Шишеджам, Иш Банк, Зираат Банк, Доуш Иншаат, Аджъ Бадем иде и Тюрксел.

Ето какво пише МакГахан.

След един час ние се доближихме до селото и нашето внимание беше привлечено от няколко кучета, които се трупаха на един хълм, издигнат над селото. Ние се отбихме от пътя и като минахме през останките на две или три каменни огради и няколко градини, взехме да се приближаваме до кучетата, които, като ни забелязаха, сърдито залаяха и побягнаха в съседното поле! Изпървом аз не забелязах нищо необикновено, но конят ми изведнаж хвана да се стъписва. Аз погледнах надолу и видях човешки череп, полускрит в тревата. Той беше съвсем сух и як, като да се е търкалял тук три-четири години — така ревностно бяха извършили кучетата делото си. През няколко крачки аз видях други череп и при него една часто т скелет, така също бели и изсъхнали. Колкото се искачвахме нагоре, толкова по-често и по-често виждахме отделни кости, скелети и черепи, но не до там оглозгани, така щото полуизсъхналото, полуизмитото месо стърчеше по тях. Най-сетне ние достигнахме до един малък мегдан, дето земята беше почти равна, само по средата му имаше пукнатина, отдето се захващаше дълбока долина. Като дойдохме до нея ние неочаквано се спряхме, като испуснахме ужасен вик. Под самите крака на конете имаше натрупан куп черепи, кости, полуизгнили скелети, парчета месо, сурми косми и откъсаци от дрехи. Всичко това, обиколено от раскошна трева, изпущаше страшно зловоние и тука свободно закусваха кучетата, когато нашето непросено появяване ги обърна в бягство. Сред тоя куп аз можах да отлича един скелет още облечен в риза, с басма и обут с шарени чорапи, с каквито се обуват българските моми. Ние погледнахме на всяка страна: навред са вардаляха човешки кости.

Отдолу под нас на растояние 100 ярда се намираше Батак. Отдалеч той приличаше на развалините на Херкуланума или Помпей. Нито един покрив, нито една стена не бяха останали цели; всичко представляваше една грамада развалини, над които се носеше един глух шум, приличен на воплите на ирландските плакалници. По-сетне разбрахме какви са били тия чудновати звукове. Преди да слезем в селото, ние още веднаж погледнахме на куповете човешки кости, които се търкаляха по земята, и забелязахме, че останките на дрехите, които висяха по тях, принадлежаха към женските премени. И така, всичко това бяха трупове на жени и моми. Без да слизам от седлото, аз преброих до сто черепа, които почти всичките лежаха отделно от скелетите, следователно, тия злочести жени са били обезглавени. След малко ние влязохме в селото. Върху развалините на първия дом, който се падна на пътя ни, ние видяхме една бедна жена, която като държеше на коленете си едно детенце, огласяваше въздуха с нещо, което не бе ни плачевна мелодична песен, нито горчив вопъл. До нея седеше едно друго дете и безмълвно, с очудване, гледаше към нас. Жената не обърна никакво внимание на нашето присъствие; ние се наведохме, за да разберем какво говореше тя, и нашия преводач ни обясни, че тя повтаряше хиляди пъти едни и същи думи: „къщата ми: моята клета къща! моята мила къща! мъж ми! моя беден мъж! моя драг мъж!“ При следващия дом ни чакаше същата сцена: две жени, едната стара, другата млада, като си клатеха главите и кършеха ръцете, монотонно произнасяха: „Аз имах къща, а сега нямам; аз имах пет деца, а сега остана едно!“ Тая жена се избавила от общото клане и едвам що беше се върнала на своето пепелище, като се ползуваше от нашето идване, или от посещението на Беринга. Те биха могли отдавна да се върнат, но не смеели да се решат да направят това без покровителството на чужденеца. Техният погребален вопъл сме слушали ние отдалеко. Колкото отивахме по-далеч, толкова повече ние виждахме тия злочести, които повтаряха все същите думи. Но посред това отчаяние се виждаха малко сълзи; то беше сухо, кораво, безутешно. Извора на сълзите отколе беше вече пресъхнал и скръбта, мрачната скръб беше длъжна да си намери други изход. Малко по малко тия злочести жени и деца направиха подире ни едно погребално шествие от 400—500 души, като ни придружаваха със своя тъжно-печален вопъл, като който, дай, Боже, никога в живота си вече да не чуя. Но преди да продължа моя разказ, трябва да кажа няколко думи за Батак, така щото читателят да може по-добре да проумее всичко, що е станало тук. В това село е имало 900 къщи и от 8 до 9,000 жители, макар и да не е възможно да се определи точно количеството на народонаселението, по причина на съвършеното нямане в Турция на списъци или някоя-си достоверна статистика. Даже не е възможно да се придържаш към обикновенното правило да четеш на всяка къща по 5 души, защото българите, както руските селяни, държат се о стария, патриархален обичай, според който всички оженени синове със семействата си живеят в родителския дом до смъртьта на дяда си. И така, понякога под един покрив живеят по 20—30 души, зарад това по-вярно е в България да се смята средно число от 8 до 10 жители във всяка къща. Едиб Ефенди в своя доклад говори, че в Батак е имало всичко 1400 жители. По-безсрамна лъжа от тая никога не е казвал даже някой турчин. Скайлер си набавил разписанието на данъците за текущата година, в което се показва, че в Батак има 1420 души, способни за военна служба и задължени да плащат бедел за освобождение от военната служба. В някоя европейска държава тая цифра би означавала общото число на населението до 15,000, но тука не може да се определи повече от 8 до 10,000, както в действителност и удостоверяват жителите на Батак и Пещера.

Та искам да ва питам каква ще е България след ощи 20 години ? Ха честит ти 3 март и на тебе ефрейтуре.

Има самопочистващи се, има и еднократни.