той просто има проблем с контрола върху хумора си.

а защото ванс е симпатичен

и всички се разхилиха

на тоз език

След Втората СВ, когато Съветският съюз утвърждава контрола си в своята сфера на влияние, държавите в тази сфера проявяват различни форми на съпротива, за да отстояват по някакъв начин суверенитета си (независимостта си). Най-видимо се противопоставят държавите в Централна Европа, защото дълго време в своята история са принадлежали към западноевропейския цивилизационен модел и трудно се адаптират към източния съветски такъв. Такива прояви са въстанието в Берлин (1953), Унгарската революция (1956), "Пражката пролет" (1968), полската стачна вълна начело със "Солидарност" (1980). На Балканите, с изключение на по-острото репчене на Титова Югославия още през 40-те години на ХХ в., държавните и партийни ръководители отстояват държавния суверенитет пасивно - дистанцират се от Москва (Чаушеску, Енвер Ходжа). За Китай не може да се каже, че е в съветската сфера на влияние, но Мао веднага след войната "пусна бариерата" пред СССР, а Дън Сяопит създаде китайския социализъм. На фона на тоя исторически обзор за проявите на суверенитет от съветските сателити, през 1963 г. наш Тодор (Живков) казва, че българският народ разбира суверенитета като да има за ядене, да живее. Сувуренитетът е щастието и благоденствието на народа. И те - българските комунисти, работят за народа, а не за формата. И тъй като, за да яде, народът има жизнена нужда от съветските ресурси, наш Тошо 20 години се мазни на съветските държавни и партийни лидери - Хрушчов, Брежнев и Горбачов. Дори през същата 1963 г. предлага (едва ли го е мислил сериозно, казал го е по-скоро от сервилничество) България да се обедини със СССР, като стане негова 16 република. От 1962 г., когато Бай Тошо става премиер, до 1989 г., когато е свален от власт, в управлението на Съвесткия съюз се сменят 5 държавни и партийни глави - Хрушчов, Брежнев, Андропов, Черненко, Горбачов. Наш Тошо, обаче, е вечен. Ако трябва да съм честна, Бай Тошо се справяше страхотно с държавата. През 70-те години, когато съветската икономика, от която ние зависехме ресурсно, навлезе в застой и зацикли, наш Тошо цуцаше суровини и пари от две места - от СССР, с чийто държавен глава Брежнев се целуваха по устата, и от запада, с чиито държави подписвахме търговски договори, тъй като именно от началото на 70-те години с идването на социалиста Вили Бранд на власт в Западна Германия (ФРГ), Западът протегна ръка на Изтока чрез т.нар. политика на разведряване в системата на Студената война. Тъй че Бай Тошо защитаваше тогава държавния суверенитет така, както го разбираше, по най-брилятния начин - осигуряваше ядене на народа и от изток, и от запад. Обаче в началото на 80-те години в СССР властта я пое млад лидер - Михаил Горбачов. През 1985 г. Горби посети България и остана изумен - магазините пълни с храна, работещи и изнасящи електроника (компютри, дискети, елки) на запад заводи, масово производство на електрокари за вътрешно потребление и износ и др. такива хубави неща, докато по същото време СССР е в дълбока рецесия и магазините в Русия са с празни рафтове. И тогава Горби "врътна кранчето" на евтиния петрол и установи търговски отношения с България на взаимоизгодни основи, т.е. България вече не можеше да получава евтини суровини от Съветския съюз. И нашата икономика, която зависеше от руската, започна да се срива. Но Бай Тошо е борец - не се отказа лесно да осигурява държавния суверените, т.е. яденето на народа. Наш Тошо, може би първи от всички останали комунистически водачи, започна да строи социалистически капитализъм по китайски образец. През 1987 г. Пленум на БКП приема т.нар. Юлска концепция, която поставя началото на приватизацията на заводите, чиято собственост преминава в ръцете на работниците. Целта е да се засили тяхната лична заинтересованост от производството, тъй като ще поделят помежду си печалбата от него. През януари 1989 г. е издаден Указ 56, в който официално се говори за частна собственост и предприемачество, като се използва наименованието фирма за частната производствена структура. Точно от това време е една от най-готините речи на Бай Тошо, в която казва, че като нямаш пари си никой и че трябва в икономиката да се пуснат (частните) акулите, за да размърдат шараните, т.е. да раздвижат икономиката. Едно нещо, обаче, Наш Тошо не можа да предвиди - че в историята новите периоди се оглавяват от нови хора, а той си беше част от миналото, което си отиваше безвъзвратно с перестройката. На народа също му беше втръснало да гледа 33 години само неговата физиономия на политическия тезгях. И партийните "младежи" го свалиха от власт. В резюме - за тия 33 години Бай Тошо наистина осигури народния суверенитет - яденето на народа. При наследниците му народът загуби суверенитета си.