Получавайки покана да напиша текст за 24 май, предупредих, че текстът ми няма да е оптимистичен. Няма какво да се лъжем, интелигентността на нацията отива на кино – с пуканки и 3D. В салони с кожени седалки, одеяла и сервитьорки, които ти сервират питиета и храна, докато гледаш поредния блокбъстър. Аз нямам абсолютно нищо против Холивуд, за разлика от голяма част от българите. Току-що гледах новия “Лудият Макс”, винаги помнеща незабравимите първи две серии, направили Мел Гибсън огромна звезда. Тогава България беше комунистическа държава, Стинг се надяваше, че и руснаците обичат децата си - заплахата от ядрена война беше реална - и американските филми се разпространяваха нелегално на видео-касети. Копията бяха лоши, но една касета обикаляше сигурно стотици домове. Тогава това беше “борба” със забраната, миниатюрен бунт срещу затвореното общество, чрез който се озовавахме в онази мечтана, американска действителност, в която всичко беше възможно.

Времето ни изигра лоша шега. Изобщо не си давахме сметка какво означава да си свободен. Нямаше как да знаем. Бяхме млади и копирахме всичко, което можехме, мечтаейки да населим българския ни свят с тяхните, американски предмети, тяхната технология, колите им, музиката им, дрехите им, маниерите им, дори 24-каратовите им бели американски усмивки. Искахме да имаме всичко тяхно и да станем “като истински” американци. Само че “като истински” не съществува.

Спомням си, че като студентка във ВИТИЗ/НАТФИЗ обсъждахме из коридорите коя от нас най прилича на американка. Е, сега всички в някаква степен приличаме на американци, но както всяко привнесено нещо, което не ти идва изначално отвътре, а

запаметяваш папагалски,

не знаехме какви са подводните камъни на материалната култура на мечтаната от нас през 80-те Рейгънова Америка. Рейгъновата Америка си остана в 80-те, и САЩ също вече не е страна с просперираща средна класа. Американските младежи са затънали в зверски студентски кредити, за които се говори, че са

следващият балон пред спукване, който ще повлече световната икономика надолу.

В момента настоящите и бивши студенти дължат над 1 трилион долара на държавата. Честно казано, тази цифра нищо не ми говори, толкова е гигантска. Знам само, че дъщеря ми, завършила две висши, като второто е право и струва много скъпо, въпреки стипендията, която получи за отличен успех, дължи около 180 000 долара. Успокоява ме, че не било много, нейните колеги от университета дължали над 300 000. Да вметна, че тя и нейните приятели и колеги от университета изплащат заемите си сами. Няма мама, няма татко. Това е тяхно задължение. Не говорим за богатите американци, а за децата на средната класа, към която се числяхме и ние с Радина.

Да, парите, които Радина скоро ще започне да прави закономерно за подредената държава с правила, в която живее, ще са на нивото на образованието й, нещо, което тук е възможно за твърде малко хора – пълно е с високообразовани българи, които живеят под стандарта, който би трябвало да отговаря на квалификацията им. Всичко това е един напълно непознат и страшен за нас свят, който обаче за американците е напълно нормален. Те живеят, изплащайки абсолютно всичко, защото знаят, че пари се изкарват. Тук образованието все още е евтино, но се оказа, че това нищо не означава. И какво, като образованието е евтино?

То дава ли възможност човек да просперира, разбира се, и ако има необходимите лични качества, възпитани ВКЪЩИ, а тези лични качества са здрави трудови навици? Знаем отговора – не бива да ни минава и през ум да се сравняваме дори и със страните от Европейския съюз, камо ли с Америка. Отделен въпрос е колко от българските деца са възпитавани от родителите си в здрави трудови навици. Колко български деца работят по две работи, за да си изплащат студентските заеми.

Колко български деца се издържат изцяло сами след като евентуално напуснат домовете си и заживеят под наем. Колко български деца работят още от гимназията, за да имат джобни пари за кино, пица и т.н. И не че родителите им не могат да им дават джобни, а просто са ги изритали от нереалистичния балон на домашния уют, за да ги научат да работят и да изкарват пари. Колкото образованието е важно, не по-малко важно е да се научиш как

да прилагаш образованието си в работна среда

Да си с изградено чувство за отговорност, при което не виждаш причина изтощените ти от преход, корупция на властта и гнусни ежедневни новини за морален разпад твои родители да са отговорни за джобните ти пари. Но тук има някаква изключително вредна, лигава псевдо-патриархалност, при която децата продължават да са “дечицата на мама и тати” твърде дълго. Вредно дълго. Вредно първо за самите деца, а после за обществото.

Мама и тати мрънкат от сутрин до вечер недоволни от живота си, а детето трябва да бъде щадено да не му е тежко като на тях. Познайте какво – ще му е много по-тежко, ако не е научено да се справя в един вълчи материален свят. Ако не е научено, че няма кой да го рита по задника всяка сутрин, за да излезе и да изкара някой лев с акъла и способностите си, то няма място в обществото. Мястото му ще бъде веднага заето от този, който се събужда по-рано от другите и знае как да употреби времето си така, че да е полезен първо за себе си, а после и за обществото.

Обществото в най-бедната държава от ЕС вече не е затворено по онзи отвратителен диктаторски начин от комунистическата епоха, а е затворено поради вредите, които сами си нанесохме в търсене на свободата. Хората се предовериха на поредица от нечестни, некомпетентни и откровено непочтени хора в управлението, правителство след правителство, почти без да протестират и да им създават неприятности, наивно очакващи с магическа пръчка нещата да станат “добре” и да догоним американците.

Дори и на русофилите вече им е ясно, че руснаците няма какво да ги гоним, обществото им знае по-малко и от нас какво да прави със свободата си. Или по-скоро псевдо-свободата си. Страните, с които трябва да се съизмерваме, са или развитите европейски страни, или “проклетата”, масово мразена Америка.

А от съизмерването боли ужасно,

защото четем статистики, в които се оказва, че 50% от младите в България не учат и не работят. Това е чудовищна цифра. Тя е толкова опасна за нас, колкото кредитният балон на американските студенти за целия свят. Тази тенденция на неработещи и необразовани хора изглежда, че расте навсякъде по света. Някои тук обясняват, че тези петдесет процента били от циганите. Не, половината от тези проценти са си наши, бели, родени в чисто български семейства младежи.

Какво са случи със стремежа на българските родители за по-добър живот на децата им? Изпаднал е в дълбока депресия, липса на мотивация и мислене от типа “ден да мине, друг да дойде”. Да, в една гнила държава няма как да цъфтят здрави ябълки. Примерът идва отгоре, а той е беззаконие след беззаконие. Масата хора трябва да знае, че има държава и има справедливост. Малкият човек копира поведенчески модели. И при положение, че в България Бог няма, т.е. той не е окрилящият духовен символ, който води стадото, тази “прекрасна” участ се пада изцяло на едни дефектни българи, решили, че могат да управляват другите дефектни българи. И въпреки дефектите, вместо да бъде направена рекламация, и да бъдат върнати на “производителя”, те биват избирани на всеки 4 г. отново и отново. И като към тази весела картина се добави “бъдещето, което принадлежи на тези, които вярват на мечтите си”, цитат от Елинор Рузвелт, мисля, че след десетина години няма да е зле да приемем, че се намираме в идиокрация. Идиокрация, постигната с мълчаливото съгласие на поколенията от прехода, възпитали неграмотни и мързеливи деца, които нямат идея как да се борят за хляба си, но пък ще могат да гласуват, за да избират за управници тези, които им се виждат най-близки до сърцето и мирогледа. Боже, опази, дано Те има...

България на бъдещето ще е България на 50-те процента необразовани, мързеливи българи и цигани, дали гласа си според тяхната напълно неадекватна преценка. Преценка още по-лесно продаваема за кебапчета и жълти стотинки.

Писменостите са създадени, за да усъвършенстват обществата.

Бедността не е порок, но не е и оправдание

Индия се превръща в една от големите световни икономически сили, въпреки лайната по улиците си и крайната бедност на все пак по-щастливия от нас индийски народ.

И ще завърша с два цитата от Великия Комбинатор Остап Бендер:

“Той обичаше и страдаше – обичаше парите и страдаше от тяхната липса”, както и, “Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се”.

Честит 24 май!

Идиокрация, постигната с мълчаливото съгласие на поколенията от прехода, възпитали неграмотни и мързеливи деца, които нямат идея как да се борят за хляба си, но пък ще могат да гласуват, за да избират за управници тези, които им се виждат най-близки до сърцето и мирогледа. Боже, опази, дано Те има...

Индия се превръща в една от големите световни икономически сили, въпреки лайната по улиците си и крайната бедност на все пак по-щастливия от нас индийски народ.

Идиокрация
управление на идиотите - форма на управление, позната особено у нас, в България, където е вече с дългогодишни традиции.

Дори и на русофилите вече им е ясно, че руснаците няма какво да ги гоним, обществото им знае по-малко и от нас какво да прави със свободата си. Или по-скоро псевдо-свободата си. Страните, с които трябва да се съизмерваме, са или развитите европейски страни, или “проклетата”, масово мразена Америка.

Въпрос на личен избор. Ако искаш да оцелееш през общност, това означава, че ти привиждаш собственото си спасение в спасението на общността, която е ценна, важна за теб. Драмата на съвременна България е, че огромна част от българите не припознават този път. Те припознават другия, на индивидуалното спасение, което показва, че ние отново ще влезем, не дай си Боже, във фазата, в която сме били 500 години.

Отделен въпрос е колко от българските деца са възпитавани от родителите си в здрави трудови навици. Колко български деца работят по две работи, за да си изплащат студентските заеми.
Колко български деца се издържат изцяло сами след като евентуално напуснат домовете си и заживеят под наем. Колко български деца работят още от гимназията, за да имат джобни пари за кино, пица и т.н. И не че родителите им не могат да им дават джобни, а просто са ги изритали от нереалистичния балон на домашния уют, за да ги научат да работят и да изкарват пари. Колкото образованието е важно, не по-малко важно е да се научиш как

Трогателна е Атланти, тъгува по килията си, щото било топло и хранели, макар и лошо, но сигурно...