Пролетта тази година беше изключително приятна, изключително подранила и потънала в цвят. Гърдите и гърбовете бяха почнали вече здравата да се потят и да мокрят ризите, и още от месец май хората захванаха да пият по лятната мярка прочутата клошмерлска мярка, която не могат да си представят слабите и бледи градски пиячи. Като резултат от тези големи увлечения на гърлото, в мъжките организми настъпи усилена бъбречна дейност, последвана от приятно издуване на пикочните мехури, а това налагаше те да бъдат по-често изпразвани.

Благодарение на близостта му до кръчмата на Торбейон, писоарът стана предмет на голямо внимание. Безсъмнено, пиячите биха могли да задоволят нуждите си в двора на кръчмата, но мястото беше тъмно, лошо поддържано, миришеше неприятно и беше неприветливо. Човек се чувствуваше там като при наказание, добираше се до него слепешката и не можеше да не изцапа обувките си. Бързо се научиха да прекосяват улицата. Този метод, вторият, имаше няколко предимства — човек можеше да се поразтъпче, да изпита удоволствие от нещо ново, а също така имаше и възможност да хвърли на минаване един поглед на Жудит Туминьон, винаги много приятна за гледане, чиито безупречни форми разпалваха въображението.

Най-сетне, тъй като писоарът имаше две места, там се отиваше обикновено по двама, нещо, което предлагаше удоволствието човек да си поприказва, докато си върши работата, а това правеше още по-приятна както работата, така и разговора поради обстоятелството, че се изпитваха два кефа наведнъж. Мъже, които пиеха с изключителна компетентност и смелост и пикаеха по същия начин, можеха да бъдат само доволни, че изпитваха един до друг тези две големи неделими удоволствия — да пиеш колкото ти се ще и след това да се изпикаеш до последна капка, без да бързаш, в едно прохладно, добре проветрено, денонощно заливано обилно с вода място. Това са простички удоволствия, на които гражданите не умеят вече да се радват, повлечени в една безмилостна блъсканица, удоволствия, запазили в Клошмерл цялата си прелест. И то такава прелест, така добре оценена, че когато Пиешу минаваше оттам — а това той правеше често, за да се увери, че постройката му не оставаше без работа — посетителите, ако бяха хора от неговото поколение, не изпускаха никога случая да му изразят задоволството си.

— За твое здраве, Бартелеми! — викаха те.

— Е, какво, добре ли си вършите работата тук, а? — питаше кметът, като се приближаваше.

— Бога ми, да, Бартелеми! Dze me sins pecher quemint a vongt ans! [Като че ли съм на двайсет години, когато пикая! — Б. пр.]

— Al lisse te n’ardoise quemint la piau de coisse de na dzoune! Cin te sigrole dins la bregue, il peu fourt que ta! [Гладка е тая твоя плоча, като кожата на бедрата на някое баданарче! Без да щеш, посягаш към цепката на панталоните! — Б. пр.]

Чистосърдечни думи, свързани с удоволствието на зрелите мъже, защото те знаеха, че коментариите са неговата най-дълготрайна част и че идва една възраст, когато думите, в някои случаи, заместват напълно и самото удоволствие, и похожденията.

Така мирно и кротко си вървяха нещата в Клошмерл, без излишно лицемерие, по-скоро с известна галска склонност към волни шеги, през пролетта на 1923 година. Писоарът на Пиешу беше голямото местно забавление. От сутрин до вечер клошмерлци се точеха по Уличката на монасите и всеки се държеше според особеностите на темперамента и възрастта си: младите — нетърпеливо, нехайно, без да се прикриват; мъжете — с мъдра мярка в държането и дебита; старците — бавно и с пъшкане и с големи треперещи напъни, които предизвикваха само жалки краткотрайни струи, плискащи на пресекулки. Ала всички, хлапаци, мъже и старци, правеха същото подготвително движение, точно и насочено право към целта, още в началото на уличката, последвано от друго движение, което завършваше на улицата, но този път то беше дълбоко и продължително, придружено с подгъване на коленете, за да се постигне добро интимно преразпределение, което за правилното равновесие и по-голямо удобство използуваше за ос чатала на панталоните, а в Клошмерл те се носеха по-скоро с отпуснато дъно, придържани обикновено от доста хлабав колан, така че да улесняват движенията на тези постоянно наведени към земята лозари. Впрочем всички тези движения съставяха едно-единствено цялостно движение, основно.

Това движение, останало все същото от четиридесет хиляди години насам — или от петстотин хиляди — което тясно свързва Адам и Питекантропуса с човека на двадесетия век, това неизменно, интернационално, общопланетно движение, това един вид синтезиращо движение клошмерлци го правеха без неприлично излагане на показ, но и без смешна прикритост, съвсем простичко и уверено, вършейки непринудено приятната си работа в Уличката на монасите, защото изхождаха от принципа, че трябва да имаш странно устроен ум, за да видиш нещо лошо в това.