Далечните за софиянци западни полета
Отиди на страница:
| Северозападна България... Край, забравен от хората и софиянци... Кратък пътепис - на лъжички... |
| Петък. Ден, който не обичам като възможност за пътуване. Маса народ тръгва на нейде в тоя ден. За да използва съботата и неделята. Така е и в понеделник – тарикатите се прибират него ден… Но се наложи да тръгна. Братът заминаваше за Холандия, трябваше да има дежурен при майка ми. На 86 години стана, сама се гледа, обаче… Обаче, не може или не иска да приеме, че не е на барем 60… Едва се движи, но я хващат дяволите и тръгва да дири свободни гражданки за образуване на временен клуб по интереси. Които на тая възраст се занимават най-вече със социално-обществените проблеми на минаващите по улицата… И то – хубаво да е тук, по улицата, ами приятелките й са в другия край на града. То – вярно, Бяла Слатина е малък град, на единия край кихнеш, на другия викат „Наздраве“, ама на тия години…в тая жега… Та така, тръгнах да го раздавам дежурен… В 6 без 10 се качвам във влакчето до Повеляново. Качвам се – сутрин рано е, човек още не се е сглобил за ежедневната роботика на работата… Мотрисите приятни, до края се изпълват с хора. Една пета от които са жепейци или с жилетки. Работещи по трасето, демек… Останалите са пенсионери, отиващи за два-три дни на село, даскали – ваканция, ама има дежурни, местната селска интелигенция, прибираща се от жилището към местоработата си. Кметове или наместници, магазинери, кръчмари, един полицай даже /?/… Слушам си музика в ухото, гледам навън… Мизерия… Едно време имаше китни селца… Сега сме на урок по история – набързо времето ни връща в 50-те години. Овехтялост, полусрутени къщи, огради от плет… Няма проблем – след десетина години ще изучаваме в реалност 30-те години… Интересното е, че най-голямата мизерия е циганките махали накрай селата. Но и там видях най-големите, лъскави, като кичозни сватбени торти къщи. Бевърли хилз в диво състояние… Повеляново е гара. И това е всичко.Живеят само жепейци, минават пътници. Друго не се вижда, друго не се запомня… Наблизо дими „Долината на голямата химия“, сег долина на голямата далавера. Което си е специална тема… Откъм Варна пристига експресът. Взл съм си билет първа класа. Презастраховка. Не, че ще е пълно – ами, в първокласния вагон имаше 15-ина души, във тора класа видях около 30… Но миналата година от Плевен взех да втората. Пак полупразно, обаче… Без климатик! В жегата! Един младеж, обаче, извадил лаптопа и се свързал с транспортното министерство. Кого е намерил, како му е писал – имам бегло понятие от развилите се събития… По едно време взе да става хладно, появи се някакъв по риза – не униформена. То, всъщност, върху му нямаше нищо подсказващо, че е жепеец. Освен шкембето – ама то е белег на доста професии. Знак за началство… - Кой се е оплаквал в министерството? – рече тоя и ни заразглежда строго. Аха-аха, и да ни изправи в ъгъла… Стара тактика, която дребните шефчета смятат, че е ефективна. Ще се обади „виновният“, ще го отсекат така от другите и ще го смажат по-лесно в стил“Бе, само ти ли си такъв претенциозен, я виж другите какви са примерни…“ Не стана… Няколко дърти кучета усетихме накъде бие и веднага се обадихме: „Аз съм недоволен…Защо няма климатик?...“ Зад тоя – началник-влак се оказа, имаше униформен. Ченге, ама достатъчно умно да загрее, че хем никого не стряска, хем може да го отнесе покрай приятелчето… И оня включи на мисловен процес. При товабързичко. Почна да обяснява как климатикът, разбираш ли…ама го оправили… ако може и ние да информираме в транспортното за това… С две думи – не ми се искаше пак да влизам в конфликти с безотговорността, мързела и наглостта… Трак-трак… И те ти го Плевен… Миналата година и там имах леко приключение. Седя на пейката, на коленете чантата, чета вестник. И чувам женски глас – добре модулиран от полските пространства и междуоградските разговори: - Оууу, що крадеш, ма… Обърнах се. Пейката двойна, зад мен седи младеж с найлонова торба. И едно момиче – от тъмнозелените, направо пъхнала ръка в торбата… А жената от другата страна на младежа – жена с много опит от автогарата и взаимоотношенията с любимците на антибългарския хелзинкски комитет и съда в Страсбург, я засекла и набързо пресече произтичащите от грантовете права на главния електорат… Онова цигане рипна, тегли една псувня, ама вече се надигаха няколко опитни селски жени и то побърза да изчезне наедно с охраняващата го възрастна сурзеленикаква циганка… Тоя път нямах време за подобни истории. Даже тоалетната на автогара не посетих – знаех, че там се простира Жълтото море, преодолявано посредством няколко тухли на пода… Оказа се, че скоро има микробус до Кнежа. Таман… Викам си – ако имам късмет, ще засека превоз до Бяла Слатина, някакви 11 километра са… Пет лева – пет лева. Плащам, вземам билетчетата, гледам – две по 50 стотинки, две по 4 лева… - Малко множко са – викам на шофьора… Леле, като почна да благодари и да ми обяснява какъв човек съм… Абе, аз си се знам каква съм гад, ама друго си е три пъти – като минавахме през Пелово /сега Искър/ и на автогарата в Кнежа да чуя друго мнение… Автобус за Бяла Слатина имаше. Точно, когато завихме към автогарата, той взе надясно по трасето. Разлика – минута. Не очаквах, не можах да реагирам – да помоля шофьора да му свирне… И таман слязох – едно такси с две жени пое по същия маршрут. Можеше и с тях да тръгна, ама един акъл – и за зиме, и за лете, къде по-напред… В тоя момент спря някаква жълта кола. Няма знаци на такси – но жълта. И точно под знак за такси… Попитах – винаги е полезно. Дето викаше един познат – всяка жена трябва да питаш. Що шамари ще изядеш, ама и колко пъти ще ти отворят… Десетачка до нас… Тръгнахме. Попитах го – ни брояч, ни знаци, що така? Той се оказа малко рода – майка ми е от Кнежа, та разправи как навремето взел две коли, завъртял бизнес, курсове за таксиметрови изкарали със сина си… И полза – йок… „Циганите, вика, карат с 20-годишни трошки, без документи, без книжка даже. Аз плащам данъци и такси, пък всеки полицай ме спира и… Плащам! Така че сега съм си направо в сивата зона. И хич не ми пука ни за пенсия, ни за държава…“ Ако има някой оптимист, непеошник или романтик на либерализма – да го убеди, че не е прав… И ето – пристигнах. Една година ме нямаше. Но като че не е минала… |
| Генек, ти си бил от Бела Слатина. Чувал съм, че всеки уважаващ себе си белослатинчанин носи прашка в джоба си. Ти имаш ли? |
Бяла Слатина ? Родно място на незабравимата  Само за сведение - Бяла Слатина се намира североизточно от София. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Калки |
Ех, вързах се да прочета на Дон за северозападна България, а сега и на генек. А така ме болят и задушават. Ама ги чета ... мазохизъм някакъв.   Продължавай по-скоро, моля те. |
| Благодатни времена. Времена, които раждат нови народни литературни творчески гении. Някои се бяха затъжили,че скоро не са се раждали такива.. Надоле! Надоле! Надоле! В студените бездни слезни, Времена и за нови народни герои. И за нови паметници... |
| Ето ни и Баба Цола. Баба Цола е известна у странъта повече като Цола Драгойчева. Партизанка, куртизанка и комуниска. Ма не знам оти са й отрезале ръцете. Тоа скулптор да не би да а сакал да ни каже нещо с тава? Човек на изкуството, де да го знаеш... С тия рЪце кво ли е правила? Тоа монументален бюст са връгаяше у мазето на колтурния дом цели петнаесе годин. То му и личи, от толку връгаянье са а оющил... Срамота. Маанаа го, щото доде демокрацията. Ама го врънаа. Язе се си мислех, че нема а го врънат. Ама го врънаа. Щото решиа, че таа жена а напраила ногу за тоа град. Таа жена не а жена, таа жена а героиня. А за тиа петнаесе годин кой ли са не чеплези по опустелия пиедестал! Язе, тизе... Сума народ. Кат са напиееме, и са укикервааме горе да дръжиме речи. Накраа нещата, така да са каже, са успокоиа и Баба Цола отново мина в легалност. Зае своето подобаващо место. Некогиш саа крила из землянките, а сеги са наложи петнаесе годин да са крие у мазето на колтурния дом. Колтурният дом и землянката са места за укриване на комунисти и паметници. РЕЗЕРВАТ СЕВЕРОЗАПАД http://liternet.bg/publish8/nfenerski/rezervat.htm  | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: banoff |
Това лято на път за Белоградчик минах през Бяла Слатина два пъти. И двата пъти пих кафе при две хубави, ама много хубави сервитьорки. интелигентни, гимназистки, облечени с вкус (аз обожавам жената в рокля), разпитах ги за интересните неща около градеца - не че щях да тръгна натам, а така, да подържам разговора - а те, като нямаха работа, охотно отговаряха. И тъкмо да реша, че не всичко е западнало, както се говори за този край, когато двете в един глас ме попитаха: - Господине, а верно ли е, че във Варна лесно може да се намери работа през лятото? Сърце не ми даде да им кажа, че във Варна работа за тях има само на магистралата. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Don |
Добре , че през Бела Слатина не минава магистрала ! Не , че тия момичета щеха да си намерят "работа" , ама сички шафьоре дека минават от там щеха да бъдат онодани !  Нашия въргазуняк VOCI не беше ли от Бела Слатина ? |
Това лято на път за Белоградчик минах през Бяла Слатина два пъти. Много отдавна не съм минавал по този път. В какво съсътояние е ? |
Ужасно. От Дъбник до Монтана през Бяла Слатина и Криводол - дупка до дупка. За хората от източна България препоръчвам Ботевград - Враца - Монтана - Белоградчик. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Don |
| Банофф, окапал си със зелена жлъч навред. Ни съм вдигал някому паметник, ни съм скривал нещо. Но, ако хората в града са решили да го върнат, КОЙ си ти, та ще те слушат? Калки, пътят е ужасен наистина. Има закърпено - до зеещата дупка. После закърпват нея, а уж скритото зейва. Бизнес! Пак заделих време, ще постна още малко бележки. Снощи имаше кратка буря, лек град, тих валеж. . Сега е прохладничко, като свърша работа тук - отивам да пийна чай. После ще си почивам без компютър до понеделника... А, че казах "почивам". "Преса" си почива във Вечните ловни полета... |
| Та така – като че не е минала годината… Градът не е голям. Преди 35 години гонеше 20 000 жители. Сега може да има половината. Но пък населението се изчиства по етнически признак – от 500 циганите са станали 5 000… Даже си направили в една къща „джамия“. Тук? Понеделник. Важен ден – пазар. Нейде около центъра е. Всъщност, в Бяла Слатина всичко е център. На единия край да кихнеш, от другия ти викат „Наздраве!“… Софийското безразличие го няма. Всеки е приятел с някого, враг на друг, рода на трети… Преплитане на родствени, социални, интимни връзки – сложната плетеница на провинциалните отношения, опростяваща живота… На майка ми съм изскърцал с всички зъби и пломби, че в та жега няма да излиза! Обяснява ми,че хич не е топло, че… Заминавам – зная всичките речи наизуст… А по улицата – потоп от скиори. Бастунчето…Или дори две – и към пазара. Гледам – бая възрастна жена с два бастуна, при това от ония, отдолу с няколко основи, възторжено пере по Главната /тук така се изговаря и пише/. Някаква нейна позната й вика в духа на местния бон-тон: „Ма, ооо, шашавата, де си ръгнала в тоя пек?“. А бабата сериозно обяснява: „Ма, как без мен, ма?“… Ми така е – пазарен ден! Най-светлият ден от седмицата… И как ще мине без нея? Да не чуе кой коя кога как какво е правил? И да не разбере у Трънък /така се произнася, не гледайте невежите картографи/ коя се карала със снахата и кой взел, че умрел… Дето се вика – жътва на новини, клюки и сплетни. Да има до следващия пазар… Е, на пазара са разпънали маси, палатчици, цели шатри… И са разположили шарени одеяла, върху които има… Всичко…Няколко квадратни метра, покрити с блесни, въдици, корди, кукички… Няколко квадрата с въздушни пушки и пистолети, с газови оръжия, патрончета… Няколко квадрата с всякакви лъскави ВиК части… Няколко квадрата с ботуши, обувки – та даже валенки… И – плодове и зеленчуци… Над главата на човека се издигат касетки с праскови /праскави по нашенско/, кайсии, сливи. Банани имаше в ограничени количества и то бая изгнили – тия символи на демокрацията… Купих си някои неща, разбира се. Козе сирене – чак от Реселец, пъпешчета, даже нов портфейл /за съжаление, без съдържание/, розови домати, корнишончета… А наоколо шуми народът. Ако искаш да се видиш с някого – достатъчно е да застанеш в единия край на тържището и в духа на даоизма, само че жив и здрав, човекът ще проплува покрай теб. Докато те види и той. После започва разговор на висок глас – шумен, безгрижен. Кому пука, че някой нещо ще чуе? Пък и да чуе – ние колко неща знаем за него… Сестра му, например… |
| И при мен днес е пазарен ден. Подобна картинка, макар повечето неща да са на маси и тезгяси. Минава една чиновничка от общината и събира такса - 2лв на метър лице. Напоследък, обаче, все повече са циганите, търговци на вскякави вехтории, насипани на бреземтови плащ-палатки направо на земята. Таман да тръгна надолу и заваля.. Май ще се размина с розовите домати за обедната салата  |
| Пак е понеделник – пак пазарен ден. Пак е празник – хора да видиш, теб да те забележат. Другаде и с друго няма какво… Така си е в провинцията отдавна. Макар някъде пазарът да е във вторник, другаде в сряда. Мястото е класическо – използва се поне от половин век. Покрай реката, върху затревените брегове, са издигнати гаражи. Над двеста метра само между двата моста. Пред тях има блокове. Панел – типичната соцглупост, унищожаваща оригиналността на малките селища. /Видях поне десетина новостроящи се къщи. Но някак си сивички, стандартни. Липсва истинската архитектура – оная, от началото на миналия век. Че и от средата му. Функционални и безлични – това е новата архитектура./ Между блоковете и гаражите се е опънал пазарът. А при бившия висящ мост завива наляво към центъра. Доста разстояние – над триста метра сергии. Днешният не е много по-различен от предния, камо ли от по-предния. Но пак да погледна с очите на минувач… Сергиите, както ви описвах, са мобилни. Стойки, прътове – от метал, дървени летви за основа. Стоварват ги от багажниците, сглобяват и следобeд ги прибират. Е, има и класически пазар. Пазарче. С барачки, за постоянно ползване. Старият пазар - вече е нещо като търговска уличка. Олющените бараки, които се смятаха още преди 20-30 години за мизерия, са превърнати в магазини. Малко боя, опнати въженца с изложена стока… И толкова… То и стоката… Вносните изделия на китайския народ… То магазини има и в града навред. Като върхът беше “Аксесоари за гъзари”. Така пишеше! /Сега е ГУМ – другаде му викат „Всичко за лев“.... Има и магазин „No name“ – претенции за оригиналничене в глупостта./ На понеделнишкия пазар действително има всичко. Което трябва или може да потрябва. Все някога. Оставяме настрани плодовете и зеленчуците. За тях в повечето случаи е ясно, че са лично производство. Макар отдавна никой не може да обясни как така производителите по цял ден са на пазара и произвеждат стока, когато дойде колата от борсата. Както и да е – факт е, че в малкия селскостопански град, тук, дето клечка да боднеш и листа пуска, мнозина си купуват плодове и зеленчуци от пазара. А на пазара са изложени и полуантични стоки от преди половин век – гуменки, джапанки, найлонови покривки, щампосани картинки, коси, амуниция за коне и говеда, шлосерски инструменти, газови пищови и въздушни пушки… И, разбира се, класическите огледалца с мадами, детски часовници с найлонови каишки, захарни петлета и памуци /какви санитарни власти?/, тапешници дори. Има и “маркови” стоки – дрехи, маратонки, питиета. От типа “Оригинално е уискито, бате – сам си го праим!”. И много хора – купувачи и зяпачи. От толкова стока човеку се приисква да купува – сега му викат шопингмания. Срещат се познати, комшии се спират да почешат езици - нали чак отзарана са се виждали, женските клюкарски пунктове работят в изнесен статус. Разминават се, бутат се, спират се, купуват дори. Има и цигани. Голяма част от “бизмесмените” със сглобяеми сергии. И неканени гости – майстори или обучаващи се за джебчилък. Та човек хем зяпа, хем държи ръка на портфейла. Не, че има какво много да се ограби на днешния белослатинчанин. Ама за всеки случай. Слънцето напича, наша милост се оттегля. Обаче пазарът живее. Бурно, шумно. Чак до ранния следобед. Когато започва да се задъхва. А привечер вече е празно. Последните оптимисти, очакващи да спечелят нещо, набързо събират такъмите и заминават. ---------------------------- Сайтът на Генек |
| А, докато се приготвя за втори тур по пазара, да спомена нещо и за селата наоколо... Да спомена - защото само се отбих тук-там, нямах възможност за задълбочени наблюдения. То - какво да наблюдавам? Да наблюдават софиянци, че е за тях екзотика. За нас е трагедия, която приемаме като комедия... През глътка. Щото животът е станал такъв, че ако не се напиеш - да се обесиш... Бесят се... Класически начин за спасяване от демокрацията. Старите хора. И по-младите - тия, които усещат накъде ги водят. По-младите са оптимисти - в смисъл: "Бе няма баш мен да ме колят... Ей я кланицата, аз съм добро говедо, ще ме пуснат да паса, а ония..." Оня ден се обесил поредният дядо. Защо - говори се, нищо не се знае. И никой не ще да знае... Бях в няколко аела. Отличителна черта в последните десет години - увеличават се хората. Не, не - жителите намаляват, ама се увеличават хората из селото. Центърът пълен, в кръчмата място няма, жените по вратните... Преди 25...Не, дори преди пет години толкова хора по центъра /както си викаме/ нямаше. Заети селяните. А на село винаги има работа... Ако не си станал реалист и не виждаш песимистично розовата картина на бъдещето в кървав цвят... Нивите сега са при арендатори. И те колят, те бесят... Каквото дадат... Частна собственост? Пазар? Бе, тия глупости ги разправяйте на софиянци, те вярват, че с една саксия на прозореца стават едри латифундисти... Тук са истинските - мутри, политикани, кметове... С бандите си, с властта, с полицията и съда... И хората са намерили единствен изход - оцеляване. Не за себе си - за децата си... И в града, и в селата почти няма млади хора. А тези, които видях... Скептик съм за бъдещето... Разбирате ли - това е лично, субективно, моя преценка... Интелект не забелязах по лицата на малкото младежи в тия села. Просто едно...Ще бъда рязък - всеобщо затъпяване... Даже спортът ги интересува дотолкова, доколкото по време на телевизионното предаване може да се напият... В града видях две спортни площадки. Излъскани, новички, неупотребявани... Отворени - но на тях ни деца, ни възрастни. Едната е в сами центъра, другата между два блока... По селата площадки няма - и тези, дето са били в училищата отдавна са ликвидирани. Сградите стоят - ще послужат за нещо. Ако не за продан - поне за строителен материал. И си вземат хората. Просто разбират - няма държава, няма просвета, няма деца, няма бъдеще... Що не си вземат нещо за момента? Пет тухли, едно черчеве - все ще послужат... Вижте "Напаст Божия" - майсторът си е майстор. И времето се завъртя, та пак е на оная точка... -------------------------------- Сайтът на Генек |
