Другарки и Другари, Честит Ни 2-ри Февруари
Отиди на страница:
жоревец 02 Фев 2016 16:00 Поклон пред авторите на филма " Народен дом на терора" не мога да се поклоня , но ще споделя тук, защото споменаваш филма гледах го, много нахъсано изделие ми се видя, без никаква мъдрост, слаби доказателства, даже свидетелите не помогнаха за внушението реших да потърся кой е режисьор, оказа се Стойчо Шишков, роден през 1940 година, работещ в кинематографията , почти непознат до този филм, непознат дори за уикпедия ето едно от интервютата , които е дал покрай филма target=_blank id=url>Натисни тук Кой е Стойчо Шишков? Той се определя като бяла врана в българското кино. Влиза в него не през ВИТИЗ, а през българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Роден е през 1940 г. във Варна, където баща му е офицер, но когато е на три години, семейството се мести в София. Голямата спънка, която ще го следва до 1989 г., се нарича “бележка за благонадеждност”. Тази бележка ще го спре да учи кинодраматургия в Москва. Тя ще е и една от причините Шишков да бъде най-дългогодишният втори режисьор в киното ни - не му позволяват сам да режисира. ......... Дълги години началници, колеги и всевъзможни филмови комисии се правеха, че мен ме няма в българското кино - не крие огорчението си Стойчо Шишков. - Спираха ми проекти, ограничаваха ми финансирането и какво ли още не. Беше трудно, но продължавах да се боря. И продължавам...” разбирам го, разбирам защо е направил филма какъвто е когато някой се представя по този начин и мисли за себе си така, той обикновено търси ярка реабилитация, особено ако е на 76, последни опити , не го коря ама искам някой да направи истински филм по темата! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Lillian |
| Как само сте извъртяли веселият празник 2-ри февруари, в спомени и размисли за Отечествената война на руският народ! Че ние едно време при комунизма такива кудоши сме си правили на този ден. Тогава даже и през ум не ни минаваше за Сталинградската битка. 70 години все пак минаха от края на войната. Давайте го малко по-весело! |
70 години все пак минаха от края на войната. Давайте го малко по-весело! Леле, остаряхме  Трудно е по-безгрижно и весело да го даваме, но ще се опитаме  |
Моята съвест си е на мястото.Само Йорданов ли е стрелял?И един пършив лейтенант взема такова важно ешение за смъртта на 17 човека? Заповедта на командира на полка, полк. Атанасов, е да бъдат заловени и разстреляни "шумкарите и техните помагачи". Никъде в заповедта не се казвало да се стреля по деца. Решението е на командира на място Константин Йорданов. Показателно е, че областният в Шумен, Стефан Пенев, като научава за случилото се подава оставка. Пенев, впрочем, е един и от организаторите на защитата на евреите в Шуменско. Впоследствие е съден и осъден от "народния съд". Да попитам за пореден път: жертвите на терора след 9тосептемврийския преврат са между 10 хиляди (числото дадено от Цола Драгойчева) и 30 хиляди. Те всички ли са отговорни за убийството на 6те деца? Касае за един месец прочистване, за което "негласно са организирани ударни бригади от комунисти и комсолци със специални отговорни задачи".   и  | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: бонго-бонго |
| "2. За 6 години – 3 войни, 2 национални катастрофи, 295 000 убити, над 300 000 ранени, 90 000 в плен, 350 000 бежанци от Егейска Македония и Източна Тракия, 600 000 българи извън пределите на България, над 2 млрд. лв. загуби, геноцид над тракийските българи, Ньой, отнети територии, Македония – несбъднат блян, 2 млрд. и 250 млн. златни франка репарации, армията - орязана (от 800 000 на 20 000) и разоръжена (от над 1 млн. пушки – 23 000, от 5 300 картечници – 300, от 3 600 оръдия – 200), Военната академия – закрита, героите от войните – унизени, в нищета… Българският порив е прекършен, българският дух – сломен, „българското чудо” – срутено в една бездна, погълнато от една страховита паст; народ и държава – пропаднали в един бездънен, жесток времеви разлом, където върлуват политически мародери и мошеници, партийни черноборсаджии и гешефтари, загробващи заеми, всевъзможни банди… И още: за 5 години – 3 въстания (Войнишко, Юнско, Септемврийско), и 9 юни, и ЗЗД, и един трагичен Велики четвъртък, и цялото зло на света след това. По едно и също време се появяват Военната организация (ВО) на БКП и Военният съюз. От едната страна – герои от войните, и от другата. От едната страна – купища ордени „За храброст”, и от другата. Воювали по едни и същи фронтове, мръзнали в едни и същи окопи, газели една и съща кал, ранявани край едни и същи безименни баири… От едната страна – попилените след 1923-а БКП и БЗНС, от другата – Военното министерство с любимото си изчадие – Трета секция, плюс Военният съюз със своя Конвент, който решава кого да изпрати на смърт, плюс Обществената безопасност със своите агенти, плюс ВМРО, овладяна от Ванче Михайлов, превърната в машина за убийства. От едната страна сънуват световна революция, от другата – погром върху всичко, що е ляво. От едната страна – майор Коста Янков, от другата – глутницата на мрака, предвождана от Цанков, ген. Русев и ген. Вълков. 3. На 9 юни над България увисва едно черно слънце. Черно и кърваво. И българското летоброене става нечленоразделно, и годините се сливат, и 1923-а прелива своята кървава чаша в 1924-а, после в 1925-а, после… Кървави хороводи и кървави конници, сеч и пепелища, черни сенки в белите нощи на белия терор, примки и пещи, масови убийства и незнайни гробове, и след всяка вълна на смърт и погром следва нова, още по-зловеща. Започва хрониката на терора. 4. На 14 юни 1923 г. убиват Александър Стамболийски и неговия брат Васил. Цанков заповядва на ген. Вълков, той – на кап. Харлаков, операцията ръководи Славейко Василев, убийците са от ВМРО (четата на Величко Велянов-Чичето). Режат Стамболийски парче по парче – ушите, пръстите, отсичат дясната му ръка и го бият с нея през лицето, накрая му отсичат главата, Харлаков я слага в една конска торба и я носи в София. На 26 август 1923 г. убиват Райко Даскалов (БЗНС), посланик в Прага, осъден на смърт от ЦК на ВМРО на 3 март 1923 г. На 30 октомври 1923 г. убиват на улицата Никола Генадиев (Народно-либерална партия), адвокат, завършил право в Брюксел, журналист. Убит е по нареждане на ген. Вълков и Военния съюз, при съдействието на ВМРО и лично на Тодор Александров, убийците са Димчо Стефанов и Димо Джузанов, осигурени от поручик Любен Моллов от Трета секция; кола на Военното министерството изтегля убийците на сигурно място. Следователят Михаил (Милан) Грашев ще нарече ВМРО мафия, покровителствана от Двореца. На 26 май 1924 г. Грашев ще бъде убит на улицата, убийците ще останат неразкрити, но схемата е същата – ген. Вълков, Военен съюз, Трета секция, ВМРО. На 10 ноември 1923 г. убиват Спас Дупаринов (БЗНС), завършил право в Женева, министър на правосъдието; изтласкан от влака от поручик Станев, офицер от Пловдивския гарнизон. На 20 март 1924 г. арестуват за първи път поета Христо Ясенов. На 14 юни 1924 г. (една година след убийството на Стамболийски), на ъгъла на „Московска” и „Раковски” убиват народния представител Петко Д. Петков (БЗНС), завършил право и политически науки в Сорбоната, редактор на в. „Земеделско знаме”. Убийството е разпоредено от ген. Вълков, убиецът е Георги Каркалашев от Обществената безопасност, член на ВМРО, в съучастие с Димитър Радев от Трета секция. Каркалашев е заловен на местопрестъплението, легитимира се с полицейската си карта, пускат го, после го арестуват, през октомври го осъждат на смърт, заменят присъдата с доживотна, а след три месеца го освобождават. На 18 август 1924 г. е убит Михаил Дашин, кмет на Самоковската комуна. На 31 август 1924 г. убиват Тодор Александров (лидер на ВМРО). Убийците са Щерю Влахов и Динчо Вретенаров от ВМРО. След две седмици убийците са убити (или ги самоубиват). На 13 септември 1924 г. убиват адвокат Владислав Ковачев от ВМРО. Убиецът е Мирчо Керкедиков от ВМРО, осъден на 15 г., после на смърт, после помилван от цар Борис ІІІ. На 13 септември 1924 г. убиват на улицата народния представител Димо Хаджидимов (БКП), редактор на в. „Освобождение”. Това е поредното правителствено убийство, убиецът е Владо Черноземски от ВМРО, дясна ръка на Ванче Михайлов. На 15 декември 1924 г. убиват прокурора Йоаким Димчев, завършил право в Гренобъл; разпоредил политзатворниците да бъдат държани във вериги, без свиждания, без право да четат вестници. Убит е по решение на ВО на БКП, извършителят - неизвестен. На 2 януари 1925 г. убиват Никола Кузинчев, внедрен в БКП, личен, безценен агент, на шефа на Обществената безопасност Пане Бичев. Убит е от Трифон Георгиев по решение на ВО на БКП. На 23 януари 1925 г. арестуват за първи път Гео Милев. На 11 февруари 1925 г. убиват Вълчо Иванов, секретар на БКП-София. Убийството е по нареждане на ген. Вълков и Трета секция. Тома Прендов и Илия Кьосев дебнат Вълчо Иванов, докато си купува вестници, повеждат го уж за справка в Осми полицейски участък, но го завличат в Първи пехотен полк. Там са Димитър Порков, Стилян Тошев, Кочо Стоянов, Иван Кефсизов. Инквизират го зверски часове наред, Кочо Стоянов премазва лицето му с бокс. Тогава, на 11 февруари 1925 г. Трета секция ще приложи за първи път своето „изобретение”. Димитър Порков: „Решихме да го ликвидираме, като го обесим с теглене на въже, а не с изстрел, защото изстрелът щеше да направи впечатление на войниците…Тошев донесе въжето, с поручик Прендов приготвиха примка и отзад му я сложиха на врата. Аз, Иван Кефсизов и Кочо Стоянов започнахме да дърпаме двата края. След 3-4 минути арестуваният издъхна”. Тома Прендов: „Ние за първи път убивахме по този начин” Илия Кьосев: „Тошев отваря вратата, хвърля ми въжето – „Прибери си въжето, майчето македонско, обесихме един страшен и голям комунист”. Димитър Порков: „В убийството на Вълчо Иванов участвахме шест души. После стоварихме трупа пред дома на един журналист, който ни наблюдавал от прозореца. И на другия ден описал всичко във вестника. Това беше към три часа след полунощ. След като убихме и хвърлихме лицето, на другия ден докладвах подробно на ген. Вълков, който каза „добре””. „Историята ни е свидетел – не ние започнахме първи!” ще възкликне Марко Фридман след убийството на Вълчо Иванов. На 13 февруари 1925 г. убиват народния представител проф. Никола Милев (Демократически сговор), директор на печата и на в. „Слово”, председател на дружеството на софийските журналисти. Според една версия убийството е отмъщение за Вълчо Иванов; според друга, официалната, убиецът е Милан Манолев, анархист от ВМРО (!); според трета – анархистите Георги Шейтанов и Желю Грозев. Самият Манолев ще го убият на 14 април 1925 г. и ще го захвърлят на лобното място на проф. Милев. На 17 февруари 1925 г. убиват на улицата народния представител Тодор Страшимиров (БКП), юрист, писател и бляскав оратор. „Избихте елита на българския народ!”, казва Страшимиров в парламента. „Тебе сме забравили!”, отвръща ген. Русев. Не са го забравили. „Ти скъпо ще заплатиш!”, заканва се на писателя министър Стоенчев. „Сигурно не с пари!”, отвръща Страшимиров. Стоенчев е на местопрестъплението. Осигурява „логистична подкрепа” на убийците – Стилян Тошев и Сава Куцаров от Трета секция. На 6 март 1925 г., когато се гласува допълнението към ЗЗД, убиват на улицата и Харалампи Стоянов, единственият останал жив депутат от БКП, редактор на в. „Наши дни”. Лично вътрешният министър ген. Русев наблюдава разстрела иззад ъгъла. За да е сигурен, че заповедта е изпълнена. Убиецът е поручик Тома Прендов от Трета секция. На 14 април 1925 г. в Арабаконак Копривщенската чета напада една „лъскава кола”, цел - обир. Не подозират, че в колата е цар Борис ІІІ. Нападението е обявено за комунистически атентат срещу Царя. Четата, е взривоопасна смес от крайни анархисти, анархокомунисти и отчаяни македонисти - като почти всички чети, по-скоро банди, върлуващи из държавата. Следват „спонтанни” манифестации под дворцовия балкон, които приветстват Царя с щастливото избавление. На 14 април 1925 г. до храма „Св. Седмочисленици” е убит ген. Константин Георгиев, депутат от Демократическия сговор, един от авторите на ЗЗД, член на Конвента на Военния съюз, който Конвент избира поредната „цел” на убийците от Трета секция. Целта е неизменно една и съща - комунисти, земеделци, лев интелектуалци. Генералът е убит е от Атанас Тодовичин по решение на ВО на БКП. Планът е повече от зловещ – опелото на генерала ще събере първите хора и тогава куполът на „Св. Неделя” ще полети във въздуха… На 16 април 1925 г. сутринта (в. „Св. Неделя” още не е започнала литургията) убиват капитан Георги Кротнев (офицер с леви убеждения) и съпругата му Нина. Убийците са Стилян Тошев и Сава Куцаров от Трета секция. Нина е разстреляна пред 5-годишния й син Константин и 13-годишната й братовчедка Маргарита. След преживения ужас и двете деца се поболяват и умират. От маркираните тук 23 убийства, 3 са доказано извършени по решение на ВО на БКП – на прокурора Димчев, на агента Кузинчев и на ген. Георгиев. Останалите – от глутницата на Цанков, Вълков, Русев, Трета секция и ВМРО. 5. „Черното слънце на 9 юни, което изгря в името на разни хубави работи, като свободата, конституцията, потъпканите граждански права, социалната правда, културата и народното преуспяване, припече твърде силно над главата на народа. В името на „мира и тишината” правителството обяви за недопустими в политическия живот средствата на насилието – и инсценира масовото септемврийско клане; обяви след това за допустима само „борбата на идеите” – и създаде закон за преследване на „идеите”, който забранява всяко мислене – фамозния „Закон за защита на... (какъв цинизъм!) на държавата”! Правителството иска народът да не мисли, защото такова е понятието за народ у днешните висококултурни управители на България: народ значи стадо, което не мисли”, ще напише Гео Милев. „Решено било да се празнува „9-и юни” като една славна дата на възстановяването на Конституцията. Конституцията е скромна. Както и при други тържествени случаи тя щяла да отсъства от празненствата с риск да бъде изключена от Демократическия сговор... На г. Цанков колчем му се е падало да говори, все една реч е държал и тя е „Кръв ще леем!”… Министри, които лепнат на столовете си, употребиха пролятата от зловещия дух кръв вместо туткал, за да се залепят още по-здраво на креслата… Този произвол, това инквизиторско, подло „душене” на „опасности” зад, във от всеки печатан ред, позори и власт, и народ. Позори всекиго, който не се възмущава от дъното на душата си. Да бях премълчал, бих се опозорил… Белите ръкавици на софийските стражари много силно изпъкват в контраст с черните рамки на толкова некролози…С азиатска сатрапия не може да се управлява един народ. Напразно се мъчите от 9 юни насам да го ощастливите – той очевидно не ви ще!...Ние не знаем по-безумен режим от сегашния!...”, ще напише Йосиф Хербст. Демокретените (така Хербст нарича Демократическия сговор) имат „велика” мисия. Да въдворят гробищно спокойствие в България. Прочее, обезобразеното тяло на Вълчо Иванов е изхвърлено демонстративно под прозореца на Йосиф Хербст на ул. „Любен Каравелов” 5. Като последно предупреждение, по мафиотски. Отговорът на Хербст е светкавичен: „Вълчо Иванов изгубва живота си по един „мистериозен” начин: грабнали го без съд и присъда, удушили го, изхвърлили трупа му на улицата в столицата на демократическа България, която се управлява от най-просветеното правителство!”. В парламента ген. Русев държи екзалтирана реч: „Вие – провиква се към комунистите и земеделците - имахте дързостта да скроите една плитка, просташка легенда, че Вълчо Иванов бил извикан в Осми полицейски участък, там бил удушен и после изхвърлен на улицата. Такава легенда, господа, е преди всичко просташка!Ако една властиска да убие някого, тя няма да постъпи така просташки! А мълвата е друга: че той е убит от вас, защото мислите, че ви е издавал.Неговият труп е хвърлен на улицата, зa да се предизвика и осрами властта.Но ние няма да се спрем пред никакви мерки да ви смажем главата! Тя ще бъде смазана!”. Демокретените възнаграждават ген. Русев с бурни аплодисменти и акламации..." Да продължавам ли ? Няма смисъл. Човек трябва да си пази кармата. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Гео |
| Развалихте хубавия празник на петела и бика днес!... но пък колко много документи и неща изскочиха на бял свят. И аз поздравявам Бонго-бонго за материалите и стремежа му да е обективен.  В нашия форум някой разправяше за един шуменец, който с една брадва си връщал на фашистите, които пък изгорили жив брат му в парното на шуменската полиция. После дошел в София и дълги години работил като дърводелец по декори в театър "Трудов фронт" -мирен човек бил... Такива ми ти междубългарски отношения, па после - кой първи започна? |
Започва хрониката на терора. 4. На 14 юни 1923 г.... ЪХъ..... и БКП с помощта на краснознамьонная направи съратника на Вълков и виден деятел на тоя същия военен съюз , Кимон Георгиев (че и масон отгоре на всичкото) министър-председател, сред превратаждиите, които докараха Цанков на власт бяха и Дамян Велчев (министър на Войната на ОФ) и Димо Казасов (министър на пропагадата). Ремсистът-войник Никола Маринов, дето участвал в разстрела на ястребинчетата като войник, осъден от Народния съд. Генерал Иван Маринов, като исгигуряващ българското армейско обезпечение по товаренето на евреи във Вардарска Македония за Германия, е назначен за главнокомандващ на българската армия, повишен е в чин, а на 24 юни 1945 г част от българската делегация на Парада на победата на СССР над Третия райх в Москва. |
| Ако слушаме другарите в НС или по форумите ще излезе, че България е била най-фашистката държава в света. На Нюрнбергския процес са осъдени на смърт 12 души, ДВАНАЙСЕТ! Въпреки това и тези присъди са оспорвани, защото един от обвинителите е бил масовият убиец Никитченко (активен участник в масовите процеси през 1936 г.), който не е отстъпвал на германските нацисти. А в България "най-фашистката страна" в света са избити десетки хиляди и то без съд и присъда, да не говорим за антиНародния съд, където смъртните присъди се диктуват директно от Москва и са осъдени на смърт хиляди писатели, генерали, учители, професори и просто български патриоти. Това си е един истински геноцид срещу българската нация, която направо е обезглавена. |
и са осъдени на смърт хиляди писатели, генерали, учители, професори и Абе верно, доста са били, ама чак хиляди писатели, хиляди професори и хиляди генерали не вярвам да е имало, Посмали манго! То и днес няма хиляди писатели, но пък стотици професори има, а генералите не знам, но за армията ни са артък. |
Абе верно, доста са били, ама чак хиляди писатели, хиляди професори и хиляди генерали не вярвам да е имало, Посмали манго! Само дето си преиначил по "другрски" и тарикатски начин това, което съм написал. Не съм написал "хиляди писатели", "хиляди професори" и "хиляди генерали". |
| Да попитам отново - защо няма нито един осъден комунистически палач след 10-ти ноември 1989 година? Или всичките са ритнали бакърчето поради гузната си съвест далече преди тази дата? Отговорът е прост, защото в татковината червените слуги на Москва никога не са изтървавали властта. |
| За любознателните: "Потомците на Баба Тонка и Народният съд (внучката на Никола Обретенов разказва)" от Веселина Антонова. http://hermesbooks.com/potomcite-na-baba-tonka-i-narodnijat-s-d.html |
| tester „Давайте го малко по-весело!” Втори февруари е ден на разнопосочно празнуване от различни хора. - Петльов ден – стар езически празник,коли се петел за здраве и плодовитост на млади момчета наричани „петелари” - Тайно споделян международен празник на хомосексуалистите. Не е ясно защо българска гей-организация „Джемини” не го признава,но злите езици съобщават,че сбирки все пак се организират, празнични. В миналото хомосексуални компании резервирали цялата градска баня в Банкя за да празнуват там. - Народното творчество е сътворило: Днес е втори февруари Ден на всичките курвари |
На Нюрнбергския процес са осъдени на смърт 12 души, ДВАНАЙСЕТ! Даже любимият ви робовладелчески КАПИТАЛ опровергава!  target=_blank id=url>Натисни тук |
| Гео Милев "И свет во тме светится..." Кулата от слонова кост, в която живеят поетите, рухва раздробена в жалки уломки. Въпреки гръмоотводите на мечтата и сантименталната илюзия. Защото гръмотевиците бяха страшни и безбройни. Прорева и самото небе: има ли глухи, които не са чули тоя рев и трясък на погрома? Кулата от слонова кост; убежище на поезията и скривалище на поетите, лежи срутена в жалки уломки. Изпод праха на мечтата, изпод уломките на фантазията излиза поетът, пробуден от своите розови сънища и лазурни блянове – слисан, изумен, прогледнал, – и вижда пред себе си разкървавения лик на Народа, своя Народ. Над родната страна премина ураган, какъвто не помним нито ний, нито бащите ни. Та потрепераха и най-дълбоките дебри на Балкана, и най-глухите долове на нашите планини. Братска кръв пръсна по треви и шубраци, мозък от разбити черепи полепна по зидове. Писъци на мъже и ридания на майки удариха в небесния купол. Зимните ниви почерняха от траурни чембери. Хиляди. Ужасът, който настръхна над цялата страна, има своите причини и своите виновници. Огромният ужас. Огромен, невероятен и изумителен. И нито един от виновниците не е още полудял? Огромен, невероятен и изумителен. И поетът мълчи? Мълчи и недоумява? Или дори – остава глух и незаинтересуван пред трагедията, която преживя народът? Днес не е време на розови сънища и лазурни блянове. Времето е жестоко – и праща поезията в изгнание. Днес има само Народ и Човек. Човекът пред лицето на Народа. Човекът посред Народа. Поетът добива своето истинско призвание: да бъде преди всичко и само – Човек. Човек посред Народа. Ний не можем да останем глухи зрители пред народната трагедия – унесени в нашите неземни блянове, потопени в нашите дребни чувства. Защото над нас и всичко наше стои: Народът, Масата – инертна и безименна, но бездънна и безсмъртна, – която ражда всички нас. Народ и Човек. Посред страшните перипетии на политиката, дето се намесва чуждата ръка на Властта, на Държавата. Но ний знаем: над Властта и Държавата стои Нароът. Свещеният Народ. Ний ще останем там, дето е Народът: при Народа, сред Народа. Понеже не ни съблазняват милостите на държавата; понеже чувството ни води не в пътищата на кариеризма; понеже съвестта ни вика против ония парвенюта на деня, които получават места на директори и началници или седалища в комисии за насърчение на родното изкуство; понеже предчувстваме престъпник у всеки, който не е при Народа; понеже предчувстваме престъпление във всеки компромис между отделната личност и народа – затова; ще останем там, дето е Народът. Ний преценяваме днешната епоха, годините, които живеем, като епоха на всеобщо преоценяване – за цялото човечество, – епоха на ликвидиране с много неща, които – до днес – са били благо, гордост и светиня. Изжадняло за бъдеще, съмнението на днешната завойна епоха може да низвергне всичко, всички ценности, но ний знаем: само една не: Народа. Без да се намесваме в активната политика, ний – все пак – не можем да не се интересуваме за всичко, което засяга народа – засяга изблика на ония творчески сили у народа, които раздвижват попрището на неговото културно развитие. Ний – интелигенцията – не можем (не трябва) да останем безпристрастни към това, което преживя народът през септември; не само от проста човечност, но преди всичко – от ревност към делото на народа. Проляната от сърцето на народа кръв пада като огнена роса в нашите сърца. Ний не можем да останем безпристрастни пред последния Закон за защита на държавата и неговото отношение към народа. Знаем: всеки закон е двуостър нож. Как ще бъде тълкуван и прилаган Законът за защита на държавата? Това не може да не ни интересува. Законът за защита на държавата е преди всичко – запрещение; запрещава се "злото" в интереса на "доброто". Но що е "зло" и що е "добро"? Тук вече ний излизаме из рамките на политикита – дето сме некомпетентни – и навлизаме в област, дето можем да бъдем компетентни: областта на културата и културната етика. Що значи всяко запрещение, поставено в пътя на културното развитие? Спирачка за една част от силите – идейните сили, които движат културното развитие. Всяко движение напред в областта на културата е резултат на две сили – действие и противодействие; равнодействащата е линията на културното развитие. Една сила, действаща без противодействие, отлита в безкрайност – никъде: това ли е смисълът на закона? Всяко запрещение, ограничение – е спиране на органическото развитие. Всяко запрещение със закон е един вид обществен аскетизъм. Аскетизмът е плод на страх пред действителността. Аскетизмът е бягане от живота. Свързване на ръцете. Бездействие. Мъртвило. Християнските аскети бягаха от живота – в планини и пустини. Обаче Христос и апостолите бяха в живота: око в око с живота; посред грозотите, ужаса и гнева на живота. Християнството умря, когато започна да ражда аскети, отшелници и манастири. Защото всяко ограничение, запрещение – е спиране на органическото развитие. Законът за защита на държавата запрещава да се говори за революция (когато пишем това, не знаем дали не се запрещава и споменаването на тази страшна дума – революция). Но в такъв случай ще трябва да бъдат забранени (афоресани, конфискувани, изгорени) съчиненията на Ботева, който толкова години наред е бил хвален в нашите училища като "най-голям български поет"; портретът на когото стои във всички училища и държавни учреждения; трябва да бъдат изгонени от христоматиите неговите ярко революционни стихотворения "Борба" и "Елегия". Ще трябва да бъде изхвърлено от христоматиите и едно от най-хубавите стихотворения на "народния поет" Иван Вазов – "Не се гаси туй, що не гасне!" – и мн., и мн. др. Или – ако такова тълкование би значело до се доведе законът до абсурд – тогава нека говорим сериозно: Има десетки поети във всемирната литература, които са възпявали с най-пламенни и дръзки слова революцията – бунта изобщо. Особено в ново време. Нека се спрем на двама от тях – най-големите. Верхарн, когото цялата френска критика признава за един от най-големите поети на френското слово и най-големия след Виктор Юго, когото цяла Белгия тачи като "национален поет", и Маяковски, под влиянието на когото стои цялата днешна руска лирика. В много свои поеми Верхарн възпява реболюцията; революцията като насилие. Маяковски – във всички. Законът за защита на държавата забранява внасянето и четенето на тия книги в България. А ние бихме желали да печатаме нещо от тия големи поети в "Пламък". Защото чувстваме голямо изкуство, чувстваме нови лирически струни в техните революционни поеми. Маяковски, поетът на руската революция, поетът на милионно-развълнуваната улица, открива и внася във всемирната лирика нови тонове, каквито литературата не познава преди него; долавя и създава в поезията нещо ново: стихийния ритъм на безименната, раздвижена маса; създава нова поезия, ново изкуство: изкуство на динамика и ритъм. Това е едно ново завоевание в областта на литературата, една нова придобивка за човешката култура. Но Законът за защита на държавата забранява подобни нови придобивки за човешката култура. А ние бихме желали да печатаме стихове на Маяковски в "Пламък". (Ползваме се от случая да поискаме разяснение по този въпрос от г. министър-председателя и министъра на народната просвета). Примерът с Верхарн и Маяковски (впрочем преведени и печатани вече на български) показва културната реакционност на Закона за защита на държавата. Той спира развитието – развитието на живота и културата (и изкуството), – ограничава поривите на човешкия дух и възможностите на творческата мисъл; но тъкмо там той показва и своята слабост: защото не могат да се сложат граници на духа и предели на мисълта. "И свет во тме светится, и тма его не обять" – учи благовестието Христово. | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Гео |
За любознателните: "Потомците на Баба Тонка и Народният съд (внучката на Никола Обретенов разказва)" от Веселина Антонова. А за още по-любознателните има и за потомците на Райна Княгиня. Първият син – Иван Дипчев участва в Балканската и в Първата световна война, стига до чин генерал и се пенсионира през 1936 година. Но комунистическата власт го изпраща в концлагер, а след това и го изправя на старини на съд за въображаеми престъпления отпреди 30 години. Помня това - процесът бе в Троян, а аз бях там изселен и учех в гимназията. Присъда няма, но офицерът не може да понесе унижението и угасва в болница. Гробът му не се знае. По-сносна е съдбата на втория син – Георги Дипчев. Той завършва морско училище, като машинист на торпедоносеца “Дръзки” участва в потопяването на турския кръстосвач “Хамидие”, после се заселва в Бургас и умира там от рак. Трагедия е погубването на третия син – Владимир Дипчев, както и съдбата на цялото му семейство. Офицер, герой от Балканската война с три ордена за храброст, напуска войската след съкращението й според Ньойския договор, става чиновник и директор на кинематографията. След идването на комунистическата власт през 1944 година изчезва, убит незнайно къде като бивш офицер. И гробът на този син на легендарната Райна Княгиня не се знае. Но пък потомците му са изпратени по време на комунизма в концлагер. Четвъртият син на знаменоската – Асен Дипчев – също е офицер, полковник. Макар отдавна да е напуснал армията, по време на комунистическото управление е изпратен в концлагер. http://www.bolgari.net/sydbata_na_raina__kniaginia_i_neinite_chetirima_sinove-h-497.html |
Даже любимият ви робовладелчески КАПИТАЛ опровергава! И къде ме опровергава? Че на Нюрнбергският процес не са осъдени на смърт 12 души? Що не четете преди да пишете? Всички комунисти сте все такива едни неученолюбиви. |
От маркираните тук 23 убийства, 3 са доказано извършени по решение на ВО на БКП – на прокурора Димчев, на агента Кузинчев и на ген. Георгиев. Останалите – от глутницата на Цанков, Вълков, Русев, Трета секция и ВМРО. Ъхъ...само три убийства .... да се чуди човек защо го няма вътре и убийството на проф. Никола Милев, напр. Сетне: На 10 март 1924 г Бургаския окръжен комитет в едно тайно събрание обсъжда въпроса и взима решение да се образува само една чета, която да действува в Малкотърновската околия. Сформиране на четата се възлага на Теохар Димитров, член на окръжния нелегален комитет в Бургас. За най-подходяще лице, като водач на четата се избира Тодор Грудев, който току що е бил излязал от окръжния затвор. През м. април Тодор Грудов посещава разбойническата банда на Георги Янчев и Карнайопина, действуваща в Малкотърновските гори, и взима тяхното съгласие за образуването на една политическа чета под воеводството на Т. Грудов. След Великден 1924 г., четата е вече образувана в състав от 19 человека, а именно: Тодор Грудов (воевода), Г. Янчев (пом[ощник] воевода), касиер Дремсизов, а негов помощник, Н. Игнатов, четници: Коста Петров, Жеко Киров, Желязко Янев, Георги Пряменов, Панайот Богданов, Теофил Теофилов, Георги Начаков, Георги Иванов, Ив. Суменски, Николай Лазаров и Васил Илиев. Този състав четата имаше до 23 август 1924 година, след която дата съставът на четата постоянно се мени, като понякога достигаше и до 150 человека. Връзки на четата бяха Жеко Киров, Керез Грудов, Коста Николов, Димитър Сурчев и Васил Иванов Кехлибаров. На 12 септември към четата се присъединява и Атанас Пряменов, известен под името “Главореза”, изпратен от Централния комитет като негов представител. Познати са грабежите и престъпленията на тази политическа чета, която Централният комитет създаде със задачата да се създаде тормоз и несигурност в страната. Според показанията на заловените Коста Петров и Жеко Киров, на 13 септември с. г. четата влиза в с. Турски Алагюн, задигат оръжието, находящо се в общината, като взимат от нещастното население 100000 лева контрибуция. На 17 септември четата напада трудовашката група в местността “Падалото” - в момента, когато групата е била вече готова да отиде на работа. Тук бива убит капитан Багрянов по най-отвратителен и зверски начин. Ранен и заловен, Багрянов бива докаран при Т. Грудов, който дава заповед на разбойниците Коста Петров и Атанас Премянов да го бият с прикладите. С пронизано рамо, пробита глава, облян в кърви, Багрянов изгубва силите си и пада в безсъзнание. Свестяват го и наново започват безмилостни удари с прикладите. Под страх на разстрел дава се заповед всеки трудовак да удари с по едно дърво своя началник. Изнемощял, облян в кърви, Багрянов изгубва сили и пада в безсъзнание. В това положение Коста Петров и Желязко Янев опитват ножовете си в гърдите на нещастния Багрянов. Тежките охкания и стенания, изтръгнати от разкъсаните гърди на умирающия, не трогват главорезите. И още не издъхнал, започва се оная страшна и зверска операция, която би отвратила и най-коравото сърце. Ръцете и краката на Багрянова биват отрязани и закачени по дърветата, а червата извадени и разхвърляни по продължение на лагерната ограда. Тук садизмът взема най-голямо проявление, като надминава и най-кръвожадния звяр. И нека се знае че Багрянов цели 3 години устояваше на фронта своя дълг и трябваше да бъде убит по най-зверски начин в своята Родина и то от ръцете на едни озверели разбойници. На 18 септември четата влиза в село Кърк харман, където Атанас Премянов отрязва главата на селянина Георги Багрев и то всред селския площад, тъй както касапите ежедневно режат главите на безпомощните агнета. От това село четата взима 40000 лева контрибуция все в името на революцията. На 26 септември четата влиза в село Мехмеч Кьой, като взима контрибуция от 25000 лева, а от село Урум Кьой се вземат 18000 лева. На 27 септември четата влиза в село Дюлгерлии тежко раняват кмета и след маса безчестия взима 42000 лева контрибуция. На 2 октомври четата влиза в село Сазлъ Кьой където най-вулгарният разбойник Хасан Хаджиолу отрязва главата на българина Желю Добринов, като взимат и 48000 лева контрибуция. През октомври четата влиза в село Черан Кьой, убива невинния свещеник и взема 100000 лева обезщетение. В с. Коджа Бук четата убива кмета, помощника, един полицай и един войник, които са биле случайно в селото. В с. Дингизово, Атанас Прямянов отрязва главите на един селянин и един митнически стражар, поради това, че същите лица са молили четата да не налага контрибуция на селото, поради това че е бедно. За онези, които нямат книгата на Веса Антонова : http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/08/23/2349159_razpravata_s_fashistite_ot_semeistvoto_na_baba_tonka/ | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: бонго-бонго |