Имало в Бургас
Отиди на страница:
 От днес в Ахтопол  В Бургас - пълна селяния - мятане на бомби през прозорци и тераси, виещи аларми на коли, лаещи кучета и пусти улици. Кой е луд да мине през всичко, което може да се изсипе на главата му! ЧЕСТИТА НОВАТА 2015 ГОДИНА! Много здраве, любов и успехи за всички  |
СКИЦИ ОТ СТАРИЯ БУРГАС - 1 МАГАЗИНЧЕТО Първите ми спомени за Бургас са някъде от края на 1948 г. Значи съм бил четиригодишен и живеехме в квартира под наем на една от главните улици – „Фердинандова”, близо до пазара. Ще ходим в магазинчето на татко, мама ме облича в бяло шантунгено панталонче (шантунгът е плат за връхни дрехи, изработен от естествена коприна), причесва настрани светло кестенявата ми косица и казва, хайде, мама, ще идем сега при татко в магазина. Вървим по излъсканите павета на „Фердинандова”, мама ме държи за ръка, а аз непрекъснато зяпам настрани и се опитвам да прочета табелите на магазините: „Ко-ло-ни-ал”, прочитам на срички и питам, мамо, какво е това колониал? „Дето продават стоки от колониите” – чувам отговор. А какво е колонии? „Ще питаш баща си” – казва мама. Наближаваме улица „Александровска” – баш главната и се налага да пресечем площада пред старата община до магазина на Биячеви. В центъра на площада върху кръгла дървена платформа стои милиционер и регулира движението – дава път на конските каруци и редките автомобили, та да не смачкат някой пешеходец. Мама се оглежда да не идва кола, стисва ме здраво за ръката и вика: „Хайде сега, бързай да минем!” И хукваме през площада. Изглежда обаче, че сме нарушили правилата на движение, защото милиционерът се обръща към нас с гневен поглед и свири колкото сили има със свирката с топче в нея. Мама се заковава на място, аз не успявам да спра и се люшвам във въздуха, стиснат за ръката. Мама се паникьосва и се усмихва извинително на милиционера, санким, знам, че пресичам неправилно, ама то само за малко... И като го издебва, хуква отново напред. Вече сме пресекли площада. Милиционерът гледа укоризнено след нас, но маха отчаяно с ръка – аман от тези граждани, дето пресичат като през мегдан! Тръгваме наляво по улица „Александровска”. Не я обичам тази улица. Паветата ѝ са едни големи, големи, не като на другите улици, а сандалетките ми са мънички и постоянно се препъвам в излъсканите камъни. Минавайки край безистена (покрит базар, съществуващ и днес), не пропускам да погледна нагоре, където над покрива, върху декоративен постамент е разперил криле огромен бял орел. Не истински, а каменен, но за мен това бе величествена гледка, защото знаех, че орелът е най-голямата птица на света! „Александравска” е пълна с народ – наконтени зози с къси полички и кожени шапки, изтупани франтове, вървят редом с пристанищни бараби и мустакати селяни в шаячни потури и салтамарки с бозави дисаги на рамо и един от тях води за ръка сополиво момиченце на училищна възраст, дали колкото да види детето града, или иска да го даде при добри хора за слугинче?…Обръщам се вървешком назад и питам, мамо, защо това дете е толкова мръсно? Откъде да знам, че е бедно, за пръв път виждам бедни хора. Зад тях върви друг селянин, облечен в нови шаечни дрехи, а зад него подтичва як дангалак на десетина години и врънка: „Тате, купи ми геврек, бе!” А таткото отвръща: „Ба, да го изядеш без ляп!” На ул. „Александровска”, след пресечката с улица „Кирил и Методий” вляво, до синодалния магазин, е магазинчето на татко (след време събориха сградата и на нейно място построиха кино „Родина”, а днес е магазин). Помня татковото магазинче. То беше ликвидирано от новата, вече наложила се комунистическа власт, някъде след 1948 г. Лицето му е не повече от три метра. Спираме пред стъклена витрина със спускаема желязна решетка, зад която се виждат изложени какви ли не дребни стоки. В магазина се влиза през високо за мен стъпало, изсечено от един само каменен блок с мръсно зеленикав цвят, обрасъл с мъх откъм северната страна. Мама отваря остъклената дървена врата и влизаме. Замирисва остро на подово масло с което всяка вечер мажат дървеното дюшеме на магазинчето. За клиентите е отредено широко около метър пространство, а вляво е тезгяхът, продължаващ в остъклена витринка в която са изложени безброй интересни неща – гребенчета, четки за бръснене, самобръсначки, конци, ципове, чорапи, блузки, кърпи за глава и какво ли още не. Татко ни посреща както винаги усмихнат. В момента няма клиенти. Аз се залепвам за витринката и от всичко изложено най си харесвам едно алуминиево гребенче. Започвам да врънкам, че искам да го видя и баща ми вдига остъкления капак и ми го подава. Казаха си, каквото имаше да си казват родителите ми и като дойде ред да си ходим, аз не давам гребенчето. Работата стига почти до бой, но мама ме издърпва ядосано навън и аз преставам да мрънкам, защото вкъщи си имам друго гребенче, за какво ми са две? Отбиваме се отсреща, където отскоро работи приятелят на баща ми чичо Петко заедно с крояча чичо Кольо (днес там е ресторантът на „Макдоналдс”  . Мама иска да си ушие сама лятна рокля, а той ще я скрои. Чичо Кольо е разположил тезгяха си във въздуха. Таванът на магазина е висок и той си е направил кабина в дъното на магазина на височина, колкото да мине отдолу човек. До него се качва по тясна дървена стълбичка с перила. Щом влезеш в магазина, го виждаш кацнал горе в кафеза си да щрака с една голяма ножица. Щом някоя жена си купи плат долу в магазинчето, чичо Кольо се обажда изневиделица: „Какво ще шиете, госпожо? Рокля? Джемпър? Дайте да го скроим. Безплатно е.” (Чичо Кольо печели процент от печалбата на магазина, защото много хора купуват оттам.) Жената се качва горе, чичо Кольо взема пъргаво мерките й с един изхабен от употреба мушамен метър, после слага шаблоните и с безжалостна бързина накълцва плата на безобразни парчета. Жената гледа с ужас, но щом отиде при шивача, той й казва, добре, май Кольо го е скроил.После отиваме в халите да купим миди, защото на татко му са се прияли миди с ориз. Халите са една пресечка по-назад, вдясно срещу „Спестовна каса”. Голяма, едноетажна триъгълна сграда, заемаща почти целия квартал, с острия ъгъл към главната улица, откъдето е входът. Изкачваме се пет-шест стъпала и влизаме в съвсем нова атмосфера – всичко мирише на месо и риба. Хладно е. И полутъмно – от прашните стъкла на тавана се процежда оскъдна светлина. Още не сме влезли и търговците се развикват: „Насам, госпожо! Прясно агнешко, преди малко е заклано!” „Риба, прясна риба, още скача!” Мама обаче търси миди. На рибения тезгях продават и миди. За да стигнем дотам, трябва да минем покрай сергията с раци – хиляди кръгли раци-павури пускат слюнка и цъкат като часовници. Няколко са паднали на пода и заплашително пълзят към мене. Аз се дърпам и пищя, мама ме вдига за ръката и напредва, прекрачва между раците и ето ни на сергията с миди. Продавачът загребва с дъговидна ламаринена лопатка, те хрущят като камъни, после ги пуска с трясък на кантара, а всеки звук се удря многократно и кънти в бетонните стени. Мидите после се стържат една по една с нож, измиват се хубаво и се варят с черупките. Когато се отворят, мама слага и ориз. Вечерта татко отваря мидата с пръсти, откъсва двете половинки, и с черупката като с лъжичка я поднася към устата си. Мидата си е поела и ориз, така че си има и гарнитура. Аз похапвам, подражавайки му, и скоро се оплесквам до ушите, мама ме избърсва, а татко ме поглежда и се засмива. И е хубаво, толкова е хубаво да седим тримата на масата и да ядем миди с ориз! С МАМА НА ПЛАЖ И НА ..... БАНЯ Лято е и аз измолвам от мама да идем на плаж. Вървим нагоре по улица „Богориди” сред пъстра тълпа от народ и наближаваме крайморския парк, наричан, кой знае защо „Булеварда”. Малко преди това минаваме покрай прекрасната голяма къща на Кобарелови – стар търговец, чийто син бе станал лекар. Вдясно от нея, където бе ресторант „Одеса” и срещу него до „Златна котва“ виждам други големи и хубави къщи, една от тях ми прави впечатление с голямата си остъклена тераса и безброй саксии с цветя по нея. На покрива й грачеха няколко гларуса, които бяха много интересни за мен, защото ги имаше само по къщите край морето. „Кой живее в тези къщи, мамо?” – питам. „Богатите”. Замислям се – не съм чувал тази дума. „Кои са богатите?” „Които имат много пари”. Бях надзърнал веднъж в чекмеджето на татковия магазин и видях, че бе пълно с пари. „А ние богати ли сме?” – пак питам. Мама се подвоумява и казва: „Не още!” „А кога ще станем?” „Когато татко събере пари и си построим наша къща.” Уха-а-а, мисля си, и ние ще си имаме такава голяма къща с гларуси и цветя. Горката, тя така и не успя да стане богата до края на живота си, както и баща ми. Ако беше продължил търговията си в магазина, един ден нищо чудно да бе станал богат като Биячев, защото татко беше способен търговец, но скоро след този разговор всички частни търговци бяха принудени да закрият магазините си, защото при социализма думите частник, търговец и богат човек бяха едва ли не мръсни думи, остатък от омразния капитализъм. Стигаме до Морската градина (наричана от бургазлии „Булеварда” слизаме по живописно извитите каменни стълби покрай гордостта на града – Казиното надолу към моста и непрекъснато ни спират фотографи за снимка. Мама отказва, защото не е облечена в най-новите си дрехи.Аз отивам за първи път на плаж. Татко обичаше да ходи на плаж, но от работа не му оставаше време. Плуваше много хубаво, защото е служил моряк. По онова време плажът беше вдясно от моста. Пясъкът бе черен и горещ, което никак не ми хареса и аз заскимтях, подскачайки на един крак. Мама изрови малка дупчица и ме пусна в нея. Сега бе друго. После ме съблече съвсем гол, на което аз не се съпротивих, тъй като бях само на четири години и около мене имаше и други голички деца. Мама бе облякла предварително под роклята си един вишневочервен вълнен бански, който я закриваше от гърдите до чатала и не оставяше кой знае колко място за печене. Седнах и се огледах наоколо. И тогава, о ужас! Установих, че на някои от децата им липсват чурките! Потресен от това откритие не обърнах внимание, че това бяха предимно момиченцата, гадаейки каква беля бяха направили, че им ги бяха откъснали. Размишленията ми бяха прекъснати, когато мама ме взе на ръце и ме понесе към плажа, като заравяше крака в горещия пясък, та да не я пари. Морето! Бях го виждал и преди, но отдалече, а сега бе на метри от мен. Малки зеленикави вълнички, пълни с космоподобни водорасли се носеха устремно, миришеше особено, но не много приятно. Водата не бе толкова топла, колкото очаквах. Набърках до колене и ме хвана май страх, та поисках да се върнем. Затичах се към брега, но една вълничка ме препъна, паднах и втора ме заля целия. Защипа ми в очите, стана ми солено в устата и почти се разревах. Пясъкът не ми се струваше вече толкова горещ и ние отново отидохме на нашето място, където мама грижливо бе сгънала роклята си върху сандалетите и до тях – моите дрешки. Отново се загледах в липсващите чурки на някои от децата и тогава като че ли установих, че това бяха момиченцата. Това бе първото ми сблъскване с противоположния пол. Не зададох никакъв въпрос на мама, подозирайки инстинктивно, че е табу. Мама ме водеше да ме къпе със себе си още от малък в градската женска баня. Това понятие днес за някои може да звучи абсурдно, но тогава баня в дома си имаха само най-модерните и богати къщи. (Дори нашата нова къща, която построихме през 1948 г. отначало нямаше баня. Направихме я 20 години по-късно, в началото се палеше с дърва, а после с нафта. Едва през седемдесетте години купихме газов бойлер). Хората през онези години се къпеха в обществените бани. Те бяха няколко: Ботушевата, Дорината, Арменската, Турската. Един ден банята беше мъжка, а на другия – женска, но всяка баня в различен ден, така че, ако си решил да се изкъпеш непременно днес, независимо дали си мъж или жена, винаги ще има някоя баня, дори две, които да са от твоя пол. От това става ясно, че хората не се къпеха всеки ден. За достатъчно хигиенично се считаше, ако вършиш това веднъж седмично, но някои го правеха на две седмици или веднъж месечно. Говореха с присмех за някои некултурни, които се къпели само преди Коледа и преди Великден. В баните се допускаше госпожите да водят малките си момченца, докато станат на възраст „да се заглеждат”. Помня, че към петгодишен взех да се заглеждам в „бубите” на дамите и една от телякините каза троснато на майка ми: „Момченцето ти се заглежда вече, госпожо. Повече да не го водиш!” Майка ми, вместо да ми обясни особеностите на половете, се опита отново да ме сплаши – онова нещо между краката на жените били опасни „буби”, които хапели. „А мен нали ще ме ухапят само ако ги пипна с пръст?” В отговор получих плесник по устата, защото според нея говорех „мръсни работи”. Последният ми спомен от женската баня беше едно хубаво, десетина годишно момиче, което седеше точно срещу мене и ме поглеждаше подозрително. И за да завърша с градските бани, ще отбележа още, че това бяха високи сводести помещения в които едва се гледаше от пара, на площ около стотина квадрата, където се влизаше с налъми и течеше топла вода в двайсетина циментови корита покрай стените, с места за сядане вляво и вдясно на коритата. С меден тас се загребваше топла вода от коритото и всеки се обливаше, за да се накисне. Баните побираха по около петдесетина души, вътре работеха четири-пет теляка или телякини, които с груба платнена „кесия” (една и съща за всички) срещу съответно заплащане търкаха гърбовете на посетителите, докато паднеше кирта (отпаднали кожни клетки, примесени с мръсотия). По-гнусливите посетители си носеха кесии от дома, но теляците трудно пъхаха лапите си в домашните кесии и предпочитаха своите. Някои хора не ползваха теляк. Аз – никога, защото изтъркването бе болезнено. Мене ме търкаше майка ми, а когато взех „да се заглеждам” – баща ми, но търкането не стана по-малко болезнено. Оттогава намразих кесиите и никога не съм ползвал такава, а когато човек се къпе по-често от седмично веднъж, кир просто не може да се образува. След изкъпването, отвън в съблекалнята имаше десетина дървени кушетки, обвити с мушама, където срещу допълнително заплащане човек можеше да получи чист чаршаф (понякога леко скъсан) и правото да се изтегне на някоя от кушетките, за да изсъхне, завит до шия с чаршафа. Едно къпане с всички екстри струваше тогава стотинки. (На вратата на Дорината баня имаше ценоразпис: „За войници и ученици – цена 10 ст. За хора – 20 ст.” Иди после и вярвай, че войниците и учениците са хора). Когато излизаха от банята, хората се поздравяваха: „Честита баня!” Къпането за българина беше, празник. Ето защо не се къпеха всеки ден. Всеки ден не е Великден! Откъс от романа „Гларус в клетка” на д-р Милчо Касъров |
  | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Slava |
  Натисни тук |
  ОЩЕ СНИМКИ |
 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Slava |
 | |
Редактирано: 4 пъти. Последна промяна от: Slava |
Славе, за мен Бургас е винаги лято - никога не съм била там зимно време и за мен той е пълен със слънце, летни рокли, сандали, шапки с огромна периферия или от вестник, сладолед, чирози, бира, "по пет на нож" и картофки със сирене, мързелуване с книжка на плажа, миди с бяло вино нощем, изобщо, щастливо място. Пусни още стари снимки!  Един въпрос - защо онези неща горе се казват "сладките кладенци"? |
Водата от тези кладенци е питейна, днес са запечатани, но дебитът е налице, според директора на фабриката. На мястото, което е ниско, е имало живот за кратък период, но няколко века от там се е носила вода в мехове и саки с добитък. На мястото не са намерени стабилни селищни структури. Амфорните депа /подредени амфори в пясъка/ бяха намерени почти непокътнати. Нямаше обаче основи от камък, нямаше къщи. Наскоро прочетох, че в подземния град, който сега градят в скривалищата, са открили вода, която е каптирана, но тепърва ще проучват откъде и защо. Очакват да намерят информация в архивите на военните. Публикувам отново линкове със стари снимки от Бургас, понеже са много и нямам възможност да ги качвам тук СНИМКИ СНИМКИ МНОГО СНИМКИ 67AF, ако говорим за морето, ще ти хареса през всеки сезон Онези кръчми, които обичах, отдавна ги няма. Градът през лятото вече не го харесвам, но през пролетта и есента е хубаво.... освен слънце, цветове, има и малко спокойствие. Е, не е онова, на което бих се радвала, но не е лятната лудница...Малко снимки от тези дни Морската градина    | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Slava |
 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Slava |
| Slava, привет от Варна. Днес купих един тоалетен сапун, не вярвайки на очите си както за цена, така и за производител- произведен във фабрика "Камбана" - Бургас. / Основана е в края на 19-ти век / Имаше преди години едни приватизационни баталии покрай тази фабрика, май. Майка ми до ден днешен твърди, че някога "Камбана" и "Петел" са били най-добрите марки български сапуни, особено тези за пране, по нищо не отстъпващи на английските "Сънлайт". Знаеш ли нещо по въпроса, за възобновяване на производство и асортимент, Гугъл мълчи. Тоалетен сапун "Флора" - бил е произвеждан и през 80-те. Би трябвало да го помня и аз. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Здравка |