Проверете сами чрез тестове! Познаваме ли Православното християнство? Колко и какво знаем за нашата православна вяра?
Отиди на страница:
Согласно житию, святой Георгий родился в III веке в семье христиан в Лидде[2][3], Палестина. Поступив на военную службу, он, отличавшийся умом, мужеством и физической силой, стал одним из тысяченачальников и любимцем императора Диоклетиана. Его мать скончалась, когда ему было 20 лет, и он получил богатое наследство. Георгий отправился ко двору, надеясь достичь высокого положения, но когда начались гонения на христиан, он, будучи в Никомидии, раздал имущество бедным и перед императором объявил себя христианином, его арестовали и стали пытать. В 1-й день, когда его стали толкать в темницу кольями, одно из них сломалось чудесным образом, словно соломинка. Затем его привязали к столбам, а на грудь положили тяжёлый камень. На следующий день его подвергли пытке колесом, утыканным ножами и мечами. Диоклетиан счёл его мёртвым, но вдруг явился ангел, и Георгий приветствовал его, как это делали воины, тогда император понял, что мученик ещё жив. Его сняли с колеса и увидели, что все раны исцелились. Затем его бросили в яму, где была негашёная известь, но и это не повредило святому. Через день ему перебили кости на руках и ногах, но наутро они опять стали целыми. Его заставили бежать в раскалённых докрасна железных сапогах (вариант — с острыми гвоздями внутри). Всю следующую ночь он молился и наутро опять предстал перед императором. Его избили плетьми (воловьими жилами) так, что со спины слезла кожа, но он восстал исцелённым. На 7-й день его принудили выпить две чаши со снадобьями, приготовленные волхвом Афанасием, от одной из которых он должен был лишиться разума, а от второй — умереть. Но они не повредили ему. Затем он совершил несколько чудес (воскресил умершего и оживил павшего вола), что заставило многих обратиться в христианство[4]. Житийная икона св. Георгия. В клеймах можно разглядеть различные пытки, в том числе и те, которых нет в стандартном списке — например, как его жгут в медном раскалённом докрасна быке Георгий перенес все эти мучения и не отрекся от Христа. После безрезультатных уговоров отречься и принести языческое жертвоприношение, его приговорили к смерти. В эту ночь ему во сне явился Спаситель с золотым венцом на голове и сказал, что его ожидает Рай. Георгий тотчас позвал слугу, который записал всё сказанное (один из апокрифов написан от лица именно этого слуги) и велел после смерти отвезти своё тело в Палестину. В конце мучений Георгия император Диоклетиан, спустившись в темницу, ещё раз предложил истерзанному пытками бывшему командиру его телохранителей отречься от Христа. Георгий сказал: «Отнесите меня в храм Аполлона». И когда это было исполнено (на 8-й день), Георгий встал в полный рост перед белокаменной статуей, и все услышали его речь: «Неужели ради тебя я иду на заклание? И можешь ли ты принять от меня эту жертву как бог?» При этом Георгий осенил себя и статую Аполлона кре́стным зна́мением — и этим вынудил беса, обитавшего в ней, объявить себя падшим ангелом. После этого сокрушились все идолы в храме. Взбешённые этим жрецы кинулись избивать Георгия. А прибежавшая в храм жена императора Александра бросилась к ногам великомученика и, рыдая, просила простить за грехи её мужа-тирана. Она была обращена в веру случившимся только что чудом. Диоклетиан в гневе закричал: «Отсечь! Отсечь головы! Обоим отсечь!» И Георгий, помолившись в последний раз, со спокойной улыбкой положил голову на плаху[5]. Вместе с Георгием приняла мученическую смерть царица Александра Римская, названная в житии супругой императора Диоклетиана (реальную супругу императора, известную по историческим источникам, звали Приска). Легенды о святом Георгии излагали Симеон Метафраст, Андрей Иерусалимский, Григорий Кипрский. В традиции Византийской империи существует легендарная связь между Георгием Победоносцем и святыми воинами Феодорами — Феодором Стратилатом и Феодором Тироном. Исследователи объясняют это тем, что Галатия и Пафлагония, которые являлись центрами почитания близостью святых Феодоров, были недалеко от Малой Азии и Каппадокии, где почитали святого Георгия[6]. Существует ещё одна связь между Феодором Стратилатом и Георгием Победоносцем. В русских духовных стихотворных произведениях Феодор (без уточнения) — это отец Егория (Георгий Победоносец). Существует также немецкая средневековая поэма, в которой братом Георгия назван воин Феодор (из контекста неясно, Тирон или Стратилат)[6]. » Латинские тексты его жития, являясь изначально переводами греческих, со временем стали сильно отличаться от них. Они гласят, что по наущению дьявола персидский император Дациан, повелитель 72-х царей, подверг жестоким гонениям христиан. В это время жил некий Георгий из Каппадокии, уроженец Мелитены, он жил там у некоей благочестивой вдовы. Его подвергли многочисленным пыткам (дыба, железные клещи, огонь, колесо с железными остриями, сапоги, прибитые к ногам, железный сундук, изнутри утыканный гвоздями, который сбрасывали с обрыва, били кувалдами, клали столб на грудь, швыряли на голову тяжелый камень, клали на раскаленное железное ложе, лили расплавленный свинец, бросали в колодец, забивали 40 длинных гвоздей, сжигали в медном быке). После каждой пытки Георгий снова исцелялся. Мучения продолжались 7 дней. Его стойкость и чудеса обратили в христианство 40 900 человек, в том числе и царицу Александру. Когда по приказу Дациана казнили Георгия и Александру, с неба сошёл огненный вихрь и испепелил самого императора[4]. Рейнбот фон Турн (XIII век) пересказывает легенду, упрощая её: 72 царя у него превратились в 7, а бесчисленные пытки сократились до 8 (связывают и кладут на грудь тяжелый груз; бьют палками; морят голодом; колесуют; четвертуют и бросают в пруд; спускают с горы в медном быке; загоняют под ногти отравленный меч), и наконец, отрубают голову. Яков Ворагинский пишет, что сначала его привязали к кресту и драли железными крючьями, пока наружу не вылезли кишки, а потом окатили соленой водой. На следующий день заставили выпить яд. Затем привязали к колесу, но оно сломалось; затем бросили в котел с расплавленным свинцом. Потом по его молитве с небес сошла молния и испепелила всех идолов, а земля разверзлась и поглотила жрецов. Жена Дациана (проконсул при Диоклетиане) обратилась, увидев это, в христианство; её с Георгием обезглавили, а Дациана после этого тоже испепелило[4]. Апокрифические тексты К наиболее ранним источникам апокрифических сказаний о святом Георгии относятся[7]: Венский палимпсест (V век); «Мученичество Георгия», упоминаемое в Декрете папы Геласия (ранняя редакция конец V — начало VI веков). Геласий отвергает акты мученичества святого Георгия как еретическую фальсификацию и относит Георгия к святым, которые более известны Богу, чем людям[8]; «Деяния Георгия» (Нессанские отрывки) (VI век, найдены в 1937 году в пустыне Негев). Апокрифическая агиография относит мученичество Георгия к правлению легендарного персидского царя Дадиана. Эти жития сообщают о его семилетних мучениях, троекратной смерти и воскрешении, о забивании в его голову гвоздей и т. п. В четвёртый раз Георгий умирает, усечённый мечом, а его мучителей постигает небесная кара. Мученичества святого Георгия известны в латинских, сирийских,грузинских, армянских, коптских, эфиопских и арабских переводах, которые содержат различные подробности о перенесенных святым страданиях[7]. Один из лучших текстов его жития находится в славянской Минее[9]. На Востоке ... цялото в руската Википедия Диоклетиан сделал своим соправителем Максимиана — старого друга и соратника, а потом они разделили власть с молодыми цезарями Галерием и Констанцием, по обычаю, усыновленными. Это было необходимо, чтобы справиться с мятежами, войнами и трудностями разрухи в разных частях государства. Диоклетиан занимался делами Малой Азии, Сирии, Палестины, Египта, а резиденцией сделал город Никомидию (ныне Исмид, в Турции). Пока Максимиан подавлял восстания внутри империи и противостоял набегам германских племен, Диоклетиан двинулся с войском на восток — к границам Персии. Вероятнее всего, в эти годы юноша Георгий и поступил на службу в один из легионов Диоклетиана, проходящих походом через его родную землю. Затем римское войско сражалось с племенами сарматов на Дунае. Юный воин отличался храбростью и силой, а Диоклетиан таких замечал и продвигал по службе. Особенно Георгий отличился в войне с персами в 296–297 годах, когда римляне в споре за армянский престол разбили персидское войско и отогнали его за Тигр, присоединив к империи еще несколько провинций. Георгий, служивший в когорте Инвикторов («непобедимых»  , куда попадали за особые боевые заслуги, был назначен военным трибуном — вторым командиром в легионе после легата, а позже назначен комитом — так называли старшего военачальника, сопровождавшего императора в его путешествиях. Поскольку комиты составляли свиту императора и вместе с тем были его советниками, то должность эта считалась очень почетной.Диоклетиан, закоренелый язычник, первые пятнадцать лет своего правления относился к христианам вполне терпимо. Большую часть его ближайших помощников, конечно, составляли его единомышленники — приверженцы традиционных римских культов. Но и христиане — воины и чиновники — могли вполне благополучно продвигаться по карьерной лестнице и занимать самые высокие государственные посты. Римляне вообще проявляли большую терпимость к религиям других племен и народов. Различные чужеземные культы свободно отправлялись повсюду в империи — не только в провинциях, но и в самом Риме, где от чужеземцев требовалось лишь соблюдать уважение по отношению к римскому государственному культу и отправлять свои обряды частным образом, не навязывая их другим. Однако почти одновременно с появлением христианской проповеди римская религия пополнилась новым культом, ставшим источником многих бед для христиан. Это был культ цезарей. С появлением в Риме императорской власти появилось и представление о новом божестве: гении императора. Но очень скоро почитание гения императоров переросло в личное обожествление венценосцев. Поначалу обожествляли только умерших цезарей. Но постепенно, под влиянием восточных представлений, в Риме привыкли считать богом и живого цезаря, ему предоставляли титул «бог и властитель наш» и падали перед ним на колени. С теми, кто по небрежности или неуважению не хотел выражать чествования императору, поступали как с величайшим преступником. Поэтому даже иудеи, во всем остальном твердо державшиеся своей религии, старались ладить с императорами в этом вопросе. Когда Калигуле (12–41) донесли на иудеев, что они недостаточно выражают почитание к священной особе императора, то они отправили депутацию к нему сказать: «Мы приносим жертвы за тебя, и не простые жертвы, а гекатомбы (сотенные). Мы делали это уже три раза — по случаю твоего вступления на престол, по случаю твоей болезни за твое выздоровление и за твою победу». Не таким языком говорили с императорами христиане. Вместо царства кесаря они благовествовали Царство Божие. У них был один Господин — Иисус, поэтому нельзя было одновременно поклоняться и Господу, и цезарю. Во времена Нерона христианам запрещалось пользоваться монетами с изображением на них цезаря; тем более не могло быть никаких компромиссов с императорами, требовавшими, чтобы императорскую особу титуловали «Господом и Богом». Отказ христиан приносить жертвы языческим богам и обожествлять римских императоров воспринимался как угроза установленным связям между народом и богами. Языческий философ Цельс обращался к христианам с увещеваниями: «Разве есть что худое в том, чтобы приобретать благоволение владыки людей; ведь не без божественного благоизволения получается власть над миром? Если от тебя требуют клятвы именем императора, тут нет ничего дурного; ибо все, что ты имеешь в жизни, получаешь от императора». Но христиане думали иначе. Тертуллиан поучал своих братьев по вере: «Отдай деньги твои кесарю, а себя самого Богу. Но если все будешь отдавать кесарю, что же останется для Бога? Я хочу называть императора владыкой, но только в обыкновенном смысле, если меня не принуждают поставлять его владыкой на место Бога» (Апология, гл.45). Диоклетиан в конце концов также потребовал воздания себе божественных почестей. И, конечно, сразу же натолкнулся на неповиновение христианского населения империи. На беду, это кроткое и мирное сопротивление последователей Христа совпало с возрастающими трудностями внутри страны, которые возбудили открытые толки против императора, и было расценено как мятеж. Зимой 302 года соправитель Галерий указал Диоклетиану на «источник недовольства» — христиан и предложил начать преследование иноверцев. Император обратился за предсказанием относительно своего будущего в храм Аполлона Дельфийского. Пифия сказала ему, что не может сделать прорицание, потому что ей мешают те, кто уничтожает ее силу. Жрецы храма истолковали эти слова так, что всему виной — христиане, от которых в государстве происходят все беды. Так ближайшее окружение императора, светское и жреческое, толкнуло его совершить главную ошибку в его жизни — начать гонения на верующих во Христа, получившее в истории название Великого гонения. 23 февраля 303 года Диоклетиан издал первый эдикт против христиан, который предписывал «разрушать церкви до основания, сжигать священные книги и лишать христиан почетных должностей». Вскоре после этого императорский дворец в Никомидии дважды охватывал пожар. Это совпадение послужило поводом для бездоказательного обвинения христиан в поджогах. Вслед за тем появились еще два указа — о гонениях на священников и об обязательном для всех жертвоприношении языческим богам. Отказавшиеся от жертвоприношений подвергались тюремному заключению, пыткам и смертной казни. Так начались преследования, унесшие жизни нескольких тысяч граждан Римской империи — римлян, греков, выходцев из варварских народов. Все христианское население страны, довольно многочисленное, разделилось на две части: одни ради избавления от мучений соглашались принести языческие жертвоприношения, а другие исповедовали Христа до смерти, потому что считали такие жертвоприношения отречением от Христа, памятуя Его слова: «Никакой слуга не может служить двум господам, ибо или одного будет ненавидеть, а другого любить, или одному станет усердствовать, а о другом нерадеть. Не можете служить Богу и маммоне» ( Лк. 16,13). Святой Георгий и мысли не допускал о поклонении языческим идолам, поэтому приготовился к мучениям за веру: золото, серебро и все остальное свое богатство он раздал нищим, рабам и слугам своим даровал свободу. Затем он явился в Никомидию на совет к Диоклетиану, где собрались все его военачальники и приближенные, и открыто объявил себя христианином. Собрание изумилось и взирало на императора, сидевшего в молчании, как будто пораженного громом. Диоклетиан не ожидал от своего преданного военачальника, давнего соратника, такого поступка. Согласно Житию святого, между ним и императором состоялся следующий диалог: — Георгий, — сказал Диоклетиан, — я всегда дивился твоему благородству и мужеству, от меня ты получил высокую должность за боевые заслуги. Из любви к тебе, как отец, даю тебе совет — не обрекай свою жизнь на муки, принеси жертву богам, и ты не лишишься своего сана и моего расположения. — Царство, которым ты сейчас наслаждаешься, — ответил Георгий, — непостоянно, суетно и преходяще, вместе с ним погибнут и его наслаждения. Никакой пользы не получают те, кто обольщен ими. Уверуй в истинного Бога, и Он даст тебе лучшее царство — бессмертное. Ради него никакие муки не устрашат мою душу. Император разгневался и велел стражникам арестовать Георгия и бросить в тюрьму. Там его распростерли на тюремном полу, надели на ноги колодки, а на грудь положили тяжелый камень, так что трудно было дышать и невозможно сдвинуться с места. На следующий день Диоклетиан велел привести Георгия на допрос: — Раскаялся ли ты или опять будешь проявлять непокорство? — Неужели ты думаешь, что я изнемогу от столь малого мучения? — ответил святой. — Скорее ты устанешь мучить меня, нежели я — терпеть мучения. Разгневанный император отдал приказ прибегнуть к пыткам, чтобы заставить Георгия отречься от Христа. Когда-то, в годы Римской республики истязания применялись только к рабам, чтобы выбить из них показания в ходе судебного следствия. Но во времена Империи языческое общество настолько развратилось и ожесточилось, что пытки стали часто применяться и к свободным гражданам. Истязания святого Георгия отличались особым изуверством и жестокостью. Обнаженного мученика привязали к колесу, под которым мучители положили доски с длинными гвоздями. Вращаемое на колесе, тело Георгия раздиралось этими гвоздями на части, но ум и уста его молились Богу, сначала громко, потом все тише и тише… Микаэл ван Кокси. Мученичество святого Георгия. — Он умер, что же христианский Бог не избавил его от смерти? — сказал Диоклетиан, когда мученик совсем затих, и с этими словами покинул место казни. На этом, видимо, исчерпывается исторический пласт в Житии святого Георгия. Далее агиограф повествует о чудесном воскрешении мученика и приобретенной им от Бога способности выходить целым и невредимым из самых страшных мучений и казней. Судя по всему, мужество, проявленное Георгием во время казни, оказало сильное влияние на местных жителей и даже на ближайшее окружение императора. Житие сообщает о том, что в эти дни христианство приняли многие люди, в том числе жрец храма Аполлона по имени Афанасий, а также жена Диоклетиана Александра. По христианскому пониманию мученического подвига Георгия, это была брань с врагом рода человеческого, из которой святой страстотерпец, мужественно претерпевший самые тяжелые пытки, которым когда-либо подвергалась человеческая плоть, вышел победителем, за что и наречен Победоносцем. Свою последнюю победу — над смертью — Георгий одержал 23 апреля 303 года, в день Великой Пятницы. Великое гонение завершило эру язычества. Мучитель святого Георгия, Диоклетиан, всего лишь через два года после этих событий вынужден был сложить с себя полномочия императора под давлением своего же придворного окружения, и провел остаток своих дней в далеком имении за выращиванием капусты. Гонения на христиан после его отставки стали стихать и вскоре совсем прекратилась. Спустя десять лет после кончины Георгия Император Константин издал указ, по которому христианам возвращались все их права. На крови мучеников была создана новая империя — христианская.  Св. Георги Победоносец - икона   НЕКАНОНИЧНИ картини от Късното Средновековие |
Или трябва и тестове да държи? Одобрени от руската патриаршия... Все пак не е зле , какво мислят българските попове по темата. А мислите им май се различават от руските . То и светците в църковния календар се различават. Направи ми впечатление че в 1101 година не се е запалил огъня при латините. Като прибавим към началото набългарския календар , 5505 предиХриста 1101 след Христа -не се ли получават 6606 по Българския календар.. А какво се казваше за антихриста? Нещо беше числото 66 ли? . |
 Чудотворна икона на Св. Георги Победоносец от Зографския манастир Честит Гергьовден на българите! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: карагьозов |
01 юни 2016 13:28, Българска Патриаршия На днешното си заседание Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия в пълен състав, прот. №12 / 1.06.2016 г., проведе обстойни разисквания по въпросите, свързани със свикването на Велик и Свят Събор на Православната църква, 16 – 26 юни 2016 г., остров Крит. Като обсъди следните съществени съображения и причини: 1) липсата в дневния ред на Всеправославния събор на особено важни за св. Православие теми, които да имат актуално значение и да изискват своевременно всеправославно съборно решаване; 2) възникналите официално заявени от Поместни православни църкви несъгласия по някои от вече одобрените текстове за Събора; 3) невъзможността, според вече приетия регламент за провеждането на Великия и Свят Събор на Православната църква, да бъдат редактирани текстове в хода на работата на Събора; 4) предложеното разположение на Предстоятелите на Поместните православни църкви в залата, предвидена за провеждане на заседанията на Събора, което разположение нарушава принципа на равнопоставеност на Предстоятелите на Автокефалните Православни църкви; 5) неподходящото месторазположение на наблюдателите и гостите на Събора; 6) необходимостта от извършването на големи и необосновани финансови разходи в случай на участие на БПЦ-БП в Събора; След проведеното гласуване Св. Синод единодушно Р Е Ш И: I. Настоява Великият и Свят Събор на Православната църква, 16 – 26 юни т.г., да бъде отложен, като подготовката за неговото провеждане да продължи; II. В противен случай Св. Синод на БПЦ – БП категорично заявява решението си за неучастие в работата на насрочения за 16 – 26 юни т.г. Велик и Свят Събор на Православната църква. http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=205494 |
Вознесение Господа Бога и Спаса нашего Иисуса Христа Повече: http://pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Vaznesenie_Gospodne/index.htm#%D1%81%D0%BE%D1%84%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%B9 От Лука, зачало 24 "В онова време, когато те приказваха за това, Сам Иисус застана сред тях и им каза: мир вам! Те, смутени и изплашени, помислиха, че виждат дух; но Той им рече: защо се смущавате, и защо такива мисли влизат в сърцата ви? Вижте ръцете Ми и нозете Ми: Аз съм Същият; попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам. И като рече това, показа им ръцете и нозете. А понеже те от радост още не вярваха и се чудеха, Той им рече: имате ли тук нещо за ядене? Те му дадоха късче печена риба и вощен мед. И като взе, яде пред тях. И рече им: ето това е, за което ви бях говорил, когато бях още с вас, че трябва да се изпълни всичко, писано за Мене в Закона Моисеев и у пророците и в псалмите. Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията, и им рече: тъй е писано, и тъй трябваше Христос да пострада и да възкръсне от мъртвите на третия ден, и да бъде проповядвано в Негово име покаяние и прощение на греховете у всички народи, начевайки от Иерусалим; а вие сте свидетели за това; и Аз ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете в сила отгоре. И ги изведе вън до Витания и като дигна ръцете Си, благослови ги. И както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето. Те Му се поклониха и се върнаха в Иерусалим с голяма радост. И бяха винаги в храма, като славеха и благославяха Бога. Амин." (Лук. 24:36-53)  |
Сръбската православна църква се отказа от участие във Всеправославния събор на о. Крит.[/b] Сръбската църква посочва, че „изпитва трудности“ за участието си във Всеправославния събор. „Нашата Църква е възпрепятствана да участва в Светия и Велик събор и предлага той да бъде отложен за известно време“, се казва в обръщението до главата на Константинополската православна църква. В документа се отбелязва, че преди свикването на този исторически форум е необходимо да се отстранят разногласията между отделните църкви, да се стигне до консенсус и да се доработят проектодокументите, които се предполага, че ще бъдат приети на Събора. „Принудени сме със съжаление, но в същото време и с чувството на пастирската си и църковна отговорност, да съобщим на Ваше скъпо и уважаемо Светейшество и на Вашия Свят и Свещен синод, че нашата Църква е затруднена да участва в свикания Свет и Велик събор и предлага той да бъде отложен, за да може скорошното ни събиране на о. Крит да се разглежда като предсъборно съвещание с цел извършването на допълнителна подготовка на Събора и преработване на текстовете с цел тяхното подобряване, както и подобряването в голяма степен на началната фаза на целия съборен процес, който трябва да премине в следващата си фаза, след като бъдат отстранени разногласията и се стигне до единомислие и консенсус“, цитира РИА „Новости“ заявлението, публикувано на сайта на Сръбската църква. Като причини за това решение сръбският патриарх Ириней посочва недоволството и критичните забележки на някои от представителите на Сръбската православна църква по отношение на текстовете, подготвени в предсъборния период, предава ТАСС. Посочват се също така „неотменимото решение на Антиохийския патриарх и патриарха на България да се въздържат от участие в Събора“, както и „проблемите в отношенията и общуването между църквите“, в това число – напрегнатите отношения между Сръбската църква и Румънската патриаршия. Като причина се отбелязва и липсата на желание на Константинопол да включи в тематиката и дневния ред на Събора нито едно от предложенията на Сръбската църква. По-рано Синодът на Антиохийската православна църква се отказа от участие във Всеправославния събор. Аналогично решение взе и Българската църква с аргумента, че в програмата на предстоящия събор липсват важни и актуални за съвременното православие въпроси, изискващи спешни решения. Руската православна църква призова да се събере извънредно предсъборно съвещание във връзка с създалото се „извънредното положение“ в хода на подготовката на Събора. Единствено Константинополският патриарх заяви, че „нито една институционална структура не може да преразглежда започналия вече съборен процес“ и Съборът ще се състои независимо от нежеланието на редица църкви да участват в него. http://www.glasove.com/categories/novini/news/srybskata-cyrkva-se-otkaza-da-uchastva-vyv-vsepravoslavniya-sybor |
[size=3]Събор, който след многовековно мълчание няма какво да каже и който не се решава да вземе решение, ще стане за посмешище[/size=3] Андрей Кураев - протодякон Виж: http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/syboryt-selfi-na-vselenskiya-patriarh-cyrkvite-sa-samo-za-fon ЦЯЛОТО А ако все пак Съборът реши да промени нещо освен разположението на местата в залата (това се нарича “диптих” , то как да убеди целия православен свят в “духовността” на тези изменения. Като че и без тях нашите отци не са живели и не са се спасявали? В какво е причината за не-Събора? В леността и в липсата на честност. Геополитиката и нечии интриги тук нямат нищо общо. Просто на “световното Православие” не му достига честност, честна рефлексия за себе си. Високоелейните щамповани думи изпълват черепната кутия, призвана да мисли, а не да се пълни с позлатена вата. Твърде много бяха и са ритуалните лъжесвидетелства за самите себе си, за величието и святостта на своя статус и служение, за неизменната вярност към Древното Предание. Всеки свещеник е длъжен да се закълне във вярност на устава и каноните, за които той при най-малкото си запознаване с тях знае, че нито той, нито началниците му ще ги изпълняват в цялата им пълнота. Всеки проповедник убеждава слушащите го, че ние пазим апостолските предания и закони, от векове не променяйки нито йота в тях, нито добавяме, нито доразвиваме, нито с ума си ги тълкуваме наново. Резултатът е, че когато църковният водач се оказва в ситуация пред истински сериозен избор, той изпада в ступор. Учили са го само да слуша, имитира и подражава. Никой не го е учил на културата на самостоятелната мисъл и отстояването на своя избор и решения в честна и равноправна дискусия. Ако са го учили – то е извън църковните стени, в светския университет. Приемайки църковен сан и власт, той бързо разбира, че по-лесно е да изрече: “не Ви благославям да възразите”, отколкото да търси сложни аргументи и обяснения. Да убедиш хората на кръстопътя да тръгнат по избраната от тебе посока има три варианта: 1) със силата на аргументацията, 2) със силата на властта, 3) със силата на личния пример. Силата на аргументацията беше разпръсната от нашите архиереи. Всичките 50 години подготовка на Великия събор те дружно си шептяха: “ние лично не сме против, но народът няма да ни разбере, тъй като е невеж в Закона”. Силата на властта се оттегли от православните предели с изчезването на Единната империя, обхващаща всичките патриаршии. Оттогава местното царче може да “въведе ред” в една от поместните църкви, но не може да принуди да се съгласят чуждестранните не-поданици. През IV–V в. православните епископи даряват с радост толкова много църковни пълномощия на уж покаялата се Империя, че след изчезването й се изяснило, че сама по себе си Църквата не е в състояние да решава своите глобални проблеми, загубила е тези си навици. Както на лежащо болния мускулите атрофират, така и у православната църква атрофира умението самостоятелно да решава проблемите си без императора и неговата полиция. Византийският принцип на симфонията означава, че е достатъчно само един човек да бъде убеден в това какво е Православието. Този човек е царят. Нататъка вече неговата сила е заставяла народа да се съгласи с имперската вяра. Или се изселваш отвъд кордона (добре, че тогава границите са напълно прозрачни). Днес няма такава световна православна власт. Националните власти (даже ако не са ислямски) по-често казват: няма да се намесваме във вашите църковни проблеми. Остава силата на личния пример. И тук вече налице е огромен дефицит. Хората не чувстват у своите върховни пастири да са дотолкова проникнати в Традицията, че да могат да се разпореждат с нея. Светите Алексий и Сергий са могли да си позволят да променят целия Типикон и да избегнат разкола и споровете. Докато за несветия святейши Никон не остават безнаказани и най-малките изменения. Католиците вече са попадали в такава ситуация. Но в тяхната вяра статутът на римския понтифик не зависи от личната му симпатичност. Той е решил – значи така трябва, това е гласът на Църквата и на Бога. Именно с приемането на догмата за непогрешимостта на папапа в средата на ХIХ в. католическият свят става управляем и предвидимо изменчив. Провъзгласяването на безапелационната диктатура винаги е само средство за провеждане на реформи. У нас не е така. Народът ще изтърпи реформи само от този, който с живота си и лицето си показва, че Православието е реформирало него самия до мозъка на костите му, изцяло прогонило от него “ветхия човек”. Отново ще кажа: именно в това е причината за не-Събора. “Но си нямам човек” (Йоан, 5: 6–7). А без да е събрание от такива духовно-авторитетни пастири, Съборът нищо няма да може да промени. Съборът не е нужен, за да фиксира статуквото. Щом до ХХI век някак сме се дотътрузили, и по-нататъка ще докуцукаме с Божията милост. Събор, който след многовековно мълчание няма какво да каже и който не се решава да вземе решение, ще стане за посмешище. А ако все пак Съборът реши да промени нещо освен разположението на местата в залата (това се нарича “диптих” , то как да убеди целия православен свят в “духовността” на тези изменения. Като че и без тях нашите отци не са живели и не са се спасявали? |
Ден на Света Троица http://pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Petdesetnica/index.htm#%D1%81%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F  |
| Премахнем ли църковнославянския като богослужебен език, все едно се отказваме от своето минало "Църковнославянският език е органически свързан с богослужебното църковно песенно изпълнение. Промени ли се богослужебният език от църковнославянски на новобългарски, трябва да се промени изцяло и музикалната традиция. Това, според мен, е неоправдано. Църковнославянският език трябва да се запази в богослужението." http://www.pravoslavieto.com/art/literature/cs/da_se_promeni_li_ezikut_na_bogosluvenieto.htm#%D0%BF%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2 В българските православни храмове службата се води на църковнославянски език!!! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: карагьозов |
| Ммм даа, Значи какво разбрах. На 50 =тия ден след разпятието е имало голямо слънчево затъмнение, Луната е била кървава ,т.е била е най близко до Земята.Имало голямо земетресение.Огън се спуснал над Земята .Дъжд паднал. Апостолите "проговорили"на различни езици.Словото божие нямало да се чете от каменни стели,като при египтяните , а чрез "сърцата" Т.е .40 дни след земната смърт плюс 10 дни Апостолите приели и Духа господен . Така че настъпва триединството.Бог Отец , Сина Божии , Светия дух. Т.е Апостолите чрез Словото тръгват по Земята на различни езици да славят Господа. |
На 50 =тия ден след разпятието е имало голямо слънчево затъмнение, Луната е била кървава До колкото разбирам от астрономия, при слънчево затъмнение Луната е невидима от Земята, ама кой съ аз да оспорвам Писанията. |
В българските православни храмове службата се води на църковнославянски език!!! На старобългарски език.По точно на източно старобългарският диалект. Песнопенията пак са на този език,нали? През вековете езикът ни търпи промени. Става по рационален. 2000 години ние пазим тоя език.Росияните също го пазят и са се учили на него да пишат. Казват че не разбират Толстой защото половината от думите им са непознати. Ми то и а не го разбирам. Едно че съм в северозапада,второ че са минали толкова векове. Обаче като чуя песнопенията ,ме обзема спокойствие.Ще преведат ли песнопенията на съвременен език? Почнат ли да превеждат проповедите на съвременните езици ,край със " славянството" , нали?. |
До колкото разбирам от астрономия, при слънчево затъмнение Луната е невидима от Земята, ама кой съ аз да оспорвам Писанията. Аз само изредих какво е писано.Не вникнах в смисъла. |
http://pravoslavieto.com/art/literature/cs/index.htm#%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE%D0%B2 Днес Църквата не е пряко преследвана и много хора приемат Свето Кръщение в зряла възраст. Други, които са били кръстени като деца, но не са били възпитавани във вярата, като големи хора започват да проявяват съзнателен интерес. Някои извървяват сложни пътища, като минават през съблазните на източни учения, различни секти, окултизъм и т. н. И пак се завръщат към Православието не само защото намират там родовите си духовни корени, но главно защото намират там истината, която така дълго и болезнено са търсили. И тук изведнъж започва поредица от недоразумения, и тук започва един друг и не по-малко мъчителен път. Защото много от тези хора, млади и образовани, щом започнат да посещават църковните богослужения, срещат бариера. Тази бариера е езикова. Погрешно би било да се мисли, че само църковнославянският език е в основата на проблема. Днес в храмовете Свещеното Писание, много от молитвите и проповедите са на чист съвременен български език. Но ето, че пълната разбираемост въпреки това някъде се нарушава. Ще се опитаме накратко да анализираме това явление. Какъв всъщност е езикът на Църквата? Би трябвало най-напред да си дадем сметка, че няма един-единствен църковен език, универсален в Църквата във всички случаи. Не, но съществуват: Език на апостолската проповед, сиреч проповедта сред още неприелите вярата. И тук отделно има значение дали аудиторията е от юдеи, или е от езичници. Или пък атеисти, ако говорим конкретно за нашето време. Език на църковната проповед. Това е проповедта сред верните, сред убедените и утвърдените във вярата. Език на богословието. Той е предназначен предимно за четене. Това е езикът на книги и трактати, който се характеризира с висота на стила (въпреки че някои подменят висотата с изкуствена сложност на изказа). Език на Свещеното Писание - старозаветен и новозаветен, съответно с различни първоизточници и особености. Език на молитвата. Това може да е най-интимният, най-съкровеният и личен изказ, строго индивидуален. И всеки запазва своята свобода с какви думи и изрази ще се обърне към Бога, стига да има вярата и дръзновението да го направи. Но освен език на частната молитва, различаваме и език на общата молитва в църковното събрание. Език на славословието. Това е богослужебният език, който съдържа поетични, библейски, молитвени и богословски елементи. В него се смесват съответно библейската лексика, богословската, поетическата и молитвената. |
Който изхожда от Отца, Комуто се покланяме и Когото славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците". Третото лице на Светата Троица е Свети Дух, Който изхожда от Бога Отца, но не чрез раждане, както второто лице, а по един особено непостижим за нас начин - чрез изхождане. Понеже има едно естество с Отца и Сина, Той заслужава и еднакво с Тях поклонение и прославяне. Дух Свети чрез спасителното си действие ни дарува благодат. Той съобщава живот на всички твари. Така щото по Негово вдъхновение са написани всички Свети книги. Дух Свети бе, Който и в деня Петдесетница слезе върху Апостолите във вид на огнени езици, просвети ги и укрепи във вярата на Христа и чрез тях просвети цялата Вселена. Той и досега продължава да действува върху вярващите, като ги просвещава във вярата и укрепява тяхната сила да правят добри дела. Неговите дарове се преподават от Църквата на верните чрез Светите Таинства. Pазличия между християнските църкви относно учението за Светия Дух Вселенските събори - в Никея (325 г.) и в Цариград (381 г.), не прибавиха нищо към думите: "Който изхожда от Отца (Иоан 15:26)", защото Светите отци бяха единодушно убедени, че човешкият разум не трябва да прибавя нищо към Божието откровение. При все това обаче западната Църква, както имахме вече случай да се уверим в това, не остана вярна на тия вселенски събори. Тя внесе към "от Отца изхождащ" нова прибавка - "и от Сина" (Filioque) и с това се отклони и отстъпи от учението на древната Църква за Светия Дух. Римската Църква изврати учението за Светия Дух, както и това за непогрешимостта на Църквата. Тя се осмели да приписва прерогативи на папата, които Иисус Христос е обещал само на християнското общество във вселенската му съвкупност, и то докато се управлява от Светия Дух, както това по-рано подробно се изтъкна. Англиканската Църква и протестантите отхвърлят всяка непогрешима власт в Църквата. Така например те отричат постоянното действие на Светия Дух и противоречат по този начин на Свещеното Писание, според което Иисус Христос трябва да пребивава в Църквата Си до скончание века, а Светият Дух трябва да я управлява. http://www.pravoslavieto.com/books/istinite/3_SvDuh.htm |
http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/pirejski-mitropolit-serafim-pyrvite-pechalni-izvodi-sled-provezhdaneto-na-svetiya-i-velik-sybor |