Бои ли се русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията.
„Православна“ Русия води единадесет „освободителни“ войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя – това правоверно православие бе заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови „освободителни“ войни срещу България, Полша, Турция... и целия свят.
Христос бе заменен със Сталин (досега успешно!). Иконките под ризите на мужика са заменени със Сталин, без да се е извършила някаква промяна в мозъка му. Църквите са пълни с „богомолци“ и всички те любят всеотдайно своя вожд и баща на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният хулител на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, ако русинът можеше да мисли, но той е негоден за мислене – този процес за него е приключен или не е започнал.

Кой е опорочил това нещастно същество? – то не е било никъде, освен в Русия. Та където и да е, то носи своята родна атмосфера – една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин. Кому е нужно всичко това, освен на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от полза, човек не би пропуснал да го вземе. Ако дори за самия руски човек е от полза, щеше да е налице резултат някакъв – но там, в душата на този нещастен човек, грозотата се наслагва всеки ден.
Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза? Това се отнася до цялата руска живопис и не става дума за някак- во майсторство, а за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина: лъжлив, нескромен, развратен, преднамерен.

Духът, плътта и същината на Русия е Толстой. Аристократ, мужик, граф. Християнин, който мрази Бога и човека от сатанинска гордост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то срещу целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, дълбоко и всестранно порочен, всмукал в себе си цялата земна жизненост, лишен абсолютно от небесен дар, този „човек“ стана писател с чудовищна упоритост от завист към Шекспир, Сервантес и... Омир (дори), от завист към Новия завет и лично към Христос – този човек изгради своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от руската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за вечни времена.

Познавам лично всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им. Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, колеги, познати, приятели и неприятели, дори и лоши, умни и глупави, но те всички си приличаха в едно – не работеха, не обичаха да работят. Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та дори и чашата вино. За труда говореха намръщени и усилено търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на скъп покойник (със свръхестествен страх), който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви. Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея. Бяха готови да убиват невярващите в „труда“, тези, които си гледаха работата и от обич и скромност се стесняваха да говорят за нея. Мисля дори, че те ненавиждаха работниците и трудолю- бивите като прахосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с истинските ленивци и симпатични безделници. И днес, управляващи, те са същите, със същата фанатична ревност към своя Бог „труда“, и понеже е светотатство да се трудиш от удоволствие, от радост и за пари, направиха труда насилствен и безплатен, а те станаха негови жреци.

С тях се е случило това, което казва истинската пословица: Псето се върна на бълвоча си, и: Окъпаната свиня се върна да се валя в тинята.
(2 Петрово, 2:22)

Лука 11:47-48

Илия Бешков

Духът, плътта и същината на Русия е Толстой. Аристократ, мужик, граф. Християнин, който мрази Бога и човека от сатанинска гордост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то срещу целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, дълбоко и всестранно порочен, всмукал в себе си цялата земна жизненост, лишен абсолютно от небесен дар, този „човек“ стана писател с чудовищна упоритост от завист към Шекспир, Сервантес и... Омир (дори), от завист към Новия завет и лично към Христос – този човек изгради своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от руската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за вечни времена.

Да не се окаже тая тетрадка , като книгата за Буров от М. Топалов ?

Спасението на християнския човек започва и минава през страданието. Това страдание се изповядва, възпява и желае дори, за да се сдобием със спасението. Ако няма спасение, за което говори Иисус, и страданието е ненужно. Новата религия, която отрича спасението, което вдъхновява християнския човек и го прави открит и радостен пред страданието, отрича и страданието в своя свят (режим). Но понеже страданието съществува и вечно ще съществува, новата религия, като не може да го премахне и като не е в естеството ѝ да го изкупи с възкресенското спасение, го "забранява", като ни принуждава да го наричаме радост, гордост, слава и хиляди други думи, откраднати от словото и хвърлени да запълнят тази отворена пропаст - страданието. Оттук нататък, до края на тази религия, всички сили, жизнени сокове и кръв ще бъдат прахосани в прикриване на тази лъжа.

Всичко, което носи белега и от печатъка на страданието, е забранено днес: самата дума, горчивата усмивка, въздишката, сълзите, просяците, любовното страдание, утехата, милувката, състраданието, минорната гама в музиката, индивидуалността като състояние в картината, а в литературата и предимно в поезията всичко пее -- трактори, колела, лопати, трансмисии и пушечни комини.

В 1938 г. излезе книгата „История на ВКП(б). Кратък курс”, написана от другаря Сталин и одобрена от комисия при ЦК на ВКП(б).

Излизането на тази книга е едно от най-крупните събития в идейния живот на болшевишката партия. Партията получи ново мощно идейно оръжие на болшевизма, истинска енциклопедия на основните знания в областта на марксизма-ленинизма. В тази книга е изложен и обобщен със сталинска яснота и дълбочина гигантският исторически опит на Комунистическата партия, равен на който не е имала и няма нито една партия в света. В „Краткия курс по историята на ВКП(б)а е показано по-нататъшното развитие на марксизма в новите условия на класовата борба на пролетариата, марксизма от епохата на империализма и пролетарските революции, марксизма от епохата на победата на социализма върху една шеста част от земята. В кратък срок тази книга се разпръсна в огромен брой екземпляри. „Трябва да се каже направо — казваше А. Я. Жданов на XVIII партиен конгрес, — че откак съществува марксизмът, тази е първата марксическа книга, която получи такова широко разпространение.”

В „Краткия курс по историята на ВКП(б),” в отдела „За диалектическия и историческия материализъм”, е дадено в пределно ясна и сбита форма гениално изложение на основите на диалектическия и историческия материализъм. В този труд другарят Сталин обобщи всичко онова, което са внесли Маркс, Енгелс и Ленин в учението за диалектическия метод и материалистическата теория, и разви по-нататък учението на диалектическия и историческия материализъм върху основата на най-новите данни на науката и революционната практика.

Другарят Сталин развива диалектическия материализъм като теоретическа основа на комунизма, като мироглед на марксистко-ленинската партия, който въоръжава идейно работническата класа в нейната борба за завоюване диктатурата на пролетариата и изграждане комунизма. В този труд е показана с особена сила вътрешната връзка, която съществува между философията на марксизма-ленинизма и практическата революционна дейност на болшевишката партия. За да не правим грешки в политиката, учи Сталин, трябва да се ръководим от принципите на марксическия диалектически метод, трябва да знаем законите на историческото развитие.

Произведението на И. В. Сталин „За диалектическия и историческия материализъм”, написано от несравнимия майстор на марксическия диалектически метод, обобщаващо гигантския практически и теоретически опит на болшевизма, издига на нова, по-висока степен диалектическия материализъм а е истински връх на марксистко-ленинската философска мисъл.