Форумци от в.Сега в подкрепа на Пуси Райът
Отиди на страница:
| За учителите ми в съседната на Руската Гимназия Английска стига само една дума: вълшебни! Изключвам партийните секретари (двама) по човешки, не професионални качества. Но не са ни давали да си отдъхваме, гарантирам! Заради всичкия непосилен, неизмерим, ежедневен труд на учителите ни да ни помогнат да станем хора - РЪЦЕТЕ ДОЛУ ОТ ТЯХ! 67AF С две ръце те подкрепям  | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Miranda |
Не знам кое е кварталното училище до Медицинска Академия. "Сашо Димитров", срещу стария вход за линейките. "Георги Димитров" си беше дворец в сравнение с нашето, ние имахме само медицински кабинет, а там имаше собствен зъболекарски, където в пети клас една мила жена ми излекува гранулома и така ми поправи зъба, че до ден днешен си е на мястото за ужас на местните ескулапи. Кюмбетата ги помня, но нашата чистачка ги палеше рано сутрин, преди да влезем в час - и само в класовете, където имаше деца. Колко кофи въглища е изнесла по етажите тази жена - ако се изсипят за постамент на паметник, сигурно ще е по-висок от Бунарджика, барабар с Альошата. Верно, забравих за капиталното насилие над децата - ДАВАХА ДОМАШНА РАБОТА!!! И списък с книги за четене през лятото, обезателно с читателски дневник! И хербарий ни караха да правим, това да сушиш листа във "Война и мир" да не е лесно! Да не говорим за подвързването на тетрадки и лепенето на етикети! Ужас, ужас, ужас, като си спомня! И нито един компютър за игрички - това синовете ми още не го вярват, мислят си, че послъгвам да се докарам на бедност! За водата със захар за черната дъска даже не си отварям устата, че ще загубя доверието окончателно. Аз до днес изтръпвам като гледам как някой пише по учебника си - нашите се предаваха с години. Може да е било от беднотия, не знам, но те учеше, че след теб не идва края на света, а някой, който също се учи. |
| Нямам нищо против хамел и Жана да пеят триумфални песни за соцреализма. Аз също имам хубави детски спомени от това време, но съм реалист, разказвам и много други неща. Имам против, да кажем, Жана да ми разхвалва "хубавите" болници при соца в които детето ни на 2 години едва не почина след няколкомесечно лечение от стафилококова инфекция, явно развита в самата болница (говорим за Първа градска в София и Пирогов в последствие, не за кои да е болници). Лекарите се опитаха грубо (с дърпане на малкия, който имаше 40 градуса температура, от ръцете ми ) да ми докажат, че 2 годишно дете може да остане само, без майка си, в Детско гръдно в Пирогов и аз трябва да си отида спокойна в къщи. Недопустимо и нехуманно! Имам също против някой да знае по-добре от мене какви са били условията в родното ми училище и какви бяха условията за живот на някои от току-що дошлите деца от близките села. Имах съученици, които живееха в стаичката за работници в малката железарница до училището. Да, факт, цяло семейство живееше в тази стая, за санитарните възли не говоря, а в двора им се заваряваха неща, които ми приличаха на ръждясали боклуци - грохот, мръсотия и искри от заварки до късна нощ. Целият ни квартал (само от къщи, блокове при нас нямаше) беше пълен със 4-членни семейства живеещи под наем в една-единствена стая. После масово всички се изнесоха към Тракия. Квартал Тракия тогава усвояваше първото поколение пловдивчани. Може да ви се струва странно, но имам много развито социално чувство от малка възраст: срамувах се, че живея в толкова голяма къща, а съученикът ми К. Г. живееха години наред в една стая с бебе, където съхнеха пеленките му през зимата и където Коцето до 3-ти клас не можеше да научи таблицата за умножение. Признавам, че за мен стиховете на Вапцаров си бяха реалност, виждах понякога описваните от него нещо с очите си. Да не говорим, че само на 50 метра по-надолу по улицата имаше огромна къща (в детските ми представи), явно лятна къща на хора с възможности от началото на 20 век, където живееше друг мой съученик - Сашо, пак в една стая, без ток и топла вода. Живееше на втория етаж, а стълбите нямаха дори парапети. Сашо си пишеше домашните от 1970 до 1977 г на свещ, после май и те се изнесоха в квартал Тракия. Учителката ми до 4-ти клас ме беше натоварила да "помагам" на 4-ри подобни деца. Помагането се изразяваше в това те да идват в къщи и си преписваха домашните от мен. Нямах по-сериозни педагогически хрумвания от това. Пред лятната къща на същия този Сашо имаше малко пристроение, място за животни: там пък живееше бай Иван с кравичката си, в едно помещение. Поетично, по Вазов - "скот и стопанин, духовно сближени" . Беше зъл и замахваше с дългата си пръчка, ако децата от махала решаха да се качат на стърчишката на колата му, дърпана от кравата. Когато четях за "шибучица", винаги си представях пръчката на бай Иван, но неговата беше много дълга. Къде отиваше всяка сутрин не знам, май да я пасе някъде извън Пловдив. Не разбирам едно, защо тези мои спомени се възприемат като погазване на чуждите спомени или посягане на великия соцреализъм? Научете се да възприемате света в неговата пъстрота и реалност! В съседните къщи някои хора отглеждаха прасета и кокошки. У тези хора за първи път видях как се коли кокошка и после няколко нощи не спах. Всяка зима, демември, гледах от третия етаж на детската си стая как съседа ни, също Иван (за да го различаваме го наричахме Иван пияницата), коли прасе и 10-на мъжаги с големи кореми му помагаха. Стоях с долепено до стъклото чело и мислех. После, късно вечерта, под напора на изпитото вино, придружило прасешкото, започваха пиянските свади на семйството на Иван, до късна нощ. Думите се чуваха отчетливо. Тогава за първи път ми дойде и мисълта за Бога, дали той наблюдава всичко това отгоре и какво мисли за ставащото. В един момент реших, че явно следи всеки един от нас и за това се стараех да не го разочаровам:-). Какви ли не неща минават през детските глави и широко отворени очи. В подоби условия като описаните живееха поне 15 деца от класа ми, който наброяваше 39 от 1 до 7 клас. Всичките тези деца бяха и с най-лошия успех, с не особено добри маниери и най-често побийваните в училище. България се индустриализираше и аз виждах и усещах това с детските си очи и сетива. И още нещо: за домашното насилие в България. Жана би трябвало да е много внимателна, когато говори на тази тема. Насилието се предава, то е заразително. Битото в къщи или училище дете е склонно да възпроизведе този семеен/социален модел като порастне. Имам доста примери (познати и приятели) с този проблем и ако трябва да сме честни, не разборам как една жена може да живее години наред в подобен ад и ступор. Домашното насилие за мен е вид психическо заболяване. Знам, че лошите материални условия и социална неудовлетвореност го увеличават, домашният алкохолизъм също. Не разбирам само едно - как може някой с усмивка да ти казва, че "малко са ви били". Имам нулева толерантност към насилие от какъвто и да е вид! На това трябва да се учат децата от бебешка възраст. Лекото тупване по дупето на децата е ОК, но всекидневното злобно биене на дете, жена, съпруг, родители трябв ада е извън закона. BTW, Жана (и хамеле също), за мен е въпрос на чест никой да не ме докосвал с пръст в детството ми. Живеех в свят, където насилието в училище беше всекидневие и исках аз да не съм част от това всекидневие. Това, че минах годините си в "Елин Пелин" дори без извиване на ухо си беше героизъм. В къщи никой не ме е бил, пък и е нямало за какво. Фичо твърди, че в "Захари Стонов" шамарите и ударите по главата били ката ден. След няколко дни ще може да пише, поговорете си за това. Имам също против да ме карат да забравя как ни взимаха (външните) паспортите още на границата като се връщахме от Чехия в 1981 или от СССР в 1986. Това май беше от десена "вяра във верността на соц гражданина към комунистическата идея". Сакън да не забегнем в "гнилия запад". О, и да не забравя, по темата: свобода за момичетата от Пуси Райът и дано скоро дойде акъла на Рассея да се освободи от комунистическия урод Путин! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Нели |
| в часовете по физическо вместо футбол ни принуждаваха да играем оная гнус, наречена хандбал - така се пречупва поривът към самоизява: не ти, а Партията решава коя игра е за теб! так закалялась сталь... |
Да правиш хербарий във "Война и мир" е престъпление.  Никога не бих си омърсила книгите. Книгите ми бяха за четене и в крaен случай за събиране ма марки в тях. В 5-ти клас имахме биологичесли лагер в Жеравна. Всяка сутрин ходихме из Балкана и учихме имената и действията на билките. После ги сушахме, в тетрадки от по 60 листа. Тогава разбрах колко е ужасно и гадно да се опитваш да сушиш петуния. Билки да, петуния от дворовете на околните баби - никога.Хамеле, предавам ти нещо от Фичо: другарката Алипиева (не знам дали я знаеш) не е биела децата в "Захари", но директорът Ценков, боксьор по професия, не си поплювал. Пак да ти повторя: не го приемай толкова лично, като обида на светлия социализъм. Просто градска България усвояваше селото и селото до някъде също ни усвояваше. Мен пък на 3 години ме биеха по босите крака със закачалка защото не спя следобед в детската градина, която се намираше точно зад "Елин Пелин". Градината ни беше красив стар маншън, имахме дори малък басеин, но някои от лелите бяха груби и зли. Тази, която ме биеше беше на всичкото отгоре с излишни килограми и мустака. Не се вписваше в естетически ми образ. Не, че съм лукист, ама... | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Нели |
| Нели, бе то тогава се продаваха и класьори за марки (да не повярваш). Що ти е трябвало да ги завираш по книгите?  |
Никога не бих си омърсила книгите. И аз, затова имаше попивателна хартия в два слоя, между тях листото и хоп в том първи, отгоре втори том за тежест! В четвърти клас тежестта на това произведение е малко по-друга от тази в десети.  |
| Класьорите струваха пари, аз имах по 20 ст. на ден, които използвах главно за сладолед и лимонада от 3 ст. |
Нямам нищо против хамел и Жана да пеят триумфални песни за соцреализма. Нели, не знам къде ги видя тези "триумфални песни за соцреализма". Аз изброявам факти, на които съм очевидец. не някой друг да ми го е разказвал, не някое друго дете да са били, а аз вместо него да се оплаквам. Сравнението на фактите, които съм възприела непосредствено, в годините преди 1989 и тези сега, никак не са в полза на сегашната ситуация. Имам доста примери (познати и приятели) с този проблем и ако трябва да сме честни, не разборам как една жена може да живее години наред в подобен ад и ступор. И аз не разбирам, но това, което разбирам е, че тези жени имат право да вземат своите решения и не е моя или твоя работа ние да ги съдим. Аз мога само да им помогна, когато поискат съвета или помощта ми. Нежелани съвети не давам и не се удивлявам на чужди житейски решения. О, и да не забравя, по темата: свобода за момичетата от Пуси Райът и дано скоро дойде акъла на Рассея да се освободи от комунистическия урод Путин! Държа да ми отговориш на този въпрос: какво ти пречи на теб Путин? Какво точно ти е причинил? Не е ли в духа на добрите демократични принципи да уважаваме избора на другите народи и ако болшинството не го одобряват, да променят сами лидерите си без да се месят всички останали, които не живеят в конкретната държава? | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: жана д`арк |
| Нела хубавичко подмени темата (за кой ли път) като зачопли преди и след комунизма какво било. Разбира се нейните спомени са най-верни, защото са потвърдени от Фичо. Спомени, избирателни спомени и накрая бумва едно: Льош чичко Путин, глупа Рассея; да живеят простакесите от Пуси Райът! Стил... |
Дон, в каком режиме действовать? Может, в режиме торможения? Вплоть до тетануса. Ребята, помогайте все, кто умеет! |
Спасение дебне отвсякъде... Аз все пак разчитам на Pater Familias. При все, че изглежда немощен, няколко пъти в историята на това съжителство е повлиявал благоприятно процесите. |