Извинявам се за дължината на изложението, но, за съжаление - няма връзка в мрежата към оригиналния източник на този анализ. ЛИБЕРАЛИЗМЪТ Е ГЛАВНИЯТ ВРАГ НА ПРОГРЕСА В СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВO Анализът е написан отдавна, но продължава да бъде актуален и днес. Идеологията на българските реформи никога не е била преди всичко чисто вътрешно българска необходимост. Тя не е била изстрадана, обоснована и родена изцяло от вътрешно българските условия при развитието на българската икономика, индустрия, търговска политика и политическа стратегия. Напротив – винаги е било обратното – реформите са били внасяни и провеждани главно с външен натиск и влияние. Разбира се, основните тенденции, които обусловиха днешните български реформи, ясно се открояваха също и в българските условия, но, ако нещата зависеха само от тях, българските реформи, макар и като старт потеглящи приблизително по същото време, щяха да закъснеят в своето развитие поне с четвърт век, тоест – най-малко още с едно поколение. Извършените през последните години в България реформи бяха внесени с авторитета и наложени със силата на външния за нас свят. Независимо от празните и самохвални възпоминания на присъединилите се към реформите местни буфосинхронисти и звукоподражатели, започвайки още от факта на пораждането на неизбежната им необходимост в конкретния исторически момент, основната идеология и ключовите мероприятия на българските реформи бяха наложени и проведени отвън. Външното влияние продължи да бъде определящо през цялото им времетраене, включително и до днес. Предвид горните факти, в днешните дни постоянно протичащото в българския обществен дебат противопоставяне на обществения механизъм на либералното общество срещу механизма на социалното общество става особено актуално и интересно. Защото финансовата криза на държавата на американците започва ясно да разкрива дори и пред най-дебелоглавите баламурници отдавна добре известните на разумните и образовани хора недостатъци на либералната идеология. Що се отнася до баламурниците, които самоуверено и безпросветно тровеха през годините на прехода българското обществено мнение, защото смятаха, че окончателно са се хванали и отсега нататък винаги ще се държат здраво на дядо господ за шлифера, в днешните дни те трябва да станат пак особено внимателни – рязкото падане от големи химерични височини винаги е свързано с големи опасности. Защото вече е напълно ясно, че, макар и полека-лека, никак няма да е зле те да започнат отново да се прибират там, където винаги са били при предишното общество и където винаги има запазено място за тях – в задния обществен двор, където да се занимават със сметосъбиране на дребните, подходящи за тях, боклуци в държавата. Що се отнася до кризата, твърде полезно би било днес отново да се направи един сравнителен анализ между: - основните либерални принципи, наложили се в течение на повече от два дълги века в историята на европейската и световна обществена практика и - десетки пъти по-бързите, безумни реформи, проведени у нас под външен натиск на принципа „копирай, пренеси и наложи, без да се интересуваш от разрушенията”. Защото днес отвън към нас е тръгнала и всеки момент ще пристигне още една нова, много голяма вълна, породена от несъвършенствата на току-що прекопирания от нас свят, която носи нови бъдещи разрушения и предвещава нови коренни реформи в още далеч незавършените български усилия да се настроим към новия свят, в който току-що сме се преместили и ни предстои да живеем. И така, преди да се опитаме да погледнем с разбиране напред към това, което ни предстои и идва към нас, нека да се върнем, за да се поучим, малко назад в историята. Исторически сложилата се в течение на повече от два века основна характеристика на теорията и практиката на либерализма може да бъде кратко изведена в заключението, че либерализмът е много повече антропологическа, отколкото социално-икономическа теория. Либерализмът не приема хората такива, каквито те са станали в своето развитие в даден, конкретен момент във времето на историята, когато той е решил да се настани при тях и да ги направи щастливи, междувременно възползувайки се от тяхните пазари. Не, либерализмът е предложил свое определено виждане за тези хора, искал е да ги подчини и почти е успял да ги подчини на своето виждане. Защото либерализмът анализира човешкото общество, разглеждайки всеки човек като отделна негова индивидуална частица, отнемайки от човешката индивидуaлност всички структурно определящи връзки, с които всеки индивид е обвързан в обществото, тоест: - Либералната представа за човека е като за не-социално същество, защото тази представа се концентрира само върху правата на отделния човек и пренебрегва изцяло правата на социалните общности, които винаги се образуват при всяко човешко развитие! Този кратко обобщен извод безусловно се налага от факта, че в историческата основа на либералната теория лежи идеята за обществен договор, сключен от индивидите, изхождайки само и единствено от техните частни права и интереси и пренебрегвайки абсолютно напълно общите права и интереси на исторически обособилите се обществени групи като цяло. Тази историческа идея за обществен договор е пренесена без изменения в съвременния неолиберализъм и днес тя образува гръбнака на масовия световен обществен механизъм. Сравнителна обратна връзка към днешните дни: За да станат тези елементарни, но все пак – абстрактни, заключения достъпни дори за баламурниците, ще дам един много злободневен пример – студентския град в София. През времето на наложените отвън, либерално предопределени и по този начин – тежко сбъркани български реформи, в тази част на града, която е отдавна градоустройствено обособена и в течение на продължително време изграждана само за обучение на студенти с техните висши учебни заведения и социални и човешки потребности, започна бурно строителство на увеселителни заведения и дискотеки, което превърна този студентски град в едно примитивно, гротескно жалко и напълно карикатурно подобие на Лас Вегас. Много от днешните студенти, които живеят там, работят някъде, за да посрещнат тежкото бреме на студентските си разходи и при мен също има няколко такива – между тях има някои, които постоянно страдат от недоспиване и главоболие, защото техните общежития са заобиколени от дискотеки, които бучат със страшна сила по цели нощи и не ги оставят да си почиват. Да не забравяме и за другото, не по-малко уродливо следствие на либералните реформи в студентския град – всички учебни заведения там вече са наобиколени, като с цигански катуни, от множество новопостроени малоетажни и маломерни, триъгълни, тъпоъгълни и всякакви нищожни, грозни и неподходящи сгради с общ идейно-архитектурен стил, който старите познавачи на града наричат – „свидетелски с(т)имулирана шопска реституция”. Всички тези бетонни полубараки имат преимуществено търговско предназначение и са превърнали съседните учебни заведения в свои жертви и заложници, защото са им изяли всичкия въздух, простор, зеленина и светлина. Дори събрани всички заедно, общата сума на тяхните инвестиции е стотици пъти по-нищожна от вложеното в напълно съсипаната от тях социална и градоустройствена идея на събраните в тази част на града висши учебни заведения. Пита се защо тези уродливи сгради са поникнали там? Ами, защото издигнатите в култ при либерализма права на човека – в дадения случай това е новопръкнал се, съмнително законен, собственик на маломерно парцелче – му дават пълната възможност да пренебрегне правата на хората, заради които целият този този студентски град е бил построен и еднолично да си построи на парцелчето каквото си поиска, разбира се, доколкото това е възможно според общоприетите за градската територия градоустройствени норми. Никой в либералното общество не може дори и да си помисли, че на новопръкналия се собственик може да му бъде забранено въобще да строи, което пък би било единствено правилното решение от гледната точка на общността на хората, които вече работят и живеят там. Конфликтът тук е – правата на човека срещу правата на хората. И при либерализма правото е винаги на страната на правата на човека, като отделна личност, защото правата на хората, като социална общност, не съществуват изобщо. Няма и никога не е имало никаква законова основа за тях. Резултатът от това незачитане на правата на социалните общности, независимо за каква точно област на взаимоотношения в либералното общество става въпрос, винаги е нещо подобно на резултата получен в студентския град на днешна София. Защото тук проблемът е принципен и е поставен в основите на законовата уредба на либералното общество. Щом човекът е собственик, значи той има право да строи и толкоз – никой не може да го спира или да му отнема това право. Ама, че в резултат на употребата на правото на един човек практически се унищожават правата на много по-значителни за обществото общности от други хора, няма никакво значение. Правата на хората изобщо не са предмет на обществения договор в либералното общество и те не се защитават по никакъв начин от неговата законова уредба. При социалното общество е точно обратното – там такъв проблем, като този в студентския град, не може да възникне изобщо, защото правата на хората и техните общности имат принципно предимство над правата на отделните личности. Опростената по този начин роля на човека в либералния обществен договор, възникнал преди повече от два века още във времето на европейското възраждане, идва от това, че този договор е бил създаден и сключен от класата на буржоазията, чийто ценности в онзи момент на историята са били едновременно противоположни както на ценностите на аристокрацията, така и на ценностите на народа. В перспективата на тогава предстоящото бурно буржоазно развитие индивидът е трябвало да утвърждава себе си в ущърб на колективната общност, към която принадлежи, като пренебрегва всичко останало, освен своите частни интереси. Провъзгласителят на либерализма Адам Смит дори е твърдял, че търговецът няма родина – той може да се засели във всяка страна. Родината на търговеца е там, където той увеличава своята печалба. Сравнителна обратна връзка към днешните дни: Ето защо, още в началото на българските реформи, днешните ни западноевропейски партньори са ни наложили отвън стратегически политико-образуващото виждане, че единственият начин да се оправи българската държава е потокът на вливащите се в нея отвън чужди инвестиции. Тях не ги интересува изобщо българската необходимост за независимо и самостоятелно вътрешно-мотивирано развитие. Нито пък ги интересува жалкия местен исторически факт, че вече повече от 22 години след началото на реформите този поток от външни инвестиции все още и съвсем не случайно - просто не се появи отникъде и дори до днес го няма никакъв. По същия начин, в течението на вековете на историята разпространението на буржоазния либерализъм навсякъде е вървяло ръка за ръка с разрушението на колективните обществени структури и естествено образувалите се на съответното място колективни човешки връзки и социални мрежи на взаимопомощ. Същото нещо, при това цели два века след (!) края на европейското възраждане и провеждането на европейската буржоазна революция, ни беше наложено да се извърши и при нас. По този начин на нас ни беше наложен отвън един голям проблем, който се състои в това, че европейската и световна либерално-теоретическа и практическа инерция още тогава, също както разбира се и днес, страдаше от фатална липса на съвременно и модерно разбиране за структуро-образуващите тенденции в развитието на света. Съвсем скоро, обаче, на всички дебели и в голямата си част – недоучени, български глави, които никога не са знаели или не са приемали този отдавна добре известен факт, им предстои много ясно да го разберат не през горната, а през през долната част на гърба си при предстоящото сгромолясване на световната финансова и икономическа криза върху нашите земи. За съжаление, днес ние сме напълно подвластни на предстоящата криза, защото още в началото на реформите безпрекословно приехме неолиберализмът да наложи върху нас, макар и с огромното закъснение от цели два века, своите стари проблеми. Още в началото на реформите силата на отдавна изчерпалата себе си теоретическа и практическа инерция на реанимирания западен неолиберализъм беше безусловно наложена отвън върху цялата налична към дадения исторически момент безпросветна глупост и индивидуален егоизъм на средностатистическия така наречен българин. Никой – нито отвън, нито отвътре – не искаше и да чуе за запазване и използуване на вече постигнатото и държавата беше върната назад с половин век в своето развитие – в началото пътя, където на времето зави наляво и заставена оттам да тръгне пак напред, само че този път – със завой надясно. „Копирай, пренеси и наложи, без да се интересуваш от последствията” – това беше начинът на провеждане на реформите и той без никакво забавяне доведе до пълно разрушаване на вече създаденото. Именно там – в прахоляка на разрушенията, предизвикани от реформите, беше загубена социалната сигурност и стабилността на бъдещето на българските граждани – една от най-големите ценности на предишното обществено устройство. Защото ужким новият, но всъщност – безумно стар, със сила наложен отвън (нео – тфу!)либерален обществен договор, изобщо не мислеше за социалната сигурност и стабилното бъдеще на човешките общности и не я предвиждаше. Под един неотразимо самоуверен в началото на реформите външен натиск, на който предстои много скоро да му бъде жестоко смачкан и наведен носа, социалната сигурност на българските граждани беше пожертвувана в името на фалшивите пазарни принципи. Под сладкия сос на фалшивата химера, че по този начин ще се увеличи заплащането, примерно, на мединските работници, на нас българските туземци ни беше поднесено превръщането на болниците, санаториумите и почивните станции в печеливши заведения, подобно на кръчмите и ресторантите. По същия начин беше унищожена и системата на социалната поддръжка и пенсионното осигуряване – защото и те трябвало било също да станат печеливши за някого (по-точно – за банките, които, разбира се, отдавна вече изобщо не са български) части на обществения механизъм. Връщайки се назад по този повод към историята, нека да си спомним, че още на времето немският мислител Артур Мюлер Ван ден Брук е твърдял, че „либерализмът убива народите”, защото неговата крайна цел е да създаде общество, което да бъде само пазар. В едно такова общество комерсиалните ценности остават единствени, а ценностите, които не могат да бъдат сведени към някаква сметка и печалба изчезват. Ето така изчезна и нашата социална сигурност. Ами, примерно, реформите в железниците, които си бяха чисто вътрешно-българска измишльотина? Във времето на един световно-рекордно-нисък температурен минимум и направо ледников период на производството и търговията в рамките на държавата, на тях им беше малоумно и безпросветно наложено изискването ... да се направят на печеливша организация. В същото онова време, за сравнение, германските железници носеха на държавата си милиардни загуби, но никой и за секунда не си помисли да ги спре, защото е азбучна истина, която, разбира се, неграмотниците получили властта, за да слушат, не бяха длъжни да знаят, че железниците са жизненоопределяща част от кръвоносната система на държавата. И днес ние се чудим защо София била тотално задръстена и претоварена? Ами защото, драги баламурници, българските железници днес не могат да превозват за 30-ина минути хора, примерно, до Пазарджик, затова. А биха могли и още как биха могли! Нека да си спомним по този повод, че, например, китайците (които имат отдавна внедрена и добре развита немска производствена технология за бързите влакови превози) отдавна ни бяха предложили да вземат целия инфраструктурен проект за модернизация на железниците, заедно с Бургаското пристанище. Преди години това предложение беше официално направено на управляващите българската територия заплеси от китайската заместник-министърпредседателка. В тази връзка тя възмутено размаха писалката си в отговор на насрещно предложените й екскурзии до природни и исторически забележителности и курорти, казвайки, че има правомощия и че с тази писалка тя е подписала приемането на Китай в Световната търговска организация. Но срещу нея, освен екскурзоводите и хотелиерите, нямаше откъде да бъде взет и сложен никой. Ама, кой да ти мисли толкова напред? Тогава управляващите територията заплеси бяха главно обзети от терзанието на каква минимално ниска цена могат да разпродадат на външни инвеститори основите на друг жизненоважен стълб на държавата – енергоразпредителната й структура. Набързо намерените тогава "външни инвеститори", разбира се и до днес, освен редовно да изнасят печалбата си навън, абсолютно нищо сериозно не са направили. Да не говорим, че по-предишните идиоти, поставени на власт пак отвън, но преди заплесите, вече бяха успели да разпродадат до дупка всички български банки. Предстоящата световна финансова и икономическа криза ще ни удари здраво именно заради това – защото, въпреки финансово икономическата стабилност на днешната държава като цяло, основите на българската банкова система изобщо не се намират на стабилната днес българска територия. Те са изнесени отдавна навън и ние нямаме нито една българска банка в държавата. Ето защо, въпреки големите си финансови запаси, ние сме много уязвими към предстоящото отвън замръзване, защото тези запаси не са при нас. Такава е отдавна предначертаната от безмозъчния и неграмотен български седесариат линия, по която ние ще понесем главния удар! Но, да не се отвличаме – има още малко време за спокойствие и когато се случи случката, всички ще се наприказват на тази тема досратъчно. Буквата „т” в последната дума не е случайно сменена с по-подходяща за случая. По-горе написаното е отпреди доста години и въпреки, че и до днес остава абсолютно вярно - малко ще го осъвременя със следната съвсем прясна забележка: Постепенната девалвация на еврото става неминуема - развитието на дълговата криза в Европа и очевидният, макар и скрит, натиск от страна на американците рано или късно ще принуди европейците да емитират нови количества валута, което неминуемо ще доведе до отслабване на курса на еврото. Нека да си спомним, че още преди да оглави Федералния резерв в Америка, Бен Бернанке обещаваше в програмата си, която сега се изпълнява, разбира се – да печата и едва ли не „да разхвърля долари с вертолети” над американската територия. Така, че – в печатането на нови пари е реалното спасение – никой в Европа няма да се смили да събира пари, за да ги даде като заем (който никога няма да бъде върнат, разбира се) на банките, за да били те спасели еврото. Разбирай – на първо място, за да си запазят те огромните лични приходи и бонуси. Вие бихте ли дали пари за кредитиране на днешните банки, които ограбиха света, доведоха го до съсипваща криза и продължават и до днес да не искат да поемат отговорността и последствията от постъпката си? И аз не бих. Следователно – само печатането на пари и неминуемо последващата девалвация на еврото ще смекчи и ще отслаби дълговата криза. Това е реалността, която ни очаква и която ще ни се случи така или иначе. Но защо тогава са ни необходими икономиите, за които постоянно ни приказват не само местните пълни некадърници, но и безпомощните европейски лидери? Ние трябва да се откажем или от едното, или от другото – или ще печатаме много пари, или ще правим жестоки икономии. Не може и двете едновременно. Руснаците имат един много хубав виц за евреина в руската баня – казват му: Рабинович - или си свали кръста от врата, или си обуй гащите – не може и двете заедно. Та така става същото и сега с нас – или пускаме силно печатницата, или затягаме здраво коланите. Аз лично не виждам как ще избегнем първото и затова много се дразня, когато ми говорят за второто. Връщайки се към историята на световния либерален модел, можем да си спомним още и за известната теоретична формула, по силата на чиято дефиниция исторически сложилото се днес либерално пазарно общество е царство на количеството и само и единствено на количеството. В него по принцип не може да става дума за качество на обществения механизъм, защото всичко е сведено само до сметки и печалби. Сравнителна обратна връзка към непосредствено близката предистория на днешните дни: Нека да оставим за малко злощастната българска територия и да си спомним нещо от принципно значение за дните, когато Маргарет Тачър на времето смени лейбъристите от власт именно по финансово икономически причини и окончателно заби пироните в ковчега на социалната държава, като заедно с конника без глава Горбачов и кинаджийския ковбой Рейгън наново въведе либералния обществен модел в пълномащабна световна (зло!)употреба. Тогава нашите далечни идеологически братовчеди - английските лейбъристи - имаха бюджет на министерството на отбраната, който беше по-малък от бюджета на ... министерството на образованието! Тоест, държавата на английските социалисти тогава харчеше по-малко за военните си нужди и повече за нуждите на децата си! В английското средно образование, например, по онова време беше в ход реформа, чиято цел беше да доведе нивото на всички (!) английски училища до нивото на ... най-добрите от тях. Тачър прекрати това "безобразие", съкрати до минимум социалните разходи на държавата, като благодарение на това успя да намали данъците с цели 24% и по този начин предостави огромни и неочаквани възможности за развитие пред вътрешната икономика. Мракобесническата от гледна точка на социалния прогрес и образованието либерална реформа за максимално възможното “отстраняване на държавата” от социалната сфера в Маргарет Тачъровия случай свали данъчните натоварвания и съгласно най-добрите традиции на класическия либерализъм – даде пълен простор на свободната инициатива на високонадарените и способните да се възползуват от това личности и компании. И макар че не всички от високонадарените и способните се възползуваха от тази така спестена от данъци 24%-на парична маса, за да повишат технологичното ниво и производителността на предприятията си, като цяло оборотите на английската икономика се повишиха чувствително и тя дръпна рязко напред. Разбира се, либералните обществени принципи бяха отдавна най-добре развити преди всичко отвъд океана и там, както днес разбираме, Роналд Рейгън ги е съживил и извел на първоприоритетно място главно чрез премахване на държавната регулация върху вдигане на оборотите в печатането на пари, масовото въвеждане на безналичен и абсолютно необезпечен с никакви ценности кредитно-картов обмен на условни парични единици, както и преди всичко чрез борсовата търговия с деривати на ценни книжа, получени чрез няколкократната препродажба на първично обезпечени ценни книжа. Към това трябва да добавим и неудържимо нарастващия през годините размер на нерегламентираните фокуси и жестоката борба за лично облагодетелствуване на менаджерския състав на големите акционерни дружества, който не притежава (!) дружествата, но може да си прави каквото си иска с тях, стига да носи изфабрикувани по какъвто и да било начин печалби на акционерите. Най-драстичният пример за това е натрупаната сумарна загуба на уолстрийтските финансови и банкови институции от техните разхвърляни по целия свят (като горивните пръти на един току-що гръмнал и разпадащ се пред очите ни ядрен реактор) така наречени (от самите тях) „токсични кредитни инструменти”, защото днес се оказва, че тази загуба е равна на цялата им сумарна печалба за следващите ... 25 години! А защо, между другото, горивните пръти на гръмналия американски финансов ядрен реактор (пардон, токсичните им кредитни пакети) са така разхвърляни по света? Ами, защото това е бил специално разработеният с цел измама начин те да бъдат изведени от официалните банкови счетоводни баланси и да бъдат скрити от публиката! Днес ние разбираме, че американските банкери години и години наред са работили по специално създадена за измама система. И разбира се, както си му е редът – американските ужким неподвластни никому, ужким регулаторни органи неслучайно разрешават официално измамата. Съгласно схемата, лошите кредити се опаковат с не толкова лоши и токсичният пакет се залага извън държавата, тоест – престава да бъде държан само от американски ръце, което ... позволява отписването му от баланса на съоветната американска финансова институция. Фокус бокус препарокус. Онези, които не са се възползували от този фокус, не могат да издържат темпото на измамно регистрираните печалби и съответни дивиденти при „отличниците” и бързо фалират. Като, например – Енрон, който гръмна, защото не можа да изчисти баланса си. Но и онези с ужким изчистените баланси, които са се възползували от фокуса, също фалират, макар и след време. Защото рано или късно мъглата на всеки мръсен номер бива изпарявана от топлината на живота в реалния свят. И защото, от друга страна, човешката лакомия няма насищане. Тя спира само, ако срещне твърд отпор. Ето как неудържимото и нерегулирано от държавата правене на пари от пари рано или късно води до спукване на непрекъснато надувания ценови балон и всичко отива по дяволите. Защото, както е добре известно, нерегулираният пазар винаги се задръства и периодично изпада в тежко кризисно състояние, причинявайки незаслужени страдания на огромно количество хора. Но, нека да оставим на мира праха на коренно различните идеологически противници Карл Маркс и Джон Мейнард Кейнс, които са напълно единодушни по този въпрос. Без, разбира се, да забравяме колко никак не е случайно това, че няколко поредни поколения от разумни хора и от двете различни страни на това идеологическо противопоставяне са приемали тяхната постановка за правилна и са се съобразявали с нея. Последното поколение на границата между двата века, обаче, реши, че всичко това е прекалено старо и следователно ... ние вече добре знаем какво. Съвсем скоро им предстои да го разберат и на тези от другата страна на противостоянието. Лошото на това късно идващо удовлетворение е, че ... ние, които отдавна го знаем и никога не сме се отказвали от знанието си, ще трябва да го разбираме заедно с тях за втори път още веднъж. И виновни за това повторение са тъпаците между нас, които не знаеха и не поискаха да приемат истината, защото те по рождение трудно учат и разбират каквото и да е. Те предпочитат да преписват и затова поискаха да сготвят българска манджа, без много да му мислят, с местни продукти, но по готови чужди рецепти и естествено че много сбъркаха както с продуктите, така и с рецептите. Да се надяваме, че ние ще издържим и този път на тяхната глупост. Тревожно е, разбира се, че с годините нашата природна гъвкавост и естествена издръжливост намаляват, но, за сметка на това пък ... кризите започнаха да се превръщат за нас в едно добре заучено движение. Както и да е. Лично за мен, неудържимата човешка лакомия в конкурентната борба за печалби премина границата на нормалното след мракобесническите антисоциални реформи на Тачър и окончателно се засили към низостта на неудържимото още преди тридесетина години, когато някои американци, за да станат по-конкурентноспособни, спряха храната в самолетите си при дългите многочасови вътрешно-континентални полети. Това, разбира се, принуди към същия ход и конкуренцията и в края на краищата резултатът беше равен и мачът – напълно безсмислен, но беше много символично. Посланието на този символ, който на времето не уплаши никой, а това трябваше да се случи, беше, че либералните обществени механизми нямат спирачки и ограничения и са готови на всичко в своя стремеж да изстискват докрай възможностите на бизнеса. Всички тогава ясно научихме, че – човешката лакомия за максимални приходи е неудържима, ако тя се остави на свобода и без регулация – и именно заради тази постоянна потенциална опасност, алчността за печалби не може да се превръща в главен и водещ мотив на икономиката. Точно поради тази причина още Кенеди на времето се беше заканил да превърне невероятно обществено независимия Американски федерален резерв, който е регулаторът на американската икономика, в организация на американската държава и да престане да го търпи като частна организация на големите банки (и разбира се – неявен властови връх на скритите съюзи) в Америка и света. Някои твърдят, че това тогава му е отнесло главата. Ние твърдим, че това може да отнесе днес и нашите глави. Дано, все пак, някое парче да остане. Майтап. И сега идва един много съществен днес момент – към тази принципна картина на теорията и практиката на отдавна реализиралия се европейски и световен либерален обществен модел трябва да се добави и никога не трябва да се забравя една постоянна вътрешна тенденция идваща от историята заедно с буржоазното гражданско общество: - в това общество, където индивидите по никакъв начин не са свързани един с друг, още от самото му зараждане съществува една скрита и завоалирана, но непрекъснато протичаща и провеждана, вътрешна гражданска война! Индивидите в буржоазното гражданско общество, създадено от либерализма, винаги се намират в отношения на война един с друг, защото другият индивид в това общество е винаги потенциален конкурент и следователно – враг. Това икономическо виждане за човека, представляващо един вид социален дарвинизъм на днешното либерално обществено устройство, в което живеят добре и оцеляват само най-силните, има своето морално и юридическо обоснование в така наречената теория за правата на човека, която днес се е превърнала в някакъв вид съвременна религия. Добре известни са поне три причини, по силата на които може да се оспори така наречената идеология за правата на човека. Първо – тази идеология използува една подменена във времето концепция за право, която исторически не съответствува на това, което правото е било първоначално. По своето историческо начало правото определя съотношенията и взаимодействието между справедливостта и равенството в обществения механизъм. Тоест, правото е неразривно свързано с определянето на отношенията в обществото. Исторически погледнато – правото казва кой, как и на кого трябва да се подчинява и на кого, как какво трябва да принадлежи при една исторически дадена постановка на обществените отношения. Това е така нареченото обективно право. Второ – в края на средните векове се появява друга концепция за правото, която изцяло забравя за обществените отношения и прави правото напълно субективно, като го привързва само към интересите на отделната личност. Имайки свои ценностни интереси в тогава зараждащото се буржоазно общество, които са били едновременно коренно противоположни както на ценностните интереси на аристокрацията, така и на ценностните на народа, новозараждащата се в ония времена буржоазна класа абсолютно преднамерено пренебрегва обективните отношения и групови права на слоевете в обществения механизъм и се съсредоточава само върху индивидуалните права на отделната личност. Трето - либералното право казва, че всеки човек има индивидуални, естествени права, които са обусловени от самата човешка природа и следователно на всеки човек трябва да бъде осигурена свободата да осъществява правата си. Като използува този ограничен и едностранчив подход и прикрива зад него глобалните си интереси за превъзходство и подчинение на света, неолибералната държава на американците отдавна е превърнала защитата на свободата на човешките права в основна цел и инструмент на своята политика. Но ... по същия начин и обществените групи имат своите естествено исторически образували се права, които също трябва да имат свободата да бъдат осъществявани. Субективното либерално право не се интересува и не определя решението на този въпрос, то определя само индивидуалните права и пренебрегва груповите, като по този начин дава предимство на едните над другите. Защото, какво става когато едната свобода (примерно, личната) влиза в конфликт с другата свобода (тоест, обществената)? Уродливият пример на студентския град в София дава много ясен отговор как либералното право решава този проблем - пренебрегва се напълно обществената свобода в името на личната - за обществените права и свободи в либералното "общество" няма дори грам законодателни норми. А какво става когато правата на една обществена група влизат в конфликт с правата на друга по-голяма или по-малка обществена група? Тоест, как либералното право решава проблема с правата на малцинствените обществени групи? Ами, никак. Либералното право е късогледо право, което се концентрира само върху индивидуалните човешки права. То оставя решението груповите обществени проблеми в ръцете на политиката, която няма нищо общо с правото. Ние днес много добре знаем, че политическият подход винаги е двоен, тоест – двуличен, защото той изобщо не се интересува от справедливостта, а от ползата за участниците. Пример – правата на малцинствата в Кюрдистан и Косово. Едните са 25 милиона, другите 250 хиляди. И чий проблем е решен и то по какъв начин? Защото, въпреки всички политически заинтересовани прехласваници, либералната концепция за така наречените човешки права и свободи е една осакатена правна концепция! Която е в услуга на съвременното политическо двуличие и обслужва само него. Но, когато говорим за обществените групи и тяхните интереси, нека да обърнем внимание и на едно много съвременно явление – обществената прослойка на съвременните политици. В болшинството западни страни, включително отскоро и у нас, разбира се, властта принадлежи на една обществена група, която може да бъде наречена „новата класа”, защото тази класа излиза далече извън границите на старата западна или източна номенклатура. Тази класа съставя арматурата на политическия и икономически елит, включително и на средствата за масова информация. Това са хора, чиято власт много рядко произтича от демократическа легитимност. Като правило, в общия случай е точно обратното. Народът не разпознава себе си в тази власт. Нещо повече, тази власт се бои от народа! Тя разглежда народа като опасност, защото народът е непредсказуем за нея. Оттук произтича кризата на представителността на управляващите и представляващи властта институции. Примери – колкото човек иска и навсякъде. За да определи общия дух на народа, Джордж Оруел използува израза “common decency”. Какво е това нещо “common decency”? Буквално преведено, то означава – „обща чест и благоприличие”. Това е съвкупността от ценности, които признава целият народ. Тя се е породила в резултат на естественото му историческо развитие. Тази съвкупност от ценности съществува у всеки народ, който във времето на историческото си развитие е успял да остане верен на самия себе си. Либерализмът и глобализмът, разбира се, не зачитат тези ценности. Някои или всичките, защото зависи дали става въпрос за европейска, азиатска или африканска нация. Съвкупността от ценности, определяща “common decency” на един народ, у народите, които са останали верни на самите себе си – това е смисълът на съзнанието за чест и обратно – за срам, които определят историческото поведение и отношение към света у тези народи. Чувството за безкористност към външните партньорства и чувството за солидарност. И обратното – чувството за незаинтересованост към партньорства или съвместни действия. Все чувства напълно противоположни и съзнателно изтръгнати от съвременната политика. И разбира се – това съвсем не е случайно. Може би, това е колективният здрав народен смисъл, както казва Ален де Бенуа? Не, това не е само здравият смисъл на един народ, разглеждан като колектив. По-скоро това е чувството за собствено народно достойнство, което, като че ли, преобладава. Общото достойнство на един народ. Съвременната неолиберална концепция за обществено развитие се стреми да го унищожи. Особено бързо неговото изчезване се наблюдава в Западна Европа, където ние днес виждаме разтваряне на социалните връзки и десоциализация на индивидите – тоест, мечтата на неолибералите в действие. Един от начините да се противодействува на това е да се даде отново думата на народите, а не на управляващите ги политически класи, в които те не разпознават себе си. В конкретния европейски случай това означава ни повече, ни по-малко – да се смени представителната демокрация. В нея хората много рядко (!) избират други хора, които много често (!) решават не само съдбата на обществото, но и на самите тях. Европейският либерален модел на представителната демокрация, за която недоучените тъпаци надуха главите на всички други наоколо, че нищо по-добро от нея не било измислено (как ли пък не!), трябва да се смени! Защото тя отдавна вече се изчерпа и започна да развива една самодостатъчна единствено на себе си политическа класа, която, изхождайки от собствените си вътрешни интереси, е започнала да работи против народните маси, в чието име е била ръкоположена във властта. Един от известните обществени механизми, който може да смени представителната демокрация, е пряката демокрация. Тоест, демокрация приблизително такава, каквато е била на времето в Гърция или каквато е днес в Швейцария. Но, ... това е друга, отделна и голяма тема. Тук започнахме с неолиберализма, като основен враг на съвременното човечество и ще завършим с него. Защо той е такъв ли? Ами, защото неотдавна изминалият 20-ти век беше векът на три доминиращи политически теории – либерализма, комунизма и фашизма. Като цяло, тези направления се образуваха, развиха, изчерпаха своята историческа приложимост и завършиха именно през миналия век. Днес ние действително сме стигнали до тази граница, където трите предидущи политически теории почти напълно са изчерпали себе си. Интересното при това е, че теориите, които са се появили по-късно, изчезват по-рано. Фашизмът, който се появи най-късно от всички, загина по-бързо от другите. След това дойде ред на комунизма. Либерализмът – най-старата от трите теории – изчезва последен. Интересно е също да се забележи, че, както казва Ален де Бенуа – това, което е провокирало края на една идеологическа теория се явява също онова, което е предизвикало нейното раждане. Например, фашистките идеологии са се появили във връзка с войната и са изчезнали също във връзка с войната. Комунизмът се е появил заедно с работническата класа и е изчезнал с нея. Либерализмът и буржоазно-пазарната глобализация са се появили заедно с паричната система и ще изчезнат когато системата се смени и доларът престане да бъде единствено приетата единна валута. Освен това, всичките три системи са свързани с обществения прогрес и развитие предизвикани от индустриализацията и ще изчезнат, когато индустриализацията започне да отстъпва място на постиндустриализацията. Или както казвам аз – когато механизацията на физическия човешки труд се изчерпва, като двигател на общественото развитие, който повишава качествено производителността на човешките физически възможности и започне да отстъпва място на компютеризацията на умствения труд на човека, която става новият двигател на това развитие, като повишава качествено производителността на умствения човешки труд. Което започна да се случва още в края на миналия век и затова, между другото, започна да се скапва и си отиде ... социализмът. Но, ... това също е друга, отделна и голяма тема. Тук започнахме с анализ неолиберализма, като основен враг на съвременното обществено развитие и затова ще завършим с него. И така: Заедно с компютеризацията носеща върху себе си революционно качественото повишаване на производителността на умствения човешки труд и човешкото мислене (следващата след много и много десетки години обществена революция, според мен, ще бъде предизвикана от качественото подобряване и автоматизацията на ... човешката интуиция), разбира се, предстои да се сменят и обществените класи, чрез които се осъществяват процесите на общественото развитие! Защото на работническата класа от миналия век не й беше необходимо да борави с понятия, за да си върши работата, но, за работещата с компютри нова обществена класа, която ще бъде двигател и осъществител на обществения прогрес през новия век, боравенето с понятия ще бъде абсолютно необходимо. Това ще бъдат нови и съвършено различни от работниците хора. Други идеи и други методи, включително и организационни (почиващи преди всичко, разбира се, върху Интернет свързаността със света) ще бъдат необходими за работа с тях. Тоест, всичко предстои да се смени – видът на демокрацията, ролята на класите и начинът на общественото развитие! Нелогично е при това да се мисли, че либерализмът ще остане. Надвисващата над нас финансова и икономическа криза предстои да ни убеди, че той е окончателно остарял и отдавна носи само вреди. Но, днес либерализмът е главният враг на човечеството още и защото: Първо и преди всичко – защото той е все още тук, когато комунизмът и фашизмът са изчезнали. Второ – той все още е съхранил известна част от своето могъщество в мащабите на планетата, а разумните хора не трябва да изпадат в заблуждението, че от стратегическа гледна точка главният враг е този, който събира най-много ненавист срещу себе си – не, това няма нищо общо – главният враг просто е врагът, който е най-могъщ. Трето. Третото вече го видяхте изложено по-горе. | |
Редактирано: 33 пъти. Последна промяна от: ламбен |
"Същността на разбирането се състои в това да поемеш върху себе си напрежението на понятието" - мисълта е на Хегел - аз я цитирам по смисъл, защото бях още студент когато я прочетох, а това беше преди много и много време и тези книги са отдавна на тавана. Както и да е. Това е, което искам да кажа тук е, че - който не иска да поема върху себе си "напрежението на понятието", да не чете горенаписаното. Аз не карам насила никого. | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: ламбен |
не се извинявай, ами трий - и оригинала и повторението. хората нямат търпение да прочетат оригиналната статия, та ще ти четат километричните алабализми. ако имаш грам акъл, ще можеш с 2-3 фрази да си изразиш виждането. |
Да, известно е - игнорамусите не обичат четенето, но обичат да съветват другите. Само, че не всички сме игнорамуси. Съжалявам. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: ламбен |
ламбене и още десетина статии да публикуваш, едно да ти е ясно - човешкото същество е на принципа "Акъл не ща, пари ми дай" Ако беше вярно това, дето си го написал на 1000 реда, най-проспериращите страни сега щяха да са Куба и Северна Корея. |
Задължителна основа на капиталистическото общество е принципът за индивидуалните права. Ако подкрепя индивидуалните права, човек трябва да осъзнава, че капитализмът е единствената система, която поддържа и защитава тези права Индивидуалните права са средството за подчиняване на обществото на определен морален закон. Всяка политическа система се основава върху определен етичен кодекс. Доминиращата етика в историята на човечеството е жертвено-колективистка. Преди капитализма индивидът винаги е подчиняван на някакъв по-висш авторитет – Бог или обществото. При всички такива системи моралът е кодекс, приложим за индивида, но не и за обществото, да не говорим за Бога. Обществото е поставено извън моралния закон, като негово въплъщение, източник, или изключителен тълкувател – и вменяването на самопожертвователната преданост към обществения дълг е смятано за основната цел на етиката в човешкото битие. Тъй като не съществува такова нещо като “общество”, понеже обществото е само определен брой индивиди, това на практика означава, че тези, които управляват обществото, са освободени от моралния закон; подвластни само на традиционните ритуали, те държат цялата власт и изискват сляпо подчинение Това е вярно за всички етатистки системи, при всякакви вариации на алтруистично-колективистката етика – мистични или социални. „Божествените права на кралете” обобщават политическата теория на първите, “Vox populi, vox dei” – на вторите. Ако обществото стои над моралния закон, то е аморално общество. Принципът за индивидуалните права разпростира морала в социалната система – като ограничение на властта на държавата, като защита на човека от грубата сила на колектива, като подчиняване на силата на правото. Човека е цел сам по себе си, а обществото е средство за мирното, порядъчно, доброволно съжителство на индивиди “Право” е морален принцип. Има само едно фундаментално право: правото на човека на неговия собствен живот, правото на себепритежаване. Понятието “право” се отнася само до действие – по-конкретно, до свобода на действие. То означава свобода от физическа принуда, насилие или намеса от страна на други хора. Що се отнася до околните, правата на индивида не им налагат никакви задължения, освен едно с негативен характер: да се въздържат от нарушаване на неговите права. Правото на живот е източник на всички права – а правото на собственост е тяхното единствено приложение. Без права на собственост никакви други права не биха били възможни. Правото на собственост обаче е право на действие като всяко друго. То не е гаранция, че даден човек ще придобие някаква собственост, а само гаранция, че ще я притежава, ако я придобие. Правото на собственост е правото на индивида да спечели, да задържи, да използва и да се разпорежда с материални ценности. В съответствие с двете теории в етиката, мистичната и социалната, някои хора твърдят, че правата са дар от Бога, а други – че са дар от обществото. В действителност източник на правата е човешката природа. Нарушаването на правата на човека означава той да бъде принуден да действа противно на своята собствена преценка, или да се отнемат неговите ценности. По същество има само един начин да се постигне това – чрез използването на физическа сила. Потенциалните нарушители на правата са два: престъпниците и държавата. Единственото валидно оправдание за съществуването на държавното управление, е да защитава правата на човека, защитавайки го от физическо насилие. Правителството беше създадено, за да защити отделния човек от престъпниците – а Конституцията беше написана, за да защити човека от правителството Индивидуалните права имат превес над всяка публична или обществена власт. Концепцията за индивидуалните права роди свободното общество. Нито една колективистка тирания не смее да пороби дадена страна чрез открито конфискуване на нейните ценности – материални или морални. Това става чрез процес на вътрешен разпад, чрез въвеждане на все нови и нови права, които обезсилват автентичните права. Това става чрез отклоняване на концепцията за правата от политическата към икономическата сфера. Такова е положението с един от най-критичните въпроси на днешния ден: политическите права срещу “икономическите права”. Въпросът е едното или другото. Едното унищожава другото. Но в действителност няма “икономически права”, няма “колективни права”, няма “права в публичен интерес”. Терминът “индивидуални права” е всичко: няма друг вид права и никой не притежава такива. Правото на живот означава, че човек има правото да поддържа живота си посредством своя собствен труд (на всякакво стопанско ниво, толкова високо, колкото способностите му позволяват); то не означава, че другите трябва да му осигурят предметите от жизнена необходимост. Правото на собственост означава, че човек има правото да предприема икономическите действия, необходими за придобиването на собственост, за нейното използване и за разпореждането с нея; то не означава, че другите трябва да му дадат собственост. Правото на свобода на словото означава, че човек има правото да изразява своите идеи без опасност от потъпкване, намеса или наказателни мерки от страна на правителството. То не означава, че другите трябва да му осигурят лекционна зала, радиостанция или печатница, чрез които да изразява своите идеи. Правата са морални принципи, които определят и защитават свободата на действие на човека, но не налагат задължения на другите хора. |
Задължителна основа на капиталистическото общество е принципът за индивидуалните права. Ако подкрепя индивидуалните права, човек трябва да осъзнава, че капитализмът е единствената система, която поддържа и защитава тези права Индивидуалните права са средството за подчиняване на обществото на определен морален закон. Всяка политическа система се основава върху определен етичен кодекс. Доминиращата етика в историята на човечеството е жертвено-колективистка. Преди капитализма индивидът винаги е подчиняван на някакъв по-висш авторитет – Бог или обществото. При всички такива системи моралът е кодекс, приложим за индивида, но не и за обществото, да не говорим за Бога. Обществото е поставено извън моралния закон, като негово въплъщение, източник, или изключителен тълкувател – и вменяването на самопожертвователната преданост към обществения дълг е смятано за основната цел на етиката в човешкото битие. Тъй като не съществува такова нещо като “общество”, понеже обществото е само определен брой индивиди, това на практика означава, че тези, които управляват обществото, са освободени от моралния закон; подвластни само на традиционните ритуали, те държат цялата власт и изискват сляпо подчинение Това е вярно за всички етатистки системи, при всякакви вариации на алтруистично-колективистката етика – мистични или социални. „Божествените права на кралете” обобщават политическата теория на първите, “Vox populi, vox dei” – на вторите. Ако обществото стои над моралния закон, то е аморално общество. Принципът за индивидуалните права разпростира морала в социалната система – като ограничение на властта на държавата, като защита на човека от грубата сила на колектива, като подчиняване на силата на правото. Съединените щати бяха първото морално общество в историята. Човека е цел сам по себе си, а обществото е средство за мирното, порядъчно, доброволно съжителство на индивиди “Право” е морален принцип. Има само едно фундаментално право: правото на човека на неговия собствен живот, правото на себепритежаване. Понятието “право” се отнася само до действие – по-конкретно, до свобода на действие. То означава свобода от физическа принуда, насилие или намеса от страна на други хора. Що се отнася до околните, правата на индивида не им налагат никакви задължения, освен едно с негативен характер: да се въздържат от нарушаване на неговите права. Правото на живот е източник на всички права – а правото на собственост е тяхното единствено приложение. Без права на собственост никакви други права не биха били възможни. Правото на собственост обаче е право на действие като всяко друго. То не е гаранция, че даден човек ще придобие някаква собственост, а само гаранция, че ще я притежава, ако я придобие. Правото на собственост е правото на индивида да спечели, да задържи, да използва и да се разпорежда с материални ценности. В съответствие с двете теории в етиката, мистичната и социалната, някои хора твърдят, че правата са дар от Бога, а други – че са дар от обществото. В действителност източник на правата е човешката природа. Нарушаването на правата на човека означава той да бъде принуден да действа противно на своята собствена преценка, или да се отнемат неговите ценности. По същество има само един начин да се постигне това – чрез използването на физическа сила. Потенциалните нарушители на правата са два: престъпниците и държавата. Единственото валидно оправдание за съществуването на държавното управление, е да защитава правата на човека, защитавайки го от физическо насилие. Правителството беше създадено, за да защити отделния човек от престъпниците – а Конституцията беше написана, за да защити човека от правителството Индивидуалните права имат превес над всяка публична или обществена власт. Концепцията за индивидуалните права роди свободното общество. Нито една колективистка тирания не смее да пороби дадена страна чрез открито конфискуване на нейните ценности – материални или морални. Това става чрез процес на вътрешен разпад, чрез въвеждане на все нови и нови права, които обезсилват автентичните права. Това става чрез отклоняване на концепцията за правата от политическата към икономическата сфера. Такова е положението с един от най-критичните въпроси на днешния ден: политическите права срещу “икономическите права”. Въпросът е едното или другото. Едното унищожава другото. Но в действителност няма “икономически права”, няма “колективни права”, няма “права в публичен интерес”. Терминът “индивидуални права” е всичко: няма друг вид права и никой не притежава такива. Правото на живот означава, че човек има правото да поддържа живота си посредством своя собствен труд (на всякакво стопанско ниво, толкова високо, колкото способностите му позволяват); то не означава, че другите трябва да му осигурят предметите от жизнена необходимост. Правото на собственост означава, че човек има правото да предприема икономическите действия, необходими за придобиването на собственост, за нейното използване и за разпореждането с нея; то не означава, че другите трябва да му дадат собственост. Правото на свобода на словото означава, че човек има правото да изразява своите идеи без опасност от потъпкване, намеса или наказателни мерки от страна на правителството. То не означава, че другите трябва да му осигурят лекционна зала, радиостанция или печатница, чрез които да изразява своите идеи. Правата са морални принципи, които определят и защитават свободата на действие на човека, но не налагат задължения на другите хора. Когато идеологията е погрешна, тогава хората имат погрешна представа за икономическата стойност на ресурсите. Това води до прахосване на ресурси или до неправилна и неефективна употреба на ресурси. Именно затова най-неефективните икономики в света бяха комунистическите икономики. |
Много едностранчиво мислене и поглед върху нещата, които могат да бъдат оприличени на погледа, разсъжденията и светоусещането на кон с капаци на очите. Защото ограниченият "мислител" от може би неслучайно по-горе сбърканото двойно повторение вижда само правата на човека, като отделен индивид, но не вижда изобщо правата на хората, като човешки общности. Което е именно причината аз да наричам това - едностранчиво мислене и ограничен поглед върху обществените явления. Ще повторя мисъл от анализа, която авторът от по-горе явно не е прочел, а е сметнал за по-добре, моля за извинение за точността на определението - като кон с капаци на очите - да се самоизяви, без да обръща внимание на околната среда, в която е решил да направи своето несъобразено с пълнотата на нещата изявление. Имам предвид следното заключение: "Либералната представа за човека е като за не-социално същество, защото тази представа се концентрира само върху правата на отделния човек и пренебрегва изцяло правата на социалните общности, които винаги се образуват при всяко човешко развитие! Този кратко обобщен извод безусловно се налага от факта, че в историческата основа на либералната теория лежи идеята за обществен договор, сключен от индивидите, изхождайки само и единствено от техните частни права и интереси и пренебрегвайки абсолютно напълно общите права и интереси на исторически обособилите се обществени групи като цяло." И по-нататък: "Добре известни са поне три причини, по силата на които може да се оспори така наречената идеология за правата на човека. Първо – тази идеология използува една подменена във времето концепция за право, която исторически не съответствува на това, което правото е било първоначално. По своето историческо начало правото определя съотношенията и взаимодействието между справедливостта и равенството в обществения механизъм. Тоест, правото е неразривно свързано с определянето на отношенията в обществото. Исторически погледнато – правото казва кой, как и на кого трябва да се подчинява и на кого, как какво трябва да принадлежи при една исторически дадена постановка на обществените отношения. Това е така нареченото обективно право. Второ – в края на средните векове се появява друга концепция за правото, която изцяло забравя за обществените отношения и прави правото напълно субективно, като го привързва само към интересите на отделната личност. Имайки свои ценностни интереси в тогава зараждащото се буржоазно общество, които са били едновременно коренно противоположни както на ценностните интереси на аристокрацията, така и на ценностните на народа, новозараждащата се в ония времена буржоазна класа абсолютно преднамерено пренебрегва обективните отношения и групови права на слоевете в обществения механизъм и се съсредоточава само върху индивидуалните права на отделната личност. Трето - либералното право казва, че всеки човек има индивидуални, естествени права, които са обусловени от самата човешка природа и следователно на всеки човек трябва да бъде осигурена свободата да осъществява правата си. Като използува този ограничен и едностранчив подход и прикрива зад него глобалните си интереси за превъзходство и подчинение на света, неолибералната държава на американците отдавна е превърнала защитата на свободата на човешките права в основна цел и инструмент на своята политика. Но ... по същия начин и обществените групи имат своите естествено исторически образували се права, които също трябва да имат свободата да бъдат осъществявани. Субективното либерално право не се интересува и не определя решението на този въпрос, то определя само индивидуалните права и пренебрегва груповите, като по този начин дава предимство на едните над другите. Защото, какво става когато едната свобода (примерно, личната) влиза в конфликт с другата свобода (тоест, обществената)? Уродливият пример на студентския град в София дава много ясен отговор как либералното право решава този проблем - пренебрегва се напълно обществената свобода в името на личната - за обществените права и свободи в либералното "общество" няма дори грам законодателни норми. А какво става когато правата на една обществена група влизат в конфликт с правата на друга по-голяма или по-малка обществена група? Тоест, как либералното право решава проблема с правата на малцинствените обществени групи? Ами, никак. Либералното право е късогледо право, което се концентрира само върху индивидуалните човешки права. То оставя решението груповите обществени проблеми в ръцете на политиката, която няма нищо общо с правото. Ние днес много добре знаем, че политическият подход винаги е двоен, тоест – двуличен, защото той изобщо не се интересува от справедливостта, а от ползата за участниците. Пример – правата на малцинствата в Кюрдистан и Косово. Едните са 25 милиона, другите 250 хиляди. И чий проблем е решен и то по какъв начин? Защото, въпреки всички политически заинтересовани прехласваници, либералната концепция за така наречените човешки права и свободи е една осакатена правна концепция! Която е в услуга на съвременното политическо двуличие и обслужва само него." | |
Редактирано: 7 пъти. Последна промяна от: ламбен |