Вечер. Време за душевни четива. ---------------------- Блогът на Генек |
Днес се навършват две десетилетия, откак Иван Давидков отиде на небето. Стремежът към висота, към полет, към самите небеса, който прониква цялата му поезия, се изпълни и за него. Сякаш на онзи 6 август той най-сетне дописа своята "Небесна поема" и се вдигна в най-високия си полет. Изглежда полетът бе едно от главните състояния на този иначе набит, спокоен, с бавни жестове и слово човек. Полетът на птица, на самолет, на облак, на самото му същество. "Когато всичко в тебе изгори - писа той, - последни нека станат прах крилете." Все си вярвам, че в самия негов мъчителен, жестоко несправедлив край крилете му са били с него и той се е вдигнал над страданието, към тихото сливане с поезията и вечността. В онова небе, в което "тази нощ изгоря един самолет", а в този самолет пътувал един симфоничен оркестър и затова "пепел от мъртви симфонии кръжеше в безкрая". Някъде в този безкрай трябва да е днес и Иван, самият той симфония от строфи и рисунки. Нямам доказателства, а вярвам.... Norman Greenbaum - Spirit in the Sky Натиснете тук |
Благодаря Ви, господин Донков. Макар че нямаше защо толкова силно да ме стискате за гърлото. И по-леко да беше, пак щях да остана без дъх. И пак щяхте да ме потопите в един възкресен спомен - за една Даниела, която имаше добра дума за всеки и на чиято приятелска ръка можеше да разчиташ в трудни дни. Когато се разбра диагнозата й, тя се отдръпна сама срещу болестта си - така, както винаги се е изправяла срещу всеки един проблем в живота си. Сама. Търсих я, обаждах й се - не можех да я забравя, не можех да я оставя. Отклоняваше молбата ми да се видим, да отида у тях. Не е искала, казаха ми после, да я виждат така. Красивата Даниела, не е искала да я виждат така. Наричах я "кара сеньора", беше си моя закачка, която тя посрещаше с разбиращата усмивка на зряла и умна жена. Почти флирт. Съвсем почти. При поредното ми обаждане ми обеща, че скоро ще се видим. Вече съм в България, каза ми, по-добре съм, ще се видим. Седмица по-късно звънна телефона ми и се изписа нейното име. Вдигнах зарадван и чух отсреща: "Обажда се синът на Даниела. Вие много държахте един на друг. Тя почина тази сутрин. Погребението й е утре." В очи, в глас, в доброта Даниела приличаше на майка ми, починала десет години преди това. Тогава не плаках -не можех, не знаех как. Сигурно затова, когато изпратих Даниела, плаках и за майка. Невъздържано, безутешно. Като дете, изгубило майка си за втори път. Защото всяко време, отделящо ни от любими хора, изглежда безкрайно. Е, само така изглежда. Краткото време, след края на което световете ще се слеят. Не само този свят се слива, г-н Донков, знаете - сливат се и този и онзи свят. Някъде малко след Комодоро Ривадавия. Малко след това. |
Есен Иван Давидков Стаята на ябълки мирише, на дъждовно утро и на хлад и тетрадката, в която пиша, има аромат на листопад. Вънка зъзнат голите дървета, пуст, мъглив е есенният свод и на клонка червенушка свети като още неоткъснат плод... PS Нощем...с добрата поезия |
Пишат любовни песни Пишат любовни песни старите поетеси, с някаква странна нежност викат далечния миг. Няма следи на прага. Няма над тъмни завеси нито усмивка прощална, нито безпаметен вик. Между писма пожълтели, четени в час на раздяла, сгъвана и протрита, толкова обич лежи... Само понякога, светнал в тъмния гланц на рояла, със пеперудена плавност валс на Шопен кръжи. Спомня за луди нощи, ласки и изневери. Дим на камини, свещи с морава светлина. Метната рязко на стола, свилена рокля трепери и дъх до дъха потръпва подобно гръб на сърна... Затуй те пишат песни, вгледани нейде далеко с такъв неистов порив – и нежен, и жесток. Нощният град ги зазижда – ъгъл, фенер, аптека – както във оня кратък, трагичен стих на Блок. Но те разбутват стените, за да спасят поета. И всяка от тях прилича на стара, тъжна жена, която е изтървала своята златна монета между треви огромни, в бездънна пукнатина. Техните бръчки потъват в строгото огледало, с бавни талази люлеят ехото на песента. А любовта им маха с кърпичка избеляла нейде отвън сълзата, капнала над света. |
Благодаря! Още има хора, които обичат поезия. Даже лирична. Бях почнал да си мисля, че съм останал сам. Благодаря! |
Колко е хубава вечерта във форума без обичайната наличност от тъповато груби и самонадеяно нахилени люде наричащи себе си прагматици, атеисти и всякакви други "исти"... " Нямам доказателства, но вярвам!" Уважаеми г-н Донков, Вашето есе, което току що прочетох е едно доказателство. То е една трошичка, микроскопична прашинка преминаваща през слънчев лъч. И това е напълно достатъчно.Какво повече? Благодаря! |
И въпреки, че вечерта е посветена на И. Давидков, ще си позвоя да цитирам друг поет, просто трябва да го направя.Мисля, че е това което Калин е почуствал, а и всеки един човек, познал загубата...Ето и двете строфи: I’m not crying 'cause I feel so sorry for you I’m crying for me... Aaron k. Редактирано от - ivo kunchev на 06/8/2010 г/ 05:13:06 |
"Когато всичко в тебе изгори - писа той, - последни нека станат прах крилете." Мисля си, Витлеем, че е добре отвреме-навреме да ни хващат така за гърлото... Не ни душат тези чувства... Навярно се мъчат да ни напомнят, че любовта и добрината са тези чувства, които ни различават от целия останал зверилник... Или поне би трябвало да ни различават... Г-н Донков, благодаря Ви! |
Благодаря, г-н Донков. И на теб, Витлеем. Истории, които те карат да настръхнеш. Поне аз така се почувствах. Има място за човещината в този наш век, но колко много липсва тя понякога. |