ИЗЛИШЕН


Бях запомнил лицето му от прожекции и кинолектории във филмотечното кино преди 1989 г. Днес тази фраза не означава нищо, но на моето поколение тя говори много, защото бе атестат за свободомислие. За принадлежност към една от субкултурите, различни от соца. Говоря за единственото филмотечно островче на свободата, каквото беше кино „Дружба” /днес „Одеон”/, където, макар и в недотам добри копия, пред нас оживяваше световното кино, благодарение на усилията на хора като Тодор Андрейков, отвоювали тази глътка свобода от блюстителите на режима.

И все пак този дребен на ръст човек с посребрени коси и леко тъжни очи, за който се говореше, че е име в кинокритиката, видимо се открояваше. Явно бе изключителен почитател на уестърните на Джон Форд или на „Малтийският сокол” на Джон Хюстън, щом ги гледаше на всяка прожекция, при това в компанията на столичните хлапаци през 80-те години. А след прожекциите го виждахме да приказва с преводачката Катя Гончарова, която дублираше филмите на живо и за която някой ни каза, че му била сестра.

Стана така, че се запознахме лично на първите митинги след промяната, както и с толкова други хора. Не си спомням вече кой ми каза: „Това е Стефан Власков”. Тогава за първи път видях усмивката на този невероятен поклонник на американското кино и чух с мъка произнесените, глухо свистящи думи (резултат от заболяване и извършена трахеотомия). Бе навършил 60-те, но в облика му имаше нещо младежко, да не кажа детинско. От дума на дума по разните демократични бдения стана ясно, че е минал през Белене. Заразпитвахме го, а той някак свенливо свиваше рамене. Трудно говореше и само веднъж сподели, че това неговото било… провален живот.

По онова време много хора вървяха напред с биографиите си на жертви, но Стефан Власков не беше сред тях. Мисля, че не се записа в никоя партия, а киното си остана голямата любов на неговия живот. Явно тази „фабрика за сънища”, помогнала му да оцелее в най-черни дни, продължаваше да го крепи и в по-сетнешни несгоди.

Някъде в средата на 90-те из София тръгнаха на машинопис страници от негови спомени. Част от тях видяха бял свят в списанието на проф. Тончо Жечев „Летописи”, като и сега си спомням вълнението, с което прочетох изповедта на този смазан живот. Там е работата, че за разлика от други Стефан Власков не героизираше себе си, напротив, мисля, че бе един от първите, посмели да си признаят „цената на компромиса”, тоест да изрекат горчивата истина за собственото си оцеляване. Искрено и без увъртания. Още тогава си помислих, че някой ден историята на следдеветосептемврийска България може и трябва да бъде разказана през призмата на подобни лични съдби. И тъй като „призракът на комунизма” още витае над учебниците по история, вместо да остане под техните корици, а се задава и поредното отбелязване на 9-и септември, ще се опитам накратко да изложа тези събития, вплетени в живота на един млад човек, когото тази дата прави „исторически излишен”. С примери от мемоарната книга на Стефан Власков, „Спомен за един провален живот” (ИК „Иван Вазов”, 2001), днес практически неоткриваема.

Чувствам се длъжен да свидетелствам „от негово име”, защото съдбата му преповтаря тази на десетки хиляди други жертви на комунизма, за които едва ли някога ще узнаем. Нали това е била една от целите на социалния експеримент, извършен с тях. А нима не е крайно време да нарушим мълчанието и да извадим поне някои от тези съдби от забравата…
***
На 9 септември, събота, един слънчев и топъл ден през 1944 г., Стефан Власков е едва 16-годишен. Учи в горните класове на гимназията в Шумен, а съученикът му, бъдещият литературен критик Здравко Петров, го определя като „неспокойно момче, дръзко и отворено за света, любопитно и страстно гледащо живота”. Войната му попречва да постъпи в Американския колеж в Симеоново и той се записва в гимназията в родния си град, отдавайки цялото си време извън уроците на ръмжащия лъв на „Метро Голдуин Майер” и холивудското кино. Семейството на Стефан е заможно, макар и не богато. Живеят в собствена фамилна къща в центъра на Шумен, останала им в наследство от неговия дядо – поборника за национална независимост Рафаил Мощев, осъден през 1875 г. от Вилаетския съд на доживотно заточение, от което изтърпява три години из османските зандани в Мосул (Ирак). Захари Стоянов го споменава в „Записките” си. След Освобождението дядото на Стефан получава парична компенсация и я влага в акции от прочутата местна бирена фабрика, която основава в края на XIX в. с още няколко души. Без да знае, че десетилетия по-късно тези акции ще се превърнат в дамга за неговия внук, набеден за богаташ, борещ се за класовите си интереси.

Самия „ден на свободата” младият Стефан посреща с потрес. Започва „неблагоразумно откровено” да говори срещу задаващата се тирания, следвайки примера на някои от холивудските си герои, без да е наясно до какво може да го доведе това. А по улиците убиват хора, започват арести. И още на 13 септември, въпреки че е непълнолетен, бива задържан в импровизиран арест във вътрешния двор на общината. Поводът е смехотворен: занесъл е вещите на бащата на обичаното от него момиче, попаднал в затвора, в резултат на което сам е прибран „за малка справка”. Мъжете, които го арестуват, са настръхнали и озлобени, жадуващи мъст. С велурените си обувки и обяснения, че е действал по любов, невръстният младеж сигурно им се е сторил жалък и безобиден. Ала при все това го затварят с хора, които извеждат за екзекуция. Принуден е да лежи по очи на пода, без да мърда, коленете го болят нетърпимо, в подземието цари пълен мрак. От време на време дежурният удря с приклада на пушката си по вратата и заплашва, че всички ще бъдат откарани на гробищата за разстрел. Стефан Власков свидетелства, че никога не ще забрави първия разпит, проведен от Бушмена (Георги Николов) – партизанин, с вдигнати на масата крака, който силно му напомня на враждебните и сурови герои от хитлеристкото пропагандно кино. Една сутрин Бушмена му съобщава, че го пускат, но да внимава в картинката – оттук насетне всяка негова крачка щяла да бъде следена. Оказва се, че „народната власт” не си пилее думите напразно.

През следващите години Стефан Власков е многократно задържан и бит в милицията. Всеки път следователят Методи Стоев – един от най-активните и брутални служители на ДС в Шумен, го кара да подписва „самопризнания”. Поводи не липсват. Младежът е обвиняван, че чете на всеослушание материали от опозиционни вестници, дружи с „врагове на народната власт” и е яростен поклонник на Запада – обича американското кино, комиксите, джазовата музика… Започват проблемите му в училище. След поредния арест отказват да му извинят отсъствията, а директорът на гимназията го нарича по училищната радиоуредба „постоянен клиент на милицията”. Младежът обаче упорства и след години споделя, че дързостта му се дължала на примера, даден от американското кино. Възприемал Методи Стоев, служителите на ДС и на милицията като злодеите от уестърните, нахлули с бандата си в родния му град, за да наложат там свой ред и правосъдие. Затова смятал, че е длъжен с поведението си да вдъхне смелост на околните и така да се отворят очите им. Уви, хепиендът в киното е различен от живота…

На няколко пъти комунистическите органи на властта го инквизират, прилагайки му т.нар. парашутен номер – побой с гумен бич и дебела тояга по петите. Той видимо ги вбесява с поведението си на филмов герой – веднъж дори ги пита дали бичът и тоягата не са взети от изложбата за зверствата на фашистката полиция, която се намира в съседство със сградата на народната милиция. След което цяла седмица не може да стъпи на краката си. Всеки път му повтарят, че „ръцете му били оцапани с работническа кръв”. На което младежът от „добро семейство”, загубило всичко след икономическата криза от 30-те години, просто няма какво да отговори.

И така до зимата на 1949 г., когато отново е привикан за „малка справка”. На нея ученикът, който след три месеца трябва да положи матура, отива само по пуловер, с няколко лева в джоба и без да се обади на близките си. Не знае, че го чака едно наистина дълго пътуване. Ухилен, оперативният работник от ДС му съобщава, че за него матура няма да има – изпращат го в „училището на живота”. Къде и кога – неизвестността е пълна. Той прекарва нощта на гарата в Стара Загора, заключен в купе с арестант, обвинен в убийство. Озовава се в мина „Николаево”, където започва работа в забоите. Без обяснения. Комендантът на мината Куртев се вбесява, когато младежът пита защо е изпратен на принудителна работа в Трудово-възпитателно общежитие (ТВО). Отговорът е: „за превъзпитание”. Скоро Стефан е принуден сам да изнамери формулировката, заради която се е озовал в ТВО – „злословие срещу властта” – и дълги години я използва на разпитите в ДС. На проверките им повтарят, че са „врагове на народа” и докато не се превъзпитат, няма да излязат оттук. Не било достатъчно, че работят. И волът работел. Трябвало да покажат на дело, че са се „променили”. Докато един ден отново ги натикват в товарни вагони като добитък. Влакът потегля в неизвестна посока. Спира само нощем, когато под ругатните на милиционерската охрана ги извеждат „за естествени нужди”. На третото денонощие, по време на една такава спирка, научават за смъртта на Георги Димитров. Налягали по мръсната слама във вагоните, тези „излишни хора” чакат да видят какво „народната власт” е решила да прави с тях. Години по-късно, като статист във филма „Звезди” на Конрад Волф (1959), Стефан Власков си спомня за това пътуване в неизвестността. Сюжетът на „Звезди” е посветен на изпращането на „непълноценните евреи” в лагерите на смъртта и по време на снимките той си дава сметка, че е бил част от „непълноценните българи”, изпратени в робски лагери. Тогава осъзнава, че и без да е носил на ревера си „жълта звезда”, всъщност е бил белязан. Пожизнено белязан с невидимия печат на политическата неблагонадеждност. Пристигат на брега на Дунава на разсъмване. Чакат ги лодки. Затворниците решават, че ще ги пращат в Сибир, нали отсреща е румънският бряг. Започват да се плачат, да се прегръщат и прощават мислено с близките си, молят се Бог да пази жените и децата им. Стефан Власков пише, че това е бил най-драматичният миг в живота му, откакто ДС е решила да го накаже заради политическото му несъгласие. Скоро стъпват на твърда земя, ала не знаят къде са. Милиционери на коне и с нагайки в ръце ги подкарват в колона, както колонизаторите са подкарвали роби в плантациите си. Едва когато се развиделява, бивш офицер от инженерните войски се ориентира, че са в България – бил идвал някога тук на маневри. Казва им, че островът се нарича Персин и е до село Белене. Земята е подгизнала от проливния дъжд, няма път, само кал. Застудява. Затворниците едвам успяват да стъкнат огън с мокрите дървета и съчки. Мъчи ги глад, който ще ги преследва месеци наред. Не знаят, че ще са принудени да ядат всичко – жаби, костенурки и змии, а суровите тикви и изкласилата царевица ще се превърнат за тях в истинско лакомство.

По-късно им раздават брадви, кирки, лопати. Българският ГУЛАГ набира сила и лагеристите сами трябва да изградят своя концентрационен свят. Докарани са и още лагерници – всички без съд и присъда, чрез насила изтръгнати „самопризнания”. Сред тях има бивши политици и депутати, опозиционери земеделци и социалдемократи, свещеници, анархисти, бивши офицери, членове на ВМРО, хора, направили опит да преминат границата. Всички те са „въдворени”, така властта нарича лагеристите. Мнозина изобщо не знаят защо са там. Пристигат и цели групи „нещастници” – хора, коментирали смъртта на Георги Димитров, или пък просто пили и се веселили, когато в страната е бил обявен „строг” национален траур. Групата става известна като „знаел, но не плакал”. На всички тях се пада да строят лагера, известен като Белене – Първи и Втори обект.

Стефан Власков попада във Втори обект на българския Сибир. Спи в една землянка с личности като социалдемократите Атанас Москов и Руен Крумов, с бъдещия летописец на лагера Стефан Бочев и със земеделеца Никола Бронзов. След шест месеца го викат при следовател, който му заявява, че присъствието му в лагера е „превантивна мярка”. Иначе на свобода щял да направи някоя „голяма беля” и да го изправят пред съда.

Следва „превъзпитание”. И унизителен робски труд. Нормата – произволна. Храната – помия. Един ден на плаца чува името си – Стефан Антонов Власков. „Превъдворяване” за срок от шест месеца. Нов срок, след излежаната една година. Разбира, че го смятат за „истински враг” и че явно за тях е „опасен”. Едно момче, което никога не се е занимавало с политика и не е успяло да си вземе матурата.

Най-много го угнетяват всекидневните унижения. Каторжният труд, липсата на храна, псувните на милиционерите. И този налудничав „марш на ТВО”, който лагеристите пеят сутрин и вечер, зиме и лете, в пек и мраз. Представителите на властта явно обичат да слушат песента, съчинена, както твърдят, от друг лагерист.

Сгрешили пред народа/ний дойдохме в ТВО/
духа да преродим/и с устрема на новата епоха/
социализъм светъл да строим.
Социализмът на 9-и септември, извършил „прелом в душите и сърцата”.

През лятото на 1950 г. в лагера е сформирана бригада, която да скубе зелен боб. Става се в един час след полунощ и в два часа се започва работа. През деня тази работа е невъзможна, тъй като от горещината зърната падат от шушулките. Скоро пристига нов началник, едър, свиреп и безпощаден, с нагайка в ръката. Това е прочутият Петър Гогов, който така и не получи присъда по делото за лагерите след 1989 г. Яхнал кон, Гогов принуждава лагеристите да събират през деня падналите бобени зърна… с лъжица или пръсти. „Както им е удобно на гадовете”, повтаря той с усмивка. И те събират, лазейки недоспали на колене. Събират и събират бобени зърна – най-много половин канче. За „класовите врагове” няма пощада…

В късната есен на 1950 г. Стефан Власков все пак е освободен. В бюфета на гара Левски е смаян, че може да си поръча храна, без някой да го хока. Но скоро разбира, че за него няма „път назад”. Родният му Шумен е вече Коларовград – това е чужд, неугледен и потискащ град, с агиттабла и „червени кътове”. В дядовата му къща са настанени чужди хора и милиционери. Семейството му е изселено в Делиормана. Любимото момиче е сгодено за друг. Скоро го взимат в Трудови войски и ужасът от лагера се възобновява. Наказателна рота с досие на „народен враг”. При първия бунт, в следствие на непосилен труд, го заплашват, че пак го чака Белене. И той подновява битката с бетона.

През 1955 г. се уволнява от армията и идва в София. Работи като мозайкаджия по строежите. С „черно минало”, без перспективи, с мъка се опитва да учи вечерно, та поне да има гимназиално образование. За повече и не помисля. Живее в едно мазе, където се събира бохемска интелектуална компания – Иван Пейчев, Владимир Свинтила, Александър Денков, Георги Данаилов… Четат се стихове, слушат музика. По „унгарските събития” през 1956 г. е изселен от столицата. Връщат го в Шумен. И идва най-лошото. Една нощ го привикват в ДС на разпит. На бюрото пред човека в униформа лежи неговият бележник, в който с едри букви на една от страниците пише „бунт”. Следователят го размазва със заплахи, съобщава му, че баща му е в Белене, където ще прати и него. Дава му два дни за размисъл – или да сътрудничи, или е обречен. Това било „приобщаването”. Можел да се ожени за новата си приятелка или да върви по дяволите. След дълги терзания Стефан Власков решава да се включи в „мръсната игра”. Временно. Докато го остават на мира и скъса с тях. В следващите няколко месеца се среща тайно из тъмните улички на Шумен с капитан Пенчо Христов, който го разпитва за неща, които явно знае, защото градът не е голям и доносници не липсват. В същото време Стефан подава сигнали към познатите си, че е вербуван. Хората започват да странят от него. Съвестта му вече не е чиста. Той не гледа на себе си като на един от „добрите”, смята се за предател. Рухва младежката му филмова митология. И макар че скоро срещите спират, защото е безперспективен като обект, чувства се омърсен. Пречупен. Премазан от победилия социализъм, от този „най-справедлив и хуманен строй”.

Когато препрочитам днес тези изповедални редове, в които Стефан Власков бичува собственото си „издайничество”, ужасно съжалявам, че не съм знаел за това през 1990 г.. Просто щях да му подам ръка и да му кажа, че той е бил жертва. Престъпниците са други.

Ала историята има продължение. И то е следното. Малко след падането на Живков съдбата го среща на улица „Раковски” с Пенчо Христов. Онзи е поостарял, но си е все същият. Трудно говорещият Стефан Власков с мъка успява да попита: „Защо беше всичко това?” Учуден, Пенчо Христов казва: „Ама ти не разбра ли? Аз те избавих, спасих те. Началникът искаше да изгниеш в Белене… Пожалих те, млад-зелен… Даже ме обвиниха, че правя дослук с врага…”

Две версии на един „провален живот”.
Офицерът от ДС смята, че вербовката е била „милост”, щом човекът е оцелял.

В спомените си Стефан Власков свидетелства за друго. Държавна сигурност го е лишила от съкровеното му право да се нарича човек и след като е съсипала най-хубавите му младежки години, определяйки му социалния статус на „излишен”, се е набъркала с мръсни ръце в достойнството му. И това е било най-страшното за него през всичките тези години след 9 септември 1944 г. Много по-страшно от униженията, вечните заплахи за изселване, липсата на софийско жителство и на постоянна работа. Въпреки стотиците страници за кино, написани във вестници и списания, въпреки участието му в най-престижната българска тритомна енциклопедия „В света на киното”.

Усещането за един „излишен човек”. Съществуване „като на кино”, както режисьорът Юлий Стоянов кръсти през 1999 г. филма си, посветен на неговата история.
Ако можете, гледайте този филм.
Той е посветен на един от най-влюбените в киното хора.
Човек, за когото колегите му от киногилдията, когато напусна този свят през 2001 г., написаха, че „той живя като несретник, но си отиде като праведник”.
А животът му, взет сам по себе си, е безпощадно обвинение срещу всичко, което олицетворява 9 септември 1944 г.

Тони Николов
09.09.2016 г.