Отиди на страница:
| "Мислех си за къщите, които заключваме и забравяме. За тази българска драма - на залостените домове и зачеркнатите пътища назад. Разкъсаните родове, разпилените поколения, някога от селото в града, днес през граници и океани - има ли лек, има ли поправимост за това? И ослепените къщи с вестници на прозорците, подивелите лозници, клюмналите порти в обзетите от трева улици - баналният декор на нашето необратимо отсъствие." "Но под някакви далечни стрехи, в далечни стаи витаят нашите собствени образи, образите на най-скъпите ни покойници, нашите блянове, сънища и терзания - отдавнашният наш живот, който тези запустели домове пазят така, както майките ни пазеха бебешките ни пелени и тетрадките ни от училище." Където и да сме в този свят.И докато сме. Калине,  . |
Разкъсаните родове, разпилените поколения, някога от селото в града, днес през граници и океани Много точно, много вярно, много болно! |
Бай Хасане, жив да си. Мене пък ме пратиха в първия учебен ден с торбичката на чичо ми починал на 14 г.Е, стне -с куфарче и чанта. |
| *** | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: sybil |
| Много истински, много трогателен, много емоционален разказ, един ЛИТЕРАТУРЕН ШЕДьОВЪР. За съжаление това е една страшна истина, истината за нашето постепенно изчезване, защото държавата се прави от хората, а дървените глави на нашите политици не можаха така и да схванат простата истина написана с едри букви на народното събрание, за да ни повтаря многократно колко сме тъпи за да не я разберем. И ако вземем всеки политик от последните 20 години, и най-вече сегашните ще се убедим , че са ни управлявали не родолюбиви българи, а престъпни дребни души, вселили се във всички в прехода, от президента и правителството, през целия парламент до новите “олигарси“ Какво невероятно бездушие да плюскаш без мяра, да се лигавиш по скъпите хотели и да гледаш многобройните клошари как ровят по боклуците, как се клатят измършавели старци, какво страшно безлюдие по селата, които са истинските корени на всяка държава. |
...подивелите лозници,... Моята лозница не подивя. Тя просто изсъхна докато с месеци ме чакаше през годините да дойда да я нагледам, нея и "сирачето". Не успях да си отгледам друга. |
| к`во да ти кажа братче? Зреела ти е тая дописка в душата /това е задължигелно/, не ти е доузряла, но е трябвало да я предадеш /график, трафик/, та затова в първата част си се олял в прилагателни. Случва се и на майсторите. Но след това ти си я хванал за ушите и останалото е великолепно. И понеже само благодаря е недостатъчно, мъча се да върна подаръка. Миналата седмица ти писах за ябълки, днес ще е малко по-душевно /ние, православните, делим човека на три части - материална, душевна, духовна. Естествено, съзнаваме тяхната неслитност/. Когато ми е много тъжно, се затварям у нас и пускам Лили Иванова - "У дома". Аз не съм модерен, няма да пращам линкове, намери си я сам. Но когато казва: "...а моят /домът й демек/ чакал, чакал, най-подире, за всичко отмъстил си мълчешком...", рева, та се късам. "...посрещни ме, ида отдалече, отдалече" "...и вишната, отсечена във двора, е оцеляла в моята душа |
| Наистина го написал великолепно,даже една буца ми заседна на гърлото като го четях,пренесен назад в годините на детството ,и юношеството ми.Така е ,това е истината,но нали бяхме призвани да построиме още една,че, и две Българии. Човеците обичайно сме фигуранти в игрите на века, животът ни мести и разполага за своите си цели, събира ни и ни разделя, това е горчиво и... удобно. Все пак ние наистина не сме докрай отговорни за всичко, което сме прежалили, изоставили и забравили. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: booklearned |
Мислех си и за Злати, който след малко ще пътува към своето летище през шпалир от десетки строени край пътя "сирачета", ослепените запустели къщи на разгромените български села. Цялата България ни е разгромена. Години вече как минавам по такива села и малки градчета, но не ми се разказва, моят разказ би бил друг... А не искам да развалям впечатлението от нещо така хубаво написано. Всеки носи своите горчилки и своите мисли. Ние понякога си казваме, че българите били заминали, но никой не иска да разбере, че това е истина, а не голи приказки. Българите заминаха. През целият ми съзнателен живот мои приятели емигрираха. И никога няма да се върнат. Върнаха се двама - лични причини. Не е важно. Повече от 20 години гледам как България запустява и никой не се трогва. И мълчим. (Макар че вече каквото и да кажем е все тая!) И това наше мълчание е позорно и болно. Ето това ме яде. Винаги когато съм някъде по балкана тези наистина осиротели къщи трудно стоплят и трудно смогват да сгреят и приютят човек. А съм бил на много места. Долу в равнината селата са буренясали, тревясали и може да минеш и да не забележиш, че има село. Днес няма да напомням кой направи България такава. Имаше едно от Елин Пелин: Бог не е милостив - не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото - да прокълнем и да умрем! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: zzz07 |
ослепените запустели къщи на разгромените български села. Толкова истина има в тия думи - жестока като сърдечен удар. И те стиска за гърлото, та оставаш без дъх! |
| Хайде, по-ведро! Ще дойде пролет, ще се раззелени, цветя ще цъфнат, Злати пак ще дойде в къщата и тя ще оживее. И други осиротели къщи ще се оживят. Такъв е животът сега... |
| България НЯМА да изчезне! Преминала е през далеч по-сурови изпитания. И това ще мине, а българина ще стъпи отново гордо на крака. Калин Донков,   |
| Учудвам се, че човек може да изпитва чувства към къщи и предмети. Все пак те нямат души (или поне така съм възприел света). Много по-важни сме ние хората - как се отнасяме един към друг. А къщи винаги може да построим и обзаведем. Както и да ги разрушим и разграбим. Няма вечни неща. А и обикновено много от предметите, които създаваме ни надживяват. |
IoanNiki 02 Ноември 2012 04:47 к`во да ти кажа братче? Зреела ти е тая дописка в душата /това е задължигелно/, не ти е доузряла, но е трябвало да я предадеш /график, трафик/, та затова в първата част си се олял в прилагателни. Случва се и на майсторите. Но след това ти си я хванал за ушите и останалото е великолепно. И понеже само благодаря е недостатъчно, мъча се да върна подаръка. Миналата седмица ти писах за ябълки, днес ще е малко по-душевно /ние, православните, делим човека на три части - материална, душевна, духовна. Естествено, съзнаваме тяхната неслитност/. Когато ми е много тъжно, се затварям у нас и пускам Лили Иванова - "У дома". Аз не съм модерен, няма да пращам линкове, намери си я сам. Но когато казва: "...а моят /домът й демек/ чакал, чакал, най-подире, за всичко отмъстил си мълчешком...", рева, та се късам. "...посрещни ме, ида отдалече, отдалече" "...и вишната, отсечена във двора, е оцеляла в моята душа "И пак онази стряха, вита, ясна. И пак над нея оня заник тих. И пак тъй вечерта смирено гасне, тъй както в дебеляновия стих. Но вече тук живеят чужди хора. И камъчето, хвърлено в нощта, днес не отваря малкия прозорец. Заключена е пътната врата. Къде ли не замръквах с пътя свирещ. Къде ли не намирах друг свой дом. А моят чакал, чакал, най – подире за всичко отмъстил си мълчешком. Завинаги вратата си затворил. И аз на прага мълком се теша, че вишната отсечена от двора е оцеляла в моята душа. Посрещни ме, ида отдалече, отдалече, нося ти таз земя, таз земя, но кому да кажа "добър вечер, добър вечер" НЯМА НИКОЙ У ДОМА, У ДОМА...." |
| Дали пък не станахме много алчни? Все ни е малко, и това е двигателят който ни отвежда по света. Нали тревата винаги е по-зелена в чуждият двор. Най-вече упреквам управниците за това че не могат да гарантират спокойствието на хората. "Потеглихме светкавично и не сварих да заключа. Забравих. Няма в градчето дръзки крадци, както почти навсякъде ги има, но през целия следобед щях да мисля за това." Другото е че хората не виждат нищо добро в бъдещето. Нямат перспектива и още по-лошо, едва свързват двата края в момента. Затова този дето е напуснал България преди години може да си позволи не само да купи една къща но и всичко наоколо. Извода е ясен, този дето живее в чужбина струва колкото половин село. |