POETREE
Отиди на страница:
Брее, верно!!Ха , честито и на тебе!!!  Дружна песен днес да екне... Ами наспах се , комбат . Аз съм ранобуден и ей сега като съмне отивам на разходка в Морската градина... Да сваря изгрева. |
| Аз тъкмо направих една обиколка на езерото и дойдох да видя има ли продължение, ако не, да напиша дорде бирата кипи у жилите... ... Родила царица в ночь Не то сына, не то дочь; Не мышонка, не лягушку. А неведому зверюшку. И никто потом не знал кто с царицею вот, спал,  подавав ее бокал - по ночам ее трахал.. Может бьили ети звери что стояли там, у двери ... Может даже я теперь тот-же самьй, зверям зверь.  Редактирано от - sluncho6 на 02/5/2011 г/ 23:14:31 |
подавав ее бокал - по ночам ее трахал.. кто с бокалом, кто с мускалом всяя зверь бежит навалом кто- то даже таз дает - лишь бъй стал царица - мать (неграмотен опит с хрузинским аксентом) |
| -Я, тэбэ , комбат , адин хароший вещь скажу , только ты нэ обижайся! Хароший ты чэлавек, но грузином тэбэ не быть , генацвалэ! |
Ще ми се отсърдиш, Комбат... тези дни съм много разсеяна, но концентрирана на друго място. Някои малки момченца, на първи май порастнаха с една година   |
| Ми... не са... /// Малко мъжка поезия от цикъла *Париж* Носачи на реклама Те бродят в този град прокажен без цел, превърнати на вещ, и вече своя вид зловещ самички не съзнават даже. Със поглед тъп и образ впаднал прекосват този свят засмян и носят на гърба си - гладни - меню на някой ресторан. И как е странно под това небе, изядено от пламък, да виждаш (случва се това) реклама да чете реклама. Човечество, спри да въздишаш, скрий лицемерните сълзи! Човек не ни е брат, а зид, на който се лепят афиши. На заминаване Зарад какво да жаля? Нямах любовница, нито познат; вървях и свалях шапка само на ветровете в този град. |
и нещо от един малко известен американски поет, познат повече като журналисти и борец за правата на индианците. както и с любовта си към тютюна  чарлс лъмис My Cigarette (1879) My Cigarette! Can I forget How Kate and I, in sunny weather, Sat in the shade the elm-tree made, And rolled the fragrant weed together? I, at her side, beatified To hold and guide her fingers willing: She, rolling slow the paper’s snow, Putting my heart in with the filling! My cigarette! I see her yet, The white smoke from her lips curling, Her dreaming eyes, her soft replies, Her gentle sighs, her laughter purling! Ah, dainty roll, whose parting soul Ebbs out in many a snowy billow, I too would burn, if I might earn Upon her lips so sweet a pillow! Ah, cigarette, the gay coquette Has long forgot the flame she lighted; And you and I, unthinking by Alike are thrown, alike are slighted. The darkness gathers fast without, A raindrop on my window plashes; My cigarette and heart are out, And naught is left me but their ashes! ...толкова е красиво, че отказвам да го превеждам |
| Вярно е... музика се лее от това стихотворение... To hold and guide her fingers willing: She, rolling slow the paper’s snow, Putting my heart in with the filling! Поздрав с един пич, който също много обича да тютюни и не се лишава от това удоволствие, дори и на сцената Keith Richards Slipping away |
| Комбат, видях че пак са те изолирали на студено... ще ти пускам стихчета, вместо дъх да топят скрежта на леденото стъкло. Като пролука, през която да можеш да четеш... Човешкото сърце е мелница Преди в глупешката си младост Не знаех що е свястна радост, С другари дирех все забава, Но често взе да ме смущава В ума ми някой случай странен. Веднъж на сватба бях поканен. Седях до доктор там един, Префинен, учен господин И сред самото празненство Го питам с почит: На какво, Да обясни, ако обича, Човешкото сърце прилича? А той вежливо ми отвръща: „СЪРЦЕТО МЕЛНИЦА Е СЪЩА, ВЪРТИ СЕ КАТО КОЛЕЛО, ЩОМ СИПЕШ МУ ДОБРО, И ЗЛО. Копнежи, страсти ден и нощ Без отдих смила с бясна мощ, В чували трупа ги накрая, Търчи напред-назад в омая, Потъва в размисъл дълбока, Само̀ теши се и се хока, Ту в светла радост засиява, Ту в ужас се опечалява, Ту борбено е, ту унило, Днес гневно, а пък утре мило, Ту смело, ту с отпаднал глас. Променя се за ден, за час Според това дали успява Да мели зърно или плява. Така човекът, дето в сласт Живее на земята с нас, Прилича на възбунен звяр. Сърцето му е жалка твар. То крета като спънат кон Сред глупост и порочен стон, Разврат и мъст владеят тук, Един порок довежда друг. Че както мелят ни сърцата, Тъй са делата и словцата. Но разумът щом зацарува, И днес, и в бъдеще ликува, Подобни мисли ще осъдиш И от сърцето ще пропъдиш. А то тъй бързо да не гние, Смирени трябва да сме ние. Бъди благочестив до гроба, Постъпвай честно и без злоба.“ Така говореше ми той И даде примери безброй Как страстите да укротим, Сърцето как да си щадим, Та страх и вопли да не мели И в скотската си глупост спрели, Да губим в празна суета Годините на младостта. Сърцето те да не товарят, Да бъде разум мелничарят. Тогава чувството голямо Ще ражда мъдри мисли само Как благородно да живееш. Тогава сам ще проумееш Забава чиста где да дириш И в нравственост духа да шириш. На младини се упражнявай, В сърцето си не съгрешавай, Да израстеш човек достоен И в старините си спокоен, Да спомниш моята поука. Блага, достойнства и сполука Ще се множат за теб безчет. Ханс Закс ти дава тоз съвет. 1548 |
| Една много сладка приказка за лека нощ... Две слънца Имало някога на небето две слънца. Едното било розово-синьо, с резедави ресни по края, малко квадратно — малко триъгълно, а в празнични дни — зелено и крехко като зелка и тогава зайците скачали до небето и си похапвали слънце. Било много добродушно това слънце — мравка да мине по небето, път ще й стори — и все се усмихвало някак в себе си, като и през ум не му минавало да се сърди на хората, дето го замеряли с ледени висулки. Защото, не знам дали сте чували, но някога тази игра била много разпространена по земята и всички се надпреварвали да хвърлят по слънцата ледени висулки, като устройвали за тази цел дори международни състезания и олимпиади… А пък второто слънце било едно такова никакво, разкривено и изкорубено, на цвят бозаво. В средата си имало дупка и в тази дупка живеела усмивката му. Защото и то — като всички слънца — било с добро сърце и малко нещо лекомислено. Види се на бозавото слънце много се харесвало да се шляе без посока по небето, защото цялото било прашно и раздърпано, а шапката му била развласена от птиците. Но най-много от всичко слънцето обичало да лети ниско над градовете и селата, престорено на лилаво занзибарско слонче с лъскава станиолова опашка. Щом го зърнели децата такова престорено, начаса му изпращали шарените си хвърчила и слънцето ги окачвало на корема си като ордени. Тук трябва веднага да кажем, че бозавото слънце ужасно дразнело сериозните хора, защото дори и при най-отговорни световни състезания, когато го замеряли с ледени висулки, то им се плезело с огнен език, надувало се и квакало като жаба от небето или пък разтягало облаците като хармоника и те издавали жални звуци, които късали сърцата на жените. А пък жените по земята само това и чакали — някой да им скъса сърцето! Ето, така си живеели хората по земята криво-ляво, като сегиз-тогиз вдигали очи към небето, за да видят кое от слънцата грее — бозавото или розово-синьото. Защото двете се редували — едното светело заран, а другото подиробед: така не се изморявали. Лошото било само, че слънцата не се разбирали помежду си и понеже цяла нощ прекарвали в караница, на сутринта често закъснявали за работа. На всичко отгоре тъкмо едното се запретне да огрее земята, другото току наднича зад някоя планина и му подвиква: — А бе, драги господине, защо е тази паника! Сетне вади от вътрешния си джоб огледалце и му праща слънчеви зайчета в очите. И розово-синьото слънце подгонва бозавото слънце зад планините и ето ти беда — посред бял ден, при две слънца, на работа нито едно и земята потънала в мрак, все едно, че е спрял токът на небето! Ходят хората умърлушени, оплакват се в слънчевата система, но кой ще вземе да ти обръща внимание за такива слънчеви истории! И ето един ден какво се случило. Да вземе едното слънце да се престори на другото! Боядисало се с розово-синя боя, окачило си резедави ресни, наконтило се и върви бавно-бавно по небето: ту квадратно, ту триъгълно, а по средата — дето е дупката с усмивката му — зелено и крехко като млада зелка. А пък зайците само това и чакат: като се разскачали — иска им се да си хапнат слънце в делничен ден! От гюрултията другото слънце се събудило и що да види — по небето крачи самото то! Търка си очите и не вярва. А когато едно слънце престане да вярва на очите си, работата е вече сериозна! И като не знаело какво да стори, слънцето попъшкало малко, попъшкало, па се разревало с пълен глас. А да видите само как плаче едно слънце! Едри сълзи като гроздови зърна се ронят по земята и дето тупнат пониква цвете с червено марсианско око! За кратко време земята се изпълнила с марсиански очи, които загледали строго и не давали шумка да шумне, пиле да прехвръкне, камо ли дете да гъкне! А като видяло всичко това, бозавото слънце се уплашило и бързо-бързо запелтечило: — Но аз без да искам! Без да искам! После започнало да трие розово-синята боя от себе си, да къса резедавите ресни и да се лишава от всякакви преструвански удоволствия. И след малко пак се превърнало в едно нищо и никакво бозаво слънце, разкривено и изкорубено, раздърпано и развласено, а на всичко отгоре — изцапано с боя! Опитало слънцето за всеки случай да се престори на лилаво занзибарско слонче с лъскава станиолова опашка, но къде ти! Отдолу го гледат строги марсиански очи, зайците вият като вълци и скърцат със зъби, а другото слънце плаче ли плаче. При това положение — бас държа — никой не може да се престори на слонче, па макар и занзибарско! Който иска, нека опита! Тогава бозавото слънце се приближило до другото, подсмръкнало виновно и промълвило: — Аз няма вече! А розово-синьото слънце се сепнало, въздъхнало успокоено и по лицето му изгряла усмивка — значи онова там не било това тук, а пък това тук не било онова там! И като се хванали двете за ръце, пък като заиграли, заскачали — тресе се небето и кънти от радостни слънчеви викове: — Ти гониш! Ти гониш! А хората гледат всичко това и свят им се вие. Та кажете, това живот ли е? На небето слънцата си играят на гоненица, долу разни ми ти зайци вият като вълци и скърцат със зъби, а зачервени от бдителност марсиански очи гледат строго, без да мигат! Дошло им на хората до гуша, покатерили се на едно дърво и със сак за пеперуди уловили двете слънца. После зачукали, заблъскали, майсторили цяла седмица и накрая си направили слънчев велосипед. Качили се на него хората, пътували три хиляди осемстотин шейсет и пет години и половина и намерили друга земя, където греело само едно слънце — кръгло, жълто и замислено. Добросъвестно било това слънце — нито закъснявало за работа, нито се карало с някого, нито се плезело на хората, когато го замеряли с ледени висулки. А пък зайците на тази земя едни кротки — дори не се сещат да погледнат нагоре, да видят дали не става слънцето за ядене! Най-сетне си отдъхнали хората, дните им затекли без луди слънчеви шеги. А пък предишните, вече ненужни слънца хвърлили в един дълбок кладенец и те си стоят там и до днес. Всички са доволни, само дето децата въздишат понякога и им се иска да тръгнат да бродят — да намерят кладенеца и да извадят слънцата-немирници. Защото, признайте си, къде по-добре си е да греят на небето две слънца — едното сутрин, другото следобед. А пък зайците нека си скачат, колкото искат — и те имат право на една слънчева закуска, поне в празник. И тук да ви издам една тайна: намерят ли децата двете слънца, някой ден ще си направят от тях тротинетка и с нея ще обиколят безкрайната небесна шир, за да открият друга, още по-хубава земя с три слънца… Венцеслав Константинов |
| The Smile There is a smile of love, And there is a smile of deceit, And there is a smile of smiles In which these two smiles meet; And there is a frown of hate, And there is a frown of disdain, And there is a frown of frowns Which you strive to forget in vain, For it sticks in the heart's deep core, And it sticks in the deep back bone, And no smile that ever was smil'd, But only one smile alone That betwixt the cradle and grave It only once smil'd can be, But when it once is smil'd, There's an end to all misery. Редактирано от - Johson на 10/5/2011 г/ 22:46:48 |
| Присъединявам се към Johson, може би да вземем да се спретнем една темичка "Обществото на Замразените Никове" и да я посветим на разумното, доброто и вечното за подкрепа на духа на замразените колеги, че не се знае кога е наш ред с кожухчетата и калпачетата. Днес слушах това Натиснете тук а ето и думичките: "Пролитую слезу из будущего привезу, вставлю ее в колечко. Будешь гулять одна, надевай его на безымянный, конечно". "Ах, у других мужья, перстеньки из рыжья, серьги из перламутра. А у меня -- слеза, жидкая бирюза, просыхает под утро". "Носи перстенек, пока виден издалека; потом другой подберется. А надоест хранить, будет что уронить ночью на дно колодца". И.Бродский |
| Принципно бих приветствала такава тема, 67 и ще се включа, ако някой я открие. Сещам се, че имаше форумна акция, за връщане на Дон Микеле, но не помня имаше ли ефект от нея?! А той беше писал, че е неизлечимо болен. Надявам се и вярвам още да е сред нас... |
Ханс Магнус Енценсбергер Първа песен от "Гибелта на „Титаник“ " Някой слухти. И чака. Стаява дъх, съвсем близо, тук. И казва: Този, който говори, съм аз. Никога вече, изрича той, не ще е тъй тихо, тъй сухо и топло, както сега. И своя глас чува в шумящата си глава. Тук няма друг, освен него, който изрича: Навярно аз съм това. Чакам, стаявам дъх, ослушвам се. Далечният шум в ушите, в тези антени от мека плът, нищо не значи. Това е просто кръвта, която пулсира във вените. Тъй дълго чаках, притаил дъх. Празни звуци в слушалките от моята машина на времето. Глух космически шум. Ни морзов знак. Ни вик за помощ. Радиомълчание. Или всичко е свършило, казвам си, или още не е започнало. Ето сега! Ето: Скриптене. Стържене. Прорез. Това е. Един леден нокът, който дращи вратата и после замира. Нещо се скъсва. Безкраен брезент, снежнобяла ленена лента, която най-напред бавно, после по-бързо, все по-бързо и съскащо се раздира на две. Това е началото. Чувате ли? Нима не го чувате? Дръжте се здраво! После отново става тихо. Само в стената отеква звън от нещо фино полирано, някакво кристално трептене, което заглъхва и накрая изчезва. Това беше всичко. Всичко ли? Да, навярно е тъй. Това бе началото. Началото на края е винаги недоловима. Единайсет и четиридесет показва часовникът на борда. Стоманената обшивка под ватерлинията зейва на дължина двеста метра, разпрана от някакъв неимоверен нож. Водата нахлува през водонепроницаемите прегради. Покрай осветения корпус се плъзва, извисен тридесет метра над морскoтo равнище, черен и безшумен айсбергът и остава назад в тъмнината. |