Отиди на страница:
| Поклон! |
Какво остава от така наречения единствен живот, от уникалния човешки отпечатък върху световния пейзаж? - въпрос (с кратко въведение) - иска ми се децата ми и техните деца да успеят ("успеят" звучи силно; по-минималистично ми е желанието - да не са нещастни потомците ми, да няма мъки, болести, отчаяние и пр. за бъдещите Нефрустрирани - ако така се казват, но дори и да не се казват)... тоест, мен няма да ме има - няма да знам какво е станало с тях - няма как да се разочаровам post mortem - но въпреки всичко искам да им е добре - това някак си е мярка и за моя успех, или (пак по-минималистично) - мярка е за това дали животът ми е бил напразен, или е имал някакъв смисъл... та въпросът ми е - валидно ли е и обратното? Тоест, ако аз претърпя някакъв духовен или физически провал, това не обезсмисля ли усилията на предци, които не ме познават? Тях ги няма, не могат да знаят, но защо тогава човек се чувствува отговорен пред тях? Защо не му се иска да ги "разочарова", "нарани", да обезсмисли борбите и мъките им - глад, студ, надежди, беднотия, войни, кланета от башибозук, преселения oт Балкана към равнината, Добруджа, Буджак, Седмиградско и пр. и пр.? Защо чак виновен се усещам - сякаш моят неуспех би навредил почти физически (така го усещам) на хора, които нито съм виждал, а на някои дори имената им са изчезнали из столетията...? Много патетично звучи - мислите ми са по-простички - но не успявам да ги изразя точно... Преселенията на предците са били много по-трудни от сегашните, но всяко изтръгване от обичайната културна среда (да не кажа "корените" ) и пренасянето на нов континент, сред нов език и култура - колкото и по-поносими да са във века на моменталните комуникации и интернета - дават отражение върху склонността за таквиз глъбинни екзистенциални терзания...Редактирано от - Лустриран, не фрустриран на 27/10/2011 г/ 20:45:57 |
| Лустри, ако някой сега ми каже "пра-пра-внукът ти ще се самоубие и родът ти ще се затрие" - ще ми се отще да живея... тъй че - отговорът на въпроса ти е "Да"... |
| . | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Boatswain Spyder |
| Написано преди половин век. Извинете за дължината, но е много съзвучно. *** Евгений Евтушенко * * * С. Преображенскому * Людей неинтересных в мире нет. Их судьбы — как истории планет. У каждой все особое, свое, и нет планет, похожих на нее. * А если кто-то незаметно жил и с этой незаметностью дружил, он интересен был среди людей самой неинтересностью своей. * У каждого — свой тайный личный мир. Есть в мире этом самый лучший миг. Есть в мире этом самый страшный час, но это все неведомо для нас. * И если умирает человек, с ним умирает первый его снег, и первый поцелуй, и первый бой... Все это забирает он с собой. * Да, остаются книги и мосты, машины и художников холсты, да, многому остаться суждено, но что-то ведь уходит все равно! * Таков закон безжалостной игры. Не люди умирают, а миры. Людей мы помним, грешных и земных. А что мы знали, в сущности, о них? * Что знаем мы про братьев, про друзей, что знаем о единственной своей? И про отца родного своего мы, зная все, не знаем ничего. * Уходят люди... Их не возвратить. Их тайные миры не возродить. И каждый раз мне хочется опять от этой невозвратности кричать. 1961 |
| Тоска по Родине Тоска по родине! Давно Разоблаченная морока! Мне совершенно все равно - Где совершенно одинокой Быть, по каким камням домой Брести с кошелкою базарной В дом, и не знающий что - мой, Как госпиталь или казарма. Мне все равно, каких среди Лиц - ощетиниваться пленным Львом, из какой людской среды Быть вытесненной – непременно – В себя, в единоличье чувств. Камчатским медведём без льдины Где не ужиться (и не тщусь!), Где унижаться – мне едино. Не обольщусь и языком Родным, его призывом млечным. Мне безразлично – на каком Непонимаемой быть встречным! (Читателем, газетных тонн Глотателем, доильцем сплетен...) Двадцатого столетья – он, А я – до всякого столетья! Остолбеневши, как бревно, Оставшееся от аллеи, Мне все – равны, мне всё – равно, И, может быть, всего равнее – Роднее бывшее – всего. Все признаки с меня, все меты, Все даты – как рукой сняло: Душа, родившаяся – где-то. Так край меня не уберег Мой, что и самый зоркий сыщик Вдоль всей души, всей – поперек! Родимого пятна не сыщет! Всяк дом мне чужд, всяк храм мне пуст, И все – равно, и все – едино. Но если по дороге – куст Встает, особенно – рябина... Марина Цветаева, 1934 |
| Драги Лустри, още едно женско и пак руско, но за български такива Жени не се сещам: Мне голос был. Он звал утешно. Он говорил: "Иди сюда, Оставь свой край глухой и грешный. Оставь Россию навсегда. Я кровь от рук твоих отмою, Из сердца выну черный стыд, Я новым именем покрою Боль поражений и обид". Но равнодушно и спокойно Руками я замкнула слух, Чтоб этой речью недостойной Не осквернился скорбный слух. Анна Ахматова, във фаталната 1917. Желая дълго и щастливо бъдеще на вас и потомците ви, където и да са  |
| Дорис, благодаря - докоснат (touched, трoгнат) съм... On Children by Kahlil Gibran Your children are not your children. They are the sons and daughters of Life's longing for itself. They come through you but not from you, And though they are with you, yet they belong not to you. You may give them your love but not your thoughts. For they have their own thoughts. You may house their bodies but not their souls, For their souls dwell in the house of tomorrow, which you cannot visit, not even in your dreams. You may strive to be like them, but seek not to make them like you. For life goes not backward nor tarries with yesterday. You are the bows from which your children as living arrows are sent forth. The archer sees the mark upon the path of the infinite, and He bends you with His might that His arrows may go swift and far. Let your bending in the archer's hand be for gladness; For even as He loves the arrow that flies, so He loves also the bow that is stable. Редактирано от - Лустриран, не фрустриран на 27/10/2011 г/ 23:00:49 |
| Сега, да разредя ли тази поетична поредица с дуплика относно избора на ника ми. Той има само историческа стойност. Бях много пострадала от една култова съпружеска двойка в Монитор и като влязох в този форум, реших да дам заявка за печален и омъдрен опит в нет-общуването. А и хубаво звучи и си е истинско българско име. Не е маловажна и цялата атмосфера на представлението за Многострадалната, която виждаме след век и повече повторена във форумите. Аз я ценя тази атмосфера, но за разлика от бабичките-зрителки в оригинала, не я приемам за реалност, за да реагирам на нея с реални чувства. Стихотворението на Евтушенко е едно от любимите ми и го пуснах само затова, че има цели парчета, хайде да не река изрази, да кажем теми или постановки, които намирам и в обсъжданата статия. |
| >>><<< Лустфриран, аз съм го казвал и пак ще го подесетвам: всеки е един Аспарух, когато пресече Дунав в някаква посока за да остави следата си на другия бряг. Поздрав за теб и други Натиснете тук  Натиснете тук Редактирано от - sluncho6 на 28/10/2011 г/ 03:42:18 |
| тази мъдрост ме замисли Няма обща съдба, няма една матрица за живота, няма обща мъдрост, разковниче, панацея. Но илюзията, че имаме обща цел, обща радост или мъка, обща загуба, обща победа е изумително нужна на всеки от нас и хем съм съгласен хем не съм съгласен с нея и ше добавя и от мене нешто подобно по темата "Всеки човек е художник на собствения си живот, черпещ сила и вдъхновение от самия себе си. " Сергей Булгаков и оште "За да промените целия свят първата стъпка е да се влюбите в него такъв какъвто е. Същото се отнася и за личностните промени." Mike Dooley а за да оставиш отпечатък требва всеки ден да вземаш решение "Всеки трябва да избере една от две болки - болката на дисциплината или болката на разкаянието." Джим Рон туй първом не го разбрах ама после го зацепих че отпечатъка на втората болка идва ако нема отпечатък от първата болка штото "Умът е градина, в която волята е господар." Декарт въпреки че "Човек живее 75% със своята фантазия и само 25% с фактите - в това е неговата сила и неговата слабост. " Ремарк и от статията "признавах на човека правото да е различен и да има своя причина за постъпките си" за туй "Не встъпвай в пререкания с празнодумците: речта владеят всички, умът е присъщ на малцина. " заштото Катон в повечето човешки съдби ненужни се подмятат отговори, които други хора цял живот търсят и не намират както е посочил автора в статията и е задал въпроса след това Какво остава от така наречения единствен живот, от уникалния човешки отпечатък върху световния пейзаж? Все някаква дактилоскопия трябва да е останала от този мъж, най-малкото в емиграционните служби. Но това ще са наистина отпечатъци от палци, а неговият личен, неповторим и от това скъпоценен отпечатък на живота пази ли се той и в какъв архив, картотека, "масив" може да го намери бъдещето и да го разпознае? след което сам си отговаря с прозрението аз да съм този нетраен материал, върху който този живот е отпечатал своята странна следа и странното е че всеки отпечатък е съставен от подобни елементи едни и съшти думи изречения и фрази но всеки отпечатък е различен както и моя със следния финал "Сееш мисъл и жънеш действие; сееш действие и жънеш навик; сееш навик и жънеш характер; сееш характер и жънеш съдба. " Текери  |
Калин Донков отново блестящ!  Лустриран, не фрустриран, Геновева и други днес ме изпълват с покой и надежда: Нито един живот не е напразен, щом като кара отново и отново "мимолетният" човек да си задава такива въпроси и да търси техните отговори! Статията и коментарите ме накараха да си спомня за теорията на един мъдрец - академик Вернадски, който доказва и извежда няколко принципа за развитие на Живата материя и в частност и на човека: " - Животът не е някакъв организъм. Той е екосистема, в която всички организми съществуват; - Разумът е закономерен резултат от развитието на материята; - Човекът не се подчинява на средата, а я променя и подчинява; - Големият еволюционен процес съответства на Биологичното единство и равенство на всички хора. Всички раси се кръстосват една с друга и дават плодовито потомство. - Това е природен закон. Дори в условие на големите войни, побеждава този, който следва този закон. -Социалната еволюция е обективно насочена към единение на човечеството - социално, духовно, смесване на раси, народи, слоеве на обществото. Ноосферата е резултат от дейността на цялото човечество. - Формирането на Ноосферата е естествен процес, назависещ от волята на човека, но може да бъде ускорен от него. Тук трябва да търсим разгадката и ключът за обяснение на всяка човешка общност и на днешната глобализираща се общност, в която "Интересите на народите - на всички и на всеки - и свободната мисъл на личността определят живота на човечеството, представляват мерило на неговите представи за сдправедливостта и хормират Ноосферата." |
| Лустри, изобщо не се терзай дали наследниците ти ще са успели и дали предшествениците ти биха били горди с теб. Важното е ти да си доволен от себе си. Човек може да поема отговорност единствено за собствените си дела и живот и затова най-важното там да е в хармония със себе си. А пък другите... Всеки отговаря за себе си, животът е негов и какво ще прави с него си е негова лична отговорност. Общото, което ни обединява хората са божиите закони или моралът и общественият ред. Иначе всеки е различен и неповторим, както казва Калин като отпечатъците на палците. |
| Хубаво е, че сме различно облъскани и помъдрели, ама колко да сме различни? Идваме на белия свят по един и същи начин и пак, така си отиваме. |
| Нека все пак да цитираме точно Хан Омуртаг за да разберем правилно посланието му: " Човек дри добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по- късно, като гледа това, да си спомня за онзи, който го е направил." Трябва да се опитаме да оставим диря, да придадем смисъл на живота си, да бъдем полезни на останалите. Въпрос на личен избор е дали просто ще изживееш живота си или ще постигнеш нещо |
за Редакцията - трябваше да го поместити в събота, да има повече мнения....