Моралът е на думи, на дело имаме подлост
Отиди на страница:
| Едно интервю с проф Дим. Денков в a-specto. По-интересно от тазседмичния опус на г-н Сула. ___________________________________________ Всяко съвремие е късогледо откъм бъдещето, което идва с хитростта на непредвидимия разум. Интервю на Юлия Владимирова с професор Димитър Денков, декан на Философски факултет в СУ „Св. Климент Охридски” По какъв начин Европа може да преодолее разделението, което я разцепва в момента? Хабермас говори за ядрото на Европа като единствено нейно спасение за справянето с технократското изпразване от съдържание, с което се сблъскват гражданите. Зависи какво разбираме под „Европа” , не броим ли, че тя винаги е била разделена и често противопоставяна както на Източна и Западна, така и на Северна и Южна не само като географски понятия, но и като антропологически и манталитетни реалности. Прибавим ли към това езиковите, верските, историческите, та дори и различията на кулинарните вкусове, ще видим, че обикновено под Европа се има предвид самоназоваващото се с това име административно и бюрократично образувание на Европейския съюз, но не и действителността с безкрайни и непреодолими различия, включително и тия, че огромна част от европейската територия и история е извън тоя съюз. И никога няма да е в него, ако той просъществува дори близките стотина години. А в самия съюз и във всяка страна има същностни различия в целия мислим спектър на самоопределения и идеологии – от суровоядци до човекоядци и от либертарианци до монархоетатисти. Затова никак не ми се струва смислено да се говори за преодоляване на разделения, още по-малко за ядра, каквито се привиждат на Хабермас и на цялата камарила на задължителния консенсус около винаги разумното, което, никак не е странно, е и винаги „нашето” . Що се отнася до технократското съдържание, бих бил също така предпазлив във възможностите за неговото отхвърляне. При това от гражданите – една дума, чиято Некрасовска патетика е толкова лицемерна, колкото и така наречените социални мрежи, които всъщност десоциализират с илюзията за участие в събития. Граждани няма; има ролеви съвкупности, от които при определени условия изпъкват едни или други, но нито една от тях не е най-важна, колкото и да се настоява за такава. Тоя релативизъм и технократско-информационното му задоволяване не е просто външна обвивка, а същност на съвременността, в която инструментализацията на човека е достигнала такива крайни форми, че дори и класическите дистопии бледнеят пред нея. Вижте как децата си играят с и на трансформъри и ще разберете защо приказките за ядра имат същото безсилие и несвоевременност като дърдоренията за душата, която била по-силна от тялото и се срамувала, че е в него. Та кое ще е душа на Европа? Християнството ли? И коя от версиите му? А защо да не е просветителския атеизъм и трезв агностицизъм? Защо се случи това усещане за загуба на контрол и все по-голямата отдалеченост на гражданите от вземането на решения за социалното им съществуване? За гражданите вече казах: ние бихме могли в най-добрия случай да контролираме видимостите си, макар да знаем в действителност какви сме и то да не съвпада с онова, което представяме, че сме. Но контрол загубиха и политическите елити, тъй като представляват в повечето случаи малцинства, наложили волята си през непредставителни избори и пребиваващи в илюзията на демократично упражняване на власт. Тия илюзии и преди, и след изборите се поддържат от медиите – това става не само у нас, а навсякъде в Европейския съюз по простата причина, че голяма част от „независимите” медии са на пряка или косвена правителствена издръжка. В редките случаи на масово участие в избори, печелившите обикновено не надхвърлят 40%, което рядко прави над 50% от имащите право на глас. Дори се смята за липса на добър демократичен вкус някой да победи с абсолютно мнозинство – той тутатски става подозрителен, особено ако изразява наистина волята на избралите го: Орбан е добър пример в това отношение. Подобен пример е и нарастващият страх от референдуми, обявявани напоследък за наивна, но опасна форма на популизъм. Не може да се подмине и това, че висшите политически представители почти навсякъде са ренегати и опортюнисти – маости стават либерали, леви еколози – десни консерватори, адвокати на групата Баадер-Майнхоф – зелени, после – социалдемократи, вътрешни и външни министри на Федералната република, например Ото Шили и Йошка Фишер. Да не свъртаме към наше село, където към тоя опортюнизъм се прибавя и двойния стандарт на политическата коректност: представяте ли си какво морално цунами щеше да се надигне, ако хора с биографиите и имуществата на държавните ни олицетворения като Плевнелиев, Цачева и Борисов бяха например от т. нар. левица? И когато по този начин те третират за политически непълнолетен и дори невменяем, сам се отказваш да участваш в масови заблуди, една от които е, че от твоя глас зависи нещо за социалното ти положение в рамките на държавата. Последното е възможно само в малки и познаващи се общности, в някаква форма на кантонална демокрация с неприкосновена недвижима собственост, както теоретически се знае от Русо насам, а като практика – от Магна харта. Отдалечаването на хората от абстракциите на демокрацията изобщо, от нацията, държавата за всички, евроатлантически ценности и т.н. идеологеми е стихийна проява на здрав разум. Остана ли нещо, около което можем да се обединим, остана ли място за солидарност? Не мисля, че има такова нещо в мирни времена и при сравнително сигурно съществуване. Когато висша ценност е охолното съществуване на индивида, който стърчи над семейството, верската общност и имагинерни духовни ценности, обединение е невъзможно. Възможно е някакво съгласие да не си пречим да живеем добре, като под това се разбира именно охолството. Затова не е възможна и солидарност като масово явление. Обикновено днес под солидарност се разбира най-вече някаква форма на помощ и съчувствие, нерядко от гузна съвест, както ранните мутри строяха параклиси, а днешните олигарси отпускат социални стипендии в собствените си училища и футболни отбори. Също така не е солидарност да се закичиш с „Аз съм Шарли” или каквото се сетите от поредицата с цветя, мечета и патетика около посолствата на страни, преживели пресен атентат. Солидарността се проявява обикновено в моменти на опасност и тогава става и самоотверженост, и саможертва, и героизъм. Сега изживяваме последните стадии на шоу и пърформънс – почти в смисъла на Маркузе от „Ерос и цивилизация” за фалшива производителност. Ако навремето всеки акт, вкл. и полов, е трябвало да води до предметен резултат, то сега трябва да произвежда илюзия за задоволеност. Онан е бил наказан за това, че хвърлял семето си напразно, с което се нарушава златното правило „Броят на сношенията е равен или по-малък от броя родени в брака деца” – защото може да се родят и близнаци. Е, дори в католическа Европа днес това изглежда нелепо, но най-нелепо е, че ако се срещнат две групи – от тридесет годишни европейци и техни връстници-бегълци или както ги наричат – мигранти, последните ще ги бият в непосредствен бой, а отдавна са ги били с родените деца. Накъсо и тривиално – трябва да се обединим около най-живия предмет от бъдещето: децата. Спасително е и обединението в малки групи, за да се запазят в спорадично състояние някакви ценности за по-добри времена; подобни групи могат да са научни, изследователски, по интереси, литературни, художествени, та даже и верски – почти в целия аспект на онова, което в класическия марксизъм се нарича надстройка и е форма на идеологическо, илюзорно съзнание. Но поне е някакво спасение в ценностни гета. В последните седмици сме свидетели на няколко нападения, за които медиите са объркани как да пишат. Дали нападенията са на психическа основа и заради социалната изолация на определени групи или пък са на религиозна основа, тоест става дума за радикализирани млади убийци от редиците на ИДИЛ. Какво мислите Вие? Нямам впечатление, че медиите са объркани. Те не смогват да мислят, когато се подредят няколко атентата в няколко седмици и се ползват лесни обяснителни схеми, наложени пак от тях. Горе-долу е като при повторението на рекламите – запомня се, минавайки пред очите и през ушите, но без да му се обръща сериозно внимание. Не работи на индивидуално равнище, ала създава масова нагласа. Така и при атентатите вече имаме работа с воайорското любопитство, при което интензивността на изживяването пряко зависи от близостта на събитието и бързината на съобщението. От друга страна в т. нар. Европа рядко се обсъжда, да речем, терорът в Мексико и масовите гробове на учители, ученици и студенти, избивани не само от наркокартели току под носа на примерната демокрация в САЩ. Иначе няма никакво объркване, когато се съобщава в няколко реда за пореден масов атентат в Багдад, Кабул или из Анадол – и никой не обсъжда нито мотивите на извършителите, нито възможността те да са отмъстителен отговор на проведена от „международната общност” мироопазваща кампания с безпилотни самолети. Когато като колатерална щета се брои взривена сватба в Афганистан, защо да се учудваме, че някои оцелели сватбари, техни близки или единоверци биха се взривили с радост на празници на миротворците? Преди споменах саможертвата – това е велика сила в историята, чрез която се възпитават и произвеждат герои. Отидете не в провинциите под контрола на ИДИЛ, а например в Газа – и ще видите деца, играещи си на бойци срещу окупатори и неверници. Същото съм виждал и в Косово. Германският философ Петер Слотердайк твърди, че тероризмът в днешния му вариант е продукт на медиите и технологиите. Той твърди, че терорът може да бъде затрит с оръжието на мълчанието. Съгласен ли сте със Слотердайк? Със Слотердайк отчасти съм съгласен с тезите му от ранните работи, макар да се водят от доста безвкусното заиграване с Кант като „Критика на циничния разум” . Тая година той публикува и няколко есета под заглавие „Какво се случи в 20 век? По пътя към критиката на екстремисткия разум” , където разви и идеята си за мълчанието – един далечен отглас на философията на затворената в себе си мисъл, която се разбира само с „поглед в очите” . Последната е хайдегерианска, романтично-националсоциалистическа теза, доколкото предполага очи, в които може да се чете истината само от избрани и открити към другия. Защото истината била откритост и запазване на едното и същото в другото. От това следва тезата, която той разви срещу политиката на Меркел и моралните доводи за приема на бежанци и имигранти: „няма морален дълг за саморазрушаване, доколкото самозапазването е висша ценност” . И тъй като терорът е нещо скрито, неистинно и подло-неморално, за него не следва да се говори. Но няма и нужда да се призовава за това от медийни философи и прочее публицисти, събиращи трафик в електронните издания, просто защото терорът, на който сме свидетели днес наблизо и в Европа, е следствие тъкмо от премълчан, подминаван терор преди време. Както се и мълчи, че една наземна операция в Ирак навремето бе напълно оправдана, докато сега и дума не се издумва за подобна срещу ИДИЛ. Ако Западът е тъй високо морален, защо да не жертва в името на общочовешката солидарност и няколко хиляди свои войници, които да сложат в ред размирния Близък Изток? Това е, разбира се, реторичен въпрос, с ясен отговор: моралът е на думи, на дело имаме подлост. А за терора не бива да се мълчи. Но не бива и да се избира кой терор следва да премълчаваме, особено когато става дума за държавен тероризъм, раждащ след това индивидуални терористи. Мисля, че нещата вече са трудно решими и с премълчаване, и с говорене; трябва действие – и то военно действие на местата, развъдници на тероризъм. И за да стане пълна диалектиката, тия места са все по-близо и до нас, в Европа, в гетата на големите градове, трудно различими от махалите отвъд Босфора. Тия, които са преживели „амаковия” атентат в Мюнхен, знаят за какво става дума. Боя се, че изключителното състояние може да се окаже напълно приемлива норма. Няма да е чудо, ако се проведат и демонстрации с искания за извънредни пълномощия на полицията и чипове за благонадеждност. А Хабермас нека продължава да говори за ядра… В епохата на тотална техническа колонизация на човешкия свят, за която говорят и Хайдегер, и Хабермас, във времето на изгубения човек, на изгубилия битието си човек, каква задача остава за политиката? И какво значи да бъдеш политичен днес? Политическата коректност напоследък засегна силно Хайдегер, чиито тези вече не се радват на такава популярност: публикуваните му „черни тетрадки” , в които се изказва срещу еврейството и неговата антигерманска политика в обичайния си мъгляв начин, бяха достатъчно основание той вече да се подминава с мълчание. Хабермас също отива натам. Няма да се изненадам, ако някой ден му припишат връзки с някогашната извънпарламентарна опозиция и симпатии към „Фракция Червена армия” , където се търсеше истинска политичност именно с терористични акции срещу висши представители на властта и банковия капитал. Затова е опасно да се определя днес какво е да си политичен извън рамките на позволеното и срещу бюрократично-технократския разум. Иначе да си политичен днес е същото, каквото е означавало винаги, преведем ли описателно „политика” : добро съграждане от и със съграждани. И без значение какво се гради. Е, има и разбиране за политика като професионализираната дейност на групи хора, подбрани или пожелали да бъдат подбрани от стоящи зад тях групировки със съответните икономически интереси. Човек е свободен да избере или едното, или другото. Нормалният човек днес обикновено избира да бъде аполитичен – гради сам и не участва в подобна професионализирана заблуда. Не е се ли оказа капитализмът много по-витален и непреодолим, отколкото си представяха критиците му през ХХ век? Вие сте преводач на Комунистическия манифест, възможна ли е подобна реакция, подобна критика днес? Не бих говорил с такива обобщаващи категории, каквито са капитализъм и комунизъм. Още по-малко – витален. ХХ век свърши някъде през осемдесетте години, когато масово измря поколението, помнещо двете световни войни и класическото противопоставяне на индустриален и финансов капитал; поколението, което знаеше какво е работническа класа и буржоазия и което твърде рядко сменяше убежденията си. Това поколение също така четеше и мислеше повече за общите дела и сред читанките му беше и Комунистическия манифест – къде по убеждения, къде по задължения. Развитата в него кратка програма за преустройство на света бе преведена почти навсякъде, дори и в страни, където комунизмът никога не е бил толерирана идеология, а Маркс и Енгелс – известни. Във всеки американски щат, град и село може да видите чертите именно на трудовата комуна и съветите така, както и в Русия се опитваха да въвеждат комунизма с практики на протестантските комуни в Северна Америка– с манифестации, пионерски отряди и общи събрания. Тоя дълбинен дух, идващ още от Реформацията и християнската имуществена общност, вее от Манифеста и лесно може да се докаже даже с това, че първоначално вариантът за заглавие е „Предначертание на комунистически символ-верую” . Затова реших да го преведа отново на български: едно, че досега е превеждан предимно от руски и от последващи версии, а не по първоизданието; второ, че преводите са без връзка с тая верска традиция, извън която е неразбираем. Затова към тях приложих и първоначалните катехизисни варианти, подготвени от Енгелс и други членове на Съюза на комунистите, една малка и маргинална немска работническо-занаятчийска емигрантска група. И тук идва третото като отговор на въпроса дали днес са възможни подобни реакции и критики. Към края на 1847 г. е много популярен един друг манифест – Манифест за Европа, чийто автор е известният френски поет-графоман Ламартин, който по това време е и депутат. В него той излага идеите си за честната държава като арбитър и водач за цивилизацията и се обръща към правителствата да подкрепят дребната собственост, търговците и държавните служители в усилията им към ред и законност. Както виждате, все едно от него са преписвали всякакви либерални прогресисти по света и у нас. Та по повод тия дребнобуржоазни идеи и идейки Енгелс предлага да нарекат програмата Комунистически манифест и да се опълчат по-остро срещу държавата изобщо. Спокойно това би могло да се нарече и първия глобалистичен манифест, доколкото се основава на единство, осигурено от промишлено развитие, обмен и общуване без съобразяване с държавни граници. По ония времена и Маркс, и Енгелс са нямали славата, която е имал Ламартин. Техният манифест е безкрайно маргинален и почти сектантски документ. Но след петдесетина години вече никой не се сеща за манифеста на Ламартин, още по-малко за поредицата му от наивни социални предложения, обсъждани тъй обилно из тогавашния европейски печат. Като се каже Манифест, обикновено се разбира комунистическия, макар приложенията му тук и там да са далеч от виденията на авторите му. Така и днес: сигурен съм, че някои някъде пишат и организират нещо, по което ще съдят за нашето време далеч по-точно, отколкото по разни Лисабонски стратегии, Дъблински регламенти или по изказванията на някой си Туск. Кой или кои са тия, никой не знае – всяко съвремие е късогледо откъм бъдещето, което идва с хитростта на непредвидимия разум. _______________________ http://a-specto.bg/moralat-e-na-dumi-na-delo-imame-podlost/ | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Minderbinder |
За интервюто на професора и за Minderbinder  Кой или кои са тия, никой не знае – всяко съвремие е късогледо откъм бъдещето, което идва с хитростта на непредвидимия разум. А заключителното изречение е велико! Непредвидимият разум не е мистика!!! ПП Дано тази тема не се размие. |
Германският философ Петер Слотердайк твърди, че тероризмът в днешния му вариант е продукт на медиите и технологиите. Той твърди, че терорът може да бъде затрит с оръжието на мълчанието. Съгласен ли сте със Слотердайк? Със Слотердайк отчасти съм съгласен с тезите му от ранните работи, макар да се водят от доста безвкусното заиграване с Кант като „Критика на циничния разум” . ... А за терора не бива да се мълчи. Но не бива и да се избира кой терор следва да премълчаваме, особено когато става дума за държавен тероризъм, раждащ след това индивидуални терористи. Значи, таковата... Туй съм го низпославал стотици пъти - без никакви аплаузи от страна на аудиторията... Извод: никой не е пророк във форума си...  Ганий - Философ | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Ганий |
| Това интервю следва да бъде внимателно прочетено от всички тези "нещастници", които непрекъснато ни набиват в съзнанието, че българският народ е обречен и ще "исчезне" |
| Ще отговоря с песен Натисни тук |
Германският философ Петер Слотердайк твърди, че тероризмът в днешния му вариант е продукт на медиите и технологиите. абсолютно вярвам в това, медийното преескпониране е в основата на повечето от тези актове да не забравяме ,че медиите са една от най-големите индустрии в момента, за пари става дума, както винаги и не, че толкова хората спонтанно искат цялата тази информация, не, медиите се насочват към ниския регистър на човешките мисли и емоции и създават потребност, създават пазар, създават образи - Франкенщайни, които обменят непрекъснато с "реалността", създават събития, за които е трудно да се каже реалност ли са, или не непрекъснато и тук дори се надават гласове "няма ли да ни кажете повече, какво криете?" ами нищо не крият, просто създават такава илюзия и няма да ви кажат повече , защото няма какво, но да, ще ви дадат това, от което се нуждаете, нека само да го произведат, насъщен е гладът! |
| Не ме привлече обещанието, че е по-добро от съботното недоносче,/ то пък кое не е по-добро\ а името на автора и списанието. Да, заслужава си обсъждането. Има спорни моменти,но нужни спорни моменти - възможности за мислене... Извинете за вметката, пиша от телефон... |
тероризмът в днешния му вариант е продукт на медиите и технологиите. Така е медиите и някои от компютърните игри, в луда надпревара за измамна печалба, стават училища за насилие и тероризъм. Това е така да се каже "битов" тероризъм, който е по-рядко. В последната серия случаи в Европа терористите имат акушерки "помагащи на бременните да родят". А тези акушерки пък са "продукт" на едни лица с пари и власт и проповядващи любимите "ценности" по медиите. |
| Има две тенденции за ограничаване свободата на словото - че се преекспонирал тероризма в медиите и да не даваме лош пример, и че службите трябва да слухтят всичко с цел превенция? Резултатът обаче би бил добре познатия ни. |
| Ако правилно съм разбрал идеята на интервюирания, проблемът не е в медийното отразяване на тероризма по принцип, в ограничаването или разширяване на свободата на словото, а в това, че медиите отразяват тероризма несиметрично. В това, че на практика медиите решават кое е тероризъм и кое - не. И оттам следват куп изкривявания и внушения - кои са добри и кои - лоши, коя интервенция е справедлива и коя - не и т.н. С други думи, става въпрос за морала. Иначе - присъединявам се към мнението на Lillian | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Minderbinder |
| Това че медиите решават - да. Нали затова са четвърта власт. Т.е. бяха преди да се изпопродадат на третата. Но по-подходящ пример, мисля, е "войната по пътищата". Веднъж обявени пътните произшествия за война, те доведоха до побоищата при засичане. Т.е. опитът да се институционализират пътните инциденти деградира думите, но пък ескалира агресията. И това ще продължи, докато формата и съдържанието се изравнят. При тероризма е обратното. Дали заради "езика на омразата" или какво не знам, обаче положението е "свиквайте". |
маргаритка2 07 Авг 2016 18:18 Това че медиите решават - да.Нали затова са четвърта власт. Т.е. бяха преди да се изпопродадат на третата.Но по-подходящ пример, мисля, е "войната по пътищата". Преди около 30 и повече години вървеше една дискусия в Британия. Тогаз за първи път чух за "необявената гражданска война" - така викаха на "войната по пътищата"... |
| Ще се отплеснем, Ганий. Според мен в две тези авторът е много прав - че има разминаване на думите и делата... но пък ние сме свикнали с това, и че следващите поколения няма да съдят за нас по официалните регулации и споразумения. |
Когато висша ценност е охолното съществуване на индивида, който стърчи над семейството, верската общност и имагинерни духовни ценности, обединение е невъзможно. Възможно е някакво съгласие да не си пречим да живеем добре, като под това се разбира именно охолството. Затова не е възможна и солидарност като масово явление. Благодаря за това интервю, наистина си струва да се прочете. Горното най-силно ме впечатли. |
| Моля Ви, аз не преча да изразите становището си. Чета Ви с удоволствие и ме интересува мнението Ви. Какво Ви впечатли? |
kur 07 Авг 2016 21:15 Какво Ви впечатли? Тъй като предполагам, че едно от твърденията на автора, които ме впечатлиха съвпада с това, което най-силно е впечатлило Миранда, горя от непреодолимото желание удовлетворя Вашето любопитство. А именно: Ако охолното съществуване на индивида ( обърнете внимание - на индивида, не и на обществото като цяло ) е прието за висша ценност в едно общество, то солидаризирането, обединението за съвместни действия за осъщестяването на общи цели, и даже простото съгласие за полагането на елементарни усилия за постигането на каквото и да е било е категорично неосъществимо, невъзможно. Ако използваме друга терминология - системата "общество" неминуемо преминава от състояние на порядък към хаос. Или с трета терминолгия - ентропията в системата "общество" нараства с такава бясна скорост и достига такива висини, че...че..."ум да ти зайде". Това е кофти, но още по-кофти е другото. което следва: Тъй като ние съществуваме днес в един силно, ама много силно глобализиран свят ( управлението на световната икономика е силно централизирано ), то светът днес е система от множество общества, които са силно зависимо едно от друго. Когато една такава система се разклати, ( т.е. едно или няколко общества изпаднат в състояние на хаос ), то неминуемо хаосът се обхаваща останалите общества в системата "свят", дори и най благополучните. Следват войни, революции, катаклизми, и когато всичко "устаканится" - то животът започва от нулата. Какъв е изводът ? За мен - изводът е че за висша ценност на едно общество трябва се приема "охолното съществуване" на обществото като цяло. За мен - наред с морала, на което обръща внимание задаващият темата, последното е основен извод от интервюто. Но от друг "ъгъл" - двете са тъждественни. ПП За Лиллиан - |
Да не свъртаме към наше село, където към тоя опортюнизъм се прибавя и двойния стандарт на политическата коректност: представяте ли си какво морално цунами щеше да се надигне, ако хора с биографиите и имуществата на държавните ни олицетворения като Плевнелиев, Цачева и Борисов бяха например от т. нар. левица? И когато по този начин те третират за политически непълнолетен и дори невменяем, сам се отказваш да участваш в масови заблуди, една от които е, че от твоя глас зависи нещо за социалното ти положение в рамките на държавата. Да, и пак да! Вниманието, насоченото внимание гради реалността. Онова на което се набляга. Вниманието е като фенерче- осветява и извикна от нищото онова към което се насочи и му придава значение. Ако зад гърба ни има стол, но не го виждаме и не насочваме вниманието си към него, не сме му придали значение с вниманието си, в моментната ни реалност столът го няма.. Медиите просто поддържат вниманието ни в нужната някому посока. противодействието е лично, и то е да им обърнеш гръб и да ги игнорираш. И сам да насочиш вниманието си там, където ти желаеш, а не където ти казват. |
| https://www.facebook.com/notes/%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0/%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D1%83%D0%B1%D0%B5%D1%89%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B2%D1%8E-%D1%81-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%84-%D0%B3%D1%83%D0%BD%D0%B0%D1%80-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D1%81%D0%BE%D0%BD/1217448544943810 Континентът на губещите, интервю с проф. Гунар Хайнсон МАРИЯ РУСКОВА·9 АВГУСТ 2016 Г. Източник: http://gatesofvienna.blogspot.bg/20... 04 юни 2007 год. Докато населението на Европа намалява и най-добре квалифицираните млади хора напускат, ние продължаваме да позволяваме масова имиграция на неквалифицирани мюсюлмани, които скоро ще накарат нашите социални държави да колабират. Прибавете и факта, че в мюсюлманския свят се е появил демографски превес на младежите (ДПМ, youth bulge*), който според опита ще доведе до масово клане и чийто ефект не може да бъде компенсиран с чуждестранна помощ. Авторът на тези мрачни предсказания е германският социолог Гунар Хайнсон (Gunnar Heinsohn), който смята, че за Европа играта е свършила. Автор Ларс Хедегаард Оторизиран превод от датски на Sappho Бремен: Ако лидерите на водената от САЩ "Коалиция на желаещите" познаваха изследването на Гунар Хайнсон, те най-вероятно никога не биха вкарали войските си в Ирак или Афганистан. Те бързо биха се отказали от всякаква мисъл за интервенция в суданската провинция Дарфур. Те биха казали на палестинските семейства с 10 деца, че Западът няма повече да плаща за тяхната неограничена раждаемост. Западните |