Интимна поезия
Отиди на страница:
| Миряна Башева и Йорданка Христова https://www.youtube.com/watch?v=1KLi4-vsNQE  | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Гео |
| Борис Пастернак Никого не будет в доме, Кроме сумерек. Один Зимний день в сквозном проеме Незадернутых гардин. Только белых мокрых комьев Быстрый промельк маховой, Только крыши, снег, и, кроме Крыш и снега, никого. И опять зачертит иней, И опять завертит мной Прошлогоднее унынье И дела зимы иной. И опять кольнут доныне Неотпущенной виной, И окно по крестовине Сдавит голод дровяной. Но нежданно по портьере Пробежит вторженья дрожь,- Тишину шагами меря. Ты, как будущность, войдешь. Ты появишься у двери В чем-то белом, без причуд, В чем-то, впрямь из тех материй, Из которых хлопья шьют. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Туткалчев |
Incognito 28 Ное 2015 22:57 Щом може и песни, една кубанска, която много харесвам: Кавалер Золотой Звезды Тогава ще ти хареса и тази (много лош запис но при Смолянинова има, поне за мен, нещо вълшебно в пеенето и качеството на звука няма значение): https://www.youtube.com/watch?v=Y4Oz-9i6HDk Евгения Смольянинова 1987 год | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: unperson |
| Борис Пастернак в исполнении Пугачевой https://www.youtube.com/watch?v=-9FFjXVa-tA | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Дорис |
| Арсений Тарковский Первые свидания http://my.mail.ru/mail/wolganikk/video/3830/3840.html | |
Редактирано: 4 пъти. Последна промяна от: Туткалчев |
| СЪН Пеньо Пенев Мъгла над лагера се влачи, гората стене пак навън. Затварям пламнали клепачи, но няма, няма, няма сън. За теб, за тебе мисля, скъпа - за теб, единствена в света. В очите бие болка тъпа в сърцето пак ридай скръбта. В живота моя дял сиротен, сега горчиво ми тежи - че на света съм тъй самотен, тъй тъжно ми е, тъй боли... Почернена е мойта младост, денят умира уморен, и няма слънце, няма радост, защото си далеч от мен. Сърцето угнетено глъхне и те зове - ела, ела; дъхът ти топъл да ме лъхне, лице до твойто да опра. Пак да ме галиш и милуваш с гореща ласкава ръка. Ех, колко сладко ме целуваш! Гали ме все така... така... Пей, пей ми, мила, пей ми още и тихичко, и тъжно пей... Тъй както в миналите нощи... Но ти замлъкна... Ах, недей! Какво? Задрямал съм, изглежда, и стори ми се в сън, че ти ме галиш дълго, топло, нежно и пееш, както бе преди... Прости, Кичона, ех прости ми за неживените ни дни. Ще бъда твой! Кълна се, мила, кълна се в твоите очи! С кръвта си повест ще напиша за обичта и верността. По теб е всякоя въздишка и всяка мисъл на света. За тебе в нежността сурова сърцето ми ще бий до край... Ще бий... Унасям се отново и твоя образ пак сияй... Събуждам се негален в мрака, унило дъжд шуми навън. Насън сподавено съм плакал, за теб съм плакал пак насън... Възглавницата и лицето са още мокри от сълзи. Безкрайна скръб гори сърцето по миналите наши дни. Това сърце е сякаш камък, в гърдите то тежи, боли... О, колко мъка, колко пламък ме плиска злобно на вълни. И тая скръб изпепелява, тя с нокти гърлото държи... Познаваш ли ти скръб такава, тежала ли ти е, кажи! И вече не насън аз плача - разбуден плача... тъй... боли... А вън тежи в гората здрача и дъжд унил вали... вали... Тъга, тъга, тъга, Кичона, тъга изгаря ме сега... И сълзи роня, роня, роня... Ах, обич моя, докога? |
| Не позволявайте света да остарява Людмила Исаева Това ли, боже мой, е зрелостта? - С отмерен жест света да преценяваш и от амвона строг на мъдростта благочестиви мисли да раздаваш... Върху непогрешимите везни със грамове добродетелта да мериш, да съдиш строго чуждите вини, скрил собственото свое лицемерие... И снизходително да гледаш как лети над тебе детското хвърчило, защото си разбрал, че в своя бяг то горе нищичко не би открило. Ах, ако това е зрелостта, не давайте света да помъдрее. Простете му дори наивността с илюзиите да живее... И нека той да се съмнява, да греши, да тича подир облаци и вятър, по детските хвърчила да тъжи, несъвършен да бъде той и всякакъв... Когато нас ни няма. И тогава. Не позволявайте света да остарява! |
| http://www.youtube.com/watch?v=LudY1ckk1mc Сергей Есенин Клен ты мой опавший, клен заледенелый, Что стоишь нагнувшись под метелью белой? Или что увидел? Или что услышал? Словно за деревню погулять ты вышел. И, как пьяный сторож, выйдя на дорогу, Утонул в сугробе, приморозил ногу. Ах, и сам я нынче чтой-то стал нестойкий, Не дойду до дома с дружеской попойки. Там вон встретил вербу, там сосну приметил, Распевал им песни под метель о лете. Сам себе казался я таким же кленом, Только не опавшим, а вовсю зеленым. И, утратив скромность, одуревши в доску, Как жену чужую, обнимал березку. |
| Марина Цветаева Вчера ещё в глаза глядел, А нынче - всё косится в сторону! Вчера еще до птиц сидел,- Всё жаворонки нынче - вороны! Я глупая, а ты умен, Живой, а я остолбенелая. О, вопль женщин всех времен: "Мой милый, что тебе я сделала?!" И слезы ей - вода, и кровь - Вода,- в крови, в слезах умылася! Не мать, а мачеха - Любовь: Не ждите ни суда, ни милости. Увозят милых корабли, Уводит их дорога белая... И стон стоит вдоль всей земли: "Мой милый, что тебе я сделала?" Вчера еще - в ногах лежал! Равнял с Китайскою державою! Враз обе рученьки разжал,- Жизнь выпала - копейкой ржавою! Детоубийцей на суду Стою - немилая, несмелая. Я и в аду тебе скажу: "Мой милый, что тебе я сделала?" Спрошу я стул, спрошу кровать: "За что, за что терплю и бедствую?" "Отцеловал - колесовать: Другую целовать",- ответствуют. Жить приучил в самом огне, Сам бросил - в степь заледенелую! Вот что ты, милый, сделал мне! Мой милый, что тебе - я сделала? Всё ведаю - не прекословь! Вновь зрячая - уж не любовница! Где отступается Любовь, Там подступает Смерть-садовница. Самo - что дерево трясти! - В срок яблоко спадает спелое... - За всё, за всё меня прости, Мой милый,- что тебе я сделала! |
| Иван Николов – КАКТУСОВА АЛЕЯ Ненадейно сполетян от милост божа, ето ме: с безкръвни пръсти и притворени очи дишам елегичен въздух, който може само в гърлото на флейта да звучи. И пронизал тишината, чист и нежен е мотива, чист и нежен ме обзема, като снежен водосток, серпантинно се разсипва, но от мен не си отива, а ме прави по-замислен, по-висок. Ах, мелодия на флейта! Стръмна струя елегичен въздух… Нека той ме награди с невъзможната утеха: пак да събера и чуя всички думи и въздишки, разпилявани преди! Някъде между небето и земята, устрелен от разкаяние и зов, пада и с прекършено крило се мята късен жерав: неизплакана любов. И една ръка изстива в мойта длан немилостива, и една жена ме гледа с неразбиращи очи, скръбно се отдалечава, но от мен не си отива: хвърлям тънкото й име в плач на флейта да звучи. Оставете ме, вървете, забравете за минута любовта, която няма да прекрачи моя праг… Ако тя сега умира, някога ще бъде чута и в мелодия на флейта ще ми се обади пак! |
| текст: Михаил Белчев, музика:Кристиян Бояджиев Джоко Росич - Мираж https://www.youtube.com/watch?v=H-RTJMbw24Y |
| Маяковски Из поемата "Хорошо" Дванайсет квадратни аршина площ. Четирима във помещение: Лиля, Ося, аз и още – кучето Шченик. [...] В много топли страни съм попадал, но само през тази зима злодейска понятна стана за мен топлотата на любов, приятелство и семейство. |
| ДРУГАР Надежда Захариева Не искам да ти бъда божество, че божествата лесно се разлюбват. Не се усеща как, кога, какво, но нещо непременно ги погубва. И най-голямата любов, прости, за тебе не желая да съм също. Умира тя, и без да искаш ти, в удобния затвор на всяка къща. Аз искам само с искрени очи с теб да делим и хляба, и леглото. И колкото и смешно да звучи, аз искам твой другар да съм в живота. Че лесно своя Бог човек мени. Че новата любов е най-голяма. А със другаря в трудните ни дни смъртта едничка ни разделя само |
| Владимир Маяковский Письмо товарищу Кострову из Парижа о сущности любви Простите меня, товарищ Костров, с присущей душевной ширью, что часть на Париж отпущенных строф на лирику я растранжирю. Представьте: входит красавица в зал, в меха и бусы оправленная. Я эту красавицу взял и сказал: - правильно сказал или неправильно?- Я, товарищ,- из России, знаменит в своей стране я, я видал девиц красивей, я видал девиц стройнее. Девушкам поэты любы. Я ж умен и голосист, заговариваю зубы - только слушать согласись. Не поймать меня на дряни, на прохожей паре чувств. Я ж навек любовью ранен - еле-еле волочусь. Мне любовь не свадьбой мерить: разлюбила - уплыла. Мне, товарищ, в высшей мере наплевать на купола. Что ж в подробности вдаваться, шутки бросьте-ка, мне ж, красавица, не двадцать,- тридцать... с хвостиком. Любовь не в том, чтоб кипеть крутей, не в том, что жгут угольями, а в том, что встает за горами грудей над волосами-джунглями. Любить - это значит: в глубь двора вбежать и до ночи грачьей, блестя топором, рубить дрова, силой своей играючи. Любить - это с простынь, бессонницей рваных, срываться, ревнуя к Копернику, его, а не мужа Марьи Иванны, считая своим соперником. Нам любовь не рай да кущи, нам любовь гудит про то, что опять в работу пущен сердца выстывший мотор... |
| ПЛАВАЩ РЕСТОРАНТ Борис Христов Ядем и пием и очите ни блуждаят към позлатените ключалки на жените - удавени в меда, мухите лакоми не знаят, че няма вече никога да литнат. Земята като плаващ ресторант се носи в студеното побъркващо пространство. И няма бряг спасителен сред космоса, където да отдъхнем от пиянството. Свирачите, които управляват танца, превърнаха човека на хармоника... Но от законите базмилостни на дансинга главите ни са пълни с беззакония. Докрай разпасали колана на душите, бесуваме като пирати, не видели суша, и в дяволския танц на лакти и копита нозете боси бягат от ботуша... И както скачаме из въздуха да хванем протегнатата длан на боговете, повръщаме коремите си в океана и плюеме желязо към небето... Певицата-луна, отдавна прелъстена, лежи разголена - с поли на кръста. И от сокаците на тъмната вселена се чуват писъци и викове до късно. А слънцето - началникът на светлината, мълчи, готово всеки миг да кипне. И като гледа накъде върви земята, скубе косите си и върху нас ги сипе. |
| https://www.youtube.com/watch?v=tqKJRmB_qvY Недялко Йорданов Да си тръгнем веднага, едновременно даже. Не, не бива и думичка никой да каже. Да си тръгнем спокойни под месеца кръгъл, да си тръгнем усмихнати, да си тръгнем на ъгъл – ако някой поиска да се обърне, да не вижда другия, да не се върне. А морето преди фантастично блестеше. Ние бяхме добри, все пак хубаво беше. Все пак хубаво! Всеки от нас го разбира: една дървена пейка, една тясна квартира. Аз бях близък за тебе, ти за мен беше близка, може би затова, че ни свързваше риска. Реквием ли да пеем? Нали нещо се ражда! Нещо щом се руши, друго пак се изгражда. Все пак стига това, че сме здрави и живи, за да бъдем щастливи, поотделно щастливи. А морето преди фантастично блестеше. Все пак хубаво беше. Все пак хубаво беше. Нека весели бъдем, щом ръка си дадеме. Всяко цвете е хубаво, щом се скъса навреме. Да си тръгнем спокойни под месеца кръгъл и последният спомен да остане на ъгъл. Още днес да си тръгнем. Да не чакаме есен: ти – към някоя обич, аз – към някоя песен. 1966 |
| Измамена Младост Прошка Сън Спомен Зад стените на голямата къща ТАЙНА Петя Дубарова С ДЪЖДА От спуканите вени на небето потича неспокоен и студен, съзира ме, заглежда се във мен, с езици хладни близва ми лицето. Той ту се свива в локва пред нозете, треперещ като коте от вода, ту бяла електрическа звезда във него се оглежда като цвете. Заслушвам се и чувам как над мене със капки черни като вишнев сок той удря по циментовия блок и нещо му говори със звънтене. Във тази нощ сама съм в тъмнината, но нищо не навява самота, защото е изкуство под дъжда да можеш да говориш със водата. 1978 |
| Слепи сирени Какъв ли бях, когато бях по млад? Безсънно младостта си пропътувал, видях пак тесен моя роден град за кораба ми – пристан недоплувал. Пътувах (в скромна стая) по света, от този сън не исках да се будя- бях южен полъх в корабни платна сирена сляпа търсех – да се влюбя. От нежните и крехки рамена – да смъкна с устни фините одежди, а после в най-дълбоката вода да търся във очите и – надежда. И две ръце, които те завличат завинаги в дълбоки падини - и този свят – на никой не прилича щом в нейните очи си само ти. Сега съм зрял, обжарен и опечен, от бурите си имам стар загар, а моят път е все така обречен- на две звезди в съзвездие „Колар“. Но вече знам - звездите са далечни, най-ярките – най-бързо се гасят. Достигнеш ли ги – ще останат вечни и светъл ще е твоя земен път. *** Понякога душата ми е – пуста от вятъра изметен – стар харман по който само вихрите препускат- пустинни бури в лагер на керван. Понякога неистово ме грабва такава страст, че жив ще изгоря. Горещата ми плът е остра брадва светът край мен – обречена гора. Понякога по-нежен от глухарче, по-шедър и от глупав стар султан, от чуствата си с пълни шепи харча крада любов и съм до кост обран. Понякога съм клоуна – на празник призван да ви разсмива до сълзи. Под тежкия ми грим – очите празни са мъртви небеса за сто луни. Понякога съм залив за надежда, за кораби със алени платна, попътен вятър тихо ги довежда и хвърлят котви в бисерна вода. Понякога –(дали разбира някой), че искам просто галеща ръка тъй както пеленаче иска мляко, а после нека в своя сън умра. Понякога жадувам звездни срещи със блянове от будни часове, но ето – прегоряха всички свещи с мечтите ми – далечни брегове! Боби Кастеелс |
| Не свеждай ти погледа светъл, не сплитай печали над нас — бакалина стар е свидетел как свято обичам те аз. Припадне ли нощ сребролунна, открехнат се малки врата и в привет сърдечен целуна рубина на твойте уста. В небесната шир бледосиня, усмихнат се бели звезди, а в дреха от лунна коприна нощта над сърцата ни бди. Но късно е. В порив прощален ний слеем горящи уста, а старият, мъдър бакалин въздъхне лирично в нощта. Пловдив Христо Смирненски |
| СТАРИТЕ ДЪБОВЕ Старите, тежките дъбове, зиме, сред бурята пръснати, стенат с огънати клони, сякаш размахват в нощта своите луди ръце, замечтали да бъдат откъснати, но които трагично задържа към грубото тяло плътта. Старите дъбове - те са на тъмни беди укриватели; мрачна и дива, живее душата на Севера в тях, в мрака оплаква тя своите нощни печали сред вятъра и огъва в разлюшкани клони отчаяние, мъка и страх. О, тия стонове в дългата нощ покрай тъмните друмове; кротки и слаби в началото - сдържан далечен тих плач, - сякаш не щат да смутят със своите вопли и шумове на печални страдални полета съня мрачен в дълбокия здрач. После внезапни желания буйни и с ужас примесени, бурята щом приближи със зловещо бучене и шум, после мучения бързи и страшни, далече понесени, та животните с ярост реват по широкия друм, или в браздите там долу лягат от страх и страдание. После зловещо и тягостно всичко затихва без глас, в нямо очакване - меч или злобно и мрачно терзание - и внезапно избухва огромната ярост със бяс. Сякаш самата безкрайност се разбива и скърца огъната, цяла се къса, лети на парцали от гняв през степта, и надалече-далече из тая вселена разпъната от единия до другия край реве ненаситно смъртта. Дъбове, дъбове стари със смъртна присъда безсмислена. С млади издънки и клони, изтръгнати в нощния час, смачкани с ярост! И техните стари ръце обезлистени от небесния гръм и от брадви, и от зимния вятър и мраз. Те са безсилни, самотни, с чело набраздено от болката; груба е вече и тъмна старата златна кора, техният сок се оплаква по-тъжно, по-тъжно, отколкото, ако сетния вик на света би потънал в дълбокия мрак. Старите, тежките дъбове, зиме, сред бурята пръснати стенат с огънати клони, сякаш размахват в нощта, своите луди ръце, замечтали да бъдат откъснати, но които трагично задържа към грубото тяло плътта. Старите дъбове - те са на тъмни беди укриватели; мрачна и дива живее душата на Севера в тях, в мрака оплаква тя своите нощни печали сред вятъра и огъва в разлюшкани клони отчаяние, мъка и страх. Емил Верхарен |