ЕЛЕНА
Отиди на страница:
| Преамбюл За мъртвите – или добро, или нищо. За Елена – много. С тези думи предупреждавам, че започвам едно предълго есе за Елена Паскалева, моята колежка и близка приятелка. Тя го заслужава. Портретът, който ще зографисвам, е лично видение и е напластяван повече от 40 години. Затова ще съм благодарен, ако не бъдат добавяни щрихи към него. При появата на графити благородно ще им освободя цялата стена, като просто ще я баданосам. (Глаголът, който употребих, има езотеричен смисъл за неколцината посветени. За останалите има буквален.) Понеже няма да влизам в диалог, бързам да отговоря: публикувам това есе във форума на "Сега", защото тя – Геновева – четеше този форум и живееше с него. Може да се каже, че беше един от стълповете му. Аз не съм чак толкова суеверен, че да ѝ пиша мейли или да ѝ пращам СМС-и, нито пък си правя илюзиите, че тя, някъде „отвъд“, ще прочете написаното. Но съм достатъчно конвенционален, та да се обръщам към починалия на "ти": "Ти ни остави...", сякаш ще ни чуе. Зер някой може да закрепи с подписа си, дали умрелите ни чуват или не... Всеки пишещ уж пише за другите, но всъщност пише заради себе си. Ако това ви задоволява, и аз съм такъв. Ще изредя спомени и картини, които хаотично изникват в съзнанието ми, и само така мога да оправдая безпорядъка, в който ги пренасям върху хартията. (Хартия ли казах? Какво беше това?) *** Преди петнайсет години Елена издаде избрани съчинения на наш скъп приятел и колега-логик, който не успя да доживее до 50. Моето пространно слово за него – нещо като настоящото – завършваше с думите: "Пиша тези си размисли [за Г.] и на всеки ред се питам: а би ли харесал той написаното? Ще се зарадва ли така, както се радваше на други статии, на които беше първият им читател? Странно е как загубата на близък човек се изразява в постоянното му присъствие. Усещам се, че разговарям с хора, които са ни напуснали, и разговарям с тях далеч по-често, отколкото когато са били живи и отколкото те изобщо биха могли да разговарят с мен. При това в този вътрешен диалог напусналите винаги носят истината – с тях уточняваме детайли, те ни отговарят на трудни въпроси... Впрочем, дали това щяха да са техните отговори, или са нашите, които много бихме желали да чуем именно от тях, защото сме уверени, че те биха били верните? Дали не търсим в тях съгласието, което да ни донесе така необходимата сигурност? И си вярваме, че го намираме. Поне докато сме живи..." Ето че към виртуалните събеседници, които по парадоксален начин трансформират моите монолози в диалози, неочаквано се добави Елена. Една сутрин звънна телефонът и чух, че... Тя не намери време да се сбогува. Но аз все още имам време да ѝ кажа поне довиждане... |
| Раздялата След погребението се отбих в дома на Елена. Исках да видя как го е оставила в последната си нощ. Да погледна картините на Брьогел, Утрийо и Чурльонис, покрай които беше минала, за да си легне. Исках да видя коя книга е чела. Не беше чела. Беше писала. До след полунощ. На екрана ѝ винаги имаше няколко отворени прозореца. Този път на единия от тях стоеше започнатото есе „Моят живот всред логици“. За 25-годишната история на това есе – по-точно сказка, ще напиша по-нататък. Посрещнаха ме двамата съквартиранти на Елена: хъркащият нещастен, но благороден котарак Белчо и зловещото черногледо котище Петьо. Петьо беше мизантроп и гледаше с омраза всеки „външен“. Той не търпеше чуждото присъствие, но нямаше пълномощията да го предотврати. Затова се оттегляше там, където натрапникът нямаше да го предизвиква: дълбоко под миндера или за още по-сигурно, под леглото в спалнята. Преди да се оттегли обаче, той убедително демонстрираше огромната си неприязън, досада и дори презрение към новодошлия. Един негов далечен роднина, като изчезваше, си оставяше усмивката. А от Петьо оставаше омразата. Свит на кълбо, винаги с лице към „добре дошлия“, огромната му глава закриваше туловището му. Лицето му изглеждаше като скрито зад черно домино, през което светеха две немигащи зелени очи. Фокусирани върху влезлия, в случая върху мен. Аз обаче не падах по-долу и също го гледах втренчено, без да мигна и без да си отклонявам погледа. Елена ме обвиняваше, че съм го фрустрирал. Така – под вежди и строго – се гледахме минута, после втора, докато накрая Петьо не издържаше и скачаше върху най-горния шкаф в кухнята. Опрян в тавана, продължаваше да ме гледа злобно, но вече недосегаем. Там дочакваше да се преместя в собата и да го оставя на мира. Докато още бях в кухнята и обикалях с поглед купичките за супа, големите купи за салата, безброя кутийки с подправки, малката скаричка, на която толкова пъти са цвърчали наденички – все атрибути на интелектуалната беседа, сестрата на Елена ми предложи да си избера нещо за спомен. Веднага се сетих за едно глинено гюведже с нетрадиционна форма: сферично, за да максимизира обема, но и да минимизира повърхността на изстиването. Абе, математика отвсякъде! Беше абсолютно черно от патината на времето и може би затова гозбите ставаха толкова вкусни. Елена много го обичаше, защото беше таман за двама. Сготвеното всъщност беше поне за трима, но за нас, с досипване на запазилото горещината си „допълнително“, си идваше точно според порциона. Ей, как задушаваше в него кавърмата! С различни видове месо, с много зеленчуци и подправки, с повече сос за топене – всичко, как си требе (от фр. tout comme il faut). Да не забравя телешкото варено – и то се получаваше превъзходно благодарение на единството на форма и съдържание. О, да, и джолан ам-ам… В хола плъзнах – за кой ли път – поглед по добре познатите ми лавици с книги. Тук са речниците, до тях е лингвистиката, албумите, художествената литература… Я, виждам едни „Сказки по логика“! Бре, виждам и един учебник по логика за ученици! Така де, нали казахме – живот всред логици. Сестрата на Елена небрежно вметна, че нищо не е пипано, 40 дена според обичая. С изключение на – и тук аз изтръпнах – едно малко порцеланово коте, което преди стоеше на рафта и с което Елена е била погребана. Боже мой! Това беше котето, което аз ѝ подарих от Япония. Една твърде изобретателна скулптурка, която при най-лекото потропване върху пода си поклащаше главата, сякаш се заканваше: „Ще я видим ний таз работа!“ Някакъв японски прототип на Петьо ще да е бил. От Елена пък ми остана едно изрязано от дърво мече – емблема на Университетския информационен център „Россия“. И то е с много хитра механика: подвижни лапи, вързани с конци за дървено топче под подложката. При разклащане лапите му започват неистово да чукат по клавишите на компютър, най-вероятно осъществяващ машинен превод, какво друго? Е, Ленче, ето че освен спомените ни свързват и материални неща. Дребни, но толкова одухотворени… |
| На младини Службата ни събра още в първия ми работен ден в Математическия институт на БАН. Според заповедта за назначение на стажант-научен сътрудник това е било уж на 1 януари 1970 в една стара къща с гредоред на ул. „Латинка“. Няколко стаи, библиотека и тоалетна – това беше. После десетина години ни местиха от сграда в сграда, но винаги в единен строй. Макар че според тогавашната номенклатура на специалностите принадлежахме на различни класи, аз към научно-техническата интелигенция, а Елена към художествено-творческата, ние бързо се сприятелихме. Как? Ами просто си допаднахме като начин на мислене, като литературни асоциации, като език, като логически абстракции… Обичахме едни и същи поети – Хайям, Франсоа Вийон, сонетите на Шекспир, Емили Дикинсън, Жак Превер… Вълнуваше ни една и съща класическа музика (мен операта – не толкова), мъчехме се да докопаме труднодостъпната тогава – защото беше упадъчна – западна естрада и джаз. Беше ни приятно да си говорим. А време за разговори – бол! Особено привечер, когато се носеха надениците, за да се пържат в колективния тиган върху нафтовата печка в стаята на Елена. И с биричка… Като си мисля за онея години с Елена, в ушите ми зазвучава някакъв римейк: „Трийсет бора ред по редом расли, а между им – Елица сестрица.“ Борове дорим страшни – диференциални още алгебрични, аналитични, най ми ти логични, и единствена филоложка Елена. Такава весела компания беше! По всякакъв повод и по всяка тема Елена можеше да отвори торбата с литературни епизоди, оперни арии, филми, картини и вицове, за да извади оттам подходящата илюстрация. А и красиви бяхме по него време, еле па тя…  Черно-бяла снимка. Позата и настроението – все едно Моника Вити в “La notte”. Графичността и безвремието – пренесени от последната година в Марианске Лазне, дето някои им викат Мариенбад. Навсякъде, където ходеше, Елена търсеше спокойствието и романтиката. И ги намираше. Беше пленена от един художествен музей на открито край Копенхаген. Луизиана – неповторима комбинация от море, трева и бронз! Заобикаляш някое от огромните туловища на Хенри Мур и се изправяш пред Жан Арп. Заобикаляш и него, минаваш под кинетиката на Калдер и си на морския бряг. А на отсрещния бряг – Швеция. От всички нейни снимки в музея забих поглед в „Имението“ на Дюбюфе. Макар на цветна снимка, и то графично идва. И пак сякаш Антониони е режисирал кадъра. Гледам и недоумявам: специално ли Елена облече черната рокля и тез сандалки с черни каишки, та да е в синхрон с плетеницата върху скулптурата? Възхитително!  Преглеждам снимките от онова време и неочаквано я виждам в нова светлина. А защо не съм я виждал така тогава, преди четиридесет години, когато общуването в един по-определен аспект е можело да доведе до един, как да се изразя, по-осезаем резултат? Хм, сигурно ме е възпирал някакъв респект, и то произхождащ от две посоки. Силен респект е бил явно. Ненапразно в моето родно село е популярна поговорката „Респекта детерминира аспекта“ (sic!). | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: ВладимирСотиров |
| Колежката Тук ще говоря за учени и кучета, и двете категории – номенклатури на БАН. Ще започна с кучетата, защото те бяха първите, които посрещаха Елена още на спирката и като кортеж я съпровождаха по целия път между институтите. Имаха основание: тя винаги им носеше кокалчета, отопени залъци и наденици. Котки по двора нямаше ни една, защото междувидовата борба ги беше пропъдила. А вътревидовата борба в популацията на кучетата беше отсяла индивидите, които въртяха опашка и гледаха с упование Елена. В института пък я посрещахме ние, учените. Нямаше такъв, с когото тя да си нямаше думата! С всеки от нас тя си имаше някаква тема. Ако ще за времето да е, но ще завърже разговор. Изключително общителна натура беше! Мога убедено да кажа, че Елена беше щастлива с работата си. Убеден съм, защото сам познавам това щастие. Десетилетия наред, фактическия целият трудов стаж и дори отгоре, изкарани на едно и също работно място. Без началници, които да заповядват: до обяд това, до утре онова. Без „спуснати“ задачи. Някой се беше измайтапил, че учен е този, който задоволява собственото си любопитство за сметка на държавата. Така е, само че любопитството на учения е любопитството на нацията. А нация без любопитство е жалка. Всъщност, за да бъде изложението ми пълно, трябва да добавя, че Елена самата беше началник. Ръководеше европейски проекти за милиони. В нея беше ножът, но пък самунът беше дебел, а тя режеше щедро от него и хранеше богато. По нейните теми изпълнители бяха цели колективи, в които участваха – а и днес участват – топ-клас математици. В това отношение двамата коренно се различавахме, защото материята ни беше различна. В моята наука всеки сам си тегли количката. Но свободата в инициативата винаги ни е свързвала, дори без да я обсъждаме. Тя, свободата на творчеството, е като еделвайса (за него вж. по-долу): томува, който я познава, няма нужда да му се обяснява какво представлява. А на който не я познава пък няма смисъл. С Елена се различавахме и в едно друго отношение, по-веществено: тя разполагаше с техника, докато аз имах само писалка. Тя винаги е работила с компютри, докато аз чак накрая и то с отвращение. Когато бях студент и млад научен сътрудник, на ЕИМ „Минск-2“ се програмираше на машинен код. Командите се записваха в следния вид: „вземи числото от клетка номер еди-кой си, умножи го по числото в клетка еди-коя си и прати резултата… еди-къде си.“ Естествено командата за умножение имаше код, който се търсеше в картонче. Съжалявам, но не беше за мен тая работа! Алгоритмичните езици, които трябваше да заучавам – Кобол, Фортран и прочие, не можаха да изместят майчиния ми. Формулите, с които работех, нямаха нищо общо с обработване на бази данни, нито пък с числено решаване на диференциални уравнения и това окончателно ме спаси от вкарването на алгоритми в машинната паст. Появи се обаче нов натрапник – персоналният компютър, чиято първа цел беше да избута от бюрото ми моята вярна „Ерика“ (механична пишеща машина – бел. авт.). Днешните млади не знаят какво е да пишеш в няколко екземпляра под индиго, да триеш с гума и да поправяш (белилото се появи сравнително късно), а специално в математическите текстове да нанасяш на ръка формулите и литературата на латиница. При това формулите се доукрасяваха със специални означения с цветен молив, показващи кое е в курсив и кое е в индекс. Кошмар! Но все пак с този кошмар бях свикнал, а с новия, тогава наричан кибернетика – не. Елена години наред ме сочеше с пръст пред колеги и натъртваше: „Повярвайте, той наистина не пише на компютър!“ И вметваше, че съм изповядвал идеологията на лудитите. Тогава аз наистина бях рядък случай сред математиците. Времето обаче наложи своето. Ща – не ща, трябваше вече да предавам текстовете в електронен вид. На бюрото ми се появи първият компютър, отдаден ми под наем от Елена (на бележката с моя подпис, която още пазя, пише: „оставен на отговорно пазене у…“ ). Това беше някакъв Правец с големи гумени дискети (по 300 килобайта всяка!). На екрана святкаше малко зелено правоъгълниче, където трябваше да се появи буквата. Но докато тя се появеше… Още нямаше мишки и всичко се управляваше с клавиши. Командите бяха „под DOS“ и пак трябваше да се преписват от картонче, но поне поправките вече се правеха лесно. (Освен когато поради спиране на тока се изтриеше всичко, а това се случваше често.) Елена беше изработила система за прехвърляне на техниката: периодично най-добрият компютър – нейният, се заменяше с още по-добър, а нейният отиваше да замени по-малко добрия на следващия в йерархията. Аз бях последен по веригата, но и „моите“ компютри – все „на отговорно пазене“ – периодически се обновяваха. Към мен това си беше чиста милостиня: нито бях в групата за машинен превод, нито моята секция щеше да намери пари, та да ми купи компютър. Оттогава започнах да наричам моята благодетелка Майка Елена и да я моля, както Кума Лиса – Косе Босе: „Дай ми, Ленче, кутия с дискетки! Дай ми, Ленче, малко памет!“ И тя даваше… Така, от проект на проект и от бюро на бюро до мен идваха все по-добри и по-добри компютри. Екранът стана цветен, ама къде ти можеха моите 16 боички да се сравняват с Еленините 256 цвята! Нейният монитор имаше нюанси, да не говоря, че диагоналът му беше два пъти по-дълъг от моя. Освен всичко, нейният можеше да свири и да пее. Появи се Уиндоуз, 2.0 май. Тогава вече работата потръгна, но скоростта ѝ беше плачевна. И каква да бъде, след като колегите ми се чудеха как изобщо може да работи Уиндоуз с 2 МВ памет! А богаташите като Елена имаха слотове, в които бяха затъкнати като гребени памети с по 16 МВ, и то по четири! „Хайде, Ленче, дай още два мегабайта!“ Ами даде ми… Тогава ѝ благодарих с думите: „Да знаеш, Майко Елено, че това са два мегабайта памет за теб!“ И днес продължавам да си мисля, че онея два мегабайта съхраняват далеч по-ценна памет от гигабайтите, с които е накачурен сегашният ми компютър. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: ВладимирСотиров |
| В компания Елена беше украшение за всяка компания. Казано на наш език, тя принадлежеше на най-разнообразни множества. Падало ми се е да присъствам с нея във всякакъв микс – и литературен, и преводачески, и журналистически, и музикантски, и художнически, естествено и филологически, още по-естествено и в математически, не дотам естествено и в политически – и във всички тия разнородни среди Елена беше във водите си. Плуваше, без да шляпа и пръска, като благородно оставяше концентричните кръгове от нейните движения да поклащат в унес слушателите ѝ. Ама па и аз като заплувах... Връщам се на брега! Случвало се е на кулинарни партита, които съм устройвал, да я запозная с нови хора. И неизбежно е следвал въпросът: "Следващия път нали пак ще поканиш Елена?" "Разбира се" – отговарял съм, а на ум съм добавял: "Вас я ви поканя, я не, но Елена сигурно ще бъде!" Очарованието и непринудеността, с които тя поднасяше истините, ѝ позволяваха да боде, без да тече кръв. Бивала е и ехидна, и иронична, но винаги беше простена, защото владееше изкуството да се харесва. Дали пианистичната техника ѝ помагаше, но Елена умело избягваше конфликтите, като се придържаше към принципа Le ton fait la chanson. Ще дам един христоматиен пример, който излиза далеч извън рамките на обикновената случка и затова често го цитирам като суперреалистичен портрет на цялата ни действителност. Веднъж след края на някаква беседа в Атлантическия клуб няколко души се заприказвахме отвън. Сред нас беше д-р Васил Михайлов, повече известен като "Нубиеца". Той пространно, в продължение на четвърт час ни представи международното положение у нас и в чужбина: НАТО, Русия, Турция, Сърбия... Политинформация в най-добрите традиции на политпросветата. Всички го слушахме с интерес, защото наистина бе интересно – все пак Комисията по външна политика говореше. И изведнъж Елена с невинността на (някогашна) гимназистка му се усмихна и му плясня в лицето: "Ама господин Михайлов, моята майка, като ви види на екрана, извиква "ух, тоз идиот!" и гаси телевизора. А вие сте били толкова приятен събеседник!" Тук Нубиеца, също очарователно усмихнат, произнесе следните исторически думи: "Но, госпожо, аз там съм на работа!" Колко вярно и колко жалко! Тежкò на държава, в която работата прави от хората идиоти! Нейсе, темата все пак не е за държавата – още по-малко за идиотите в нея, а за Елена и нейното очарование в компания. Ето го в кадър:  Снимката с основание може да бъде оценена като компромат. Елена да пуши?! Никога не е пушила, най-малкото заради болното си сърце. И изведнъж какво настроение ѝ дойде – пред чашката, над чинията и под дюлята, да запали цигара? По този повод се сещам за друг случай, отново типичен за поведението ѝ. В бюфета на института, докато пиехме кафе, някакъв колега ѝ предложи цигара. Тук Елена го изгледа ледено и му изтресе: "Ама моля ви се, аз не съм такъв човек!" Колегата ни онемя, а аз избухнах в див смях. Защото Елена отхвърли рутинната вежливост с такава артистичност, сякаш отблъскваше от себе си цялата поквара на света. Яко! Умееше да прави хумор от всичко – от ситуацията, от разговора, шегуваше се дори със самата себе си. Хвалеше се, че била "широко скроена". Хуморът много рядко я напускаше и само в много тесен кръг споделяше тъгата... по нещо си. А иначе – винаги с усмивката от снимката, която с благодарност дължа на нашия приятел Л. Ц. Като преравях тия дни стотиците снимки с нея, на тази е особено чаровна. Вече е над 70, с бастун-патерица под стола, едва изкачила могилата, за да се прехвърли от другата страна на ливадата, но нищо не можеше да помрачи настроението ѝ. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: ВладимирСотиров |
| Savoir vivre Елена успешно пригаждаше околната среда към своите вкусове и нужди. Правеше я красива и удобна. Жилищата бяха подлагани на драстични ремонти. В стената между кухнята и хола избиваше прозорче, за да улесни сервирането и „отсервирването“. Изби и висок прозорец в тъмния хол – сервитуден му казвали, та да ѝ е светло. Имаше една отоманка с приповдигнат край, на каквато са се излежавали римските патриции. Тя обаче казваше, че на нея изглеждала като мадам Рьокамие. По всичките си балкони закачаше сандъчета с цветя. Като знам какви мъки ѝ причиняваше носенето на тежката пръст, а после и саденето! Кое се хване, кое изсъхне, кое го градушка обрули, но тя садеше. И в Макоцево, и в Самоков… Радваше им се на цветята – че прецъфтяват и пак цъфтят. Да, умееше Елена да цени малките радости. А големите, за какво са ни, ако ги няма? Кабинетът ѝ в службата също беше обзаведен с много вкус. От проектите идваха достатъчно пари, за да се поръчат нестандартни мебели, но не беше работата само в парите. Индивидуалното, хуморът и настроението се забелязваха още от вратата. Беше домъкнала отнякъде една стара разгъваема кушетка, яркочервена. Когато човек седнеше на нея, пружините ѝ се забиваха едновременно в гърба и съвсем ниско под кръста. А над кушетката висеше картина… Коя картина ще е най-подходяща за креватен интериор? – дълго се чудеше Елена. И накрая намери огромна репродукция на Тициановата Даная, зачеваща от златния дъжд. Когато последния път влязох в кабинета ѝ, преди да го сдаде, кожата на момичето и златото на дъжда бяха станали съвсем зелени – всички пигменти освен зеления се бяха обезцветили. Щом времето не бе пожалило Даная и преобразилия се Зевс, какво остава за Елена и всички нас? Докато живееше в „идеалния център“ (даунтаун на български), тя си имаше „своя“ ресторант баш под прозорците си. Първо се наричаше „Саломе“, после стана „5th Avenue“ (на „Раковска“!). Менюто беше изключително екзотично, по-точно окцидентално и трябваше да се поръчва с Гугъла под ръка. Като например „бъфало крила“ (Шеду?) и „Джак Даниелс ребра“ (?!). Но пък яденето винаги беше акцидентално вкусно – и дентално щадящо. Тя беше завсегдатай в този ресторант, та ѝ бяха издали дори „златна“ карта. Отсреща пък си имаше „своето“ кафене. „Терпсихора“ се казваше и май Елена беше единствената в квартала, която дешифрира в табелата предишната професия на съдържателката. Ако беше в Париж, сигурно щеше да ѝ е достатъчно да седне на масичката и да каже просто comme toujours. Отскачаше до близкия „Старбъкс“ и пиеше някакви шантави кафета. А аз – шантави чайове. Масичките отвън до късно бяха огрявани от последното есенно слънце. Блаженство! Елена си имаше магазинчета за 100-те грама сладки, за 100-те грама много специално еко-козе сирене, за френски и/или руски хлебчета, но и българският ръчен беше уважаван. Диета, като си помисли човек! Виното – и него знаеше откъде, от коя марка и коя реколта, иначе не се пиеше! Разбира се, продавачките и „момчетата“ добре я познаваха, защото тя още от вратата завързваше разговор с тях. Някакъв реликт беше тя в махалата, от времето, когато светът е бил малък и всички са се знаели. Живеехме на десетина минути един от друг и имахме еднакъв режим. Тя не си лягаше преди 2 и не се разсънваше преди 11. Аз също. Това съвпадение улесняваше и дори стимулираше общуването. Бивало е посред нощ, като ме стегне шапката или компютърът ми направи мизерия – едно телефонче: „Да пийнем по чайче?“ – „Идвай!“ Жилището ѝ ми беше на сгода и на връщане от лекции. Постепенно стана система да се отбивам пак „на чайче“, защото и двамата се въздържахме от прекомерно ядене. Е, то пък съвсем гол чай не иде. Затова взимах по една наденичка и бутилка тъмно пиво, а към чая някакви ореховки. Елена пък, докато се изпечеха наденичките, сипваше някаква останала от обяд супа, че салатка с особено сиренце и меко хлебче се появяваха – пак остатъци, де!, а от бутилки „под прикритие“ наливаше по напръстник VSOP от деклариран географски регион. О, щях да забравя, че пиехме и чай! Епикурейският стил на живот не я изоставяше, където и да отидеше. В Самоков имаше любим ресторант на Ридò, високо над града. Следваха задължителните десерти в една изискана сладкарница. А в Макоцево живее нейна братовчедка, която има ферма. От нея тя купуваше страхотно прясно сирене и овче мляко, та и аз съм вкусвал. Жената имаше и яздитни коне. Сега съжалявам, че не сме яздили с Елена. Две неща ѝ тежеха, докато живееше в центъра на София: липсата на асансьор до петия етаж и самотата в апартамента. Затова се премести в един чудесен квартал в полите на Витоша, с асансьор и половин етаж над апартамента на сестра си. От прозорците ѝ се откриваха невероятни гледки към Стара планина, Витоша, Люлин и комай цялата Софийска община. Ареалът ѝ се ограничаваше до двеста-триста метра, но в него тя откри всичко, достатъчно за нейния уют. Отново намери своето си ресторантче, своето кафене, където да си прочете вестника, своя магазин за специално избрани меса, естествено сладкарницата „Росита“ с най-вкусните торти и точно до нея – някакъв самобитен плод-зеленчук, в който продаваха всякакви семена, фуражни смески, петмез, шарлан, туршии и какви ли не кулинарни раритети. С голям смях сподели, че си имала Шанз-Елизе (булевард „Пушкин“ ) и Плас д’Етоаль – едно кръгло площадче, в което се събираха, ако не дванайсет, то осем улици. И права беше Елена: макар и без триумфална арка, то си е и плас, и етоаль. Да, имаше око за красивото Елена. Жал ми е, че в новото жилище, което след огромен ремонт направи по своя мерак, не можа да се нарадва и една година… | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: ВладимирСотиров |
| Вѐчери с вечѐри Сега ще говоря за ядене. Някой обаче да не реши, че живеем, за да ядем, и презрително да ни отпрати към темата с „кифтетата“? Ама моля ви се, ние не сме такива хора! Храната е онази материална субстанция, която поддържа пòлета на мисълта, както хелият – пòлета на балона. Затова аз смятам, че подценяването на кулинарното изкуство и противопоставянето му на класическите музи издават неискреност и дори лицемерие. Истината очевидно е някъде по средата между „Сит търбух – за наука глух“ и „Гладна мечка хоро не играе“. Впрочем, ако проследим историята и пренесем от нея огъня, а не пепелта, ще открием, че най-възвишеното изкуство и най-дълбоката философия са били творени в банкетните зали. Пирът на сноба Трималхион отдавна е подигран, а Борджите и Медичите са превърнали изисканата храна в елемент на духовността. Поднесена в сребърни блюда под плафоните на Тициано, Веронезе и Тинторетто, тя пробужда в съзнанието идеалите на хуманизма, както поражда в стомаха силите на организма. Като си помисли човек, колко съдбовни за човечеството политически решения са взимани над разчупен хляб и пълни чинии! Ами че тя и Тайната вечеря е все пак една вечеря… С този гурмет-моабет приветствам ролята на здравословното хранене в реализиране на принципа Mens sana in corpore sano. Защото здравият дух живее в здраво тяло, а здравите мисли се раждат от здрав дух. Ergo, наздраве! Сещам се за отговора на Ясунари Кавабата на въпрос за тайната на чайната церемония. „Поканете гости – казва той, – пригответе хубав чай и направете така, че да им е приятно. Друга тайна няма.“ Да, Елена беше мераклийка на хубавия чай, в който смесваше разни сортове с чужбински билки. Но не само: тя беше изключителен гурман, умееше да сготви вкусно и да направи така, че на гостите да им е приятно. Откриваше в старите готварски книги и в интернет интересни рецепти, сама импровизираше. По едно време, докато пътувахме често в чужбина, въведохме модата на етно-вечерите. Част от провизиите се носеха от командировката, част се подбираха в софийските магазини. Руска вечеря с хайвер и пелмени, японска със суши и саке, гръцка, испанска, грузинска… Естествено Елена представяше продуктите, оттам минаваше на кулинарните традиции, после към географския регион с неговата история и култура… А, ето как от яденето съвсем логично стигахме до културата! Далеч не всички нации обаче имаха специфична кухня. Тогава карахме на българска. Впрочем, буквално погледнато, и тя е етно. По традиция всяка година в края на зимата аз с последното кисело зеле завивам сарми. С месо за разлика от пролетните, онези в лозови листа, които задължително са постни. Сармите са малки, на принципа „сармичка – залче“. При разчет десетина per capita това прави общо стотина – точно, колкото побира глинената тенджера. Не гювеч, който е тумбест и неподходящ за подреждане на сармите, а именно тенджера, каквато бусинските грънчари вече не правят, защото няма бусински грънчари. Сармите се варят няколко часа във фурната на бавен реотан и никакво печене в тава, никакви бешамели! Нищо друго освен лют червен пипер отгоре, запържен в малко олио. Тия сарми цяла зима се очакват от запознатите с тях. Само че тази година още едно място на масата остана празно… |
| Le déjeuner sur l'herbe Тук обединявам друг тип кулинарно общуване, което се провежда на трева. Впрочем това заглавие носят две знаменити картини: първата е от Мане в парижкия музей Орсе, а втората е нейна реплика от Моне в Пушкинския музей в Москва. По този повод се сещам за знаменит лингвистичен диалог, който случайно подслушах в една от залите на Пушкинския музей. Някаква дама препоръчваше на своя позната да отиде в съседната зала и да види Моне, само че в нейното произношение той звучеше като „Мане“. Тя няколко пъти се опита да си пречупи езика и вместо „Мане“ да изрече „Моне“, но все не успяваше. Комично повтаряше „Мане, а не Мане“. Накрая троснато каза: „Мане не через а, а через о!“ Елена безкрайно обичаше пикниците сред природата! Беше изпълнена с любов към вилата в Макоцево, която с много труд и находчивост направи удобна за живеене. Дворът беше нейната гордост: специално подравнен, почистен от храсталаци и с редовно подстригвана трева. Далече отсреща се виждаха хълмовете на Стара планина. А долу в ниското, невидима от двора, минаваше железопътната линия. Елена се изпълваше с възторг от тишината, прозрачния въздух и простора. Мен пък най-много ме вълнуваше преминаването на влака: без да се вижда, само се чуваха колелата и свирката на излизане от тунела. Напомняше ми моето детство, когато локомотивите се движеха в облаци от пара, а колелата им се въртеха от лостове, наподобяващи лакти. На тревата се изнасяше масата:  Що форум е нахранила тази маса, що гости! А па едно наводнение, като заля моста, само дето не ни издави. Но това са, както се казва, подробности от пейзажа. А пейзажа… ей го на снимката. Друга серия от пикници редовно се провеждаха в околностите на София. Теренът, както казах, е силно разчупен и Елена героически се катереше по каменните стъпала нагоре по могилата, за да се спусне след това по другите стъпала в задния двор. На снимката се вижда тракийски санктуарий, който вече не се използва за заколение на жертвени животни, а за умовение на гостите:  Двете картини, от които взех заглавието, силно се различават по облеклото на участниците, макар че тематично са идентични. Нашите „закуски на тревата“ рядко са се придържали към оригинала на Мане, по-скоро са пресъздавали композицията на Моне. Не через а, а через о! Първата среща винаги е през пролетта, когато цъфтят сакурата и японските храсти, магнолиите, рододендроните и дървовидните божури. Кулинарният хит в този сезон е дивият чесън (левурда), набран в двора и по отсрещните склонове на Лозенската планина. Със зехтин и кисело мляко – върхът е за ракия и узо! В случая масата представлява основен интерес, а присъстващите са без особено значение и затова са изключени от кадъра. Самата снимка доби популярност посредством вилеровия гоблен, продаван под търговското наименование Super Supper™:  На масата задължително присъства la soupe, която етимологически да оправдае жанра на срещата le souper. Новодошлите отначало с недоверие поглеждат на тази нетрадиционна прищявка: супа вечер?!, но бързо я изсърбват. Водещ елемент в менюто са шишовете. Месото за тях, разбира се, е от определящо значение, но дваж по-важна е жарта, на която те ще бъдат печени. Защото ако тя е слаба, мръвките ще се изсушат, но ако е прекалено силна, те ще обгорят, а отвътре ще останат сурови. Затова жаравата трябва да поддържа оптималната температура и то достатъчно дълго време с необходимия топлинен градиент. Изброените фактори се осигуряват с изгарянето на дебели дънери от твърда широколистна дървесина. Тя трябва да се разпадне след почукване с машата, когато гостите вече с нетърпение поглеждат към шишовете. Още малко им трябва на дървата:  Структурата на шишовете е подчинена на периодичност, редуваща месо-лук-тиквичка-домат-патладжан-чушка. Ако е останала, и сланинка от зимата. Ето така:  О, няма да пропусна сирената накрая –триъгълното с плесен и квадратното с мухъл, а и нашенското козе. Елена особено държеше на тях заедно с последната чаша вино. След като всичко е изядено, може да се каже, че за повечето гости масата с богатата трапеза си е чиста софра. Подобни преводачески предизвикателства се явяват само в езици, изпитали благотворното присъствие на няколко иностранни култури. Питам се, как ли би го превела на руски Елена? Едва ли би го оставила с немощната „бел. прев. Непреводима игра на думи“. Уви, и на тази маса ще остане празно място и аз няма да науча нейния отговор… | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: ВладимирСотиров |
| С фотоапарат и флашка по света Елена обичаше да пътува и за щастие професията ѝ подхранваше тази нейна страст. Конференциите все бяха за машинни преводи, компютърни речници, езикови корпуси и прочие енигми. Далеч съм от намерението да пиша рецензия върху докладите ѝ. Ще се огранича с пътешествията. Елена тегли тегели по цяла Европа, а някои градове ѝ бяха за иди ми – доди ми. В тях тя си имаше любими улички, площадчета със старинни фасади, бирарии с вековна история, кафенета… Във всяка държава знаеше от какво да си хапне. Нещо, което да е национално по форма и… вкусно по съдържание. Ето документирано нейно пътуване:  Отново колористична композициия: любимото ми екрю на блузката е подбрано в диалог със склада в ивоар отвън. Въпросът обаче сам се налага: отива ли Елена на конференция или се връща? И двата отговора биха били погрешни, защото верният е: Елена се връща от една конференция и пътува за друга! Sic! Ето я на самата конференция, очевидно замислена вече върху програмата:  Елена толкова много ми е разказвала за своите пътешествия, че ако бях записвал всичко, пътеписите щяха да задминат „кюфтетата“ барабар с „дантелите“! Париж – ех, Париж! – с хълма на любимия Утрийо. Злата Праха с уличките под Храдчани. Хайде пак „У Флеку“! Амстердам с каналите и музеите. Гранада с мешаната архитектура на маври, евреи и католици… И така из цяла Европа, за да ни разказва по-нататък за Изтока, бил той Близък (нам), Среден или Далечен. Кападокия, Грузия, Байкал… Единственото, което мога да направя, е да покажа няколко снимки, характерни за нейните предпочитания. Влюбена беше в цветята:  Пазарищата бяха нейната стихия. Защото, знайно е – зеленчуци, който не яде…  На Острова и най-вече в Скотландия я вълнуваха едни такива зидове, зад които денем придремват духове…  … а нощем излизат да се позàмият от прахта на вековете:  Брей, тия каменни резби по двойните арки! А долните са на три ката, забележете:  И отново колористична координация отбелязвам, само че този път блузката е в ивоар към мрамора, който пък е в екрю. Да-а-а… Я още една рапсодия в бяло? Обител на отшелници, изкупващи своите грехове? Усмивката на Елена издава разбиране:  Случайна асоциация в следващата снимка: „Буда, Буда, тук Пеща. Как ме чуваш?“  Красотата в усамотението, която откриваше зад каменните зидове, край ромолящата вода и сред цъфналите храсти, Елена намираше и в любимото си градче Самоков, в двора на девическия манастир „Покров Богородичен“. Ето я с монахинята Гликерия:  Ще ми се да затворя този фотоалбум с една снимка от неизвестна на мен дестинация, но открояваща непреходността на артистичната инвенция и приемствеността в живописните стилове. На тези основания бих я нарекъл култова и ще я именувам Мона Лена:  Загадъчна усмивка? Моля! Спокойно отпуснати ръце? Налице! Контрапунктът в композицията, доведен до съвършенство в правия ъгъл между тялото и ръката. А контрапунктът в колорита се изразява в студените, отровнозелени тонове на фона и дрехата, противопоставени на мекотата на лицето и на единствените петна в топла палитра – двете люлякови линии, дискретно маркиращи геометрията на плътта под дрехата. И най-култовото в този plein air: опряната върху парапета ръка заедно с китката кореспондира с линията на терена, та чак я повтаря! Нещо повече, зелените биета на роклята са паралелни на отсрещните хълмове, като синьозеленото биè тонално се припокрива със сфуматото на далечния план. Formidable! Хайде дотук с албума, че да не захвана и Златното сечение! Merci pour l’attention et à bientôt. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: ВладимирСотиров |
| Любви все возрасты покорны… Както се досещаме, тук ще говоря за музика. Елена виртуозно свиреше на пиано. Клавирните ѝ умения се пренасяха върху клавиатурата на пишещата машина, по която чукаше със скоростта на стоножка, като в същото време можеше да следи и новините по телевизията. Говоря за старите, механичните пишещи машини, които изискваха непостижима сила на удара, особено на кутретата. Открих една снимка на Елена пред пианото, докато взима октави:  Невъзможно е да се установи дали акордите, които свири, са от някакъв етюд или са просто гама, защото това, в което е вперила поглед, не са ноти, а поставен в рамка фрагмент от етимологичен речник, отворен на думата bureaucracy. От него научаваме, че произхожда от старинна френска дума, означаваща вълнена покривка за маса. Майтап! Щом и бюрокрацията ни върна пак на масата… Освен пианото Елена обичаше песните в разни песнопойки, които пазеше като семейни реликви. Хайдушки, червеноармейски, стари градски шлагери… всякакви. Поразявала ме е с досконалното познаване на текстовете на популярни песни – френски, руски, английски, които по подходящи поводи цитираше. В главата си съхраняваше огромна фонотека с опери, които знаеше и като мелодии, и като либрето. Когато съм споделял с нея любовни терзания – на моята възраст, да!, като апология на старостта съм запявал арията на Гремин от „Евгений Онегин“, шеговито имитирайки достолепния генерал: Любви все возрасты покорны, Её порывы благотворны. И юноше в расцвете лет, едва увидевшему свет, И закалённому судьбой бойцу с седою головой. Какво пък, неоспорими са предимствата на закаления от съдбата боец пред голобрадия пубер, хайде де! Един ден обаче Елена с присъщия ѝ академизъм отвори оригиналния текст на Пушкин и двамата останахме изумени: смисълът в романа е коренно противоположният, защото съдържа едно но, което в либретото тактично е подминато: Любви все возрасты покорны; Но юным, девственным сердцам Ее порывы благотворны. Както разбираме, благородни били любовните пориви само на младите, девствени сърца. Брей, да му се не види! А позастарелите Александр Сергеич ги удря с още едно но по „посребрените им глави“: Но в возраст поздний и бесплодный, На повороте наших лет, Печален страсти мертвой след: Так бури осени холодной В болото обращают луг И обнажают лес вокруг. Нека разпределя ударенията в горния цитат: възрастта е представена като „закъсняла и безплодна“, а страстта оставя „печалните мъртви следи“ на студената есен – блато и оголени дървета. Извинявам се, но съм повече склонен да вярвам на страховития генерал, отколкото на 24-годишния младеж, който още не е дорасъл дори до камер-юнкер! Лена, дорогая, играй, а я спою: Любви все возрасты покорны, Её порывы благотворны. Да ну? Ну да! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: ВладимирСотиров |
| Сказките През пролетта на 1987 се проведе едно научно-обществено мероприятие, озаглавено „Сказки по логика“. Без санкция на Ботевския районен комитет на Партията, един ден София осъмна облепена с афиши, които анонсираха с ретро-правописъ, че „Сказки по логика ще се изнисатъ от математици съ намѣренията, щото да изложатъ отчасти историята – но по-скоро днескашното състояние – на нѣщата, досѣжно които формалнитѣ спекулации въ Европа начеватъ съ…“ Тук прекъсвам предългото изречение, представящо „храма на доказателството, нароченъ като науката логика“. Второто изречение въ афишата уведомяваше, че „сказкитѣ – достѫпни и за ученици, полезни и за академици – ще цѣлятъ въ сѫщината: въ домогването на свободния духъ към истинитѣ на разума“, а това домогване беше описано като „почти тѣлесна съблазънь, на която не би устояла произволна замислена душа“. Главен организатор бе Соломон Паси, който беше вдъхновен от твърде популярната в миналото дейност на пътуващи популяризатори на науката, наричани „сказчици“. Един от най-активните е бил например проф. Асен Златаров. Нашата роля – на колегите Соломонови – беше по-скромна: да изнисаме сказките, но така, че да бъдат достѫпни и да се доближават до тѣлесната съблазънь. Самите заглавия, дооформени от Паси според амплоато на сказчиците, също интригуваха с игри на думи. Едната от моите сказки – уводната, беше озаглавена „Науката логика като свободно изкуство“, а втората бе посветена на „Необходимите истини във възможните светове“ (ох, свѣтове!). Всяка сказка бе богато окомплектована с изпълнение на Университетския състав за старинна музика, с официални опоненти и свободна дискусия, па накрая в „Яйцето“ осигурявахме логистична подкрепа на логиката. Сесията завърши със сказката на Елена, която особено се гордееше, че към всичко, което е била, сега се добавило и „сказчица“. Специално заради нейното експозе се наложи да се пренесем от 65 ауд. в Аулата, защото само там имаше пиано. А по пианото… о, колко вълнуващо! засвириха школуваните четири ръце на сказчицата и нейния опонент Владко Мурдаров. Сградата на Ректората се разтърси от емоционалните изпълнения на Байер, после по реда на нарастващата трудност на школите за пиано прозвуча Für Elise. Логично е да предположа, че сме чули и някоя алатурка, но не мога да гарантирам пред вид годината, която бе крайно неподходяща за изпълнение на турски маршове. Но, както и да я погледнем таз сказка, беше си пърформънс, та дори ивент с елементи на трилър се явяваше! По-късно, през 1990 сказките излязоха в отделен сборник. За съжаление тогава Елена се отказа от написване на своето слово – сметна, че то е било подходящо за живото общуване с аудиторията, но излиза извън рамките на научното изложение, каквото все пак е писменият текст. В края на миналата година се роди идеята сказките да бъдат преиздадени. И тогава за наша радост Елена се зае да опише своето житие сред логици. Уви, не ѝ стигнаха няколко дни, за да го завърши. Представям го така, както беше свалено от екрана. Личи, че е писано на един дъх, без редакции и поправки – така пишеше Елена! Елена Паскалева МОЯТ ЖИВОТ ВСРЕД ЛОГИЦИТЕ (25 години Преди и 25 години След Сказките) От автора: Сказките по логика, които този сборник съживява, бяха събитие в университетския живот в средата на 80-те години на миналия век. Взех участие в него като приобщена, един вид брошка на ревера на строгия костюм на логическите постулати. Тази ми роля потвърди определението на един човек, тласнал ме по този път на познанието, че филолозите са „винетките на живота”. Предполагам, че в концепцията на организаторите на сказките съм влизала като пример за силното влияние на логическите истини (разбирани и като положения от книгите по логика, и като житейски правила и поведение) върху живота и успехите на един хуманитар (по образование). Противопоставянето на физици и лирици, на хуманитарни и арт-дейци срещу представителите на точните науки излезе на мода преди половин век, с взаимното надничане в чуждата територия и сравняването на методите и успехите. Днес, когато това срамежливо надничане вече е интензивно нахлуване в другата територия, а интердисциплинарните методи и приложения се ползват с най-висок рейтинг, тази конфронтация е старомодна и излишна. И именно в началото на този половинвековен период аз прекрачих прага на увлекателния свят на компютърната лингвистика, идвайки от света на литературните ценности, великото тайнство на преводния процес и много други примамливи неща в литературното творчество. На сблъсъка на тези два типа ценности бе посветена и моята сказка по логика, в която говорих за «възпитанието на чувствата» и мисленето, естествен резултат от пребиваването ми като «rara avis» всред цвета на българската математика през този 25-годишен период (1962-1987). От времето на Сказките насам изминаха още 25 години, през които възпитанието на чувствата и житейските поуки придобиха много по-широки житейски измерения. За тези два четвъртвековни периода, разделени от Сказките, бих искала да разкажа тук. Началото Причините да навляза от ранна младежка възраст в екзотичната област на компютърната лингвистика още в ерата на първите компютри (тогава електронно-изчислителни машини) бяха същите, които са въвлекли Рада Госпожина в революционната дейност. Още в последните гимназиални класове една сърдечна връзка бе съчетана с възпитателна такава, паралелно с усвояването на азбуката на Hi-Fi удоволствията. Възпитанието бе комбинирано със задължителен прочит на първите руски преводни издания на основни кибернетични трудове. Целта му бе да отвори очите на увлечена от чужди езици и литература девойка за възможностите на изчислителната техника да моделира преводния процес. Втората щастлива (за научното развитие) на същата девойка среща, вече студентка по руска филология, бе тази с преподавателя й по руска граматика, пионер на машинния превод в България, Александър Людсканов. И в разглежданата вече плоскост на физици и лирици трябва да се отбележи, че идеите на кибернетиката, приложени в хуманитарните области, бяха подхванати и развити не в рамките на тези области с богата традиция, а в прохождащите изчислителни технологии. Не само поради естествената консервативност на древните науки, а и поради чисто идеологически причини (става дума за България през 60-те). Докато студентите по математика се запознаваха с формалния синтаксис на Чомски, за българските езиковеди той бе проводник на буржоазни теории. Теоретичният и приложен апарат, обслужващ изчислителната техника, бе гостоприемен към всички опити за моделиране на интелектуални и творчески дейност, воден от любопитството на експеримента с възможностите на тази техника. Научното любопитство се засилва и от факта на производството на «наши», т.е. съветски изчислителни машини, които са аналози на съответните американски от серията IBM и предшестващите я. Първият опит за машинен превод у нас, през 1963 г. бе осъществен на машината Минск-2, като превод на една страница руски текст на български в Института по математика с Изчислителен център на БАН. През тази година бях привлечена като студентка в създаване на речниковите ресурси на следващия планиран експеримент – лексикални и граматически речници (руски и български) за автоматичен превод на книгата на А. Бухштаб «Теория чисел» (на следващата серия изчислителна техника, машината Минск-22, аналог на IBM 360). Дипломната работа на същата тема, защитена през 1965 г., и нуждите на новосъздадената Група по машинен превод от сътрудници-лингвисти предопределиха научната ми съдба през следващия половин век. Предопределиха и обкръжението ми като на едно твърде рано потурчено еничарче (за разлика от историческия паралел, с голям интерес и удоволствие от негова страна). Къде бяха логиците в това обкръжение? Не бяха първите в това чуждо обкръжение. Първите бяха младите специалисти по информатика, с които заедно преодолявахме «непреодолимото» - алгоритмизацията на лингвистичното знание. Именно законите на тази алгоритмизация, твърде строги за лингвиста-хуманитар, както и инструментите за превода на това знание на езика на изчислителната техника, бяха споделени с публиката на Сказките по логика. |
| В политиката: зелената надежда Как да нарека таз наша метаморфоза? Крилете на времето ли ни ни понесоха, народът ли ни призова или неуловимите капризи на случайността, зад които се крие Божията повеля? Продължавам да търся достатъчно патетичен израз, с който да ознаменувам датата 28 декември 1989. На този ден – третия от Рождество и ден на светите двадесет хиляди мъченици, ние с Елена основахме Зелената партия и от заклети безпартийни станахме партийци. Впоследствие проклети, а накрая само клети. Цялата процедура се извърши, така да се каже, по съседски: на тръгване от работа се отбихме в 210 аудитория на факултета и… Зелената партия се роди. За мен политиката се превърна в продължение на логиката с други средства, а за Елена, както усещам, беше продължение на литературата. И това особено ясно си пролича от нашето съвместно писмотворчество. Още на влизане в аудиторията попълнихме анкета, един от въпросите на която беше: „С какво можете да бъдете полезни?“ Моят отговор беше: „Да пиша убедителни текстове.“ С голяма степен на приближение може да се каже, че самата Зелена партия беше креатура на Секцията по математическа логика. Там се оформи изначалната идея за отделяне от Екогласност като неполитическо сдружение и създаване на екологична политическа партия. Която да не е протестно движение, а открито да се бори за властта, както е нормално за всяка партия. Всички учредителни документи – устав, програма, декларации и прочие, бяха създадени на служебния компютър (без мен, моля!). Това бе партия от съвсем нов тип, извън класическата скàла „ляво – дясно“, защото поставяше в центъра на програмата си не преразпределението на благата, а непознатото дотогава понятие „качество на живота“. Което освен материалното благосъстояние включваше състоянието на околната среда, качеството на храните, правата на човека, личната безопасност, мястото на България в световната политика и още много други параметри. Каква бе файдата на богаташа, пребит с бухалки, и на свободния да рови в кофите за боклук? Проблемите не само не можеха да се отделят, но и не можеха да се решават поотделно. С две думи, нашето кредо бе: „По-добре млади и здрави, отколкото стари и болни.“ Ако можем да съдим за успеха на една партия по изпълнените точки в нейната програма, а друг разумен критерий аз не виждам, то Зелената партия бе изключително успешна и силна партия. Ръката ми потръпва да добавя и „най“. Във Великото народно събрание имаше самостоятелна парламентарна група от двайсетина депутати, а трима от тях бяха от Секцията по математическа логика. Такова парламентарно представителство на логиката историята не познава! Зелената партия роди двама министър-председатели и плеяда министри, кметове, телевизионери и откровени политически кариеристи. Тя прокламира и постигна отмяна на смъртното наказание, спиране на АЕЦ „Белене“, членство в НАТО и Европейския съюз, участва в изработването и подписването на новата Конституция. Ако ми бъде позволено да парафразирам един вожд и учител, „Зелената партия направи за година и половина това, което друга партия не можа да постигне за столетие“. Когато се наливаха основите на Зелената партия, ние с Елена се превърнахме в официалните нейни текстописци. Предизборните програми по разните направления, сътворени от корифеите, минаваха през нашата литературна обработка и унификация. Въз основа на тях ние написахме една уникална брошурка, която никоя друга партия нямаше, няма и да има. Казваше се „Зелената надежда“. Илюстрирана бе от Евгений Босяцки и представяше в стила на народното творчество и приказките пунктовете на зелената идея от чистотата на водите до НАТО. Елена с невероятна изобретателност подбираше образите на златната и черната вода, на ламята и най-малкия брат, сливи за смет и прочие алегории. Когато нещо не ми харесваше в структурата на изречението, тя ме питаше на нейния си език: „А, искаш да сменим пасива с актив ли? Или, искаш да обърнем актуалното членение?“ Сигурно това съм искал, защото чувствах, че ставам все по-актуален. На масата в хола на Елена бяха разхвърляни листата с черновите и за да не се разпилеят, бяха подпрени с чашки и чинийки. Боже, в това време на криза всяка троха беше богатство! Елена все вадеше от дъното на хладилника „последни остатъци“ – позавяхнало сиренце, поомекнал домат, па току направеше някое сирене по шопски. И с ракийка – от нея никоя криза никога не ни е лишавала! – по цял ден и цяла нощ всеотдаен труд за Зелената надежда. А писането наистина отне бая време, макар че само с това се занимавахме. Към края дойде на инспекция висшето партийно ръководство – да види ще я бъде ли програмата или само ги баламосваме. Като видя работната маса, ръководството възкликна: „Пир по време на чума?!“, но се убеди в нашия ентусиазъм. Брошурката бе отпечатана и бе раздавана по митингите. По резултатите личи, че е свършила работа. Елена не я е включила в списъка на публикациите си, а жалко, защото тя притежава всички достойнства на нов публицистичен жанр. Елена впрегна в политиката не само литературната си дарба, но и комуникативните си способности. Тя беше главният мотор на най-силната ППО – в община „Средец“. Пишеше възвания, подготвяше дневен ред, гласеше депутатски листи. Ако ви кажа само кои имена тя собственоръчно е вписала… Говореше по събрания, влизаше в люти битки с партийни врагове, беше два мандата съветник в Столичната община от Зелената партия. И отново навсякъде я обичаха въпреки противоположните позиции! Казано на музикантски език, тя имаше туше, с което постигаше силен звук, без да се чува ударът по клавиша. Аз това не го можех, признавам, и все ѝ завиждах: при мен се чуваше чукането, а тон – йок. Но пък бях благодарен, че само ме отлюспиха, а не ми подадоха чаша с бучиниш, както постъпиха с моя първоучител Сократ. Уви, недолюбвани са в обществото прекалено логичните! Политиката ме разведе с моя народ. Той си хареса други. Разведохме се по взаимно съгласие. Децата му от следващите бракове са с тежки малформации и девиации. Е, аз нямах добър адвокат, та платих целите разноски. Но пък, ако обърна знака на друго популярно признание, в тази борба цял народ загуби, а аз спечелих мене си. Чест ѝ прави на Елена, че тя също спечели себе си. А мизата бе… хм, висока, като виждаме продажната цена на днешните общински съветници. Що се касае до отлюспването, след него остана сал един твърд кочан, дори вече без твърд електорат. Останаха и няколкото милиона, които вече 25 години зимуват в своето недоволство. И се оплакват, оплакват… Колко вечери сме си хортували с Елена за корените на ужасното ни дередже и след отмятане на историческите, географските, религиозните и всички други обективни фактори, все сме стигали до субективния: народопсихологията. Недоволните въртят взор кръгом и търсят спасение, но никога не се вглеждат в себе си. Те и спасение не намират, но оправдания – дал Бог! Куфарчетата, мазетата, списъците, кебапчетата… Все причини, с които се убеждават взаимно, че 25 години виновен за бедите им е този, когото са избрали, а не те, които са го избрали. Преди поредните избори спорадично избухва недоволство от Конституцията: тя е виновна, че не ги е предпазила от безобразията на [избраните от тях] политици и управници. На такива оплаквачи винаги съм отговарял приятелски: „Не съдете по-високо от джапанката си!“ Сега, пак приятелски, ще им дам практически съвет. Според чл. 5, ал. 2 Конституцията има пряко действие, но то ще бъде наистина ефективно, ако тя бъде подвързана като старите псалтири – с дървени корици, и ъгълчетата се армират. Тогава вече – дързайте, братie! А аз по политически въпроси съм дотук. |
| Панихидата Случи се така, че на четиридесетия ден, когато беше панихидата в София, се наложи да отсъствам. Заедно с колегите трябваше да развеждаме чуждестранни гости. Къде, къде – хайде в Старосел! Не бях ходил там. Елена вероятно е била – пак с чужденци. Зашеметяващ храм! Невероятно добре запазен, с поразяващ коничен купол, с изящна колонада, подчинена на странна декадна нумерология – десет каменни колони с по десет канелюри. Макар и езически, все пак храм – за мъртвите е граден! Помислих си за онези, които без време ме напуснаха, пък не може Загрей (= Бакхус = Дионис) да не ме е чул. Разгледахме, както си му е редът, прочутата винарна, претендираща да пази хилядолетните тракийски традиции. Гигантски контейнери от неръждавейка бяха заменили старите дъбови бъчви и старинните амфори, но традицията се пази, което е важното. В леденостудено подземие ни поднесоха за дегустация трите типа вино – бяло, червено и розе. В интерес на истината червеното беше шамбрирано, както веднага провери колегата от Прованса (оня във Франция, не нашенския). Енотеката съдържаше сума бутилки с благородна прах по тях, подредени върху стелажи с етикети: „Лична резерва на тоз, лична на онзи…“ и съответната година. Зачетох се в имената, но не открих колеги. Комай не са от моя бизнес. Архитектурата на подземието имитираше храма: кръгла, с колони, които обаче при почукване издаваха, че са от папие-маше. По ротондата – колективна теогония на гърци, римляни и траки. Все пак моята ирония е доста преувеличена – целият комплекс е съвсем приличен. И което е чудесно, хранят и поят твърде добре. Поръчахме сира, която Елена особено харесваше и която току-що дегустирахме. Действително великолепно вино! Аз нищо не разбирам от вина, но щом съм го харесал, значи наистина е добро. Сещам се за една туристическа притча. Някакъв алпинист се запътил за върховете и попитал свой приятел ботаник, как изглежда прочутият еделвайс, та да го снима. Ботаникът му отговорил: „Ако видиш еделвайс, ще го познаеш. Ако имаш някакви съмнения, значи не е еделвайс.“ Та и аз така – щом не се усъмних… А и май силно си пада, цели 14 волумни перцента. Бях седнал до моя колега, който освен че е логик от надсветовно ниво, е и твърде благодушен. Елена няколко пъти беше в командировки с него и всеки път ми е споделяла: „Удоволствие е да си с него в чужбина! Единственият спътник, който няма да се разнервира от нещо, да недоволства или да досажда с претенции. Такова спокойствие излъчва!“ Та с този наш приятел си поменувахме, каквото си имаме, отляхме по капка, както са направили и в София. Ех, Ленче, сигурно тримата бихме я нарекли „конферентна панихида“! Щеше ми се да снимам някое тракийско коте, но такова не се навърташе. Имало било лъв – от семейство котки, но го откраднали иманярите. Снимах този индивид, който, като се видя всред логици, така се наду! Тоже красиво…  | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: ВладимирСотиров |
| Епилог Веднъж Елена в неочаквано откровение и без никакъв повод ми сподели: „Да знаеш, Владо, когато заумирам, последното видение, което ще ми се яви, ще е изгледът от една пейка до крепостната стена в Лисабон. Каменната порта откроява морето, и едно слънце, с такава синева, с такова спокойствие…“ Не съм бил в Лисабон и не знам, но съдейки по спокойствието, изписано на лицето ѝ, тъдява ще да е било:  Съдбата не подбира кога да е жестока. Видението не беше успяло да я споходи: Елена беше умряла в съня си. Но сигурен съм, че го е сънувала. Иначе приказката няма да има хубав край, а тогава каква приказката ще е, нали? Да, животът на Елена беше една приказка. Хубава… | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: ВладимирСотиров |
| Благодарим, Владо. Да добавя своята представа за Елена... Като младата Ахматова, рисувана от Модилиани: Натисни тук |
!