Отиди на страница:
| Ами тя не ти е показала камъка, че да го видиш. Направо говори за кръгчетата по водата. Който може да ги види ги вижда. И двете май са вярни, Ралица. Илюзия е, че "се работи за обществото". Това е соц клише. Мислещият, търсещ човек работи върху себе си. Развива себе си. И в този процес неизбежно стига до тази своя част, която участва във формирането на цялото, общото. Защото то, общото, не е нещо друго освен динамичният сбор от активните съзнания. Ние сме социални същества и нищо не можем да постигнем в самота. Необходим ни е диалог. Чрез който катерим стълбата на развитието. Днес някой ще ти каже нещо отварящо очи, утре ти връщаш жеста със своя принос мисъл, която е откровение за някого, като така влагаш своят отпечатък в 'общото', и така. |
| „Била съм права, че човек трябва да дава винаги най-доброто от себе си не заради другите, а заради себе си.” Права си, Ралице. Всяко създание е уникално, а има непреодолима граница между съществата, даже между най-близките. Общото между нас е трансцедентно – Божията искрица у всеки. И да искаме, не можем да даваме заради другиго, винаги даваме заради себе си, всъщност заради Него. Оттук произлиза основният ни дълг да даваме най-доброто от себе си. Някои го разбираме и се подчиняваме, други още не са го разбрали, а трети го разбират, но не Му се подчиняват... още. Не нам судить „И въпреки това всеки път, когато трябва да взема решение относно бъдещето си, аз отново си спомням голямата цел - да променя света.” Променянето на света не е максимализъм, а другата страна на Божията повеля да даваме най-доброто от себе си. За да дадем изобщо нещо, трябва да го направим с цялата си страст. Иначе няма да достигне и да промени... макар и с малко... Божия огън, в който живеем и когото наричаме „свят”. Няма да сме дали |
| Шашнат съм! Будалка ли ни тая, що ли? Щяла да промени света. То човек собствените си деца не може да възпита, най- малко защото всичко извън семейството влияе. Вкл. телевизията, с просташкото поведение на много от водещите и откровените цинизми. |
| Много висок емоционален градус. Но госпожа авторката трябва да знае, че това което много добре е преживяла, описала и анализирала е част от един свят, който не иска да бъде променен. И тежко на този който тръгва с брадвата на думите да променя. Промяната на света идва от всеки един от нас вътрешно сиреч промяна в нас самите. До колко сме станали хора и сме заслужили благосклонността на стомилионната еволюция. Всичко останало е програма, съдба, карма и колкото и да се напъваме на екрана (примерно) ще бъдат едни, а разсъждаващите ще бъдат други. Естествено, че в България в момента има хора с такъв капацитет по екраните, че се срамувам да ги гледам. В малко страни това може да се случи. Но все пак по-добре е че си го споделила в тази форма, отколкото да го таиш в себе си. |
Не е истина...  Нерде Макдоналдс, нерде журналистиката, която променя света... Още една подобна покъртителна статия и няма да имам никакви съмнения, че кончината на РеТВ е била най-логичното нещо на света! |
| Този път ще избегна употребата на имена, но ще дам точни рецепта за това как НЕ трябва да се прави телевизия. Дръжте се яко, защото става въпрос за Ню Йорк град, намира се в САЩ и е построен върху острови (за любознателната младеж във форума  )Значи, имам един УСАняшки познат - Брайън Уейс - чиито книги са доста популярни и в България, тъй като авторът е практикуващ психотерапевт и парапсихолог, доказал на живо РЕИНКАРНАЦИЯТА чрез аблационна хипноза и дълбока хипнотехника, където ВСЕКИ човек си спомня минали реинкарнации (МРАЗЯ окултизма и другите щуротии!!!). Същият този Брайън Уейс /Weiss/ гледайки нашата БГ телевизия в САЩ (преди доста време, Канал 25, ) ми каза: "Не разбирам български, но като следя вашата телевизия, начинът на представяне на новините, "сценичното излъчване", маниерите и цялостната структура на предаваниято ми става тъжно за вашата държава, като цяло." |
| Това не е първият материал от Вас, който чета госпожо Ковачева. Първият път бях приятно изненадан и го написах под статията /не че има значение/. Сега пак не че има значение ми се ще да Ви напиша няколко о/без/куражаващи думи при все че съзнавам - те ще са доста безсмислени... все пак... Пътя който сте избрали е пътя на самотника. Никой няма да дойде и да Ви потупа по рамото - във всички случаи не по начина който ще ви стопли. Всички знаци по този път сочат на обратно - натам от където сте дошли. И спътници няма да имате - всички срещи ще са с хората, които се връщат обратно - изтощени и обезверени - и набързичко и сконфузено ще ви казват, че пътя не води до никъде, че път нататък няма... и ще бързат обратно. Кой знае? За някои компромисите със собствената съвест са равностойни на самоубийство, за други - те са ежедневие. Трети съвсем не могат да разберат какво е това - те просто нямат съвест. Проблемът е, че съдът на вашата собствена съвест не е най-страшният. Все си мисля, че по-страшно е когато собствените Ви деца започнат да Ви съдят. Младостта е безмилостна. Както казваше една поговорка - "Пътнико, пътища няма. Пътищата се правят с ходене". Да направим пътека тогава... светът ще е друг нали? С една пътека повече? |
| Е, и Бетовен (БетХовен) има 10 симфонии, от които се интерпретират САМО няколко, не за това че някой мрази Бетовен, а поради факта, че другите просто никой не иска да слуша - от диригент и музикални изпълнители до публика и критика. В литературата и журналистиката също има пикове и низини, както и в живота на всеки човек. Значи, или читаЮщата публика е станала много взискателна, или авторите от ден на ден не могат да задоволяват търсенето на читателя. Колкото и парадоксално да звучи, щатския официоз "Дъ Ню Йорк Таймз" не щади финансови средства за сондиране и "маркетингово проучване" по отношение ТЪРСЕНЕТО сред читателите с цел да сервира ТОЧНО онова, от което се нуждаят. УСАняците във форума могат да ви кажат за съботно-неделния брой на Ню Йорк Таймз, който излиза "една-педя-дебел". |
| Шпионин и аз имам същото усещане. Съвсем сериозно говоря. На всичко отгоре разбирам и български. Този автор не съм го чел, но ще го погледна явно има екстрасензорни способности. |
| Нещо се опитваш да кажеш. И нещо се правиш на много помъдряла. Но честно - нищо не казваш. Подредила си синтактически правилно сто изречения. И? Каква е поантата? Чети си статиите преди да ги публикуваш. Ще помогне да се оттървеш от баластта. Губи се смисълът на текста. И така. Успех! |
Антибиотик, мисля че не е нужно специално на Вас да давам подобни отправки, но понеже днес съм на работа и няма какво да правя прочетох ВСИЧКО от блогът на Ралица и ви го сервирам в детайли, като не забравяте да кликнете долу и върху отправката "стари публикации".  Блогът на Ралица Ковачева , чак тогава един читател може да има пълното виждане за цялостното творчество на един автор, въпреки че някои неща не са вписани в блога.  |
| Интересен поглед, Бозаров и определено съответства на едната от темите в есе, което започва с думите "Каква е границата на човешката издръжливост?". Темата за безднадежния и тъжен път на самотника. Но доминиращата тема и авторският извод е за това, че спасяваме себе си, борейки се за промяна на света. Че целта ни, в крайна сметка трябва да бъде тази, а не 3-тата кола и 33-я чифт обувки. Че предаваме нещо много висше и непреходно, ако спрем да се борим. |
| Лянча, и аз съм чел "Дневници"-те на Макс Фриш, а също и творенията на Франц Кафка и докато на втория може да се разчита, без да съм пристрастен към еврейството, то по отношение на швейцарския архитект трябва да се внимава. Стартирал в опита си за самопознание, Макс Фриш не веднъж ни въвежда в неговия объркан вътрешен свят, в който критичната настървеност на субекта се мъчи да анализира настървено БЕЗпричинния Аз /Его/, плагиатствайки на воля от неоплатоника Фернанд Брюнер и неумело компилирайки с мислите на Фридрих Ницше на един свят от имагинерна несъстоятелнос, която избива и във финала на том 2 на Дневниците, където Фриш явно не успява да разкодира коловозите на "Какво съм аз?", но успява да уточни Да пишеш, значи да четеш себе си. |