Отиди на страница:
| Checho, Даскл Цеко, Димчо Дебелянов е любимият ми български поет, моето томче с негови стихове е с мен на Марс, помага ми доста в трудни моменти, да си върна "равновесието". Написаното от Донков неизбежно ме върна към поезията му, което в наши дни не се случва често, не са времена за поезия. След като страната ни е могла да роди такива люде, не може да се затрие, макар че управляващата я сган от бандюги силно се старае в тази посока. Само от нас (населението в и извън страната) зависи, това да не стане. |
| Дайте да се разбереме! За поезия ли става дума тука или за политика? Ако става дума за поезия - тъга да наляга душата, Димчо Дебелянови рими тихо да звучат в ушите. Ако става дума за политика - да търсиме причините за българското беззаконие и куцащата справедливост и да пишеме протести до Парламента и до тоя дето духа. Ако става дума за коктейл от поезия и политика - нищо чудно че всяка сутрин се събуждаме с главобол и издути тикви. Ако ли пък става дума за справедливост - да се стерля точно, като Емануил, но умната - да не се стига до затвора. |
| Факт (hecho), Mars Attack, факт! Ако имаш фина българска душа, няма начин да не харесваш Димчо Дебелянов, дори да си оттатък Марс. Като казах “факт”, та се сетих един случай, разказан от Сергей Довлатов (1941, Уфа – 1990, Ню Йорк; по баща евреин, по майка – арменец, суперкомбинация!), един от любимите ми съвременни писатели. Веднъж Довлатов бил на някаква конференция в Ню Йорк по проблемите на руската емиграция. Чеърменът, американец същи, дръпнал една прочувствена реч на откриването. Докато говорел, друг руски писател-емигрант (не си спомням името му, да го наречем условно мистър Х), току скачал от мястото си и подвиквал шумно и одобрително “ФАКТ! ФАКТ!”, без изобщо да си дава сметка как тази дума, произнесена по руски, звучи в ушите на американците. След като приключил речта си, чеърменът се обърнал към него и казал с лек укор: “Мистър Х, аз приемам, че вие може да не сте съгласен с това, което казвам, но не разбирам защо трябва да изразявате неодобрението си с използване на цинични думи”. Зевзек, няма какво да се разбираме. Става дума за всичко – и за поезия, и за политика, и за маскулеризма на симетрическите доктрини, които оптимистично визират принципа експликатичност на детайлните сюжети и верифицират немаскризма на биологическия дефект. Форумът следва своя вътрешна, непредсказуема логика, и ако случайно не се люшне в посока откровено самооливане и колапс, може да се отплесне на суперинтересни теми, които имат малко общо (или нямат нищо общо) с изходната такава. Да не говорим, че често се оказва много по-интересно да се четат коментарите във форума, отколкото породилата ги статия. |
| Така е, paragraph39. БОН ТОНЪТ е важен, той е необходима част от фОрмата. Ама само с гола форма не става, требе и малко съдържанийце. Когато и двете категории плеснат с ръце и се прегърнат, работата става страхотна. Тогава музите се бутат една-друга да кацнат на рамото на пишещия, а пегасите пляскат припряно с криле и фърлят текмета. |
| . | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Boatswain Spyder |
| . | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Boatswain Spyder |
| Boatswain Spyder, по повод на БОН ТОНА се сетих един популярен случай от бай Тошово време. Отишъл бай Пеко Таков на почивка във Франция по покана на Френската комунистическа партия, ама нали не знаел езика, взел със себе си и преводач. На сутринта, както си закусвали двамата в ресторанта на почивната станция, метрдотелът забелязал новодошлия гост, отишъл при него, поклонил се и казал: БОН АПЕТИ! Бай Пеко помислил, че оня му се представя, понадигнал се и казал: ПЕКО ТАКОВ. Когато метрдотелът се отдалечил, преводачът сконфузено рекъл: др. Таков, той Ви пожела добър апетит, а не се представи. Бай Пеко се затюхкал и тутакси измислил изход от нелепата ситуация: Слушай какво, вземи утре да го издебнеш тоя като седне да закусва и ми кажи. Аз ще мина уж случайно покрай него и ще му кажа “бон апети”, че да замажем работата. Речено-сторено. Като седнал метрдотелът да закусва, бай Пеко минал покрай него и подвикнал бодро “бон апети!”. А метрдотелът се надигнал с радостна усмивка и отвърнал: ПЕКО ТАКОВ! |