Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Слава на БКП/БСП, партията, която нямало от какво да се срамува в стогодишната си история!
Отиди на страница:
| Царица Йоанна за тази зловеща нощ: „На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията… …Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска“. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ“, но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България“. И запя националния химн „Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежкоболни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър… В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови“ ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце… Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит. … Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя... И аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там, не се узна повече нищо. … Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък“. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“ | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: котарак |
| От ФБ: Утре, е много особен ден. Бих го сравнил само с 1382 - без претенция за историческата точност година. Когато от един вид и път, се превръщаме, а не пренасочваме, в роби. Намерете ми по-правилната дума, ако се мислите за българи! На тази дата - утре, са избити цветът на нацията, защото са мислили, или по-точно защото им е наредено. Ама даже и така да е? Били са престъпници в очите ти. Доказал си го. Осъдил си ги. Изпълнил си присъдата /СИ/. Дай на близките му да го погребат като човек! Не! Злобата и жестокостта е типична, също като с царската фамилия на Русия. Тогава!? Няма оправдание! Няма и извинение! Няма и прошка! Но вече се готвят да празнуват 100 години от човеконенависта си. Да бе! И БСП също. | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: котарак |
Лагера в Ловеч, най-черното петно на комунизма Казвам се Никола Милков Дафинов. Попаднах в лагера в Ловеч като "идеологически враг", а бях само на 17 години. Какво бях направил? Отдаваха ми се езици, говорех френски и английски. Един ден се заприказвах с играчи от футболния тим Расинг клуб дьо Франс, дошли на мач в София. Наивно бях нарушил забраната да се общува със западняци. И, всичко започна на 4 декември 1960 година. В 5 часа сутринта трима милиционери от 6-то ме отведоха за малка справка. След пет дни по етапни арести, с оковани в белезници ръце, пристигнах в Ловеч. На пет километра от града се намираше "деветият кръг на ада" - поделение 0789 на ТВУ "Каменни кариери". С прекрачването на портала последва страхотен бой с дрянови тояги. Началникът на ДС - Газдов - ми заяви, че аз съм враг на НРБ и тук ще умра. Това беше началото на моето пребиваване в лагера. Работехме по 14-15 часа дневно на 4 каменни кариери, непрекъснато пребивани от бой. Това вършеха десет въоръжени с дрянови тояги "бригадири" и двайсет милиционера охрана, които ги контролираха. Спяхме по пет, шест часа на пълни с дървеници дървени нарове на четири етажа. Бяхме облечени в бракувани военни дрехи, от които висяха парцали. Зимата на 1960 - 61 г. беше жестока - с минус 20 градуса студ. А лятото жегите достигнаха 40 градуса. Тоалетната беше с четири клекала за 1500 - 2000 човека и пет канелки със студена вода. На вечерната проверка се разбираше каква е бъдещата съдба. Никой от нас не знаеше дали ще доживее до другата вечер. По време на непосилната работа се изпълняваха решенията на управата, кой да живее и кой да умре. Всеки ден имаше зверски убити с дрянови тояги. Труповете се хвърляха в чували от зебло, които носехме на една тарга вечерно време от кариерите. Там се "складираха", зад клозетите с клекалата и понякога престояваха цяла седмица. Вмирисваха се. Нощно време, един камион товареше труповете и ги караше на остров Белене. Телата на 147 човека, официално признати от МВР, бяха заровени на плитко в свинарниците на затвора Белене. Свинете ги изравяха и изяждаха. Тялото на нито един покойник не бе върнато на близките, поне нормално да бъде погребано... Вече нямам сили да си спомням тези ужаси. Извергите, като Мирчо Спасов, Гогов, Газдов, Горанов, Ръжгева. Някой трябва да отслужи яростна литургия за мъчениците на комунистическите концлагери, но преди това трябва да се чуе истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Длъжни сме пред съвременниците си, а и пред бъдещите поколения да изкрещим отчаяно с пълен глас: "Ние оцеляхме, един Господ знае как!" А дълг на новата държава е да поиска сметка от убийците за стотиците невинни жертви, за хилядите осакатени, унижени и живопогребани светци на комунистическия рай. Ако България иска да бъде различна от тази, която разреши всичко това да се случи. Досега не стана. През 90-та година мислех, че е дошло време истината да възтържествува, че виновните ще бъдат наказани. Васил Станилов написа книжката "За кратка справка", Би Би Си направи филм във Франция, под редакцията на Цветан Тодоров излезе книга със заглавие "В името на народа". Някой у нас да е излъчил този филм? След това всичко се разми, всичко се потули, подобно на срамна тайна за роднина- сифилистик, за когото не бива да се споменава. А заразата остава. Казват, че, за онези няма и три години, лагеристите са били 1500 и убитите - 147. Аз пък казвам, че всеки ден докарваха по 10 - 15 мъже и жени - ако се умножат по дните, тогава ще се получи действителният брой на преминалите през този лагер на смъртта. А за мъртвите - 147 е броят на удостоените с някакъв смъртен акт, а останалите? Само Бог знае... Четете още на: http://www.budnaera.com/2013-03/2013-09-01_01.html#ixzz4XNkfsVV2 |
И на мене не ми харесваше комунизма и вождовете му.  Ама то и сега некои неща не ми харесват.  Трябва да сме реалисти. Хубаво е там където нас ни няма... |
Последният цитиран документ в „Йосиф Хербст” на Филип Панайотов е писмото на Екатерина Каравелова от 1925 до княгиня Евдокия, сестрата на царя, със списък на 151 безследно изчезнали в дните на полицейския терор. Зет й Хербст е №21. Писмото е без отговор. Отговорът: фигурата на обезумялата й дъщеря по софийските улици с неговия портрет на гърдите и с въпроса „Не сте ли виждали Йосиф Хербст?”. Писмото и сянката на Виола закръглят участта на фамилията Каравелови като метафора на националната съдба в най-новата ни история. Петко Тодоров http://e-vestnik.bg/23238 |
| 25 юни 1925 Г. М. – ОФ – 1528 м 3 До Негово Величество Борис ІІІ Цар на Българите В София Молба от Мильо Касабов от Ст. Загора Ваше Величество, От размирните времена, в които живеем, съм засегнат като баща: син ми Гео Милев от София – писател, поет и критик, на 15 май т. г. е отведен в Обществената безопасност, където след два дни е виждан там и до 20-ти също не се отказвало присъствието му там, а след това се изгубва. Цял месец ни се даваше уверение, че го дирят, сега неофициално ни се съобщава, че с него е свършено веднага след залавянето му от неотговорни фактори и по вече да не го дирим. А аз продължавам да го диря и за благото на България. Първо – защото нито аз, съзаклятникът за Съединението и доброволец от Сръбско-българскатавойна, нито майкаму, съпругата му и двете му дечица, нито другите ми 5 деца, всички, без един, с висше образование, не ще можем да се помирим с мисълта, че в Отечеството гражданин, какъвто бе син ми Гео Милев, който като запасен поручик на Дойран оставаше на поста си неотстъпно, не из- ползва даже даденатаму отпуска през пролетта на 1917 година по време на голе- мите боеве там, за да даде за Отечеството си едното си око, едно ребро и част от черепа си, и покрит със стотици рани да дойде в себе си след 6 дни. Второ – неговото погубване, ако е вярно, е дело на мъст, тъй като той не е бил насилник и конспиратор, и за единствената му вина, като вярующ и очакващ друг по-добър строй на мир, любов и радост, че е написал поемата “Септември”, за което му художествено произведение съдът го осъди на 14 май и вече на другия ден, месец след атентата, се изгубва. Трето – защото връзките му с поети в чужбина при подобна констатация ще подтикнат познатите му такива да заговорят за такавата му участ и ще бъде това във вреда на България. Четвърто – защото той не е погубен в първите дни след отвеждането му, нито по-късно, но защо се задържа в такава мъчителна неизвестност, не зная, обаче, ако го не подиря, тази неизвестност може да остане завинаги. Понеже имах вяра в българското правителство, чаках досега отговор на заявлението ми до Военния министър, до Военния и Граждански прокурори, и като нямам такъв официално, обръщам се с настоящата си молба към Ваше Величество, чувствителното сърце на когото е известно и в пос ледния кът на България, и моля Ваше Величество да се подири и да бъде открит син ми Гео Милев жив, което твърдо вярваме. Като вярвам, че тази ми молба ще намери отзвук у Ваше Величество, съм на Ваше Величество най-верен и искрен поданик. Ст. Загора 25 юни 1925 г. М. Касабов http://geomilev.com/docs/Letopis.pdf, стр. 234-235 |
| Г. М. – ОФ – 1532 м 7 КАНЦЕЛАРИЯ НА НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАРЯ № 670 София, 18. 12. 1925 г. До господина Милю Касабов Гр. Стара Загора Канцеларията на НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАРЯ Ви известява, че про- сбата Ви от 25. 06. се изпрати с изходящ № 590 от 21 ноемврий т. г. в Мини- стерството на вътрешните работи и народното здраве за разпореждане. Секретар: (подпис) |
| ПРЕПИС-ИЗВЛЕЧЕНИЕ ОТ ПОКАЗАНИЯТА НА ПОДСЪДИМИЯ ИЛИЯ ДРАГНЕВ КОВАЧЕВ “...ПОДС. КОВАЧЕВ: В двора на 4-ти артилерийски полк, където са разположениартилерийскитеказарми........................................................................ ...Обесването се извършваше на две места: и пред цивилните и пред офицерите:.......................................................................................................... Антифашистите се довеждаха за екзекуции от двама души офицери...... Те го довеждаха, сядаха и заставаха близо към краката му от предната стра- на.... в туй време отзад двамата подготвени екзекутори държаха готовата примка и обикновено – бил той свободен, или Сава Куцаров, или някой друг – с изненада, както е отбелязано и в самия обвинителен акт, нахлузва я на врата и онези веднага го теглеха в противоположна посока............................ Труповете прибрахме. Докато са топли ги сгъвахме на две, слагаха се и се връзваха в чували, като използвахме връвта, с която бяха обесени. Ви- дях, че някои от началниците уплашени, че някой може да оживее втори път му слагаха неговия колан, за да може по-лесно да го сгънат. ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: На врата ли му слагаха? ПОДС. КОВАЧЕВ: На врата..................................................................... ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Къде откарахте труповете? ПОДС. КОВАЧЕВ: ...................Натоварихме труповете по същия на- чин в камионите. Аз първата вечер не можах да видя и сега полюбопит- ствах да видя къде ще стане заравянето. Качих се в шофьорската кабина в колата с натоварените трупове................................................................................ Пристигнахме с колата на мястото, където ни казаха, че не бива да се пуши, не бива да се приказва и въобще да не се вдига шум. Аз използвах този случай и останах в кабината.......................... Заравянето продължи много малко време. Това ми направи впечатление и запитах къде стана заравяне- то. Казаха ми, че на този форт има един-два кладенци. Това беше един от фортовете на Илиенци............................................................................................. Верно с оригинала Председател: /Н. Цветковски/ Сверил секретар: подпис /Ж. Кънчева/ печат на Върховен съд |
| Обстоятелството, че череп № 17 се намери на дъното на ямата (кла- денец) показва, че трупът на ГЕО МИЛЕВ е бил един от първите, хвърлени в тази яма, затрупани отгоре с боклук, заедно с който са били нахвърляни 5 животински (кучешки) трупове. Общият извод от изследването на черепа и прилежащите към него кости на ГЕО МИЛЕВ, съпоставено с общите линии от изследването на тру- повете в същата яма (кладенец) и другите ями на Илиенския форт е, че поета ГЕО МИЛЕВе бил умъртвен заедно с голяма група други антифашисти, чийто трупове са били нахвърляни в двете големи ями и в други по-малки около тях, както е дадено в обстоятелствения протокол за резултатите от направе- ните разкопки в Илиенския форт – София. 1. (п) проф. Марков Вещи лица: 2. (п) Д-р Ст. Нейков 3. (п) Д-р Ст. Марин Вярно с оригинала, Председател: (Н. Цветковски) Сверил секретар: Печат на Върховен съд на Нар. Република България |
Само дни след убийството на Вълчо Иванов и проф. Никола Милев е разстрелян на ул. “Сердика” близо до бул. “Дондуков” депутатът от левицата Тодор Страшимиров (1880-1925 г., на 44 г.), брат на писателя Антон Страшимиров. Роден е във Варна, като ученик се включва в социалистическото движение, а от 1903 г. вече е член на партията на широките социалисти. Като студент участва в освиркването на княз Фердинанд (през 1907 г.) и е изключен от университета. Заминава за Швейцария и там завършва право. След края на Първата световна война Тодор Страшимиров става член на комунистическата партия (1920 г.) и след това е избран за народен представител. От трибуната на парламента смело разобличава започналия терор. На 17.2. 1925 г. привечер сам той става жертва. Брат му, Антон Страшимиров, е покрусен и отпечатва кратък некролог: “Убиха и брата ми Тодора. Бог да пази България!” Поредицата “Видни българи, убити от българи” е подбрана и подготвена от литературния историк и бивш депутат от СДС Йордан Василев. trud.bg/article-4797088/ |
Телата на 147 човека, официално признати от МВР, бяха заровени на плитко в свинарниците на затвора Белене. Свинете ги изравяха и изяждаха. Тялото на нито един покойник не бе върнато на близките, поне нормално да бъде погребано... Смешки и лъжи, това го цитирам като един от най-фрапантните тъпизми. Интересно, няма ли най-накрая да съвпаднат поне два от "спомените" на лагеристите от Ловеч, Белене и т. н.? |
оправдава се едно престъпление с друго. Нища не се оправдава! Само се напомня на тези, които са учили половин история... |
| То всеки който има история има и за какво да се гордее, и да се срамува. А който е зачеркнал своята (лична или партийна) история трябва само да се срамува, а не да се гордее. |
| За жертвите на терора 1923-1925 е имало съд и възмездие. За терора 1944-1945 съд не е имало. И извършилите го продължават да се радват на признание от прогресивните сили - и сборища в тяхна чест. Мерзка работа е колчем се споменат невинно загиналите през терора 44-45, да се размахват костите на невинно загиналите 23-25. Сякаш те оправдават убийствата и убийците 20 години по-късно. Смирете се - никоя от жертвите не заслужава тези издевателства. Оставете всеки да почете паметта им. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Iezuit |
Смирете се - никоя от жертвите не заслужава тези издевателства. Оставете всеки да почете паметта им. Прочети заглавието. Тук не се търси разбиране или съчувствие, а конфронтация. Логично е да се намери, щом се търси. |
| Почит и за невинно загиналите 41-44 - мисля, че се разбира. Споменах жертвите от репресиите след септемврийските събития '23, защото техните трупове бяха вдигнати на амбарзурата, та да поизчистят малко образа на палачите от 44-45. |