Отиди на страница:
| Каквато ни дръжавата-таквоз и църковното ни настоятелство. Както и мюслюманското ни таквоз, де... Със ситната разлика, че поповете се дърлят за къде-къде повече и по-апетитни имоти. И сичко тва в името на Господа. Ако и едните да викат :"Христос е велик!", а другите /барабар със спеца по ТТД на оружията гусинМакаров/ :"Аллаху акбар!". |
| В статията се прави опит да се подмени проблемът. А той за нас поне - е ясен: ОПИТВАТ СЕ ДА НАПРАВЯТ ДУБЛАЖ НА БПЦ! Така че, нелепозвучат думи като: Според евросъдиите изваждането на стотици духовници и вярващи от техните храмове, Какво означава "техни"? Собственост? Кога и как я купиха, построиха, получиха дар? От кого? Да се коригира, викат, . Законът за вероизповеданията от 2002 г., който признава ex lege Българската православна църква и изрично казва, че Църквата се ръководи от "Светия синод и се представлява от Българския Патриарх ..." И? Да се приеме, че Църквата се ръководи от който ще и всеки може дасе самообяви за какъвто ще? А какво не е наред тук: Освен това законът забранява друго вероизповедание да носи същото име и в преходните си разпоредби казва, че лица, които са се отделили от регистрирана религиозна институция, нямат право да използват нейното име или активи. Да има разлчини банки с едно име? Кина? Фирми? Или отделили се от дадена фирма да вземат със себе си активите й? Освен, ако не са ги те ВНЕСЛИ? Което хич не може да се говори за църквата. От една страна, законът трябва да бъде променен така, че и православни, които не признават ръководството на дядо Максим, да имат право да се регистрират и упражняват религиозните си права. Ръководството на Максим не признават куп религии и култове. Но не искат да вземат храмовете на БПЦ, а си строят свои. Най-трудният въпрос е как ще се осигури правото на жалващите се свещеници да работят - до връщане на храмове едва ли ще се стигне, а те би трябвало да бъдат назначени на работа. Тук се забърква поредният тюрлю-гювеч от трудово право и религия. Изгонен от религиозната си организация дали трябва да бъде назначен нейде си заради това? Ами тогава държавата да поеме ВСИЧКИ култове и всичко, що се обявява за проповедник да назначи на работа? Но владиците явно очакват правителството да не се съобразява и да не преговаря с разколниците Употребата на "разколниците" показва, че и авторът е наясно с нелепите им претенции. Разколници - тоест, тези, които са разделили нещо, отделили се, носят вината за това. страна, поела ангажимент стриктно да спазва Европейската конвенция за защита на правата на човека. Интересно, правата на човека могат ли да се "пазят" във вреда на правата на хората? И да се изпълняват желанията и мераците на едно разколническо малцинство във вреда на мнозинството, традицията, националния морал? Доста елементарно приемането на закона в полза на дядо Максим е насочването - демек, всички са против, ама на - заради един човек, се приел закон. Не, законът е заради правата на българите - вярващите, изконно православните. Прокурорските постановления, с които свещениците бяха изгонени от храмовете като самоуправци Защо "като" - та те са си самоуправци? Директно - крадци, опитващи се да отмъкнат чуждо. И общественото - имотите и иметъо на БПЦ да използват за лична изгода.Изобщо - нелогична, но много пристрастна, често дори смешна с нелепиците и заврънкулките си статия!  А проблемът е - МОЖЕ ЛИ ДА ИМА ДВЕ БПЦ? Кому е изгодно? Оставям настрани смешките, че и БПЦ трябва да се регистрира в съда. Тя е регистрирана - от благословията на цар Борис I Покръстител. Останалите религии, секти, деноминации и всякакви култове да почакат още някой и друг век. |
| Анализот ти е дълъг и бая объркан, братко генек. Ако и требе да си признаем, че с тоа финален акорд "Оставям настрани смешките, че и БПЦ трябва да се регистрира в съда. Тя е регистрирана - от благословията на цар Борис I Покръстител. Останалите религии, секти, деноминации и всякакви култове да почакат още някой и друг век." ти наистина си изкъртил де що има стоманобетон. Колкото и да ти е трудно да го преглътнеш...у светските дръжави сички религии требе да са равни пред законо. Независимо дъл ги е благословил цар, поп, папа или ходжа. |
| Казусът в статийката мирише на 2 оки сельодка, престояли 20 годинки под еуфоричното слънце, изгряло цяло в прахоляк над руините от Берлинската стена. И на тогавашната политико-метеорологична коректност западният вятър на промяната да обрули всичко червенеещо се. Типично политическо лобиране в полза на демократичното синьо попство и изкуфялото им реститутско паство. Смятам да дам на Страсбург и казуса Лев Толстой! Щото съм толстоист и нямам храм, където да се моля. Нищо, че самият граф е бил срещу храмовете. "Бог - всюду". Обаче аз какво да е църкве СЪС свещоливница си искам, как тъй нетолстовците ще разполагат с билдинги?! Страсбург да наложи епитимия на новия руски патриарх Кирил, ако не деактира анатемата на Толстой от царския Синод! В срок от две седмици. После ще има всеотлъчване от западната цивилизация. С директива на ЕС, НАТО и СТО. |
Уважаеми другарю бай Хасане, мисля, че ще се наложи да се примириш с обствоятелството за различията между цар и поп, та камо ли с ходжа. И да те информирам - по времето на покръстването християнството е било единно. Едва през 1054 година римският епископ се самообявява за наместник на Бога /и непогрешим при това!/. Отделно видях в статията други неща. Например, признаване на опита на СВЕТСКА институция като съда да се меси в религиозни работи. Щом има другомислещи в една църква - тоест, несъгласни с каноните й, те напускат. А не вземат името й. Най-малкия от мераците им. Значи, българската държава не може да се меси, а евроинституциите - могат? Ето - това е намеса във вътрешни дела. Що не се намеси евросъът във футбола? Ама онзи ден Платини пак рече, че ЕС и европарламентът нямали право да му се месят. Утре аз ще обявя /то Дражев ще ме изпревари!/ алтернативен БФС и ще поискам стадиони, сгради, парите в банките. |
| И твоят анализ е бая дълъг, дургарю borowan. Ако и требе да си признаем, че с тоа финален акорд "Утре аз ще обявя /то Дражев ще ме изпревари!/ алтернативен БФС и ще поискам стадиони, сгради, парите в банките." ти наистина си успел да забиеш ножо в сърцевината на поантата. А поантата, дургарю borowan e, че нема никви различия между цар, поп, ходжи... Секи гледа да крадне кат на световно. Докато за таквиз кат тебе и мене не ни остава нищо друго, освен да се примирим с "обствоятелството" за различията между тех. |
Ха кажете сега : Как да коментирам написаното  без с това да засегна (според правилата) компетентността, познанията, честноста и липсата на умисъл на пишещия? _____________________________________ _________________________________________ Лъжата, която прилича на истина, не е по- добра от истината, която прилича на лъжа - <Кабус Наме> |
| В. "Култура" Брой 5 (2532), 04 февруари 2009 г. Автор Георги Тодоров Евросрамът Страсбургският оксиморон относно правата на човека да узурпира Застъпи се, Господи, в тъжбата с ония, които ме съдят, и обори борещите се против мене; вземи щит и броня и дигни се мен на помощ; извади меч и пресечи пътя на гонителите ми; кажи на душата ми: Аз съм твое спасение! В стид и срам да потънат, които търсят душата ми; да се върнат назад и покрият с безчестие, които ми мислят зло. (Псалом 34:1-4) Решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 22 януари 2008 г. по жалбата на самозвания разколнически „синод“ ни припомни едно явление, което вече е в историята – т. нар. „разкол“ в Българската Църква. Всъщност, няма и пет години от лятото на 2004 г., когато „разколниците“ бяха прогонени от завзетите от тях храмове, а осъзнаваме, че действително по този въпрос вече живеем в друга епоха. И това не се дължи на бързолетността на времето, а на факта, че събитието има ясно изразен край и поука. Днес темата за разкола е в ръцете на историците, а самият той е мъртъв и погребан. И ето че изведнъж трупът е ексхумиран – както на римския Synodus Нorrenda от 897 г. – но този път с обратна цел: да бъде оправдан. Смъртта, казваше Малро, превръща живота в съдба. И тъй като съдбата на българския църковен „разкол“ е пред очите ни, нека да използваме историческата дистанция, за да осмислим неговата същност. Първото, което трябва да кажем, е, че ние наричаме и ще продължаваме да наричаме явлението „разкол“, но терминът не отговаря на същността на явлението. Защото същинските разколници (когато и където ги е имало) вярват в някаква, макар и неистинна идея. В нашия случай не беше така. Не вярваха. Същността на явлението беше алчност, борба за власт и пари. Борба за власт, за да имаш пари, и борба за пари, за да имаш власт. Опит за преврат в Църквата с една цел – средствата. Бойният кон на тази борба за пари-власт беше опитът за политизация. Но този опит в крайна сметка завърши с неуспех. Политическата сила, която създаде и даде сила на разкола – СДС – впоследствие се разграничи от него. Всички действителни политици в България бягат от разколниците като от чума. Така самата история на явлението показа, че всичко е било лъжеполитизация, било е маска. Всички политически лозунги и политическата реторика на превратаджиите са били само продължение на алчността с други средства. Темата за разкола е вече исторически деполитизирана. Нашенският „разкол“ не беше нищо друго, освен един неуспешен опит за преврат (завземане на властта) в Българската Православна Църква, маскиран с лъжеполитическа (лъжеантикомунистическа) реторика. Единственият същински разколник беше Христофор Събев. Но това е съмнителен комплимент, а днес самото споменаване на името му дискредитира цялото явление, чийто инициатор и главен двигател в ранния период беше той. Но чудно! По темата за разкола се произнесе и самият език! Достатъчно е да кажеш само три съществителни – Архиепископ Христофор Събев – и това вече е разобличение. Изяснена е същността на явлението. И няма нужда от обяснения. Всичко е ясно за всички. Дори за най-глупавия, дори за най-предубедения, дори за най-заслепения и нагъл привърженик на разкола. Дори за Европейския съд за правата на човека. Неслучайно това незаобиколимо за българския разкол име е заобиколено в документа от Страсбург. ЕСПЧ се произнесе за Хамлет, без да спомене Датския принц. Защото без вина скриха за мене мрежата си, без вина изкопаха яма за душата ми. Да дойде върху него неочаквана пагуба, и мрежата му, която е скрил за мене, да улови самия него; да падне в нея и да загине. (Псалом 34:8) Със своето решение от 22 януари 2008 г. ЕСПЧ сякаш иска да ни върне в предишната епоха. Да възкреси трупа на разкола. Да върне поне неговия призрак. Иска да ни върне някъде в епохата, когато още вървяха лъжите за някаква политическа кауза на разколниците. Иска да залепи обратно отдавна падналата и изпомачкана политическа маска на Инокентий. Но се получава обратното. Собственият текст на Документа става, за да свидетелства срещу ЕСПЧ. Самите думи показват характер и изобличават този, който ги е накарал да лъжествидетелстват. ЕСПЧ е изплел една словесна мрежа, за да улови в нея България, Българската Православна Църква и Патриарх Максим – и сам пада в нея. Ето. Дори самото заглавие на Документа разобличава цялата измама на съдържанието му! Заглавието е истински оксиморон. То гласи, че делото е: СВЕТИЯТ СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА (МИТРОПОЛИТ ИНОКЕНТИЙ) И ДРУГИ срещу БЪЛГАРИЯ. Нека да видим за какво свидетелстват тези думи. Щом е написал „Св. Синод на БПЦ (митрополит Инокентий)“, значи и сам Страсбург осъзнава, че това не е истинският Св. Синод на БПЦ. А някой друг. Който очевидно се опитва да се представи за това, което не е. Тоест, иска да узурпира чужда самоличност. Думите на заглавието ни разкриват и името на узурпатора. А двете скоби съвсем нагледно ни показват скобите, чрез които Инокентий се опитва да закрепи маската върху лицето си. Разбира се, всички отлично знаем, че е така. И Инокентий го знае. Но можеше да се допусне, че разколниците са излъгали наивния Страсбург, пробутали са му политически шмекерии с изтекъл срок на годност... Излиза обаче, че не е така. Щом ЕСПЧ дори не е успял да излъже себе си относно този маскарад, значи не вярва в него. А как тогава ще излъже нас? Един приятел се възмущаваше срещу текста на ЕСПЧ: как може да титулува самозванците на Инокентий с името „Св. Синод на БПЦ“? Приятелю, няма такова нещо! Виж скобите! ЕСПЧ нарича разколниците навсякъде именно „Св. Синод на БПЦ (митрополит Инокентий)“, с което разобличава и тях, и себе си. И още. Нека да измъкнем от скобите спотаилия се там „митрополит Инокентий“ и да го видим кой е той. И пак нямаме нужда да събираме доказателства. Срещу него свидетелстват двама необорими свидетели, две съществителни имена: Митрополит Инокентий. Не може да има просто така митрополит. На какво е митрополит? Софийски митрополит ли е, според неговите претенции? Но Софийската св. Митрополия съществува. Тя съществува най-легитимно в рамките на Българската Православна Църква. Тя има свой митрополит, който е, според Устава на БПЦ, същевременно и Патриарх Български. Тя е юридическо лице, има свои служители, сгради, своя собственост, свой адрес. Тя съществува и функционира в центъра на София от десетилетията преди Втората световна война до днес с непрекъсната приемственост, както в йерархично, така и във всяко друго отношение. Естествено, според каноните на Църквата няма и не може да има друг православен „Софийски“ митрополит. Следователно Инокентий не е Софийски митрополит. Следователно той не е митрополит Инокентий. Ако разрешим да има втори православен Софийски Митрополит, това означава грубо да погазим каноните на Църквата. И утре може да се появи трети, десети, петдесети Софийски Митрополит... Нека да разгледаме един аналогичен casus: Казвам се Иван Иванов. Един ден, връщайки се в дома си, виждам, че вътре се е настинал Пешо, който твърди, че той бил аз. И не ме пуска в къщи. Викам полиция. Полицаят казва – аз откъде да знам кой кой е! Викам моите роднини и съседи. Те свидетелстват съборно, че аз съм аз. Пешо си признава кой е и си тръгва. Но след като всички се разотиват, той се връща през задната врата, заключва се в кухнята и отказва да излезе. Живее там два дни. Най-сетне полицаят разбива ключалката и изхвърля Пешо от дома ми. Пешо се жалва в ЕСПЧ. Който, след като конституира делото Иван Иванов (Пешо) срещу България, присъжда: 1. Че има дълбоко обществено разделение по въпроса дали аз съм Иван Иванов, тъй като шуреят на Иван Иванов (Пешо) поддържал неговото мнение. 2. Че полицията е нарушила правото на Иван Иванов (Пешо) да бъде аз, както много му се иска. 3. Че в срок от три месеца полицаят следва да се споразумее с Пешо по този въпрос. 4. Че у нас трябва да живеят и двамата Иван Ивановци. 5. Че Иван Иванов (аз) трябва да се споразумея с Иван Иванов (Пешо) относно това или да му върна моята кухня, или да му платя обезщетение за нея и за изядената от него храна. 6. Че полицаят трябва да плати на Иван Иванов (Пешо) разноските за строшената брава. 7. Че трябва да се плати обезщетение за претърпените от Иван Иванов (Пешо) морални щети при изгонването му от моя дом. Страсбургският капан щракна върху ръцете на тези, които го залагаха. Мрежата улови самия мрежовносител. Евросъдът, който е неподвластен на никого, осъди сам себе си. Защото лъжата, която се опита да изкаже, се оказа толкова принципна, че не може да бъде изречена, без самият смисъл на думите да я опровергае на място. Документът от Страсбург е един евросрам. Питам се на какво се дължи такава посрамване на европейските институции? Може би евросъдиите просто са се издигнали до своята степен на некомпетентност? Те може би са имали успех като адвокати-правозащитници и са ги повишили до евросъдии. Но знайно е, че адвокатите често безсрамно и безогледно лъжат в полза на своя клиент. Може би тук е сработил адвокатският инстинкт и съдиите са се припознали като своего рода адвокати на Инокентий? Части от Страсбургския документ звучат, сякаш са писани от адвокати, не от съдии. А може би става дума и за безотговорност? Пред кого отговаря ЕСПЧ? Кой може да им държи сметка за зле свършена работа, за некачествен съдебен продукт? За грешка в преценката? За съдебен провал? Впрочем, как сега евроинституциите ще имат лице да ни изтъкват истината, че в България съдебната система е пълна с провали? Нали ще им запушат устата със Страсбургския оксиморон! Стъписваща и необяснима е некомпетентността на Страсбург. Произнесли са се върху някакъв църковен въпрос, без изобщо да са разбрали що е Църквата. Не разбират предмета, по който отсъждат като последна инстанция. Не разбират същността на събитията и личностите. Не виждам разумно обяснение за такава, меко казано, некомпетентност. Не може да са чак толкова боси. Не може да са чак толкова некадърни или немарливи. Дали пък не са корумпирани? Циникът ще каже, че евросъдиите не се купуват с пари, а с много пари, а пък сумата от 679 504 609 евро, които разколниците искат като обезщетение, си е много пари. Дали не делят? Не. Със сигурност не делят. Няма какво да делят. Евросъдиите знаят, че обезщетенията за стотици милиона евро не съществуват дори и в бляновете на Инокентий. Сумата е предназначена само за болното въображение на пролетаризирани селски свещеници. Но нека поразсъждаваме върху самата сума. Тя е едно престранно произведение на изкуството. Инокентий иска парично обезщетение за понесени материални щети в размер на 679 504 609 (шестстотин и седемдесет и девет милиона и петстотин и четири хиляди и шестстотин и девет) евро. И още 2 314 546 (два милиона триста и четиринайсет хиляди и петстотин четиридесет и шест) евро за непарични щети. Тези „сухи“ числа могат да народят цял цикъл от вицове... Ала дори само този иск трябваше да бъде достатъчен за евросъда, за да разбере с какви люде си има работа. Искът доказва по неоспорим начин същностната несъстоятелност на цялата подадена жалба. Защото сумата е поредният ярък оксиморон. От една страна – практически, естетически, психологически, медицински – тя е нелепо голяма. От друга страна – принципно, идейно – тя е нелепо малка. И как може съдът да реагира на този иск, без да изпадне в нелепост? 1. Да го удовлетвори изцяло? Това е напълно невъзможно. Защото по този начин ще изпадне в тежък еврокретенизъм и ще убеди огромен брой хора – не само целия православен свят – в злокачествени болестни процеси в европейските правни институции, а може би и в несъстоятелността на самия ЕСПЧ. Ще се превърне в лош виц. И тъй като никой няма да плати и стотинка за този виц, ще дискредитира не само пишманевросъдиите, но и всичко европейско. 2. Да го удовлетвори частично? И това е нелепо, защото така съдът ще докаже, че сам не вярва в почтеността на Инокентий (в която без друго никой не вярва). Ще докаже нелегитимността на неговите претенции, а оттам и неговата нелегитимност. Ще докаже неговата алчност. Ще препотвърди за пореден път, че организацията-жалбовносител не е „Св. Синод на Българската Православна Църква“. 3. Да не го удовлетвори. Това е единственото смислено поведение. Но това ще препогребе разколниците и ще обезсмисли цялата ексхумация. Защото те си знаят, че няма да получат тези пари, но колко ли им е хубаво, като си се лъжат за джакпота. Алчността се е подиграла със своите адепти. Защото, ако бяха поискали някаква не така неприлична сума, макар и да нямаха право, можеха и да я получат. Но главната нелепост на разколническия паричен иск е, че той е нелепо малък. Щом искат да им се „върнат“ само 107 храма, те всъщност сами доказват, че не са Св. Синод на Българската Православна Църква. Ако наистина бяха Св. Синод, тогава защо не искат да им се „върне“ всичко. Не искат ли Рилския манастир? А колко ли струва той? А не е ли всъщност „техен“ Бачковският манастир? А Троянският? А защо се „отказват“ от катедралите „Св. Александър Невски“, „Св. Неделя“? Защо се отказват от храмовете в Пловдивска, Сливенска или Варненска епархия и пр., и пр.? В чии ръце – според разколниците – да останат всичките храмове в България, освен онези 107? Ясно е, че – според тях – те ще си останат в ръцете на легитимния си собственик: Българската Православна Църква. Тогава за какво всъщност мечтаят разколниците, щом не са титулярът и не претендират за цялото? Отговорът е очевиден. Те мечтаят за разкол... Те мечтаят за разкол вечен. Те мечтаят да са „четвърт Църква“. Инокентий иска само разпределение на териториите. Иска само да е едно от децата на лейтенант Шмид. Разбира се, това е дребно духовническо мошеничество. Блянът за 679 милиона ги разконспирира, че дори не са същински разколници. Защото всички истински разколници винаги са вярвали, че те са Църквата. Църквата не е количествено понятие. Милиони и стотици милиони може да станат отстъпници и да отпаднат от Църквата. Верните може да останат само няколко хиляди, няколко стотици... Но сред океана на отстъпничеството малкият кораб на верните ще бъде пак цялата Църква. Пълноценната. Едната. Неделимата. Точно така е било в самото начало на Църквата, на Петдесетница, когато Св. Дух снизхожда върху апостолите. Тогава те, шепа люде, са цялата Църква. После, когато към тях се присъединяват няколко хиляди – това е пак цялата Църква, макар и „малко стадо“. Нашите еврожалбовносители дори не заслужават „титлата“ разколници. И тя им се дава по снизхождение. Истинското им име е „децата на лейтенант Шмит“ Остава въпросът: имат ли своите човешки права децата на лейтенант Шмит? Имат ли своите човешки права узурпаторите? Отговорът е категоричен. Да, узурпаторите имат своите човешки права. И ЕСПЧ е длъжен да отстоява човешките права на узурпаторите срещу евентуален държавния произвол. Може би държавните служители са употребили неправомерна сила срещу разколниците? Може би тяхното човешко достойнство е било унижавано? Може би. Точно в това е работата на ЕСПЧ и тук трябва да приветстваме всяко справедливо решение. Но самата узурпация не е човешко право. Узурпаторът има други права, но не и правото да узурпира. Той не бива да бъде овъзмездяван за узурпацията. Защото това ще поощри други узурпатори. Създава лош прецедент вреден за обществената нравственост. Освен всичко друго, той ще разклати доверието на гражданите на Европейския съюз в Европейския съд за правата на човека и изобщо в европейските институции. Лично моето доверие в Страсбург е подронено. Особено стъписваща е умствената недостатъчност, некомпетентността. Тези люде изобщо не са разбрали какво е Църквата. Не са разбрали дори какво е първото свойство на Църквата. А то е записано на най-видното място – в Символ на вярата; с най-простите, ясни и недвусмислени думи: „Вярвам ... в една, света вселенска и апостолска Църква.“ Казано е изрично – една. Единността е първото свойство на Църквата. Понякога неточно наричаме Българската, Сръбската, Румънската, Еладската, Руската, Грузинската и пр. православни църкви „сестри“. Всъщност те са повече от сестри. Те са едно. Българската Православна Църква във всички най-важни отношения – мистично, догматично, канонично, литургично, евхаристийно – е едно с Цариградската, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Руската, Сръбската, Румънската и пр. Те са поместни подразделения на Едната Православна Вселенска Съборна Апостолска Христова Църква. С оглед на нейната същност (единност, съборност), единственият меродавен авторитет по каноничните въпроси е Съборът на Църквата – Всеправославният събор. Въпросът за каноничността на патриарх Максим и на оглавявания от него Св. Синод никога не е бил спорен в Православието. Но с оглед на опита за преврат, който с политическа подкрепа стана опасен за Църквата, през 1998 г. в София беше свикан от Цариградския патриарх Вартоломей Всеправославен Събор – не за да се обсъжда, а за да се подчертае изрично веднъж завинаги каноничността на Българския патриарх и Св. Синод и по този начин да се ликвидира „разколът“. Този събор е безпрецедентен. Никога дотогава не се е свиквал такъв високо представителен Всеправославен Събор по подобен въпрос. Това показва, от една страна, солидарността и единството на Църквата, а от друга – големия личен авторитет на патриарх Максим. И всичко това стана само преди десет години пред очите на всички в центъра на София. Въпросът за легитимността на Патриарх Максим е ключов за целия казус, обсъждан в ЕСПЧ. А Всеправославният Събор от 1998 г. е тоталното меродавно събитие по изясняване на този въпрос. В документа от Страсбург има безброй манипулации с фактите. На друго място можем да дадем тяхното по-подробно изложение. Тук ще разгледаме именно отношението към Всеправославния събор в Страсбургския документ като пример за недобросъвестно манипулиране с фактите. Ето стандартното обективно енциклопедично описание на този Събор на най-общодостъпното и неутрално място – в Уикипедия: Софийски всеправославен поместен събор в храма "Св. Ал. Невски" (30 септември и 1 октомври 1998 г.). На «Светия разширен и надюрисдикционен Всеправославен събор» участват Цариградският вселенски патриарх Вартоломей, патриархът на Антиохия и целия Изток Игнатий VI, Московският и на цяла Русия патриарх Алексий II, патриархът на Александрия и цяла Африка Петър VII, патриархът на Белград и цяла Сърбия Павел, патриархът на Букурещ и цяла Румъния Теоктист, патриархът на София и цяла България Максим и др. представители на поместните патриаршески автокефални и автономни Православни църкви, които търсят начини за преодоляване на разкола в Българската църква. Представители на разколниците се явяват на събора и представят покайна декларация, в която молят за прошка за греховете, извършени от тях досега. Те обявяват, че признават Негово Светейшество Максим за патриарх на Българската православна църква, отказват се от своите санове, получени по време на разкола, и се явяват на събора като обикновени монаси. Заради разкаянието и желанието им да служат отново на Българската православна църква, по снизхождение и по силата на пълна икономия, Съборът ги прима отново в лоното на Православието и признава епископско достойнство и сега те са на разположение на Св. Синод на БПЦ. Бившият ‛ патриарх“ Пимен се отказва от своите претенции да ръководи Църквата и съборът отменява наложените му анатема и низвержение и му дава титлата бивш Неврокопски митрополит. А ето как е представен Всеправославният събор в три поредни параграфа в документа от Страсбург: 34. На 22 юни 1998 г. организацията-жалбовносител реши да свика през октомври или ноември 1998 г. национален събор на клир и вярващи с амбицията да обедини Църквата. 35. На 30 септември и 1 октомври 1998 г. Св. Синод, председателстван от Патриарх Максим, проведе национално събрание със същата амбиция. На събранието, което било обявено за Свети разширен и надюрисдикционен Всеправославен Събор, са присъствали патриарси и други висши духовници от Русия, Румъния, Кипър, Гърция, Израел, Албания, Полша, Чешката република и Словакия. Според протоколите, представени от третата страна, редица привърженици на организацията-жалбовносител, включително Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий, са направили покаятелни изявления и били приети под ръководството на Максим, но са били понижени в по-нисък духовен сан. Протоколите съдържали език, силно осъждащ организацията-ищец за това, че е създала разкола. 36. Църковният Събор от 30 септември и 1 октомври не доведе до помирение. Организацията-жалбовносител продължи своите усилия да обедини вярващите под ново ръководство и отказа да приеме лидерството на Патриарх Максим. Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или не са правили покаятелни изявления на църковното събрание, или са ги оттеглили. В този текст има два пъти повече лъжи и измами, отколкото изречения. 1. Първата от тях е, че на организацията-жалбовносител (т.е. разколниците), която собствено създава разединението в Църквата, се вменява „амбицията да обедини Църквата“! Разколниците – борци за единство! И Оруел би завидял на такъв doublethink. 2. Втората измама е, че се внушава някакъв паралелизъм и съизмеримост на две събития, които всъщност са перпендикулярни по направление и несравними по достойнство и ранг. Те уж били „със същите амбиции“. По същата логика и колорадският бръмбар, и колорадският фермер гледат на картофената нива „със същите амбиции“? 3. Трета неистина. Не е вярно, че на 30 септември и 1 октомври било проведено „национално събрание“. Проведено е възможно най-наднационалното в Православието. 4. Не е вярно, че „националното събрание“ „било обявено за... Всеправославен събор“. Не. Изначално е свикан съвсем истински Всеправославен събор именно като такъв. 5. Петото лукавство, е че не се споменава от кого е свикан Съборът. А той е свикан от Цариградския патриарх Вартоломей – пръв между равни сред патриарсите. 6. С мъглявия израз „патриарси и други висши духовници“ се премълчава и преиначава действителният исторически ръст на събитието. Никога през двете хилядолетия на Църквата по днешните български земи не се беше свиквал Събор с участието на седем патриарси и още архиепископи, оглавяващи автокефални църкви и пр. упълномощени епископи. 7. Седмата измама дебне в предлога „от“. Патриарсите и архиепископите не са „от“, а са „на“. Няколко милиона българи сме от България, но един е Патриархът на България – Максим. Неспоменатият Петър VІІ не е просто от Египет, а е Патриарх на Александрия и цяла Африка. 8. Измамно е последвалото изброяването на само девет държави в списък, представен като завършен с израза „и Словакия“. Тук недобросъвестността е груба и явна. В този списък изобщо не е включена цялата челна тройка според реда на старшинство в цялото Православие. Премълчано е участието на патриарсите на най-славните и древни апостолски катедри – Цариградския, Александрийския и Антиохийския! Онзи, който е знаел за участието на албанския, чешкия и словашкия представители, несъмнено е разпоагал с пълния списък. Следователно той съзнателно (т. е. недобросъвестно, с цел измама) е махнал най-важните имена. 9. Дребна измама в същата посока е изразът „присъствали“. Ако ставаше дума за национална конференция, те щяха да присъстват. В случая обаче те не просто присъстват, а участват. Те са Съборът. 10. Изразът „според протоколите, представени от третата страна“ (т. е. от Светия Синод на БПЦ) представя събитията (най-важното в случая е покаянието на Инокентий) като недоказани. Но само „според протоколите“ ли е така? Нали има писмени документи. Нали всичко това стана насред София. Нали бяхме там. Нали го видяхме с очите си. Пишеше го в цялата преса на другия ден. Пише го и насред Интернет в Уикипедия... 11. Водачите на разкола не бяха понижени в „по-нисък духовен сан“. Тъкмо напротив! Беше проявено „велико снизхождение“ (мегали икономия) и бяха признати техните епископски хиротонии, получени по времето на разкола. Това е само един пример измежду многото в целия текст на документа от Страсбург. А събитието е дваж ключово по обсъждания от ЕСПЧ въпрос. Веднъж то забива последния пирон в ковчега на тезата, че уж Патриарх Максим не бил легитимен. И второ, то свидетелства за официалното, явно и лично покаяние на Инокентий пред Събора, включително и пред Патриарх Максим като неразделна част от този Събора – и ipso facto официалното, явно и лично признаване легитимността на Патриарх Максим от страна на Инокентий. Образцово неистинен е целият параграф 36 от Страсбургския документ, който заслужава повторно цитиране лъжа по лъжа: Църковният Събор от 30 септември и 1 октомври не доведе до помирение. Истината е точно обратното. Тъкмо Съборът доведе до помирение с личното участие на Инокентий. Който след това се отметна от Събора и помирението. Организацията-жалбовносител продължи своите усилия да обедини вярващите под ново ръководство и отказа да приеме лидерството на Патриарх Максим. Истина е точно обратното. Разколниците продължиха своите усилия именно да разединят вярващите – т. е. да продължат разкола. Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или не са правили покаятелни изявления на църковното събрание, или са ги оттеглили. Истина е точно обратното. Не само не изглежда, а съвсем непоклатимо сигурно е, че Инокентий направи покаятелно изявление пред Събора. Някой се подиграва с нас. Някой се подиграва с понятия, като съд, правосъдие, Европа, права на човека, България, Църква! Примерът с изопаченото представяне на Всеправославния Събор в Страсбургския документ може да бъде последван от още много подобни примери от текста, но това ще направя другаде. Важна в случая е методиката, преиначаването на фактите, моралът при отстояване на неистината – все неща, които наивно сме свързвали с тоталитарното минало и сега ни се връщат като dé jà vu. Същите методи на работа са налице и при прокарването на разколническия опит за политизация на темата. Тук е приложен похватът на полуистината. Вярно е, че в началото на разкола църковните превратаджии бяха подкрепени от СДС. Стратегията на разколниците беше именно да представят въпроса като политически. Разбира се, всеки въпрос може да се политизира. И в първия етап тактиката на разколниците успя. СДС се улови на въдицата на превратаджиите, политизира темата, повярва в антихристиянската идея за революционни промени в Църквата и по този начин даде сила на разкола. Но. Това е само една четвърт от истината по „политическата“ тема. Политизираният (седесарският) период на разкола приключи преди събитията, по които се жалва Инокентий. Втората четвърт от политическата истина е, че по-късно същата тази партия СДС официално и изрично се разграничи от подкрепата на разкола и по този начин въпросът още тогава се деполитизира. Третата четвърт от политическата истина е, че Законът за вероизповеданията (2002 г.) и намесата на държавата за ликвидиране последиците от разкола (2004 г.) бяха дело на правителството на Симеон Сакскобургготски, което тогава държеше мнозинството в Парламента. Политическата опозиция СДС-БСП нямаше отношение към действията на държавния апарат. Така темата беше исторически деполитизирана. Към 2002 г. разколниците бяха останали без своята политическа маска – само с углавните съставки на деянията си. Следователно цялата ретроспектива в изложението на Страсбургския оксиморон с нейното втренчване в исторически екскурс за периода на фалшивата политизация се оказва антиисторическа, некоректно поднесена и подвеждаща. Четвъртата четвърт от политическата истина е, че по времето, когато се е приемал оспорваният от Инокентий Закон за вероизповеданията, и когато са били извършвани въпросните действия на държавата, нито една реална партия в България не подкрепя политически осиротелите превратаджии. Една от големите исторически поуки от историята на разкола беше именно в това, че не всяка политизация следва да се приема като истинска. А Страсбург трябваше да се възползва от исторически осмисления опит на лъжеполитизацията. Която впрочем съпътства всички революционни процеси и трябва да бъде разпознавана. Ето как станаха нещата. Основен манипулативен похват на разколниците е фалшивата политизация чрез лъжеантикомунизъм. Тя представя нещата така: патриарх Максим е нелегитимен, защото уж не бил избран на църковен събор, а уж бил „назначен“ от комунистическата партия. Това твърдение не отговаря на истината. Патриарх Максим е избран на Патриаршески избирателен събор през 1971 г. Да, той е бил кандидатът, предпочитан от Комунистическата партия. Но под изборните протоколи са се подписали пред очите на целия Събор всички митрополити, включително и Неврокопският Пимен, който впоследствие оглави разкола и стана лъжепатриарх. Същият дядо Пимен през двете десетилетия между 1971 и 1991 г. е произнасял най-свръххвалебствените поздравления по годишнините на патриарх Максим. Същият дядо Пимен на всяка св. Литургия, както мъдро повеляват каноните, е упоменавал българския патриарх Максим. Това упоменаване е повече от подпис, повече от пуснат вот, повече от акламация. То е тоталният печат на легитимността на патриарх Максим, защото се прави собственогласно от всеки български митрополит в най-свещената част на светата Литургия – пред Бога, пред народа и пред себе си. Ако ти там не си истински, къде си истински? Все пак, ще кажат, не може да се отрече, че дори формално да се е минало през процедурата на Събора, все пак БКП е имала начин да въздейства върху избирателите, да даде да се разбере кой е предпочитаният от властите кандидат. Вероятно е било така. Но. Тогава Църквата беше под поредното – този път комунистическо – иго. Историческата справка на ЕСПЧ пропуска да вземе предвид, че след падането на Константинопол под турско иго в 1453 г. фактически всички Цариградски патриарси са били избирани с благоволението на турските султани. Великият Генадий Схоларий е бил явно предпочитаният кандидат на Мехмед ІІ Завоевателя. И него ли ще обявим за нелегитимен? Българската Екзархия беше учредена със султански ферман през 1870 г. И нея ли ще обявим за нелегитимна? За първи български Екзарх е бил избран митрополит Иларион Ловчански. Но той веднага е принуден да се оттегли и на негово място избират предпочитания от властите Антим. И него ли ще обявим за нелегитимен? Тъкмо при доминираната от комунистите власт след 1944 г. беше избран Екзарх Стефан. И него ли ще обявим за нелегитимен? При пълната власт на комунистите през 1953 г. тържествено беше обявено възстановяването на Българската Патриаршия. И нея ли ще обявим за нелегитимна? Ама, казват повърхностните, защо не са се борили срещу безбожния комунизъм? Всъщност, борили са се много повече от всички нас. Защото няма по-истинска и по-ефективна борба срещу комунизма, безбожието, разкола, решението на ЕСПЧ и всяко зло от светата Литургия. В която молитвеникът се моли Богу не за злото на злодеите, а за тяхното добро. Патриарх Максим от ръкоположението си като йеромонах през май 1942 г., та до ден днешен, не е преставал редовно да служи св. Божествена Литургия. Георги Тодоров |
| В. „24 часа”, 02.02.2009 Коварство в Страсбург Разколниците и Европейският съд срещу Православието и България Велислава Дърева 1. На пръв прочит решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 22 януари 2009 г. по жалбата на нелегитимния, неканоничния и несъществуващ разколнически синод е направо прелест. ЕСПЧ постанови, че държавата не е лишила Инокентий и компания от правото на достъп до съд и до ефективни средства за защита пред властите и не е накърнила тяхното право на собственост. И осъди българската държава да плати 8 000 евро за разноски по делото. Дотук решението е като ясно слънце, тъй заслепително, че някои възкликнаха наивно „Европа сложи край на разкола! К`во се сърди Максим, та анатемоса Евросъда! Никой не можел да се намесва в каноните! Хайде бе! Да му дадат на Инокентий 2-3 храма, че да миряса, пък и ние да не плащаме за калугерски инат и попски разправии!” Така из медиите шурна една шербетлия приспивна песен. Само че ЕСПЧ е коварен в своите решения и перфиден в своите мотиви. 2. Първо коварство - ултиматумът. ЕСПЧ е лицемерен. Както реши, че разколниците нямат право на никакви претенции за собственост, така постави ултиматум на българската държава да се споразумее със същите разколници за някакви 700 млн. евро като компенсация за „понесените” от тях щети, свързани със същата тази собственост, за която същият съд постанови, че разколниците нямат право на претенции. Това е скритият смисъл на театралната постановка ЕСПЧ да отложи с 3 месеца своето решение за въпросните 700 млн. евро. Ако ли пък държавата не се споразумее, ние запазваме „по-нататъшната процедура”, изръмжа Страсбург заканително. „Европейският съд казва, че има допуснати нарушения от страна на държавата, която е употребила несъответстваща намеса в църковните дела. Според решението трябва да се постигне споразумение, което във всички случаи българското правителство е задължено да направи", каза министър Тачева. За какво да се споразумява държавата с разколниците? За да им плати 700 млн. евро? Като обезщетение за това, че по силата на закона държавата отне от разколниците 107 църкви и манастири, които те заграбиха от БПЦ, а държавата ги върна на БПЦ - техният единствения законен собственик? Като награда за това, че 12 години разколниците се разпореждаха с чужда собственост, че злоупотребяваха с нея, че лично и персонално богатееха чрез нея, че блокираха сметките на БПЦ и издаваха документи с печата на БПЦ, а сега страдаят за пропуснатите ползи, може би? Кой преговаря с крадец? И кой компенсира един крадец за неговото престъпно поведение? Кой преговаря с лица, които по един бандитски начин, с щурмоваци и полиция, узурпираха 107 храма? Кой преговаря с лица, които биеха и влачеха български архиереи и свещеници, разкъсаха патриаршеското було и пускаха насъскани добермани в храма? Защото това не са баничарници! Това са храмове, това са свети обители! Най-импозантната катедрала и най-схлупеният параклис, най-грандиозният манастир и най-приглушеният скит, не са обикновени сгради. Те са домът Господен. Разколниците точеха зъб за ротондата „Св. Георги” и Роженския манастир, за „Св. Троица” в Банско и за „Св. София”. Виждаха се господари в митрополитските домове в София, Пловдив и Велико Търново, които атакуваха и превземаха като вражески крепости. На първо място в техния списък (те и списък бяха приложили!) блестеше сградата на Светия Синод, окупирана 2 години от смирените разколници и техните боголюбиви предводители, вдъхновявани от една о Бозе почивша политическа сила и нейното маниакално властолюбие. Някога разколническите претенции се простираха над цялата собственост на БПЦ. Днес искат „само” обезщетения за „претърпените” материални и морални „щети”! (Какви ли душевни терзания преживява един крадец, лишен от откраднатото?) Утре, въпреки своята непомерна алчност, ще се откажат и от парите. Главното, което ги интересува е легитимацията. Името, светостта и патриаршеската корона на БПЦ струват повече от всички богатства на света. Чрез ЕСПЧ разколниците искат да си осигурят извънканонично признание. Такава е и целта на ултиматума. 3. Първото коварство на ЕСПЧ е невинна прелюдия към второто. И то е главното. Записано е в т. 1 на решението на ЕСПЧ и гласи, че българската държава е нарушила чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека, сиреч – нарушила е правото на свобода на мисълта, съвестта и религията. Всички мотиви на ЕСПЧ, проснати връз 50 страници, трябва да „докажат” на света, че България нарушава изконно човешко право, поради което е осъдена. Как ЕСПЧ върви към тази своя заветна цел? А) Априори, без никакъв свян и замисляне, ЕСПЧ припознава политическите претенции на разколниците като свои и ги превръща в „аргументи” и „доказателства”. Сякаш човек чете някой прежълтял брой на покойната „Демокрация”, чува фашизоидните крясъци на биячите и вехтите антикомунистически тиради на Бараков и Христофор Събев, на Татарчев и Филип Димитров, на Инокентий и Методи Спасов, и прочее многозаслужили автори, вдъхновители и покровители на разкола. Б) Оспорва каноничността на патриарх Максим. Приписва легитимни „решения” на нелегитимни „събори” на някакви самозвани индивиди, отделили се от Светото православие, които представляват само себе си и своите лични интереси, пък държавата и църквата не щели да ги признаят! С разколническо вдъхновение внушава, че към 2002 г. БПЦ „е имала две ръководства, претендиращи за легитимност и използващи два различни устава”; упорито повтаря мантрата за „една разделена религиозна общност”; така обслужва и обгрижва тезата на самозванците за „алтернативен синод” и „алтернативен патриарх”. Поради безпросветност или от кристално зловредство натрапва твърдението, че бил спорен „въпросът кое ръководство е канонично” и че „не е имало авторитетно решение на самата общност за решаване на този спор”. Подминава с неграмотна надменност решенията на Всеправославния надюрисдикционен събор, на който всички поместни православни църкви признаха каноничността на патриарх Максим. Твърди, че нямало „ясна база за идентифициране на „валидното” ръководство” на БПЦ и с този „мотив” обявява за незаконно законното отстраняване на разколниците от узурпираните храмове. В) Оспорва изключителната роля на БПЦ за българската нация и държава – роля, заради която единствено БПЦ се ползва с правото да бъде призната ex lege. Но и през ум не му минава да оспорва признатите за официални или държавни църкви на Дания, Англия, Финландия, Ирландия, Гърция, нито оспорва техните закони и конституции. Г) Приема, че разколниците могат да бъдат регистрирани като официално ръководство на БПЦ; че с извънканонични средства може да бъде наложено друго, нелегитимно ръководство на БПЦ; че на българска територия може да има втора БПЦ. Така ЕСПЧ приема за допустимо и правомерно погазването на канона, закона и правата на православните християни в България. Прочее, това не е откритие на ЕСПЧ. През 2000 г., подопечният на Костов ВАС прогласи съществуването на втора БПЦ. Д) ЕСПЧ е на косъм е да повтори позорния подвиг на разколниците, които на няколко пъти уволняваха и анатемосваха патриарх Максим. ЕСПЧ равнопоставя Светейшия български патриарх на един лъжепатриарх, Светия синод - на един лъжесинод, БПЦ - на несъществуваща, неканонична и незаконна друга църква със същото име. И това не е откритие на ЕСПЧ. През 1998 г., навръх Великден, президентът Стоянов пръв изобрети баланса между истината и лъжата За сведение на ЕСПЧ: А) В Светото православие (както и в Римо-католическата църква) няма спор кое ръководство е канонично. Изборът, интронизацията, международното признание и пожизненото служение на главите на православните църкви са решени от православните канони и този въпрос не може да бъде преразглеждан и пререшаван от никоя светска власт, вкл. от ЕСПЧ. Искам да знам като как ще реагира ЕСПЧ, ако 5-6 католически свещеници се обявят за алтернативен конклав, ако си изберат алтернативен папа, ако превземат Ватикана, ако окупират „Сан Пиетро” и тръгнат да оспорват каноничността на Бенедикт ХVІ, и за пискюл се ожалят в Страсбург, че им били нарушени правата. Дали ЕСПЧ ще обяви това безчинство за нов, демократичен етап на Реформацията?! Не, просто ще им отвинти главите. Б) В Светото православие (както и в Римо-католическата църква) няма такава стилистична фигура като споразумение по канонични въпроси. В) Каноничните въпроси не са обект на Европейската конвенция за правата на човека. Г) Пред разколниците има две отворени врати, които никой никога не е заключвал, нито затръшвал. Според канона и устава те могат да се покаят и да се върната в лоното на БПЦ. Според закона могат да регистрират своя църква – със свое име, свои средства, своя собственост и свой авторитет. Те авторитет нямат. Те не искат своето име. То винаги ще ги свързва с разкола. Те искат името на БПЦ и властта над БПЦ. Д) Няма баланс, нито равенство между лъжата и истината, между съблазънта и вярата, между разкола и църквата, между себичността и смирението, между войната срещу православието и самото православие! 4. 12 години Светата ни църква беше разпъвана от злонамерени чиновници, амбициозни разколници, послушни магистрати и недалновидни политици. 12 години покровителите и предводителите на разкола не зачитаха ни канон, ни закон. За тях съществуването на БПЦ винаги е било заплаха, нейната святост – препятствие, нейната роля за опазването на държавата и нацията – достатъчен мотив, за да я разтерзават. 12 години разколниците ерозираха Светото православие с най-грозни политически цели и заради чужди интереси. Войната срещу православието започна с думите на Бжежински: „След падането на комунизма на Изток, единствен наш враг там остана православната църква”. Затова българската десница с такава стръв сквернеше БПЦ и рушеше пътя към Храма. Затова Ф.Д. разправяше, че „единната църква не е ценност за държавата” и че разколниците спасявали БПЦ от „руското имперско православие”. Злощастний Ф.Д.! Да бе прочел някоя книжица! В своя импозантен труд „Европа. История”, на стр. 399, Норман Дейвис говори с изумителен респект за това как в 1235 г. България създава своя собствена православна църква, със свой собствен патриарх. „Тази стъпка, казва Норман Дейвис, дава мощен инструмент за изковаването на отделна идентичност, за образоване на национален елит, за политическа публичност, за санкциониране на национални институции. Това е стъпка, каквато никоя страна в Латинския християнски свят не е успяла да направи до Реформацията, и която Московска Русия не предприела чак до 1589 г.”. През 1998 г. разколът завърши канонически – с решенията на Всеправославния събор; през 2002 г. завърши юридически – с приемането на Закона за вероизповеданията; през 2004 г. завърши фактически – с отстраняването на разколниците от храмовете. Обаче войната срещу православието никога не свършвала. За ЕСПЧ краят на разкола не е мечтаната развръзка. Самият титул на делото е недвусмислен – „HOLY SYNOD OF THE BULGARIAN ORTHODOX CHURCH (METROPOLITAN INOKENTIY) v. BULGARIA”. Решението на ЕСПЧ предизвика див възторг в лагера на разколниците. Те обявиха, че „с това решение синодът на Инокентий се сдобива с международно признание и вече можем да говорим за два законни синода в България”. И се разпоредиха императивно: „Държавата трябва да се прояви като посредник при разрешаването на този конфликт и да осигури дейността на алтернативния синод. Парламентът трябва да промени Закона за вероизповеданията и да докаже, че има плурализъм, като даде възможност на алтернативния синод да се регистрира. Главният прокурор трябва да отмени заповедта на Филчев и изгонените свещеници от алтернативния синод да се върнат в храмовете”. 5. Някой да не е разбрал, защо патриарх Максим безпощадно нарича мотивите на ЕСПЧ „несправедливи, едностранни и пристрастни”? И защо определя „този акт на Съда в Страсбург като намеса в делата на самоуправляемата се БПЦ”? И защо не допуска и помисъл за каквито и да било споразумения? Ако някой нарушава чл. 9 от Конвенцията, това е ЕСПЧ. Ако българската държава сглупи и изпълни и нищожна част от азбучните предписания на Страсбург, тогава наистина ще наруши чл. 9. Всякакви разговори, преговори и споразумения на държавата с разколниците, означава едно – държавата да легитимира лица, които посегнаха на нейната национална, културна и духовна идентичност, на нейната същност и цялост, на нейните светци, първоучители, апостоли и небесни покровители, на нейното национално достолепие и национална сигурност, олицетворявани неизменно от Светата Българска Православна Църква през цялата ни трагична история. Ако държавата не обжалва решението на ЕСПЧ, значи е сляпа и глуха за една национална кауза. Така държавата ще създаде тежък прецедент, на който оттук нататък ще се позовават всякакви самозванци във всяка една православна общност. Защото ЕСПЧ се държи не като международна правна институция, а като наказателен политически ескадрон. Защото целта на страсбургското упражнение е възкресение, легитимиране и реабилитация на разкола. Както се и видя. |
| Бедата е в закона за вероизповеданията. Той трябва да дава право на регистрация на другия Синод. Намесата на полицията, изгонването на свещениците и отнемането на църквите от другия Синод е грубо нарушение на религиозните права на гражданите и Международният Съд правилно предупреждава правителството. Ако не се поправят тези неща, ще има тежки последици за България. |
vsekiden.com 26.07.2004 Хроника на войната срещу Българската православна църква 1989 г. Христофор Събев основава комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности. Малцина се досещат какъв звяр ще изскочи от този храст. Патриарх Максим нарича комитета “самозван”. 1991 г. юни - Национална конференция на СДС иска оставката на патриарха. 1992 г. Камен Бараков, Анатолий Балачев и проф. Радко Поптодоров възстановяват Свещеническия съюз. 9 март – окръжно на Дирекцията по вероизповеданията обявява патриарх Максим за нелегитимен. 18 март – Пимен, Калиник и Панкратий настояват Св. Синод да се ръководи от “наместник-председател” до избирането на нов патриарх, поради “нищожността на патриаршеския избор”. На тайна среща Филип Димитров уверява тримата, че за тях няма да има лоши последици, ако започнат война срещу патриарх Максим. 25 май – Методи Спасов, директор на вероизповеданията в правителството на Филип Димитров с административен акт № 92 обявява патриарх Максим за нелегитимен и назначава временен синод начело с Пимен. Започва войната срещу БПЦ. Патриархът обжалва този акт пред Върховния съд. 59 депутати от БСП сезират Конституционния съд. 1 юни – по заповед на военния министър Александър Сталийски отборът по карате на ЦСКА, плюс мутри, щурмоваци и биячи окупират синодалната палата. Предвождат ги Христофор, политици от СДС и свързани с тях свещеници. Камбаните на “Св. Ал. Невски” бият на умряло. 8 юни – Пимен отлъчва патриарха от БПЦ. 11 юни – КС се ограничава със становището, че църквата е независима от държавата. 2 юли – с решение № 662 Върховният съд узаконява акта на Спасов, отказва регистрация на БПЦ и не разглежда жалбата на патриарха. Св. Синод подава втора жалба за преглед по реда на надзора. 3 юли – на нощно бдение Христофор призовава “смирените християни” да не допуснат на другия ден владиците в “Св. Ал. Невски”. 4 юли – тържествена литургия по повод 21 години от интронизацията на патриарх Максим. “Смирените християни” (мутри, каратисти и биячи) крещят богоугодно “Долу червените владици!”, “Червени боклуци!” и “Оставка!” и разкъсват патриаршеското було на дядо Максим. В новините по БНТ българските владици са наречени “хулигани”. Спасов нарежда на БНБ и ДСК да блокират сметките на Св. Синод. Щурмоваците превземат Софийската семинария. Архиереите се евакуират в Софийската митрополия. 1 октомври - разколниците щурмуват митрополията, но не успяват да я превземат. По заповед на главния прокурор Татарчев полицията помага на разколниците. 5 ноември – с решение № 255 Върховният съд оставя без уважение и втората жалба на Св. Синод като неоснователна. Изборът на патриарх Максим е наречен “неканоничен, неуставен и незаконен”. Фирма “Софис” превзема имот, собственост на БПЦ (етажите под Богословския факултет откъм ул. “Позитано”). 1993 г. юни – Христофор се обявява за Макариополски архиепископ. Правителството на проф. Беров отказва регистрация на христофоровата “архиепископия”. 22 октомври и 17 ноември – депутати и общинари от СДС, графолози и разколници “проверяват” избора на дядо Максим, за да “докажат” неговата “нелегитимност”. 29 декември – новият шеф на изповеданията доц. Матанов удостоверява, че БПЦ е регистрирана и самостоятелна юридическа личност. 1994 г. Архиереите си възвръщат синодалната палата. Във Велико Търново полицията запечатва митрополитския дом, бие и влачи владиката и свещениците. В акцията участва брат Джон (Ваньо Ранков), ръкоположен от Пимен за архимандрит, сега игумен на Роженския манастир. 1995 г. Правителството на Виденов отменя административния акт от 25 май 1992 г. и по този начин автоматично се възстановява юридическия статут на Св. Синод. Христофор емигрира в САЩ. 1996 г. Сретение Господне - Пимен изпраща покайно писмо на патриарха. Бараков, Балачев и проф. Поптодоров дават светкавична пресконференция като “пименов синод”. 18 март – архиереите влизат в окупираната от разколниците свещоливница, която е собственост на БПЦ. Татарчев ги обвинява в самоуправство и се заканва: “Ако се наложи ще арестувам и Максим – какво като е патриарх”. юни – Пимен отива при патриарха и се покайва за втори път. За втори път компанията на Бараков действа светкавично и обявява, че ще се проведе “църковно-народен събор” на “пименовия синод”. Решението е взето в “Св. Параскева” от сини политици и разколници. 1-4 юли – 25 години от интронизацията на патриарх Максим. Неканоничен събор приема “Устав” и обявява Пимен за патриарх, а Инокентий - за Софийски митрополит. Това е грубо погазване на устава на БПЦ, според който българският патриарх е и митрополит софийски. Пимен е отлъчен незабавно. 29 юли – разколниците искат МС да регистрира “устава” и “ръководните органи”. Отгворът на правителството на Виденов е “мълчалив отказ”. 13 декември – решение № 859 на ВАС “отменява мълчаливия отказ на МС”. Дирекцията по вероизповеданията регистрира Св. Синод с председател патриарх Максим. 1997 г. 10 януари – разколниците с икони и хоругви предвождат щурма на българския парламент. 22 януари – новоизбраният президент Стоянов полага клетва пред Пимен. 5 март – по искане на Татарчев и на разколниците ВАС “прогласява нищожността” на регистрацията на Св. Синод (решение № 130). 27 март – по заповед на Софиянски (РД-09-194/26.3.1997) Столичната община регистрира Инокентий като Софийски митрополит. Уставът на БПЦ е погазен за пореден път. април – СДС печели парламентарните избори. 24 май – Стоянов е първият президент, който не включва в делегацията за Рим български духовници. За първи път на гроба на св. Константин Кирил Философ не звучи молитва на български език. 1998 г. Богоявление – Стоянов е първият президент, който забранява на БПЦ да освети бойните знамена. Патриарх Максим му изпраща остро писмо: “Изразените от Вас съображения не могат да оправдаят отменянето на един такъв дълбоко сакрален патриотичен акт. Основанията за Вашето решение е изключено да приемем. Със забраната да бъдат благословени бойните знамена и представителни армейски части на Богоавление, Вие повторихте акта на тоталитарния безбожен режим от 1946 г.” Великден – Стоянов е първият президент, който забранява прякото излъчване на тържествената света литургия от “Св. Ал. Невски” по БНТ. Защото “иначе” БНТ трябвало да излъчи и литургията на “алтернативния синод”. Откъде и защо следва “иначе”-то, не е ясно. За първи път между Св. Синод и самозванците е поставен знак за равенство. БПЦ е дискриминирана и принизена до разколниците. И на Гергьовден, и на Оборище българските владици не са допуснати. Тезата, зададена от Стоянов, гласи: “Уставът на БПЦ е нищожен и двете страни са неканонични”. Тя ще набира скорост. Юли – на погребението на Панкратий шефът на вероизповеданията в правителството на Костов - Любомир Младенов нарича и патриарх Максим, и Пимен нелегитимни и заявява, че България няма патриарх. Август – Стоянов обявява, че няма да зачита “нито Максим, нито Пимен”. 30 септември – 1 октомври – Всеправославен вселенски събор, който по представителност и значимост се родее със Сардикийския поместен събор, състоял се в Сердика през 343-344 г. Участват 11 предстоятели на православни църкви. Съборът недвусмислено подкрепя и легитимира патриарх Максим и Светия Синод на БПЦ. И постановява разколниците да се покаят и да се върнат в лоното на църквата. Те се покайват, а после отхвърлят решенията на събора. Младенов обвинява Всеправославния събор в “посегателство срещу независимостта на БПЦ”, нарича го “Варшавски договор”, а разколът обявява за “Пражка пролет”. Деканът на богословския факултет проф. Донев осъжда събора като “национално предателство”. октомври-ноември – СДС започва да прави избори за “свещеници и миряни”, за да се яви Св. Синод на събор, подготвен от СДС. 9-10 ноември – правителството на Костов финансира извънреден събор, свикан от разколниците. Съборът уволнява патриарх Максим и приема “устав”, според който патриархът може да бъде освобождаван, а архиереите да се регистрират отделно. Вицепремиерът Веселин Методиев приветства събора и “устава”. Младенов заявява: “Който благославя Максим, е разколник”. 1999 г. Богоявление – водосветът е отслужен от разколника проф. Поптодоров. януари – “България няма нито един патриарх”, казва от парламентарната трибуна вицепремиерът Методиев. април – умира Пимен, разколниците обявяват за негов приемник Инокентий. 2000 г. 10 януари – Инокентий отслужва молебен в чест на погрома над парламента. 23 май – 109 държавни служители в МС полагат клетва. Водосвет отслужва Бараков и съветва премиера и служителите “всеки ден да проверяват съвестта си и да бъдат начисто с нея”. 18 октомври – определение № 6300 на ВАС прогласява втора БПЦ. Това е кулминацията във войната срещу БПЦ. В обръщение на Св. Синод към православния български народ и към целия клир пише: “БПЦ е разпъната от злонамерени чиновници, амбициозни разколници, послушни магистрати и недалновидни политици”. Това обръщение не попада в емисиите нито на БНТ, нито на БНР, нито на БТА. То е публикувано в двата най-тиражни вестника като платено съобщение помежду малките обяви... 2001 г. 24 януари – разколниците дават на съд Св. Синод за нанесени щети на Софийска митрополия! 1 април – във всички храмове се чете писмо на Вселенския патриарх Валтоломей срещу разкола. 2 април – разколниците организират съд над дядо Максим, уволняват го от длъжността патриарх завинаги със запрещение от свещенослужение в това негово качество и искат да бъде заточен в манастир. 17 май – начало на предизборната кампания. Инокентий отслужва молебен в “Св. София” за победата на СДС. Там е и Костов. юни – НДСВ печели изборите. 2002 г. СДС заявява, че църквата ни е единна и неделима, че на всеправославния събор от 1998 г. е сложен край на разкола и обещава да не подкрепя никакви процеси на разцепление. 29 декември – в бр. 120 на ДВ е публикуван Законът за вероизповеданията. Предводители и покровители на разкола Филип Димитров – лидер на СДС и премиер Светослав Лучников – министър на правосъдието Александър Сталийски – министър на отбраната Йордан Соколов – министър на вътрешните работи, после председател на 38-ото НС Иван Татарчев – главен прокурор, сега адвокат на разколниците Владислав Славов – заместник на Татарчев, после председател на Върховния административен съд (ВАС), сега член на Конституционния съд (КС) Иван Григоров – председател на Върховния съд, после член на КС, сега председател на Върховния касационен съд (ВКС) Методи Спасов – директор на Дирекцията по вероизповеданията към МС Петър Стоянов - президент Иван Костов – лидер на СДС и премиер, сега лидер на ДСБ Веселин Методиев – вицепремиер Васил Гоцев – министър на правосъдието, сега член на КС Любомир Младенов – директор на Дирекция по вероизповеданията към МС Стефан Софиянски – кмет на София, служебен премиер, лидер на ССД Христофор Събев (отлъчен от БПЦ), Иван Сунгарски, Лъчезар Тошев – председатели на комисията по вероизповеданията съответно в 36-ото, 38-ото и 39-ото НС Камен Бараков, Анатолий Балачев, проф. Радко Поптодоров, проф. Иван Донев Временен синод, назначен от Методи Спасов (1992): Пимен, Калиник, Панкратий, Стефан, Софроний, Антоний, Иларион, Нестор, Наум, Галактион, Христофор Събев. През 1996 г. от този “синод” остава само Пимен - другите се отказват, Христофор е в САЩ, Стефан и Софроний са покойници Втори разколнически синод (1996): Пимен, Инокентий, Борис, Гавриил, Константин, Яков, Евлогий, Генадий, Амвросий, Авенир, Павел, Теодосий, Никон. След Всеправославния събор (1998) в разкола остават само първите седмина. Членове на Върховния съд: Божидар Колев, Людмил Нейков, Таня Митова (решение 662/2.7.1992) и Благовест Пунев, Любка Илиева, Добрила Василева, Пенка Иванова, Светла Петкова (решение 255/5.11.1992) Членове на ВАС: Божидар Колев, Венета Марковска, Стефка Стоева, Боян Алексов, Дима Йорданова (решение 859/13.12.1996) Членове на ВАС: Светла Петкова, Цветанка Табанджова, Йордан Златарев, Мария Костова, Йорданка Костова (решение 130/5.3.1997) Членове на ВАС: Николай Урумов, Андрей Икономов, Антоанета Арнаудова, прогласили втора БПЦ с определение 6300/18.10.2000. Бизнесът на водачите на разкола Инокентий (Иван Стоянов Петров): управител на фондация “Св. Великомъченик Мина” (в УС участва Евгений Бакърджиев); член на Съвета на директорите на “Агромитропол” ДЗЗД; съдружник в “Сатком” (търговия с части и принадлежности за автомобили); съдружник на Генчо Харизанов, арестуван за производство на амфетамини; през 1999 г. двамата регистрират фирма “Арена турс”. Камен Бараков: фирма “Алфа” (рекламна дейност), “Еврокредо” (външнтърговска дейност), “АБ груп” (строеж и продажба на недвижими имоти), съсобственик на “Вининвест”, едноличен собственик на “Октопус унд Персонал берайт стелунг” ГмБХ, Австрия, член на управителните съвети на хокейния клуб на “Левски” и на българската федерация по хокей на лед; член на Обединението за дясна алтернатива, начело с Евгений Бакърджиев. |
| Никой не .бава миряните/извинявайте /. Целта са имотите на църквата, а и такъв бе искът пред Страсбург. Твърдя го защото познавам малко "величията" на т.н "алтернативен" синод и техни папагали. Какво би станало ако бай Драган се запопи, събере 10-15 селски попа и се обяви за патриарх на алтернативата на алтернативния синод. След това помоля някой друг издухан политик да му целува ръката пред камерите на БТВ. А след месец, два поискам някое друго църковно имотче? И окупирам с поповете си селските църкви? |
| Вестник "Сега" да престане да пише по тази тема, щото не разумява. Има една Свята Българска православна църква, един Свети синод и един Светейши патриарх, който е и Софийски митрополит. Няма такова нещо като "алтернативен синод", "алтернативен патриарх" и прочее. Който твърди това, или е безграмотен, или зловредства съзнателно, или и двете. Законът за вероизповеданията ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на разколниците да си регистрират своя църква, но с друго име!!!!! Уставът на БПЦ ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на разколниците да се върнат в лоното на Светото православие, след като се покаят. Някой да е спрял разколниците да вземат едно от двете решения - каноничното или законовото? Не. Ако някой превземе с щурм вашия дом, ако ви изхвърли от него, ако се настани във вашия дом, ако открадне вашата самоличност, ако използва вашата банкова сметка, ако всичко това продължава 12 години (!!!), и ако най-после държавата си мръдне задника и приложи закона, и изхвърли от вашата собственост натрапника като мръсен пес, и ако натрапникът, узурпаторът, окупаторът ръгне да се оплаква в ЕСПЧ, и боготвореният от вас ЕСПЧ разпореди вие да се споразумеете с узурпатора, па да му върнете вашия дом, който той е заграбил, пък ако не щете - да му платите 700 млн. евро обезщетения, какво ще направите??? Ще викате "Да живей Страсбург!"??? Давам ви този елементарен пример, за да вденете казуса. |
Ех, другарю бай Хасане, не свеждай въпроса до сравнение между крадливия никога не царувал Симеончо и някой си ходжа. Без да го познавам, ще съм убеден, че ходжата е по-свестен. Обаче - светия цар Борис от кого да "крадне"? Та държавата е била негова! Не принизявай Покръстителя до селски ходжа или поп. Що се отнася до проблема - той е ясен. И го дадох в примера. Светски съд осъжда светска власт, че не можело да признава една-единствена църква??? Били две??? Според съда. Парадокс, наглост и обслужване на нечии интереси. Що се отнася до дългото...Абе, при мен е така, ако при теб е все късо - сори на ханъмата.  |
| Трябваше Българската Православна Църква да съди държавата в Страсбург, когато по времето на Ф.Д. с помоща та държавата бяха завземани църкви, манастири и свещоливницата и когато изкуствено беше създадено това разделение в църквата. А, ако си спомняте беше "инициирано" точно от владиците, за които със сигурност се знаеше, че са били най-верни на комунистическия режим и службите. Точно тези, които в-к "Демокрация" громеше ежедневно след това станаха първи "демократи" |
| Претенциите на разколниците (из решението на ЕСПЧ) A. Вреди 154. Жалбоподателите претендират 679, 504, 609 евро имуществени вреди, които според тях включват стойността на 107 църкви и други сгради, както и неизплатени заплати и осигуровки на духовници и административен персонал, които са загубили работата си в резултат на разглежданите събития. В добавка те претендират и за 2, 314, 546 евро неимуществени вреди. 156. Жалбоподателите претендират 13, 400 евро хонорар за 130 часа работа на техния адвокат при часова ставка от 60 евро на час и 140 часа работа на неговите юридически сътрудници при часова ставка от 40 евро на час. 157. Жалбоподателите претендират и 1, 000 евро за разноски по преводи, пощенски разходи, копиране, разпечатване и телефонни разговори. 158. Жалбоподателите твърдят, че претендират за горепосочените суми за извършена работа и направени разноски по 74 дела пред Съда, но не посочват съответните номера на жалби.Жалбоподателите не изясняват каква част от претендираните разноски са направени по настоящото дело. 159. фактурите, представени от жалбоподателите, оправдават само половината от съответните разходи. (следователно претенциите към недокументираната и недоказана половина е опит за облагодетелстване - б.м.) 160. Съдът отбелязва, че претенциите на жалбоподателите са неясни, тъй като разноските по настоящото дело не са посочени. Представена е също непълна документация, доказваща разходите. 161. При тези обстоятелства, като взема предвид, както че по настоящото дело безспорно е извършена сериозна юридическа работа и жалбоподателите са направили и други разноски, така и недостатъците в техните претенции, Съдът присъжда на жалбоподателите заедно 8, 000 евро за съдебни разноски. |
| Ма разбира се! Нема да слушаме никакъв Европейски съд за правата на човека. Гоце вече намери арбитър. Човекът се казва Владимир Гундяев по кличка "Михайлов" и е назначен от Лубянка митрополит Содомски и Гоморски, впоследствие патриарх на репецето. Него ще слушаме канечна. Велислава Дърева - Патриарх! Жив да не бех! |
| Комунист трудно връща заграбено - в случая БПЦ. Не Страсбург, а Архангел Михаил да доде - пак ще си държи плячката като куче - кокал. А тука и кокалът е вкусен, а е и сладък - няма нищо по-ценно за Сатаната от оскверняването на Божието. Но - когато видите, че мерзостта на запустението е на свето място - знайте, че краят е близък. Както се казва. |
| Така си е , oIo, Само трябва да се добави, че е най- естествено Максим и висшият клир на БПЦ , които са си с пагони от ДС под расото , заедно с другаря от същата ДС- агент Гоце , да не признават некакъв си съд по правата на човека. За тях важи само помощта и благословията на КГБ- агента и по съвместителство руски патриарх като по-старши в йерархията... Редактирано от - Benedicta на 23/2/2009 г/ 09:26:39 |