Интимна поезия
Отиди на страница:
| Недялко Йорданов https://www.youtube.com/watch?v=u2_-9E93e_M Не си отивай, мой живот... Защо така си се разбързал. Палтото взел си във ръка... Обувките си ги завързал. Облякъл си костюм дори... И ризата ти е изпрана... Къде отиваш, мой живот... Почакай! Време не остана. Защо си толкоз запъхтян... Не бързай... Искаш ли почивка? Пълзи по твоето лице сълзата на една усмивка. Пълзи усмихната сълза и във брадата ти заседна. Не тръгвай още, мой живот... Къде във тази нощ последна? Почакай малко, мой живот... Почакай малко! Има смисъл... Аз сметката не съм платил... И листите не съм изписал. Бъди добър да ми дадеш необходимата отсрочка... Две точки съм поставил знак... Не искам да поставям точка. Не си отивай, мой живот... Върни се, моля те, обратно. Един и същ... Един и същ... такъв те искам многократно. Не вземай младата душа от остарялото й тяло. Вратата бавно затвори... И да започнем отначало. |
unperson 04 Мар 2016 21:00  СТАРОСТТА НИ ОТИВА Недялко Йорданов Остаряхме наистина. Ах, каква перспектива! Но макар и абсурдно старостта ни отива. Старостта ни отива. С двете дини под мишка. С очила... И със дънки. И със ретро - подстрижка. Старостта ни отива. С 50 грама водка. С осем шипа в гръбнака и със спортна походка. Вечер - сън пред екрана. Сутрин - вечни болежки. И заглъхнали страсти. И поправени грешки. Като слънце ръждиво над пожъната нива най-красиво на залез - старостта ни отива. Старостта ни отива, по-красива от вчера. - Патинирана брошка със игла на ревера... Старостта ни отива... Сняг на покрива зиме. Глас отгоре... Прекрасен! И ни вика по име. Бели-бели да тръгнем в свойте черни костюми. Старостта ни отива... Кинолента без думи... Бална рокля. Цилиндър. Диригентът заспива... Тихо свършва кадрилът... Старостта си отива... И стои кочияшът... И файтонът ни чака... Там по дългата улица на последната пряка... 18 юли 2003 г. Източник: http://www.nedialko.net/poetry.php?w=23&page=newest |
| https://www.youtube.com/watch?v=UHh_CYcCPkM В полумрака на спомена Музика и аранжимент Стефан Димитров Текст Михаил Белчев В полумрака на спомена, по-брадясал отвсякога, аз се оглеждам сега! Нищо ново под слънцето, само дето задъхвам се щом изкача стъпала! Беше време за размисъл, за раздели и истини, за шепот и викове! В полумрака на спомена чакат мои приятели, дошли не знам откъде! Сядам кротко на масата и се вглеждам в лицата им - мускул не трепва дори! Този път се събираме, не така както винаги, а за да си помълчим! Ще се срещаме сигурно, след години на масата, в стаята в същия час, все по-близо до ангела, който всеки път тихичко ще взима един от нас! |
| Украли ящик водки и продали. Деньги пропили.... Чужая женщина – запретный плод, Поэтому мужчину привлекает. Разгадка тайны страстно тело жжет, С неудержимостью на грех толкая. Пленительна она и весела, Улыбку обаятельную дарит, И кажется порой: с ума свела, От чувства сильного стоишь в ударе. | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Majorov |
| Борис Христов Честен кръст https://www.youtube.com/watch?v=wZB7EbLRlaA Затварям ви за думите, уши - резето спускам. Не искам в моя дом да се говори за изкуство - не искам в хленчене и мъдрословия угодни напразно да се споменава името господне. Когато имаше какво да каже на сърцето, устата ми не криеше езика под небцето и в стихове - спасителни - макар и тихо, звънях отвътре, докато отвън ме биха... Ала сега, докато в разума е още светло, прибирам стълбата, с която стигах до небето, и бързам да напусна на поезията храма, преди да запълзят змии по младото ми рамо. Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия. Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия. И ще се хвърля лудо на живота по вълните, това, което някога измислих - да изпитам. Не е за мойте зъби ореха да бъда гений, щом не дойде смъртта за мен да се ожени, щом не можах до днес да изкова от думи кръста, на който да се изкача и да възкръсна... И затова сега, отскубнал се до корен, ще се заема с труд по-благодарен и достоен. Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея над мисълта до утре как да преживея... Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата подир виновницата за изгубения рай - жената. И вързан до последната халка на нейната окова, ще гледам как изсъхва моето дърво духовно... II. Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана, клокочи и дими - зарастват спомени и рани. Но няма да забравя утрото, в което се събудих между дванадесет приятели и седем Юди. Поведе ме единият от тях и стигнали площада, помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде. И се изгуби като нож в канията на мрака - по-черен от тревата между релсите на влака. Така човекът, който яде и се весели до мене, направи захарта на моя млад живот солена. Но аз не стрелях по вълка - да не убивам доброто агънце, което в него се укрива. А като бедния Адам - в сълзите си нагазил, извиках: "Гол съм, Господи, не мога да изляза... Не мога да показвам на тълпата грозните си рани, защото не обичам да съм обиталище на врани... Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси, та трябва с тяхното тегло и моето да носи..." Но жертвата понякога е по-свободна от палача. И вместо да окайвам участта си и да плача, затворен в моя дом - света докрай напуснал, обелих бавно раните и техните красиви люспи превърнах в стихове и населих с листа дървото, което беше обгорила мълнията на живота... III. Ала сега - довиждане придворно суетене и гладиаторски борби на поетическата сцена. Носи ме, влак, на свойте рамене железни, като откъсната ръка над пропасти и бездни. Разсипвай подир себе си и рими, и предлози и нека огън да лети от тъмните ти ноздри. Да стигнем залеза червен, където вдига сонда фонтана луд от кърви - слънцето на хоризонта... Преди туловището на смъртта да ме затисне или да се удавя в думите, които съм изписал, желая мир на твоя дом, поезийо и вярвам, че има кой да дострои високата ти сграда. Но - честен кръст - макар че лирата захвърлям, ще си останеш ти костица в жадното ми гърло. И с болка, моя вярна спътнице, ще помня среднощните видения пред твоята икона... А който продължи нагоре - Бог да му помага. Но аз потеглих вече - и към миналото бягам. Наместо с чашата на славата да се опивам, назад ще тръгна и назад ще се развивам. Ще се завърна към доброто време на "не зная", "не искам" и "не мога"... А накрая връз майчиното лоно на земята ще се срина, като мушицата, която поживя и си замина... IV. До вчера можех да вървя изправен по вълните, защото не познавах аз теглото на парите и като жаба, зинала - с молив в устата, излизах на брега - да разговарям с тишината. Ала забравила бодливия венец от тръни, душата ми сега лентяйства и в блаженство тъне. И кой ще ми повярва, ако продължа на крякам от бъчвата с меда, а не от жабуняка... Поетът е една оголена, подвижна рана, поезията е страдание и вик сред океана. Ала страдението днес добре се плаща, за да мълчи устата и писеца да не дращи... Да бях покръстен в мръсната вода, в която Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата, от сутринта над листа щях да марширувам и книжната тръба на щастието да надувам. Но аз не мога да живея с думите завързан и в чашата на жадния да сипвам сълзи; не мога да се правя на овчица и страдалец, когато днес пращи от здраве мойто тяло, или пък да дрънча като ощърбено точило, докато вената на любовта кърви от сила... Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник, разбирам и бедняка, който трябва да се храни. За грозната жена поезията е червило и помада, за лудия - стрела, с която разума напада... Заради тях и аз обикнах някога у мен поета. Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето. И на ръката ми едва ли вече ще отива да е палач на словото - мъчител на молива. V. Подобно тигър на небето облакът се излежава, но вижда лъвската глава на слънцето и става. И хукнал към безкрая, тромаво прескача въженцето на хоризонта - и потъва в здрача. Така и аз сега от бойното поле излизам и сам обличам усмирителната риза... Защото чувам как земята се поти и стене и между нейните разтворени докрай колене пред изумелите от чакане очи на боговете излиза от утробата главата на Поета... И като вижда как луната готви вече сърпа, надвесена над него - да отреже пъпа, духът ми се укрива в тялото натясно, защото за големия Поет е нужно място. Той трябва да си разпростре така ухото, че да дочува и последното трептене на живота. И стъпил бос в легена син на океана, да му е вечно под ръка небесната камбана. И лист като пустиня трабва, за да пише, докато търси истината и над думите въздиша - дано да види той следи от нейните копита или главата и на щраус в пясъка зарита... Ще трябва място и за неговото бяло цвете, което стиска в мъничката си ръка детето и като мравчица с разперени крилца почуква към неговия бъдещ гроб - по-тесен от обувка. VI. Добре че е смъртта - последната човешка гара. Добре че всеки ден вратите на земята се отварят и заедно с безкрайната редица на добрите хора улитат и злодеите на вечността в затвора... Благословено гробище, ти имаш хляб за всички и топла трапезария - и пухени завивки. Какви мъже достойни! - синове на боговете, люля земята в скута си и после ги измете. И никой не допусна до сърцето й да стигне... Мълчат сега световните хранилища на книги - издуват се от срам, че малкия човек не знае къде е ключа, с който този свят да разгадае. А там навярно, с тайственост покрити, лежат причините и за смъртта, и за войните. И между страниците съхне може би и чака една тревица мъничка - лекарство против рака... Ала преди да разгадаем тяхното писание, ще трябва да хвърлим настрана словесната си брадва и с меча заедно - да погребем перото, с което нижем стихове приятни за ухото, но и с което дращим формули и тъмни думи, объркани като писма на светещи куршуми... VII. Разбирам, че това са казвани неща и стари - или пък размисли на роб и на духовен парий. Но ги повтарям, за да си отваряме очите и като гледаме към нивата словесна на дедите, да разчетем добре това, което между редовете са казали отдавна преди нас големите поети. Да се завърнеме назад - но не насила, залепнали в земята с кърваво лепило. А като ракът, който в своята подводна нива върви назад и към спасителния бряг отива; като триона, който стига края и се връща по своята пътека - все една и съща, ала облян в смола - усилено работи и бавно приближава към сърцето на дървото... VIII. Носи ме, влак, на свойте рамене железни като откъсната ръка над пропасти и бездни. Не се страхувам аз от участта на единака и знам, когато свършат релсите, какво ме чака. Макар живота да гърми от моя път на крачка, не бих натиснал никога внезапната спрачка. И няма да разсипвам думите си да го хваля, защото той не бе за мен добрата дойна крава, а мащеха, която крие сухата си цицка и ме отвива през нощта, а денем ме навиква... По важно е за мен сега да не отмина хълма, от който тръгнах някога с торбица пълна. И да достигна мястото на оня край божествен, където спи ковчежето на мойто дество. Да седна на брега - обратно да тече реката - и там да чакам ударите слепи на съдбата... И ако трябва пак да разговарям в рими и да изстисквам млякото на поетическото виме, да не летя след думичките - да ги гоня, а да звъня при удар само - като камертона... IX. Но ето че пристигам аз и подир миг ще мина в тревата, почерняла от словесната машина. Залязва моята звезда и в облака навлиза - далече са небесните неща, а земните са близо. И затова, съдба - богиньо на живота, сложи сега на кръст кинжала и перото, вдигни юмрука си - наместо да го криеш, и прецени - ще галиш ли или ще биеш! |
Димитър Мустакерски Отиват си децата ни от нас. Отиват си от нас невъзвратимо. Остава ехото от детски глас и минал свят, за който няма име. Кога прохождат и кога растат, нали бе рано, бяха уж невръстни! А ето ги - вървят по своя път и да ги спрем е вече късно, късно. И търсим мълчаливо своя грях - кога, с какво ги отчуждихме ние? И гледаме, и гледаме след тях, докато хоризонтът ням ги скрие. Отиват си децата ни от нас. А ний ги благославяме полека и чакаме до сетния си час с очи изтекли в техните пътеки. BuboLechka От В ЦЪФНАЛАТА РЪЖ то нима ще знае всякой де, кога веднъж някога целувал някой в цъфналата ръж? Сигурно е неволна грешка при изписването,а и няма смисъл в този вид. Стихът е: то нима ще знае всякой де, кога веднъж някого целувал някой в цъфналата ръж? Обича цъфналата ръж този шотландец  , ето първото стихче от НА ЕДНО ДЕСЕТГОДИШНО МОМИЧЕРастеше розов храст веднъж край пътя в цъфналата ръж и беше цял окъпан в дъжд в едно сребристо утро ....... Понеже Робърт Бърнс е един от знаковите в интимната поезия,ето още нещо от него: ДЕВОЙКАТА,КОЯТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО По пътя ме застигна мрак, планински вятър, силен мраз. Замрежи всичко ситен сняг и без подслон останах аз. За щастие във моя смут една девойка ме видя и мило в своя дом приют за през нощта ми даде тя. Дълбоко й благодарих, учтиво преклоних чело — учтиво й се поклоних с молба да ми даде легло. Тя с тънко ленено платно легло във къта ми постла, наля ми в каната вино и „лека нощ“ ми пожела. Когато до самия праг със свещ в ръката тя дойде, девойката замолих пак възглавница да ми даде. С възглавницата във ръка се върна тя при мен завчас. Със таз възглавница — така я взех в прегръдките си аз. Тя трепна в моите ръце и каза, като в мен се сви: „О, ако има в теб сърце, моминството ми остави.“ Тя бе с коси от мек атлаз и бяло като крин чело. С уханни устни беше таз, която ми постла легло. Бе хладен нежния й крак и кръгла малката й гръд: две малки, бели преспи сняг, навяни в тоя таен кът. Целувах милото лице, косите й от мек атлаз. И тъй, с момичето в ръце, във сън дълбок потънах аз. И пред разсъмване почти, за път когато бях готов: „О, ти, опропасти ме ти“ — ми каза моята любов Целунах скъпото лице, очите, пълни със тъга, и казах: „Тия две ръце ще ми постилат отсега.“ Тогаз тя взе една игла и дълго ши през тоя ден. Сама по хладните стъкла тя риза шиеше за мен. Години има оттогаз, бледнее бялото чело. Но все по-скъпа ми е таз, която ми постла легло. А.С.Пушкин Я вас любил: любовь еще, быть может, В душе моей угасла не совсем; Но пусть она вас больше не тревожит; Я не хочу печалить вас ничем. Я вас любил безмолвно, безнадежно, То робостью, то ревностью томим; Я вас любил так искренно, так нежно, Как дай вам бог любимой быть другим. |
| Да си припомним и гласа на голямата Невена Коканова - Стихове, които обичам... https://www.youtube.com/watch?v=Ka-015oZ2Wo&feature=share |
| Знаете ли с какво се храни старата жена? Не с кисело мляко и хляб - а с по някоя добра дума, със смях на млади хора около масата, със дишането на заспало дете. На старата жена й е топло, ако на някого изплете я шал, я шарени ръкавички; тя се разплаква, ако получи нечакан дар: бегла целувка, чаша чай, когато е болна и самичка. Старата жена е щастлива, ако може да пере, да готви, да мушне за празника в нечий джоб няколко левчета жалки. Старата... Но не си ли ти това, подир много години - а всъщност след малко - ето, децата са по-високи от теб, ето - бял косъм в косите ти ... А накрая всеки заплаква на майка си със сълзите. Станка Пенчева |
| ГОРЧО Недялко Йорданов Някога, покрай реката, там на края на гората като в приказка позната, той внезапно се яви. Мърляв, гурелив и жалък... Страшно малък, страшно малък... Хвърлих му грамаден залък... Никакъв ефект, уви. Кученце... На трийсет дена... Със главичка наранена. С участ предопределена... Най-случайно оцелял. Сам... Без братя и сестрички... Че удавил ги е всички оня зъл овчар... Привички! Във големия чувал. Боже, колко благодарност... Нечовешка... Колко вярност... Чиста... В днешната вулгарност... Едно малко същество. Всяка вечер... всяка вечер... Чувах, лае отдалече... Хайде, идвай... Стига вече... Стига нерви... За какво? За какво ти е да драпаш? Няма как, ще се оцапаш. Няма как да се налапаш... Ето лапата ми дръж. Баф, съдбата е капризна... Дай ухото ти да близна. Лягай си... Не ти ли писна... Бау, колко глупав мъж! Глупави сме, да… Признавам… Всяка сутрин обещавам: с битките от днес преставам… И забравям за смъртта. Как се мъчеше… Скимтеше… Ужас…Безнадеждно беше… И изцъклено мълчеше…В одеалцето… В пръстта. Колкото да се преструвам – всяка вечер още чувам тихо… сякаш че сънувам… в тъмното възторжен лай. Баф, съдбата е капризна… Дай ухото… да го близна. Баф, животът се изнизва… Няма страшно… Просто край! Източник: http://www.nedialko.net/poetry.php?w=7&page=newest |
| ВИНОВНИЯТ Валери Петров Нямаше как. Беше истинска хала. Лаеше страшно и прежалих го аз. Взех го в колата и далеч от квартала го пуснах навънка и дадох газ. Беше ми тежко, но повтарям пак лаеше страшно - нямаше как! И ето след седмица нещо драска вратата, нещо чука с опашка, скимти и квичи, нещо ми скача върху рамената, нещо ме лиже със сълзи в очи! Мръсен и кален, отслабнал и жален, с една рана дълбока отстрани на хълбока търка се в мене и гледам го аз, слушам, разбирам му кучия глас. - Господарю - той каза - господарю любими, от сърце ти се моля, вината прости ми! Аз съм твоето куче! Аз не знам как се случи! Гледай, вярна муцуна в краката ти слагам: честна кучешка дума, не съм искал да бягам! Сигур там зад завоя съм се някак отбил и загубил съм твоя автомобил! Ау как беше ужасно! Ау как беше опасно! Стигнах няколко пъти до един магазин, но закрит бе дъха ти от лъха на бензин. Ти навярно си свирил и ругал своя пес, но и аз съм те дирил седем дена до днес! Опрости ми вината! Отвори ми вратата! Няма вече да шавам, свойто място ще зная и от днес обещавам дваж по-силно да лая! - Влизай! - казвам му строго - Но сърдит съм ти много, няма никога вече да те водя далече! |
| https://www.youtube.com/watch?v=bCfzDcgAmqY Владимир Высоцкий- Вершина Здесь вам не равнина, здесь климат иной - Идут лавины одна за одной, И здесь за камнепадом ревет камнепад. И можно свернуть, обрыв обогнуть, Но мы выбираем трудный путь, Опасный, как военная тропа. Кто здесь не бывал, кто не рисковал, Тот сам себя не испытал, Пусть даже внизу он звезды хватал с небес. Внизу не встретишь, как ни тянись, За всю свою счастливую жизнь Десятой доли таких красот и чудес. Нет алых роз и траурных лент, И не похож на монумент Тот камень, что покой тебе подарил. Как Вечным огнем, сверкает днем Вершина изумрудным льдом, Которую ты так и не покорил. И пусть говорят, да, пусть говорят... Но нет, никто не гибнет зря! Так лучше - чем от водки и от простуд! Другие пройдут, сменив уют На риск и непомерный труд, - Пройдут тобой непройденный маршрут. Отвесные стены... А ну, не зевай! Ты здесь на везение не уповай: В горах не надежны ни камень, ни лед, ни скала. Надеемся только на крепость рук, На руки друга и вбитый крюк И молимся, чтобы страховка не подвела. Мы рубим ступени... Ни шагу назад! И от напряжения колени дрожат, И сердце готово к вершине бежать из груди. Весь мир на ладони! Ты счастлив и нем И только немного завидуешь тем, Другим, у которых вершина еще впереди. |