Писмо на Георги Марков до Любомир Левчев
Отиди на страница:
| За жалост хората, за които най-много се отнася, няма да го разберат. Колкото и да са се самозабравили, че като сипят омразя и наричат черното бяло ще успеят да променят реалността, то поне да знаят, че има хора, които виждат истината и които историята ще запомни. Малка утеха, защото справедливост няма, а виновниците за всичко това нямат съвест. Драги Любо, Много мислих дали въобще да ти пиша това писмо, защото не храня никакви илюзии, че то може да промени нещо. Зная, че известни неща са отишли толкова далече, че връщането назад е равно на смърт. Зная също, че опитът да направиш равносметка на чужд живот, те поставя в положение на съдия, който се е самоназначил, и че съденето е далеч по-лесен процес от разбирането. Зная, че освен инфлацията на парите, нашето време ни предлага жестока инфлация на думите. Зная каква ще бъде реакцията ти, когато това писмо, записано от монитора, бъде поставено една сутрин на бюрото ти – леко ще потръпнеш, ще ти стане неприятно, ще се изчервиш… и дълго време няма да се решиш да го прочетеш. Зная какъв ще бъде отговорът ти – американското, английското или китайското разузнаване са ми платили да “ударя” по авторитета ти (въпреки че аз няма да ти задам глупавия въпрос: “Кое разузнаване ти е платило, за да бъдеш това, което си?” ). И независимо от ясното ми съзнание за безполезността на това писмо, аз мисля, че все пак някой трябваше да ти го напише, за да ти покаже или окаже вниманието, което заслужаваш. Това писмо не е отправено към един председател на Националния съвет на Отечествения фронт и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия. А към един поет, с когото ме свързват дългогодишни спомени. Ако поетът е мъртъв, аз му дължа надгробно слово, ако е жив – дължа му честитка за рождения ден. Вярвам, че в редки моменти на внезапна трезвеност си спомняш нещо от времето, когато бяхме заедно. Например, нашето четене в Ловеч или нашите смешни уроци по италиански, или онези приказни нощи в Боровец край камината и Луис Армстронг, чиято музика ни беше по-близка от цялата партийна идеология, и ако тогава някой се опиташе да ти каже, че той е идеологически диверсант, ти би го ударил. Това беше времето, когато критиците-ветропоказатели не желаеха да споменават името ти, а те поставяха в “и други”. Това беше времето, когато ти беше далеч от дяволската стълба на Христо Смирненски. Аз не ще ти припомням други моменти от тези години, когато много неща ни сближаваха и съвсем малко разделяха. Знам, че част от твоята драма е добрата ти памет. Но аз не ще се въздържа да спомена две картини от твоето преображение, на които бях свидетел. Знаменитото гласуване в Съюза на писателите на 12 април 1968 г., когато ти застана на трибуната заекващ, пламнал от срам и неудобство, за да спасяваш кауза, в която дълбоко не вярваше. Трябва да ти е било много тежко да изпълниш поръчението. Съмнявам се дали пребогатото заплащане след това те е компенсирало. И другата картина, когато в края на същата година двамата отидохме на високопоставената вечеря в Боровец, където сякаш посоките ни бяха предопределени. Аз направих много лошо впечатление на нашия високопоставен домакин с невъздържаността си, а ти спечели – с благоразумието си. Тази нощ, в която избраха Никсън срещу Хъмфри, аз видях как дяволската стълба се спусна пред тебе и ти без колебание сложи крак на първото стъпало. А дяволът от върха се смееше. После вече не те видях. В мое отсъствие дойде главното ти редакторство на “Литературен фронт”, дойдоха стъпало след стъпало, но не стихосбирка след стихосбирка. Критиците се надпреварват да те превъзнасят, вестници и списания са залети от хвалебствия, писани от хора, които не желаеха да те признаят. Хора, които никога нито са те разбирали, нито са имали необходимата интелигентност да отидат отвъд лозунгите в поезията ти. Не зная какви са били личните ти мотиви, за да се откажеш от дървото на поета и да се прехвърлиш върху стълбата на кариерата (искам да кажа – асансьора). Може би си смятал, че имаш нужда от простор и че властта ще ти го даде. А може би и ти като всеки простосмъртен си решил, че животът се живее веднъж и че е за предпочитане да бъдеш богат кмет, вместо беден поет. Това си е твоя работа. Въпрос на избор. Или на предопределеност. Мъча се да си представя как ли изглеждаш сега. Сигурно си понапълнял, гласът ти е понатежал, но лицето ти си е запазило детските черти. Може би си придобил онзи професионален навик на някои наши ръководители да гледаш хората, без да ги виждаш, и да ги слушаш, без да ги чуваш. Защото това идва от закона на Стълбата. Не съм сигурен и не зная много неща около тебе. Но има едно-единствено нещо, в което съм сигурен – че ти не си щастлив. Това ясно личи от последните ти стихове и от статиите ти, които по повод или без повод пишеш, това личи от експлозията на гняв и безсилие, на болезнено съзнание и тъпо самодоволство, на бунт и на раболепие. Би ли могъл да си представиш Христо Ботев като доверен камериер на Мидхат паша? Преди време ми казаха, че неотдавна си правил опит за самоубийство. Прощавай моята жестока нетактичност да спомена това, но аз искам да бъда напълно обективен и да нарисувам образа ти такъв, какъвто е. Моята позиция и фактът, че мога да казвам точно това, което мисля, без някой да ме цензурира, съветва или коригира, ми дават възможност, която нито един в държавата под твоята стълба няма. Така че ако един ден историята потърси достоверни свидетелски показания, вероятно би се позовала на мен с повече доверие, отколкото на хората около теб. И сега вече стигам до сърцето на твоя конфликт и на нашия конфликт. Въпросът е за вярата. Наистина. И нека ти кажа, че поводът за това писмо за съжаление не е последната ти поема, а статията ти във вестник “Народна култура” под заглавие “Верую на новия човек”. Първото ми впечатление от тази статия е, че ти не си пишеш статиите, а си имаш човек да ги пише, а ти само ги подписваш. И веднага щях да ти дам съвет да го замениш този твой служител с някой, който би имал поне малко уважение към читателите, защото все пак, макар и много рядко, някой прочита тия вестници и тия статии. Бих искал за момент да ти заема моите очи и да те накарам да прочетеш това произведение, бих искал за момент да ти върна твоите очи отпреди десет години, за да почувстваш знака за равенство между поета Любомир Левчев и журналистическия еквивалент на Рачко Пръдлето. Един поет може да вярва в едно или друго, може да приема една вяра и да я отхвърля, да бъде герой или предател, да отстоява или да изменя, да бъде защитник или нападател, да обича или да мрази – все едно какво и колко пъти. Един поет има право да бъде всичко с изключение на едно – няма право да не бъде поет! Но въпросът е преди всичко за вярата. И позволи ми да те запитам направо – наистина ли вярваш в това, което си написал. Защото за съжаление статията си я писал ти. Защото в равната локва от безсмислени думи, която уморен партиен агитатор е излял, използвайки всички умопомрачителни клишета на провинциалните вестници, аз видях капки от собственото ти мастило, думите на луд защитник на отдавна превзета крепост, който, свършил патроните, крещи срещу чуждите войници. Но те не му обръщат внимание. Никой не го взима насериозно. И това съвсем го влудява. Или да вземем думите ти, че “Солженицин е белогвардейска отрепка”. Аз не ще разисквам с тебе дали оценката ти за Солженицин е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито белогвардеец, нито отрепка. Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко ти го мразиш. Той е твоето отрицание. Той не те познава, нито ще те познава, но неговото присъствие на този свят смачква болезненото ти самолюбие и превръща “Чайката”, в която се возиш, в твоя катафалка. И ти крещиш с думи, които дори последното чираче на Кочетов или остатъкът от някогашен махленски стражар не би си позволил. А аз зная, че ти би дал всичко скъпо за теб, за да бъдеш на негово място, за да бъдеш непокорната, гордата съвест на цял един свят. Ах, как би желал да бъдеш на негово място! Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се прикриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на социализма и по този начин караш твоето общество да ти хонорува личната омраза. Впрочем това е много характерно за хората около теб. Те искат предаността да им се плаща, искат “идеализмът” да им се плаща, искат “героизмът” да им се плаща, искат да им се плаща загдето “вярват”, забравяйки простото правило, че един вярващ не е повече вярващ, след като му се плати за вярването. Но тъй като ти не вярваш в нищо, твоето заплащане се предявява по параграф “омраза”. Наистина, ти си все същият “неверник”, който сега пише за “Веруюто на новия човек”. Моля те, прочети това, което си писал. Или искаш аз да ти го прочета. Ти говориш, че буржоазията нямала никакъв морал. Бих те посъветвал да попиташ майка си, ако поне вярваш на нея. Далеч съм от мисълта да защитавам буржоазията, но нима ти смяташ, че не си буржоа? Нима думите на Маркс, които цитираш, че буржоазният морал бил покупко-продажба, не важат главно за тебе и за твоето общество, което е прекопирало всички дяволски черти на буржоазния свят, без да запази нравствените задръжки на морала му. Ти знаеш много добре за какво говоря. Ние нямаме друг случай в историята на целия буржоазен свят като този, който ти си забравил да категоризираш в твоето “Верую”. Хора, които по заповед се кланят на едного и го смятат за вожд, след което по заповед го оплюват, предават и убиват, след което по заповед го реабилитират и му издигат паметник, след което по заповед го забраняват и след което по заповед изпращат големи венци на гроба му. Знаеш ли къде е улица “Трайчо Костов”? Тя е в квартал “Лозенец” и е една много стръмна улица. И затова на мен ми звучат така странно и весело твоите думи, че “буржоазната идеологическа диверсия се стреми да руши нашите морални ценности”. Какво каза? Чии морални ценности? Какви морални ценности? Казват, че къртиците край Панагюрище измрели от смях. Но аз пак се връщам на въпроса за вярата. Беше време, когато ти наистина вярваше, беше време, когато ти би се потресъл от статията, която десет години по-късно ще напише твоят двойник, беше време, когато твоята вяра не се разхождаше по страниците на нечистоплътни вестничета като “Народна култура”, а стоеше в кръга на твоята интимност, беше време, когато ти произнасяше думите социализъм и комунизъм със свещенодействието, с което Солженицин днес се прекръства. Беше време, когато ти вярваше, че всяко голямо обществено преобразование започва с личния пример, че не партията прави комунистите, а комунистите правят партията и че обществото не е уплашено инстинктивно стадо, а хармонична структура от високо съзнаващи личности. Къде отиде всичко това? Къде отиде твоята вяра? И въобще вярваш ли в нещо, тъй като веруюто ти е доказателство за отчаяно бездънно недоверие. Или може би аз преувеличавам, може би просто съм те сбъркал. Може би ти просто като всички други систематично и трудолюбиво си разигравал играта на думи и званието “поет” да е било само най-ниското стъпало на блестящата ти кариера… Не, това не вярвам. Знаеш, че винаги съм бил фанатичен оптимист. Не защото съм вярвал, а защото съм искал да вярвам. И сега искам да повярвам, че един ден, една най-обикновена сутрин ти ще се пробудиш, поетът ще се пробуди, ще издържи сътресението на първия действителен контакт със себе си и шокът, който ще последва, ще го накара да скочи от стълбата, за да се върне там, където му е мястото, където никой не ти плаща за вярването, а за невярването си плащаш ти! Твой: Георги Марков | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Pstr |
| Пъстър, чели сме ги, бе. Отново жалък опит за флейм от твоя страна. Очакваме да почнеш да копипействаш всичките му "Задочни репортажи", един по един, в отделна тема. *** | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: sybil |
| Наистина - жалка работа с тия препечати, манипулации, демагогии, евтини като изпълнителите и таргетите промивки на задниците. Щото мозъци НЕМА... Въпрос - каква е била реакцията на Марков на прочутото събрание? ------------------------------ Сайтът на Генек |
И това не е ново, но по темата, пак от Георги Марков, по-късно:  http://valentinfortunov.com/wordpress/wp-content/uploads/2013/07/%D0%B5-05-%D0%93%D0%9C.jpg | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Banshee |
И това не е ново, но по темата, пак от Георги Марков, по-късно: http://valentinfortunov.com/wordpress/wp-content/uploads/2013/07/е-05-ГМ.jpg Вероятно е така, но това не променя нищо. Често се пропуска, че самият факт, че задкулисието е необходимо да се крие, показва някакъв напредък. Това е първата стъпка. Има огромна разлика между тоталитаризъм и демокрация, дори фасадна. Необходимостта от демократични процедури, от благоприличие и от придаване на поне привидна нормалност показват, че обществото е силно и че е необходимо да се съобразяват с него. Това е и голямата разлика между Запада и държавите от другата страна на желязната завеса. На това се дължи и значително по-голямото благосъстояние на гражданите на Запад дори днес в сравнение с бившите комунистически държави. На това се дължи и значително по-голямото благосъстояние в сравнение с останалите членове на обществото на олигарсите на изток. Страшното е, че гражданското общество се смачква, че обществената енергия умишлено се пропилява и че чрез контрол на медиите не се позволява да се придаде съдържание на демократичните процедури, зад които се крие нашата олигархия. А най-лошото е, че тя не се крие от българското общество, а се крие от Европейския съюз. Това показва една огромна немощ на нашето гражданско общество. А тази немощ се дължи на един многогодишен консенсус, създаден от наложените ни след 9 септември елити. Днес продължават да се прилагат същите методи като тогава, но сякаш и обществената енергия намаля значително. С оплюването и очернянето на всеки с гражданска позиция, с целенасочения черен пиар към всеки протест и всяка проява на гражданското общество, със създаване на атмосфера "всички са маскари" и старите опорни точки-"безнадеждно е", "трябва да се протестира, но не точно за това, а за нещо малко по-друго" и т.н., накрая имаме едно напълно обезверено общество, на което се налага да чака ЕС да го оправи. А ЕС няма нито инструментите, нито желанието да замести гражданското общество тук, защото това ще значи диктатура. Сами трябва да си оправим проблемите и това не става с преклонение пред "правилните" олигарси и защита на медийния монопол, който напълно ни лиши от качествена журналистика. Всички знаем, че BBC не е "Работническо дело". Ако "Работническо дело" беше станало дори наполовина толкова обективно, колкото е BBC, то щяхме да живеем в далеч по-нормална държава. Нищо не е перфектно и демокацията представлява процес, борба, а не някакво готово абсолютно перманентно състояние. Тя има степени и демокрацията в Обединеното кралство винаги е била значително по-голяма (дори и да не е абсолютна) от българската. |
| Все пак най-омразната за мен опорна точка на задкулисието, целяща да задуши всеки опит на гражданското общество за промяна е приравняването на фасадната демокрация с липсата на демокрация. Необходима е борба, за да се постигне реална демокрация и за да бъде изпълнени със съдържание привидните на този етап демократични процедури. Това, че има задкулисие, не ни прави диктатура. Задкулисието и корупцията трябва да бъдат осъждани, притискани, мачкани, а не посрещани с примирение. Българското гражданско общество има добри постижения (последното е изтикването на Пеевски обратно в задкулисието, за което много хора в този форум още страдат и ронят сълзи). Само че това е абсолютно недостатъчно, липсва постоянство, защото липсва и подкрепа (а врагове-колкото искаш). |
Необходимостта от демократични процедури, от благоприличие и от придаване на поне привидна нормалност показват, че обществото е силно и че е необходимо да се съобразяват с него. Това е и голямата разлика между Запада и държавите от другата страна на желязната завеса Ако изборът е не между лъжа и истина, а между лъжа и смес от лъжа и истина, накрая пак има избор между две неистини. Интересно ще е да коментирате статията " Берлин отказва да огласи шпионския списък на САЩ" - точно за тенденцията на отпадане на благоприличието и привидната нормалност. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Banshee |
Ако изборът е не между лъжа и истина, а между лъжа и смес от лъжа и истина, накрая пак има избор между две неистини. Да, но от неистина до неистина има огромна разлика. Например ако разпитват престъпник, има разлика дали той ще излъже напълно за деянието си или ще признае деянието си, но ще излъже само за мотивите си. Ако трябва да се избира между двете, то определено за предпочитане е второто. А накрая току-виж при третия разпит пък взел, че казал цялата истина. Ако се откажем още с първия разпит или преди него с философското съждение, че избираме между две неистини, то накрая до никъде няма да стигнем. Трябва борба. Смесицата между лъжа и истина е само етап, не е край. Той означава, че лъжецът в крайна сметка е признал част от истината, макар и не цялата. Разочаровани от този етап, хората престават да се борят и накрая тиранията остава и живеем изцяло в лъжа. Истината има път и той не е прав, не е и приятен. Справедливостта е такава, каквато си я направят хората, а никоя промяна не отнема един ден. Минава се през много болка, много накърнени интереси, много нарушен комфорт. Трябва постоянство, най-лесно е да се отчаяш при частичен успех. И в крайна сметка си спомни тези думи на Гео Милев: Но все пак: всяка тирания – колкото и черна да е тя – е само една черна запетая в историческото развитие на човечеството; никога точка. | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Pstr |
| Писмото на Георги Марков до Димитър Бочев 02.1977 г. Лондон Драги Митко, Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”  . Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации.От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата. Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче. Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии. За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен. Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ? Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО. Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него). Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт. И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото. Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си. Драги Митко, Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда. След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем. Най-сърдечно твой Жоро |
Pstr 03 Авг 2015 18:00 Нямам какво да възразя за този пост.  И все пак, за: " Берлин отказва да огласи шпионския списък на САЩ" ? Нещо не ви ли притеснява повече от нещата по времето на желязната завеса, които вече сте си изяснили за себе си? | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Banshee |
Пъстър, чели сме ги, бе. "Чели сме ги"? Кои сте вие? Казва се чел съм ги, в което разбира се дълбоко се съмнявам. Георги Марков е най-добрият български белетрист от времето на Симеон Радев насам и само ортодоксален български другар би отрекъл този факт. |
Георги Марков е най-добрият български белетрист от времето на Симеон Радев насам и само ортодоксален български другар би отрекъл този факт. Понеже съм "ортодоксален български другар" твърдя, че Г. Марков е средна ръка писател, нещо средно между Драгомир Асенов и Ст. Ц. Даскалов. Сценариите на "На всеки километър" - връх в белетристиката му. |
Понеже съм "ортодоксален български другар" твърдя, че Г. Марков е средна ръка писател, нещо средно между Драгомир Асенов и Ст. Ц. Даскалов. Личи си, че си от ортодоксалните. И не само от този си коментар. Само ортодоксален комунист би написал, че Георги Марков е "средна ръка писател". Най-вероятно "мълчаливо" си творил значително над "средните ръце писатели".... Мдааа, комунистически творения.... |
Георги Марков е най-добрият български белетрист от времето на Симеон Радев насам и само ортодоксален български другар би отрекъл този факт. Ако да бяхте добавил, колега, едно "когото съм чел" в горното изречение, щях да се съглася с Вас. Но така изреченото с апломб твърдение, че "Георги Марков е най-добрият български белетрист от времето на Симеон Радев насам" е меко казано неуважително, а и невярно, на фона на множество великолепни български писатели, които вероятно не са Ви попадали. |
Сценариите на "На всеки километър" - връх в белетристиката му. Тази оценка е връх на глупостта и разкрива пълното невежество на оценяващия, който очевидно дори не е чувал за литературни родове. Сценарий може да се напише въз основа на белетристично произведение (разказ, новела, повест, роман), както и обратното, макар и доста по-рядко - сполучлив сценарий да се преработи и превърне примерно в роман. Но по никакъв начин не може да се каже, че еди-кой си сценарий (драма) бил връх в нечия белетристика (епос). |
А синчето на Любо Левчев го изкараха дисидент, печатал на циклостил позиви срещу властта заедно с Едвин Сугарев  Захлебваше в САЩ. На номенклатурата синковците и щерките не са за жалене - хубави, умни и интелигентни. |
Д-р Тормозчиян 04 Авг 2015 16:04 Мнения: 2,503 От: Botswana Скрий: Име,IP Българите казват: "Както и да се въртиш , гъз@ ти е отзад !" , така ,че белетристика , драма , еквилибристика , писал ли е сценария за Майор Деянов и Митко Бомбата - писал е ! Точка ! А горното писмо е достатъчно ясно - прочети го , ако не си го сторил досега ! |
писал ли е сценария за Майор Деянов и Митко Бомбата - писал е ! Точка ! Отличен сценарий, впрочем. Докато Левчев пишеше как звездите трепнали, когато се родила Людмила Живкова. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: TheRowdyAmerican |
| Нивото и на двамата е "фани единия, че удари другия", но единият е правилен сега, а другия бил правилен преди. п.с. мда, то и затова правилните сега се репчат да плюят по правилните преди, щото и преди са били правилни и са правили същото - плюели са по неправилните тогава. Жалка картинка. Но пък типично булгаристанска. Всъщност, нещо подобно се споменава и в първото писмо от темата, но "уважаемия" правилен, отворил темата, въпреки че ни го препоръчва за четене и прави предварително уговорката, че едва ли ще го разберем - уви и сам не е разбрал за какво иде реч. Не е виновен - просто природата понякога е голяма скъперница. п.п.с. но пък гледам, че трябва да сме великодушни. Към други е била направо безпощадна. |
TheRowdyAmerican 05 Авг 2015 09:57 Мнения: 1,292 От: United States Скрий: Име,IP ... Докато Левчев пишеше как звездите трепнаЛи, когато се родила Людмила Живкова. Ти от Любомир Левчев само това ли си прочел ???  Ето ти една песен по стихове на Любомир Левчев , да не си капо : Натисни тук "Без сълзи" Хайде и на любимата ми група "Сигнал" , пак по негови стихове : Натисни тук "Да те жадувам"... | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Чок觧 |
Ти от Любомир Левчев само това ли си прочел ??? От Левчев съм чел всичко. Ето, и ти да не си капо - цитирам по памет:"ако някой ден случайно направя кариера/ а твърдят, че туй е неизбежно/ ще си назнача Смъртта за секретарка. / Телефоните ще зазвънят отвсякъде/ а тя ще отговаря: / Няма го. Савсем го няма вече." Когато талнтлив поет си продаде задника за шепа жълтици, това е трагедия и за таланта му, и за почитателите му. Ето ти още едно, да не си капо - "Здравей, добър човек, здравей. /За тебе бих заплакал аз. /За златното зъбче на твоето златно мълчание. /Око уплашено, в което светът изтича като в канал". После написа как Людмила стояла на Беласица, като пламък, и как тружениците от полето я зърнали - "Людмила, нашата Людмила!" - захвърлили скромните сечива на своя селски труд, втурнали се по планината, превзели я, седнали кротко в полите на Людмила, и я гледали в захлас... Та Левчев няма смелост дори да се гръмне. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: TheRowdyAmerican |