Отиди на страница:
За библиотекарите - оцелелите -  За автора -  ------------------------------ Блогът на Генек |
Ами като видим кой е капелмайсторът, какво се чудим, че като се заговори за култура, оня се хваща за маркуча и става опасен?   |
| Свестните у нас - считаме за луди! Доказано с писмени паметници от Ботева насам! Промяна - ни на йота! За автора - , а за г-жа Ирина Петрова и другите светли лъчи в ада наш - |
| Автора А за читалищата и читалищните дейци грижа не берете. Жилави са те. Със здрави корени. Вижте само годините на учредяване, които са в названията на тези стари огнища на духа. Тези дни често се чуват думи като патриот, патриоти, патриотизъм, Отечество. Добре, че са хората като тези от българското народно читалище в села и градове, че да не забравяме истинския смисъл. Ако пък към патриотизма добавим и култура, наука и просвета, в навечерието на 24 май, то пак там - в българското народно читалище ще ги намерите най-здраво и естествено съчетани. Докато в нашия народ има този порив и влечение за общност, обединена около разумното, красивото и прогресивното - във всяко село и всеки квартал на градовете ни, аз съм спокоен. Докато в читалищата активно членуват по три, а някъде и четири поколения от една фамилия, аз съм спокоен. Ще ни бъде. |
| Предполагам, идиотията повелява също да се сещаме за читалища, библиотеки и отдадени на книгите хора само около 24-ти май? Нищо против автора, де. Добре се е сетил и четивото е добро. |
| Не е важно "четивото", важното е, че тези, за които става дума в него, са Хора! А такива има все по-рядко. Аз не съм оптимист като Фирмина. |
| Великолепно! Уважаеми г-н Денков, ще помогнете ли на обикновен златотърсач като мен... нали знаете, че разговарям под "nom de guerre", а истинското ми име е Елам Харниш... Съвременник съм на един велик руснак - бях, съм и зная, че ще бъда винаги, но това е друг въпрос - който казва "всю жизнь по капле выдавливал из себя раба". Питам се какво значи това |
| Михайлово (бивше Долна Гнойница) е село в Северозападна България. То се намира в община Хайредин, Област Враца. По данни от ЕСГРАОН на община Хайредин към 2 май 2005 г. в с. Михайлово живеят 1153 човека. До 1950 година името на селото е Долна Гнойница, така както е записвано в старите турски документи и в документите след Освобождението. С указ №191 на Президиума на Народното събрание (ДВ 95/22 април 1950 год.), населеното място се преименува в Михайлово на името на Михаил Кънчев - активен функционер на комунистическата партия и регионален ръководител на Септемврийското въстание 1923 година. |
| Разположено е на левия бряг на река Огоста и от двете страни на устието на Горногнойнишка бара при вливането ѝ в Огоста. То е равноотдалечено по на 40 километра от големите населени места Оряхово, Козлодуй (районен център), Лом и Монтана, а по шосе отстои на 60 километра от областния център Враца. Релефът е равнинен, силно повлиян от това, че е пресечен от две реки и се явява тяхна водосборна зона. Селото е разположено във валог със разлика във височините около 30 метра. На църквата е поставен нивелачен репер с надпис „Височина на надморско равнище 71.548 м.“. Водното ниво на река Огоста в района на землището на селото е над 56 m. Разположението на селото в поречието на двете реки - Огоста и Барата, го прави естествен пътен възел. През него преминават шосето от Оряхово за Монтана и София и това от Видин и Лом за Бяла Слатина, Плевен и Източна България. |
| В региона почвата е чернозем, а по поречието на Огоста има наноси с песъклива структура. Землището на селото граничи със землищата на селата Хайредин, Манастирище, Бели брод, Лехчево, Септемврийци (Област Монтана) (Горна Гнойница) и Бъзовец (Област Монтана). Земята е плодородна и благоприятства развитието на земеделие и скотовъдство. На север в землището на Михайлово е включена земя от местността Златия — една изключително продуктивна по отношение зърнопроизводството земеделска земя, а поречието на Огоста доскоро успешно се използваше за производсто на плодове и зеленчуци. |
| Климатът е умереноконтинентален. Зимите са студени, снеговити, с температури в средата на м. януари достигащи минус 20 градуса. Летата са горещи и летните температури достигат до 35-38 градуса. Характерни са за есента мъглите, обхващащи Дунавската равнина и с това понижаващи температурите от 5 до 8 градуса. В миналото е имало по-големи горски масиви с по-голямо разнообразие от дървесни видове. По време на създаването на ТКЗС са изсечени и изкоренени акациеви, брястови и дъбови насаждения. Сега преобладават дървета от видовете топола и върба около поречието на двете реки.Околностите на селото се обитават от дребен дивеч - зайци и лисици и птици - пъдпъдъци, гургулици и яребици. Освен този дивеч обект на ловната страст през зимата са и дивите патици по поречието на река Огоста. Разпространени са водната змия, смокът и няколко вида гущери. |
| В домакинствата се отглежда дребен -(овци и кози) и едър рогат добитък - крави. В малките семейни стопанства се отглеждат магарета и коне, свине и птици - предимно кокошки и гъски. Отглеждането на биволи е прекратено по време на масовизацията при създаването на ТКЗС. Двете реки Огоста и Горногнойнишка бара, плодородната земя и тучните пасища са привличали хората още от древността към това място. Не са правени системни разкопки, но от проучванията на случайно намерени находки, може да се каже, че селището е обитавано още в шестото хилядолетие пр. н. е. Изследването е документирано и регистрирано от Богдан Николов. |
| Намерени са останки от погребения с трупоизгаряне - глинени погребални урни и златни накити от бронзовата епоха (края на четвъртото хилядолетие пр. н. е.). Изровени са останки от глинени съдове характерни за ранно-желязната епоха - около първото хилядолетие пр. н. е. Намерени са отделни монети и колективни монетни находки от времето на Римската република и Римска империя. Двете най-големи находки са от 1800 и 1098 броя монети (денари и антониниани) са открити случайно в м. "Крушите", край старото ТКЗС. Последните монети в тях са отсечени при император Галиен (253-268), което доказва, че тази земя е била провинция на Римската империя. Нашествията на варварите - готи носели смърт и разрушения и вероятно по това време селото е разрушено. От населението тук са оставени много тракийски могили, което определя народността на хората обитаващи тези земи. Открити са керамични съдове от Първото Българско царство и некрополи от времето на Второто Българско царство. Материалните свидетелства доказват, че мястото, където се намира село Михайлово е заселвано могократно, но не са намерени документи за името на селището. о борба |
| След падането на България под турско владичество, от турски данъчни описвачи около 1483 година е описан Никополския санджак. Доцент Румен Ковачев дава точни данни за населените места тук: * село Койдозлу (Козлодуй) има 8 домакинства. * село Бутанофче (Бутан) има 6 домакинства. * село Хайрреддин (Хайредин) има 4 домакинства. Село Долна Гнойница не се споменава, което значи че то отново е било празно място - селяните или са изселени в Анадола, както тези от с. Цибър, или селището е разграбено и опожарено. Турски данъчни документи споменават за селище с име подобно на Гнойница в каза Джибре (Цибър), Никополски санджак, както следва: * в 1617 год. село Гунанидже или Гнояница; * в 1620 год. село Гонайниче с 35 домакинства; * в 1632 год. село Гнояниче с 30 домакинства; * в 1639 год. село Гуяниче или Гояница. |
| След кърджалийските безчинства във Врачанско в края на XVIII век, селото около Барата е опустошено, опожарено и се създава едно временно селище, на около километър от старото, но скрито и далеч от пътища в местността „Влашко селище“. В това селище се заселват българи, връщащи се от Румъния, както и такива, бягащи от родните си места на път за Влашко. Обитавано е около 15 години, и след 1800 година семействата от това ново селище се преместват отново около Барата, където и сега е село Михайлово. Според възрастни хора при едно изследване през 1904 година (отразено в издадения тогава „Пътеводител на Оряховска околия“)[3], селото носи името на близкия соват (голямо пасище, мера) „Гоеница“. В това пасище всяко домакинство от селото е отглеждало и угоявало до 150 овце, телета и работен добитък - волове, биволи и коне. В турска редакция най-близък до името Гоеница е записа от 1639 година. |
| След 1800 година селото е записано като Гунуйниче-и зир (Гунуйница-и зир), което означава Долна Гнойница. Това е било необходимо, според турските власти, тъй като създаденото селище е ново на това празно място, а в горното течение на Барата съществува вписаното от 1631 година в турските данъчни „дефтери“ село Гунуйница-и баля. По-рано такъв запис на името не е бил необходим, защото Гоеница е по-старото от двете села и за да се отличават към името на второто е прибавено „и баля“, т.е. „Горна“ За първи път на български селото е записано като Долна Гноеница в календарче „Летоструй“, издадено във Виена-Австрия през 1873 година. Там в списъка на селищата от Оряховска околия се споменава, че това село е заселено с българи. В селището на новото място през 1848 година се открива килийно училище с първи учител Глигор Маринов от Ново село (Благово), обл. Монтана. Двадесет години по-късно се построява сграда, наричана „Хамбаря“, защото имала помещение за събраното зърно от данъци, помещение за религиозни ритуали и стая за нуждите на училището. През 1873 година се освещава новопостроената черква „Св. Параскева“ от свещеника останал да служи в нея — Атанас Попниколов. Тя е построена в дарените дворни места от фамилиите Ценьовци и Младенчовци. Свещеници служили в църквата са още Филип Трифонов, Кирил Манчев (от 1926 до 1932 година), Георги Макариев (от април 1932 до 1936 год.), Иван Александров (от 1936 до 1948 год.) и Ангел Филипов Попов. През 1889 година се построява училищна сграда, която да позволи провеждането на четирикласно обучение на децата. Училището е построено на дареното от Найден Илчев дворно място в центъра на селото. През 1931 година е завършена и осветена нова голяма училищна сграда, която да отговори на нарастналите нужди от учебни помещения за провеждане на седем годишен курс на обучение. Учители оставили трайна следа, не само с обучението на децата, но и с широката си обществена дейност и работа за културното обогатяване на селяните и съхранение на българските народностни традиции са: Петко Цалков Барзов (1838-1914), Илчо Горанов, Въло Ценов Калчев, Георги Атанасов Попов (1873-1959), Куно Симеонов Йончев, Иван Найденов Илчев (1877-1933)- станал по-късно Околийски училищен инспектор, Михаил Георгиев Попов (1892-1984), Петко Тударов Илчев (1902-1985)- като главен учител организирал стоежа на новата училишна сграда през 1930–1931 год., Цветан Петров Константинов (Цинцарски) (1909-1989), Цонка Георгиева Барашка, Любен Стоев Спасов (1915-1988), Гена Иванова Попова. Инициативен комитет от учители са организирали през 1939 г. с доброволен труд и дарения построяването на паметник на загиналите за Отечеството 53 войници от селото във войните от началото на XX век. Директори на училището през годините са: Иванка Димитрова Лилова, Алексей М. Крачков, Петко Тудоров Илчев, Михаил Г. Попов, Цветан Димитров Маринов, Любен Стоев Спасов, Димитър Найденов Евтимов, Димитър Георгиев Димитров, Косто Ганов Костов и Цветана Георгиева Студенобушка. |
| При избухването на Балканската война един човек от Долна Гнойница е доброволец в Македоно-одринското опълчение. Нуждата от общинска административна сграда се чувствала осезаемо. Населението на селото в края на тридесетте години на XX век е над 2 700 човека, и през 1938 година се построява Общински дом. В него се настанява кметската администрация, пощата и здравната служба. Телеграфопощенската станция е открита на 13.11.1923 г. През 1952 г. е поставен номератор с телефонистка, а през 1981 г. е монтирана и работи автоматична телефонна централа. |