И не ме интересува кой кого подслушвал и кой за кого донасял, защото други са проблемите ни. Бедността, образованието, здравеопазването, социалното осигуряване.

Радвам се, че все още има българи, четящи великият Георги Сава Раковски.

България пропусна ерата на бакелита,

Първо четиво
ПОХОДЪТ КЪМ ФРОНТА
По изгрев, в деня на свети Йоан, след Богоявление, получихме заповед отново да потеглим напред, натам, където няма делници и празници. Трябвало, викат, да поемем линията от Химара до Тепелени, която дотогава държаха хората от Арта. Защото те от първия ден се биеха непрекъснато и бяха останали почти наполовина и повече не издържаха.
Дванадесет дена вече, откак бяхме останали назад по селата. И точно когато ушите ни отново свикваха със сладките скърцания на земята и плахо сричахме лая на кучето или тътнещия звън на далечната камбана, имало, викат, нужда да се върнем към единствените звуци, дето досега познавахме: бавния и тежкия – на оръдията, сухия и бързия – на картечниците.
Нощ след нощ непрестанно вървяхме, един след друг, като слепци, с мъка отлепяхме нозе от калта, а понякога затъвахме в нея до коленете. Защото често ръмеше вън, по пътищата, както и в душите ни. Малкото пъти, когато спирахме да поотдъхнем, дума не обелвахме, а, сериозни и мълчаливи, на светлината на оскъдна борина една по една си деляхме стафидите. Друг път, когато имаше сгода, сваляхме дрехите набързо и по цели часове яростно се чешехме до кръв. Че ни бяха налазили до шията въшки, а това и от умората по-трудно се понася. Накрая от тъмното някъде се чува изсвирването – знак да тръгнем, и отново като скотове потегляме напред, да скъсим разстоянието, преди да съмне, и да се превърнем в открита мишена на самолетите. Защото Господ не отбира от мишени и тям подобни, а както си му е навикът, буди деня в един и същи час.
Тогава, заврени в деретата, скланяхме глава към тежката страна, откъдето не излизат сънища. А птиците ни се ядосваха, задето не обръщахме достатъчно внимание на думите им или задето без причина загрозявахме природата. Друг вид селяни бяхме, с друг вид мотики и железарии, проклети да са.
Дванадесет дена вече, откак бяхме останали по селата, оглеждахме с часове формите на лицата си. И тъкмо когато очите ни отново свикваха с познатите стари черти и плахо осъзнавахме голата устна или заситената от съня буза, ето че през втората нощ сякаш отново започнахме да се променяме, през третата – още повече, а през последната, четвъртата, вече не бяхме същите. А и вървяхме като безредна тълпа, бяхме от всички поколения и набори, някои от сегашно време, други от много по-старо – те побеляваха от излишната брада. Навъсени войводи с кърпи на глава и озверели попове, сержанти от 97-а или 12-а, страховити сторонници, люшнали брадви на рамо, изгнаници и щитоносци, по които още имаше кръв на българи и турци. Всички заедно, безмълвни, безброй години, задъхвайки се един до друг, пресичахме планинските гребени и клисури, без да мислим за нещо друго. Защото подобно на хората, връхлетени от несполука, които навикват на Злото и накрая му сменят името, наричат го Орис или Съдба, така и ние напредвахме с това, което наричахме Проклятие, като да казвахме Мъгла или Облак. С мъка отлепяхме нозе от калта, а понякога затъвахме в нея до коленете. Защото често ръмеше вън, по пътищата, както и в душите ни.
Че бяхме много близо до мястото, където няма делници и празници, нито пък болни и стари, нито бедни и богати, това разбирахме. Щото и онзи тътнеж – като от буря там зад планините – все повече се усилваше, докато накрая ясно четяхме бавния и тежкия звук на оръдията, сухия и бързия на картечниците. И още, защото все по-често сега се случваше да се натъкваме на идващи от другата страна бавни процесии от ранени. Санитарите с червен кръст върху лентата на ръката полагаха носилките на земята, плюеха в дланите си и очите им бяха подивели за цигари. И след туй, като чуваха накъде сме тръгнали, клатеха глава, разказваха истории за поличби и знамения. Ала единственото, което забелязвахме, бяха ония гласове в тъмнината, които все още горещи, се издигаха от катрана и жупела на преизподнята: „ох, майчице”, „ох, олеле, майчице”, а понякога, по-рядко – едно задушено сумтене, същинско хъркане, дето тия, които знаят, казват, че било хриптенето на смъртта.
Някой път мъкнеха със себе си и пленници, заловени малко преди това, по време на внезапните набези на патрулите ни. Дъхът им вонеше на вино и джобовете им бяха пълни с консерви или шоколади. А ние нямахме, че бяха прекъснати мостовете ни назад. Малкото наши мулета бяха без сили сред снега и хлъзгавия калищак.
И ето, най-после тук-там се показаха далечните пушеци, те растяха нагоре и се явиха на хоризонта първите червени, светли ракети.

ГЛ (Георги Лозанов), шефът на Съвета за електронни медии (СЕМ), също заяви пристрастие ( "дясна позиция за реформа в културата, изискваща максимално раздържавяване" ) , а не подава оставка. Недостойно.