутината е станал по-повърхностен и самоуверен. Нищо, че е нахлузил демократични и либерални одежди – тонът на дискусиите през последните седмици показа, че само кожата си е сменил, но нрава не.

Двама велики физици: Джеймс Джийнс (1877-1946), който поддържа, че законите на природата са неточни, като по този начин поставял под съмнение детерминизма, и Артър Стенли Едингтън (1882-1944), който прилага в астрофизиката теорията на относителността, стигат до един и същ извод: вселената прилича повече на голяма Мисъл, отколкото на голяма машина: “Ние откриваме, че Вселената ни дава доказателства за една контролираща Сила, Която работи с оглед на определени цели и има нещо общо с човешкия ум.”